Джефри Дивър
Танцьорът (21)

Двадесет и първа глава

Час 24 от 45

— О, роден дом — каза Джоуди.

Матрак, два кашона дрехи, консерви. Списания — Плей-бой и Пентхаус, още някакви евтини списания и те — хард порно, към които Стивън погледна с отвращение. Една-две книги. Зловонната изоставена станция на метрото, където живееше Джоуди, някъде под центъра на града, беше затворена може би преди десетки години, на нейно място бяха открили нова, на една съседна улица.

„Идеално място за червеи“, помисли си погнусен Стивън, после положи доста усилия да изхвърли образа им от съзнанието си.

Бяха се озовали на една малка станция откъм тунел на нивото на релсите. Доста път извървяха — сигурно имаше две-три мили от охраняваната къща до тука. Движеха се само под земята, през мазета, тунели, широки и по-тесни канализационни тръби. На едно място спряха, за да оставят фалшива следа — повдигнаха и отместиха един капак на канавка. Накрая се бяха добрали до тунела на метрото и то може би за рекордно време, макар че Джоуди беше направо за оплакване, що се отнася до физическата му подготовка. През цялото време не спря да пухти и да се задъхва, опитвайки се да не изостава много от широката войнишка крачка на Стивън.

В една от стените се виждаше врата, която водеше навън, но беше здраво залостена отвътре. През дъските й се процеждаха наклонени лъчи слънчева светлина, осветявайки огромното количество прах, който се носеше из въздуха. Стивън погледна навън към мрачното, покрито с облаци пролетно небе. Скитниците бяха насядали по тротоарите и ъглите на улиците, около тях се въргаляха бутилки „Буревестник“ и „Колт 44“, а цялата улица беше осеяна с напукани гумени тапи на стъкленици. На пешеходната алея един огромен плъх дъвчеше нещо сиво.

Стивън чу иззад гърба си някакво дрънчене и се обърна да види как Джоуди изсипваше цели шепи откраднати хапченца в алуминиеви кутии от кафе. Беше се навел и внимателно ги разпределяше, преди да ги „консервира“. Стивън бръкна дълбоко в раницата си и измъкна оттам клетъчния си телефон. Набра номера на Шийла. Чакаше да чуе телефонния й секретар, но вместо това се включи друг запис, който му съобщи, че телефонната линия е повредена.

О, не…

Беше направо зашеметен.

Това означаваше, че заредената чанта с експлозив беше гръмнала в апартамента на Шийла. А това означаваше, че те бяха разбрали, че той е бил там. Как, по дяволите, се бяха досетили?

— Добре ли си? — попита го Джоуди. Как?

Линкълн, Кралят на Червеите. Ето как! Линкълн, бялото, пълно с червеи лице, което го гледаше от прозореца…

Дланите на Стивън се овлажниха от избилата пот.

— Хей?

Той вдигна поглед.

— Май не ти е…

— Нищо ми няма, добре съм! — побърза да отговори Стивън.

„Стига си се тормозил“, каза си. Щом се е взривила, поне знаеш, че бомбата беше достатъчно мощна да помете целия апартамент и да не остане следа от тебе. Така че — нямаше проблеми. В пълна безопасност си. Те никога не могат да те проследят, никога няма да могат да те хванат. Червеите никога няма да стигнат до тебе…

Той погледна Джоуди, който беше лепнал на лицето си любезна усмивка, а в очите му се четеше любопитство. Чувството, че е дребен изчезна.

— Няма нищо — обясни Стивън. — Просто се наложи една малка промяна в плановете. — Той изключи телефона си.

После отвори отново чантата си и отброи пет хиляди долара от пачка с банкноти по сто долара.

— Ето ти парите.

Джоуди онемя при вида на толкова пари. Очите му се замятаха от лицето на Стивън към банкнотите и обратно. Тънката му ръка се протегна, трепереща и внимателно пое петте хиляди, сякаш можеха да се счупят, ако ги стиснеше твърде силно.

Докато ги вземаше, ръката му докосна ръката на Стивън. Дори през ръкавицата убиецът усети, че нещо отвътре го разтърси. Чувството приличаше на онова, когато го бяха наръгали в корема с остър като бръснач нож — беше по-скоро зашеметен, но не усещаше болка. Стивън пусна парите и като погледна встрани каза:

— Ако отново ми помогнеш, ще имаш още десет.

Червеното подпухнало лице на оня се разкриви в предпазлива усмивка. Той си пое дълбоко дъх и забърника в една от кутиите си от кафе.

— Ами, нещо… не зная… май се изнервям, но ще ми мине. — Пръстите му стиснаха едно хапче и той го налапа. — Това е синьо дяволче. Праща те право в небесата. И ти е хубаво и уютно. Искаш ли едно?

— Ами…

* * *

— Редник, мъжете пият ли по едно питие от време на време?

