Джефри Дивър
Танцьорът (2)

Втора глава

Големи като астероиди, жълтеникави като кости.

Зрънцата пясък грееха върху компютърния екран. Мъжът се беше надвесил напред с приведен врат. Очите му гледаха в различни посоки — от голямата концентрация, не поради някакъв дефект в зрението.

Някъде отдалече долетя гръм. Небето в ранната утрин беше зеленикаво-жълто, всеки момент се очакваше да се разрази буря. Това беше най-дъждовната пролет в аналите на метеорологията.

Зрънца пясък…

— Увеличи — заповяда той и изображението на екрана послушно удвои размерите си.

Странно, помисли си той.

— Курсорът надолу… стоп.

Отново се наведе напред, напрегна очите си, изучавайки екрана.

„Пясъкът“, помисли си Линкълн Райм, „е радостта на криминалиста“. Той беше съставен от изключително ситни скални частички, понякога примесени с други материали, с размери от 0,5 до 2 милиметра (по-големите от това минаваха към групата на чакъла, по-малките — към фини наноси). Полепваше по дрехите на престъпника като боя и услужливо изскачаше по местопрестъпления и скривалища, за да свърже убития с убиеца му. Една такава дребна песъчинка можеше доста точно да посочи местата, които е посещавал заподозреният. Мътните непрозрачни песъчинки означаваха, че той е бил в пустинята. Бистрите песъчинки пък — на плажа. Амфиболеният^[1] пясък означаваше Канада. Обсидиановият — Хаваите. Кварцовият и непрозрачният вулканичен — Нова Англия. Гладкият сив магнетит — западната част на Големите Езера.

Но откъде беше точно този пясък, Райм нямаше и най-малка представа. Голяма част от пясъка в района на Ню Йорк беше съставен от кварц и фелдшпат. Със скални примеси от провлака Лонг Айлънд. прашен от бреговете на Атлантика и кален от река Хъдсън. Този обаче беше бял, блестящ, с остри ръбчета и смесен с микроскопични червени сферички. И какви бяха тези пръстени, откъде се бяха взели? Бели каменни пръстени, прилични на микроскопски срезове на калмари. Никога не беше виждал нещо подобно.

Тази загадка държа Райм буден до четири часа сутринта. Току-що беше изпратил проба от пясъка на свой колега в криминалната лаборатория на ФБР във Вашингтон. Направи го с голяма неохота — Линкълн Райм не обичаше някой друг да отговаря на собствените му въпроси.

От външната страна на прозореца, до който беше леглото му, нещо се раздвижи. Той погледна навън. Съседите му — два неголеми ястреба скиталци — току-що се бяха събудили и се готвеха да отидат на лов. Пазете се гълъби, мислено ги предупреди Райм. После килна на една страна главата си и изропта: „Проклятие!“. Нямаше предвид оказалите се безполезни доказателства от това, че скоро щяха да го прекъснат.

Откъм стълбите беше чул нетърпеливи стъпки. Том отиде да отвори вратата и да посрещне гостите, а Райм не желаеше да се среща с никого. Погледна ядосан към коридора.

— О, не сега, за Бога!

Те не го чуха, разбира се, но дори да го бяха чули, не биха се спрели. Бяха двама…

Единият огромен. Другият не. Почукаха припряно на отворената врата и влязоха.

— Линкълн. Райм изръмжа.

Лон Селито беше първокласен инспектор от нюйоркската полиция, човекът отговорен за тежките стъпки. Следваше го по-младият и по-елегантен негов колега и партньор Джери Банкс, прекалено стилен в свинско-светлия си костюм на фини каренца. Беше намокрил с вода близнатия си нагоре кичур и го беше напръскал с лак за коса. Райм дори успя да надуши мириса на пропан, изобутан и винилацетат. Въпреки положените усилия обаче чаровното връхче все още стърчеше право нагоре като островърха кула.

Едрият пълен мъж огледа внимателно огромната спалня на втория етаж — мерките й бяха може би шест на шест. Стените бяха голи, без нито една картина.

— Какво липсва, Линк? Има нещо.

— Нищо.

— О, да, сетих се — чисто е, няма ги боклуците — каза Банкс, после изведнъж млъкна. Загря, че току-що бе направил поредната си faux pas^[2].