— Сър, съвсем не зная, сър.

— Е, друг път да знаеш. Пийват. Ето удари и ти едно.

— Не мисля, че аз…

— Удари едно, Редник. Това е заповед.

— Ама, сър…

— Ти да не си някоя лигава гимназистка, бе, Редник? Как са ти цицките? Растат ли? Пий повече бозичка и ще порастат.

(Ха, та нали бозата беше само при нас? Или това преводачът го е измислил? (Victor from bezmonitor.com))

— Аз… Сър, аз нямам цици, сър.

— Тогава пий, Редник.

— Сър, слушам, сър.

* * *

Джоуди повтори:

— Не искаш ли едничко?

— Не — прошепна Стивън.

Джоуди си затвори очите и легна по гръб.

— Десет… хиляди… — След малко попита: — Ти оня го уби, нали?

— Кой?

— Онова ченге, в мазето. Хей, ами портокалов сок не искаш ли?

— А, онзи, агента в мазето ли? Може и да съм го убил. Не зная. Това няма значение.

— Трудно ли беше? Тоест, да не си помислиш нещо, просто питам, интересно ми е. Сокче от портокал, а? Аз много си го уважавам. Пия го с литри. От хапчетата много се ожаднява. Пресъхва ти устата.

— Не искам — кутията беше доста мръсна. Сигурно са я лазили червеи. А може и да са пропълзели вътре. И, ако не знаеш, надигаш си кутията и изпиваш лигавия червей като едното нищо… — Той потръпна от погнуса. — Някъде чешма има ли?

— Няма. Но имам бутилки. „Полска пролет“, минерална вода. Свих си цял стек от един магазин A&P.

Дребен.

— Трябва да си измия ръцете.

— Наистина ли?

— Нали трябва да измия кръвта. Просмукала се е през ръкавиците.

— О! Ей там са бутилките. Защо през цялото време си с ръкавици? Заради отпечатъците, а?

— Точно затова.

— Бил си в армията, нали? Знаех си.

Стивън тъкмо се канеше да излъже, когато изведнъж си промени намеренията.

— Не, но почти. Искам да кажа, във флота. Смятах да отида доброволец. Вторият ми баща беше морски пехотинец и аз исках да приличам на него.

— Semper Fi?^[1]

— Точно така.

Настъпи тишина. Джоуди го гледаше с очакване.

— Какво стана?

— Опитах да се запиша, но не ме приеха.

— Егати каква тъпня! Не са искали да те вземат? Та ти си роден за войник. — Джоуди оглеждаше Стивън от горе до долу и кимаше одобрително. — Силен си. Имаш здрави мускули. Аз… — той се ухили, — ами то аз почти не се движа, освен когато търча да си спасявам кожата от чернилките или децата, дето искат да ме нападнат и ограбят. Само дето никога не успявам да им избягам. На всичкото отгоре си и красив. Така си представям аз войника. Като тези по филмите. Красиви, силни и смели.

Стивън усети как червеите си отидоха и, о, Боже, той дори се изчерви. Гледаше към пода.

— Е, не ги разбирам тези работи.

— Хайде, хайде. Мога да се хвана на бас, че твоята мацка сигурно се пръска от гордост, дето си е хванала такъв красавец като тебе!

Пак се почувства дребен. Червеите се раздвижиха.

— Ами, аз…

— Какво, нямаш ли си гадже? Вместо да отговори, Стивън попита:

— Къде я държиш тази вода?

Джоуди посочи към стека „Полска пролет“. Стивън отвори две бутилки и започна да си търка ръцете. Обикновено не обичаше да го гледат, докато се мие. Ако някой го наблюдаваше, чувството, че е дребен не изчезваше, а пък червеите никога не се измиваха напълно. Но по някаква непонятна за него причина, това не се случи сега, когато Джоуди го гледаше.

— Верно ли нямаш мацка? Май нещо ме занасяш.

— В момента наистина нямам — предпазливо обясни Стивън. — Не че съм педи или нещо такова, да не си помислиш…

— Не.

— Просто не вярвам в този култ. И сега като се замисля, смятам, че баща ми не беше прав, дето все разправяше, че СПИН-ът бил начина, по който Бог е решил да се отърве от хомосексуалистите. Понеже, ако Господ е искал да го направи, просто щеше да ги прати по дяволите, ония, педалите, имам предвид. А не като сега, дето всеки нормален човек може да пипне шибаната болест.

— Тук определено си прав — обади се Джоуди от розовото си облаче — То и аз си нямам мацка. — Той се изсмя с горчивина. — То пък коя ли ще дойде при мене? Нали така? Какво имам аз? Нито съм готин, като тебе, нито пък имам пари… Аз съм един шибан боклук и това е всичко…

Стивън усети, че лицето му пламтеше цялото и затърка ръцете си още по-усърдно.