— Разбира се, че е чисто — обади се Том, безупречен в току-що изгладените си светлокафяви широки панталони, бяла риза и вратовръзка на цветя. Райм я намираше безсмислено претрупана, макар самият той да я беше платил и изпратил с препоръчана поща на човека. Помощникът на Райм живееше вече няколко години с него — и макар да беше два пъти уволняван и веднъж сам да беше напускал, криминалистът беше също толкова пъти преназначавал на работа невъзмутимия си помощник. Том знаеше достатъчно за квадриплегията^[3], за да бъде лекар; беше научил от Линкълн Райм достатъчно за изкуството на адвокатския дебат, за да стане инспектор. Но той предпочиташе да бъде, както застрахователната компания го наричаше, „полагащият грижи“, въпреки че и двамата с Райм се отнасяха пренебрежително към термина. Райм го наричаше с най-различни имена от „майка кърмилница“ до „Немезис“^[4], но всички те доставяха на помощника му неизразимо удоволствие. Сега той просто се щураше напред-назад сред гостите.

— Реших да наема Моли Мейдс да изстърже из основи мръсотията, макар че Линк не гореше от щастие. Всъщност, като се замисля, май трябваше да опушим мястото с отровен дим за дезинфекция. След това цял ден не ми проговори.

— Изобщо нямаше нужда от почистване. Не мога да си намеря нищо.

— Но сега изобщо не се налага да търсиш нещо, така ли е? — контрира го Том. — Ето това искам да кажа.

Райм явно не беше в настроение за дребнави спорове.

— Е? — обърна той симпатичното си лице към Селито. — Какво?

— Имам един случай. Помислих си, че може да се навиеш да помогнеш.

— Зает съм..

— Ама какво е това? — попита Банкс, като махна към новия компютър до леглото на Райм.

— О — каза Том и пресилено се изсмя, — вече се прави на творец. Покажи им Линкълн. Покажи им как го правиш.

— Не искам да им показвам.

Отвън се чу още една яростна гръмотевица, но нито капка дъжд. Както обикновено, и днес природата просто си играеше игрички. Том продължи да настоява:

— Хайде де, покажи им как работи.

— Не искам.

— Притеснява се.

— Том — тихо измърмори Райм.

Но младият му помощник явно беше непроницаем както за обвинения, така и за заплахи. Той подръпна отвратителната си копринена вратовръзка.

— Не зная защо се държи по този начин. През целия ден беше толкова горд от себе си и от тази машинария.

— Не е вярно. Том продължи.

— Ей оная кутия там — и той посочи една бежова притурка с някакви светлинки, — и това върви с компютъра.

— Уха, двеста мегахерца? — удиви се Банкс, като кимна към компютъра. За да избегне начумерената физиономия на Райм, той беше издърдорил въпроса си така бързо, както ястреб сграбчва плячката си и отлита.

— Така си е — обади се Том.

Линкълн Райм обаче не се интересуваше от компютри. В момента го интересуваха единствено и само микроскопичните пръстенчета на изваяните калмари и пясъка, в който се бяха настанили.

Том продължи да плещи:

— Има и микрофон към него. Каквото каже, компютърът го разбира. Обаче му отнема около секунда да му разпознае гласа. Той, както си мърмори под носа…

Ако трябва да бъдем откровени, Райм наистина беше много доволен от конфигурацията — такъв бърз компютър, особено пък кутията за контрол на околната среда и, разбира се, разпознаващият човешки глас софтуеър. С най-обикновени думи той можеше да кара курсора да прави това, което би го накарал и човек, служещ си с мишка или клавиатура. Можеше също така и да диктува. Тоест, чрез думи той можеше да увеличава или намалява отоплението или светлината в стаята, да пуска стереоуредбата или телевизора, да пише на текстообработващата си програма, да се обажда по телефона и да изпраща факсове.

— Дори може да пише музика — обясни Том на гостите. — Казва му на компютъра какви ноти и къде точно да ги постави върху петолинието.

— Е, виж, това е нещо полезно — кисело каза Райм. — Музика.

За своята степен на инвалидност — Райм беше ранен в областта на четвъртия шиен прешлен — кимането не беше проблем. Можеше също така да вдига рамене, макар и не така, че да изразява по този начин безразличие, както би му се искало. Другият му цирков номер беше да си мърда левия безименен пръст няколко милиметра, в която си посока пожелаеше. Това беше целият му репертоар от физически движения за изминалите няколко години. Така че композирането на соната за цигулка едва ли можеше да се нареди сред предстоящите в най-близко бъдеще премиери.

— Може също така да играе на игрички — обади се Том.

— Мразя игрички. Не играя на игри.

Селито, който за Райм приличаше на едно огромно неоправено легло, се беше втренчил в компютъра и съвсем не изглеждаше впечатлен.

— Линкълн — започна мрачно той. — Случаят е много деликатен. Става дума за нас и федералните. Те се намесиха миналата нощ.

— И се треснаха във високата стена — реши да рискува Банкс.

— Та, си помислихме… е, аз си помислих, че би могъл да ни помогнеш.

Аз да искам да им измъквам задниците!?