„Търкай, търкай, изтъркай я тази кожа, точно така, давай…

Червеи, лигави червеи, махайте се…“

Като гледаше ръцете си, Стивън продължи:

— Истината е, че скоро попаднах в ситуация, в която наистина нямах… в която си дадох сметка, че не се интересувам толкова от жени, като повечето мъже. Но мисля, че това е временно състояние.

— Временно — повтори Джоуди.

Очите му се бяха впили в калъпа сапун, сякаш той беше затворник, който се опитваше да избяга.

— Да, временно. Нали постоянно трябва да бъда бдителен. Заради работата си искам да кажа.

— Разбира се. Трябва много да внимаваш.

„Търкай, търкай, сапунът се беше разпенил като за световно.“

— Някога убивал ли си педал? — полюбопитства Джоуди.

— Не знам. Но мога със сигурност да ти кажа, че никога не убивам някого, само защото той е педи. Това е пълна идиодщина. — Ръцете му зазвънтяха и забръмчаха. Той започна да търка още по-усилено, без да поглежда към Джоуди. Изведнъж го обзе странното чувство, че можеше да говори на някого, който го разбира. — Нали разбираш, аз не убивам хора заради самото убийство.

— Ясно — каза Джоуди, — Ама ако някой пиянка ти скочи на улицата, или пък те блъсне, или вземе да ти подвиква, де да знам, някой педал, дето си мисли, че си е ебал майката, нали се сещаш? Ще го пречукаш, нали? Кажи, че ще му светиш маслото за нула време.

— Да де, но… ама, ако е педал, едва ли ще му се иска да го прави с майка си, нали?

Джоуди премигна, после се ухили.

— Ей това си го биваше.

„Да не съм казал някой майтап?“, зачуди се Стивън. Все пак се усмихна, доволен, че е впечатлил Джоуди. Джоуди продължи:

— Добре де, да кажем, че те напсува на майка.

— Ще го убия, разбира се. Ама виж какво ще ти кажа, ако ще говорим за педали, дай да не пропускаме неграта и евреите. Аз например никога не бих убил негро, освен ако не ме наемат да убия някого и този някой се окаже негър. Пет пари не давам, че някой може да ми изтъкне хиляда причини, че негрите не трябва да живеят. Или поне не трябва да го правят в тази страна. Ето например вторият ми баща можеше да ти говори цял ден на тази тема. С повечето от нещата съм съгласен. Но той изтъкваше същите доводи и за евреите, което аз не одобрявам. Евреите стават прекрасни войници. Затова ги уважавам.

Той продължи:

— Нали разбираш, убиването си е бизнес, нищо повече. Вземи за пример Кент Стейт. Бях съвсем малък, когато баща ми разправи за това. Нали знаеш за Кент Стейт? Ония студенти, застреляни от Националната гвардия?

— Да бе. Зная.

— Сега ми кажи, ама честно, на кой му пукаше, че умрели някакви си студенти, а? Но за мен това, че ги застреляха, беше пълна глупост. Защото никой нямаше полза от това. Никой. Ако са искали да спрат движението или стачката, или каквото е било, ами просто е трябвало да определят кои са им водачите и да ги премахнат. Би било къде-къде по-лесно. Проникваш, преценяваш, разсейваш, изолираш и премахваш — това е.

— Ти така ли убиваш?

— Първо проникваш в определеното място. Преценяваш възможностите за действие и евентуалната защита. После подсигуряваш „фойерверките“, които ще отвлекат вниманието на другите от жертвата — нали се сещаш, караш ги да си мислят, че ще ги нападнеш, от една страна, а то се оказва, че е дошло ваксаджийчето или момчето с пицата, а в това време ти излизаш в гръб на жертвата. Накрая е най-лесно — изолираш го и го премахваш.

Джоуди сръбна от портокаловия сок. В единия ъгъл имаше повече от дузина празни кутии от любимия му сок. Изглеждаше така, сякаш той само с това се хранеше.

— Знаеш ли — започна той и изтри с ръкав устата си, — винаги съм си мислил, че професионалните убийци са откачени. Но ти хич не ми приличаш на такъв.

— Аз също не смятам, че съм откачен — потвърди Стивън делово.

— Тези, които убиваш, лоши ли са? Имам предвид такива, негодници или пък мафиоти, ей такива?

— Е, просто са направили нещо лошо на онзи, който ми е платил да ги убия.

— Значи са лоши?

— Така е.

Джоуди се засмя с мътен поглед през полуотворените си клепачи.

— Да, ама някои хора биха казали, че не е точно така, нали разбираш кое е добро и кое — лошо.