— В момента работя над нещо — обясни Райм. — За Пъркинс. — Томас Пъркинс, специалният агент, отговарящ за офиса на ФБР в Манхатан. — Един от хората на Фред Делрей е изчезнал.

Специален агент Фред Делрей, дългогодишен ветеран в Бюрото, беше онзи, който отговаряше и ръководеше голяма част от агентите, работещи под прикритие в Манхатан. Той самият беше един от най-добрите федерални оперативни работници, работещи под прикритие. Самият шеф го беше похвалил и му бе връчил грамота за отличната му работа. Преди няколко дни един от неговите агенти, Тони Панели, беше изчезнал.

— Пъркинс ни каза — обади се пак Банкс. — Засукана история.

Райм завъртя очи като чу нелитературната фраза. На всичкото отгоре можеше и да я оспори. Агентът беше изчезнал от колата си, паркирана точно срещу сградата на ФБР, в центъра на Манхатън, в 9 часа вечерта. Улиците не са били претъпкани, но не са били и пусти. Двигателят на автомобила Краун Виктория, собственост на Бюрото, все още работел, вратата била отворена. Нямало нито кръв, нито следи от стрелба, влачене или борба, нищо. Нямало и свидетели — поне не такива, които да искат да говорят.

Абе, вярно, засукана си беше историята.

И сега Пъркинс разполагаше с това прекрасно местопрестъпление и с Отдела за събиране на веществени доказателства на Бюрото. Райм беше този, който беше основал този отдел и Райм беше човекът, когото Делрей беше помолил да обработи мястото на изчезването. Онзи, който работеше заедно с Райм като партньор, беше вече прекарал часове наред при колата на Панели. Резултатът бяха десетина торбички безсмислени веществени доказателства, няколко неидентифицирани пръстови отпечатъка и — може би единствената вероятна нишка — няколко дузини зрънца от този доста особен пясък.

Същите, които грееха сега върху компютърния екран на Райм, гладки и огромни, съвсем като истински планети.

Селито продължи:

— Ако се съгласиш да ни помогнеш, Пъркинс каза, че ще включи още хора в разследването на случая с Панели. Но, както и да е, мисля че сам ще поискаш да поемеш този случай.

Пак този глагол — искам. Какво, по дяволите, ставаше?

Преди няколко години Райм и Селито бяха работили заедно върху най-важните разследвания на убийства. Трудни случаи бяха — прекалено публични. Той познаваше Селито, както познаваше всяко едно ченге. По принцип Райм винаги се съмняваше в собствената си способност да разбира хората (бившата му жена Блейн често казваше, че Райм може да забележи празна гилза от разстояние една миля, но просто да не види човешко същество, застанало под носа му), но сега виждаше, че Селито беше бил отбой.

— Добре, Лон. За какво става въпрос? Разказвай. Селито кимна към Банкс:

— Филип Хансен — знаменателно съобщи младият инспектор, като леко повдигна тъничката си вежда.

Райм познаваше името от вестникарските статии. Хансен беше доста богат бизнесмен, известен бохем, дошъл от Тампа, Флорида. Притежаваше компания за търговия на едро в Армонк, Ню Йорк. В миналото беше отбелязал значителни успехи, които сега го бяха превърнали в мултимилионер. Това си беше истински успех, като се има предвид, че беше започнал като дребен предприемач. Никога не му се налагаше да си търси клиенти, никога не рекламираше, никога пред него не стояха някакви проблеми. Всъщност, ако някога се наблюдаваше известен спад в дистрибуторската мрежа на Филип Хансен, то това означаваше, че федералното правителство и целият щат Ню Йорк хвърляха огромно количество сили, за да спрат търговията му и хвърлят президента на компанията в затвора. Причината беше проста — това, което компанията на Хансен продаваше не бяха военни автомобили втора употреба, както той твърдеше, а оръжие, твърде често откраднато от военните бази или внесено нелегално. В началото на тази година бяха убити двама войника при отвличането на цял камион, натоварен с малокалибрено оръжие, близо до моста Джордж Вашингтон на път за Ню Джърси. Зад всичко това стоеше Хансен — факт, който и държавният прокурор, и прокурорът на Ню Йорк знаеха, но никой от тях не можеше да го докаже.

— Нали разбираш, двамата с Пъркинс чукаме по един и същи случай — каза Селито. — Че и цяла армия от Централния следствен отдел са се включили. Но на костелив орех сме попаднали.

— И никой никога не е посмял да го натопи — обади се отново Банкс. — Никога.