— Добре де, кое е доброто и кое — лошото? — сопна се Стивън. — Аз не правя нещо по-различно от това, дето го прави Господ. Да речем при една влакова катастрофа умират и добри, и лоши хора, ама никой не търси за това сметка от Господа. Някои професионални убийци наричат жертвите си „цели“ или „обекти“. Разправяха ми за един, дето им викал „трупове“. Дори преди да ги е убил. Нещо като: „Трупът слезе от колата си. Взимам го на мушка.“ Сигурно му е по-лесно да мисли за тях по този начин. За мен това няма значение. Аз ги наричам такива, каквито са. Сега, например, задачата ми е да премахна Съпругата и Приятеля. Вече убих Съпруга. Ей така им викам. Това са просто хора, които убивам, това е всичко. Няма нищо сложно.

Джоуди явно обмисляше това, което беше чул.

— Знаеш ли? Аз не мисля, че ти си лош. И знаеш ли защо?

— Защо?

— Защото злото е нещо, което ти изглежда невинно, а изведнъж се оказва, че е точно обратното. При теб нещата са ясни. Ти си това, което си. И аз мисля, че това е добро.

Стивън щракна с единия си старателно измит нокът. Усети, че отново се изчервява. Накрая попита:

— Страх ли те е от мене?

— Не — отвърна Джоуди. — Но хич не ми се иска да се изправиш срещу мене. Съвсем не, сър, дано никога не ми се налага. Освен това, знаеш ли, мисля, че можем да станем приятели. Мисля, че мога да ти вярвам, че ти не би ме наранил.

— Не — поправи го Стивън. — Ще бъдем партньори.

— Нали говореше за втория си баща? Той още жив ли е?

— Не, умря.

— Съжалявам. Та като го спомена и аз си спомних за моя — и той е мъртъв. Той казваше, че на света най-много уважава съвършенството. Обичаше да гледа как талантливи хора вършеха това, в което най ги биваше. Щеше да те хареса.

— Съвършенство — повтори Стивън и отново в него нахлуха хиляди необясними чувства. Загледа се в Джоуди, който скриваше пачката си в един прорез на матрака си. — Какво ще правиш с парите?

Джоуди се изправи и погледна към Стивън с глупавия си, но честен поглед.

— Може ли да ти покажа нещо? — от наркотика гласът му беше станал дрезгав.

— Разбира се.

Той бръкна в джоба си и извади оттам една книга. Заглавието й беше „Никога повече зависим“.

— Свих я от онази книжарница на площад Сейнт Маркс. Вътре се разказва за онези, които не искат вече да бъдат такива, алкохолици или наркомани. Добра книжка е. Вътре пише и адресите на клиниките. Аз си харесах една от тях. Тук наблизо, в Ню Джърси. Значи влизаш там, изкарваш един месец — един цял месец, — ама излизаш напълно чист. Всички казват, че действало без грешка.

— Това е много хубаво — съгласи се Стивън. — Много добре си се ориентирал.

— Голяма работа е — лицето на Джоуди се разкриви. — Само дето струва четиринадесет бона.

— А стига бе!

— За един месец. Можеш ли да го повярваш?

— Някой явно яко прави пари на гърба на такива като теб. — Стивън правеше по 150 хиляди долара на удар, но се въздържа да сподели това с новооткрития си приятел и партньор.

Джоуди въздъхна и избърса очите си. Често плачеше от наркотиците, това беше забелязал напоследък. По същия начин влияеше алкохолът върху втория баща на Стивън.

— Целият ми живот така се обърка — започна той. — Отидох в колеж. Да бе, честно. Не ми и вървеше. Дори се бях хванал да преподавам. Към една компания. После загубих работата си. Всичко тръгна на зле. Взеха ми и апартамента… Винаги съм бил на хапчета. От малък. След това започнах да крада… О, мамка му…

Стивън седна близо до него.

— Ще си получиш парите и ще отидеш в тази твоя клиника, не се безпокой. Ще видиш, че ще успееш да си обърнеш живота.

Джоуди му се усмихна през замъглените си от сълзите очи.

— Баща ми знаеш ли какво все повтаряше? Когато човек трябва да се справи с някоя голяма трудност, казваше: „Не мисли за трудното като за проблем, а го приемай просто като цена, която може да се обсъди, да се намали или увеличи.“ Ей така, гледаше ме в очите и ми викаше: „Това не е проблем, а цена.“ И аз все се опитвам да го запомня.

— Не е проблем, а цена — повтори Стивън. — Харесва ми. Той сложи ръката си на крака на Джоуди, за да му покаже, че наистина му беше харесало.

* * *

— Редник, какви, по дяволите, ги вършиш?

— Сър, в момента съм зает, сър. Ще ви докладвам по-късно.

— Редник…

— По-късно, сър!

* * *

— Пия за тебе — каза Джоуди.

— Не, за тебе — отвърна Стивън.

И те се чукнаха, единия с „пролетната“ вода, другия, с портокаловия сок. Пиха за техния необичаен съюз.