Райм мислено се съгласи, че никой не би посмял да издъни човек като Хансен. Младият инспектор продължи:

— Накрая, миналата седмица успяхме да се докопаме до нещо. Хансен е пилот. Компанията му има голям склад на летището в Мамаронек — онова, дето е близо до Уайт Плейнс, нали се сещате? Някакъв съдия издаде заповед за обиск. Естествено, ние нищо не открихме. Но миналата седмица, било към полунощ, нали? Летището било затворено, но няколко човека останали да работят до по-късно. Та те видели някой си, който отговарял по описание на Хансен да се приближава с колата си до един от частните му самолети, след което натоварил няколко твърде големи брезентови чувала вътре и отлетял. Без разрешение, без план на полета, просто си отлетял. Върнал се около четиридесет минути по-късно, кацнал, качил се отново в колата си и й подпалил гумите. Без брезентовите чували. Свидетелите продиктували регистрационния номер на Федералното авиационно управление. Оказало се, че това бил частният самолет на Хансен, не на компанията му.

— Значи е знаел, че сте надушили нещо и е решил да скрие онова, което го е свързвало с убийствата. — Райм започваше да разбира защо им беше необходим. Започваше да става интересно. — От Контрола на Въздухоплаването не са ли го засекли?

— Забелязали са го за момент от Ла Гуардия^[5].

— Точно когато е навлязъл над провлака Лонг Айлънд. После се снишил под обхвата на радарите за около десет минути.

— И вие ударихте една черта да видите какво разстояние е могъл да измине, докато е бил над провлака. Някой водолаз не намерихте ли да огледа наоколо?

— Точно така. Щом Хансен чул, че имаме трима свидетели, веднага тръгнал на лов за зайци. Затова го отстранихме до понеделник. Във федералния затвор.

Райм се засмя:

— А намерихте ли си съдия, който да се върже на причините ви за задържане?

— Да, поради страх от бягство — обясни Селито. — И други глупости от сорта на нарушения на правилата на Федералното авиационно управление, безразсъдно излагане на опасност на живота на други летци. Освен това е нямал план на полета, летял е под минимума, определен от Управлението, и други подобни.

— А какво ще каже мистър Хансен?

— Той си знае урока. И думичка не обели по време на ареста, нито пък на следователите. Адвокатът му отрича всичко и подготвя обвинение за неправомерен арест и дрън-дрън-дрън… Така че, ако открием чувалите до понеделник, отиваме направо в съда и бам! Без него.

— В случай, че — отбеляза Райм — в тези чували има нещо, заради което можете да го обвините.

— Има и още как!

— Ти откъде си толкова сигурен?

— Понеже Хансен го е страх. Наел е хора да убият свидетелите. Вече на един му свети маслото. Взривил самолета му миналата нощ, когато кацал в Чикаго.

„И какво в крайна сметка“, замисли се Райм, „те искат аз да открия чувалите…“ В съзнанието му заплуваха твърде интересни въпроси. Възможно ли беше да определиш точното място на един самолет над водата само по наличието на някакъв вид утайка, солно отлагане, или може би някое насекомо, намерено размазано върху водещия ръб на крилото? Може ли да се изчисли точният час на смъртта на едно насекомо.? Ами концентрацията на сол и замърсители във водата? Ако самолетът е летял толкова ниско над водата, не е ли възможно двигателите или крилете да са захванали някое водорасло и да са го лепнали някъде по корпуса или опашката?

— Трябват ми карти на провлака — започна Райм, — както и инженерните чертежи на самолета му…

— Ъъм, Линкълн, ние не сме тука заради това — каза Селито.

— Не за да открием чувалите — прибави Банкс.

— Не? Тогава? — Райм отметна една дразнеща го къдрица черна коса от челото си и се намръщи срещу младия човек.

Очите на Селито отново огледаха бежовата кутия, контролираща околната среда. От нея бяха плъпнали множество жици, мътночервени, жълти и черни, които лежаха на земята разпилени, сложно преплетени като припичащи се на слънце змии.

— Искаме да ни помогнеш да открием убиеца. Онзи, който Хансен е наел. Трябва да го спрем, преди да се е докопал до другите ни двама свидетели.

— И? — Райм все още не беше чул какво премълчаваше Селито, какво си пазеше за най-накрая.

Като гледаше с празен поглед през прозореца, инспекторът каза:

— Прилича много на Танцьора, Линкълн.

— Танцуващия с трупове ли? Селито го погледна и кимна.

— Сигурен ли си?

— Чухме, че преди няколко седмици свършил една работа в окръг Колумбия. Убил един помощник на конгресмен, замесен в сделки с оръжие. Разполагаме с регистрите в затворите, засякохме няколко разговора от уличен телефон, недалеч от къщата на Хансен, до хотела, в който е отседнал Танцьорът. Почти сигурно е, че е той, Линкълн.

На компютърния екран зрънцата пясък, големи колкото астероиди и гладки като женско рамо, изведнъж престанаха да представляват някакъв интерес за Линкълн Райм.

— Е — каза меко той, — това си е истински проблем, нали така?