Джефри Дивър
Танцьорът (18)

Осемнадесета глава

Час 22 от 45

Когато се събуди в мрачния апартамент призори, Пърси Клей се надигна от леглото и отиде до прозореца. Дръпна настрана пердето и погледна сивото еднообразно небе. Във въздуха се носеше лека мъгла.

Клони към минимум. Вятър 090, пет възла. Видимост четвърт миля. Надяваше се времето да се оправи до довечера, когато й предстоеше полетът. Не че не можеше да лети при всякакви въздушни условия — не че не беше го правила. Всеки, който притежаваше карта със стойностите на уредите във всеки един момент от полета, можеше да излети, да се приземи и да лети и в най-гъстата мъгла. Пърси просто обичаше да лети при ясно време. Обичаше да вижда как се изнизва земята под нея. Светлините на градовете през нощта. Облаците. И най-вече — звездите.

Всичките звезди на вечерта…

Тя отново си спомни за Ед. Как беше звъннала снощи на майка му да се уговорят за погребалната служба. Все й се искаше да го обмисли по-подробно кого да покани, как да се организира всичко. Но просто не се получаваше. В главата й беше само Линкълн Райм.

Спомни си разговора с него вчера, когато бяха сами в неговата спалня — след като се беше скарала с онази полицайка, Амелия Сакс.

Седеше до него в един стар фотьойл. Той мълчаливо я беше изучавал в продължение на минута-две, оглеждайки я от главата до петите. Тогава тя изпита странно усещане. Той сякаш внимателно я беше прочел за себе си — погледът му нямаше нищо общо с този, с който мъжете обикновено гледаха жените по баровете или на улицата. Заприлича й на някой стар пилот ветеран, който я оглеждаше преди първия им съвместен полет. Проверяваше авторитета, държанието, бързината на мисълта й. Смелостта й.

Тя беше извадила от джоба си металното шише, но Райм бе поклатил глава и й бе предложил осемнадесетгодишен скоч.

— Том смята, че прекалявам с пиенето — каза той. — Което си е самата истина. Но животът без пороци не е живот, нали?

Тя вяло се беше усмихнала.

— Баща ми е доставчик.

— На алкохол? Или на всички пороци?

— На цигари. В администрацията на Американски тютюни в Ричмънд. Извинете. Вече си промениха името. Станаха „Американски потребителски продукти“ или нещо такова.

Откъм прозореца долетя пърхане на криле. — О — беше се усмихнала тя. — Това е третак.^[1]

Райм й беше проследил погледа.

— Какво е?

— Мъжки сокол-скитник. Защо ли е решил да гнезди толкова ниско? Гнездата им обикновено са доста високо, ако решат да гнездят в градовете.

— Нямам представа. Една сутрин се събудих и те бяха тук. Вие познавате ли соколите?

— Разбира се.

— На лов ли ходите с тях?

— Някога. Имах си третак за лов на виргински пъдпъдъци. Взех си го още като голишарче.

— Това пък какво е?

— Новоизлюпено соколче. Като малки по-лесно се тренират. — Тя внимателно се вгледа в гнездото и по лицето й пробягна лека усмивка. — Но най-добрият ми ловец си остана един дивак — възрастен ястреб-кокошкар. Женски. Те стават по-големи от мъжките и по-добри убийци. Но трудно се работи с тях. Макар че хващат, каквото ти дойде наум — заек, фазан, яребица, всичко.

— При вас ли е още?

— О, не. Веднъж докато изчакваше — тоест, докато кръжеше да си търси плячка, изведнъж се отказа. Остави един огромен тлъст фазан да се измъкне. Влезе в едно топло въздушно течение, което я отнесе към километър нагоре. Просто се стопи в слънцето. Цял месец след това залагах примамки, но нямаше и следа от нея.

— Значи просто така, изчезна?

— Често се случва с диваците — беше му казала тя и беше вдигнала безразлично рамене. — Е, нали все пак са диви животни. Макар че прекарахме заедно цели шест месеца. — Тъкмо този ястреб беше изобразен на логото на Чартърни полети „Хъдсън“. После тя беше кимнала към прозореца.

— Вие сте щастливец, задето са ви избрали за компания. Викате ли им някак?

Райм презрително се беше изсмял.

— Тази полицайката, Сакс, наистина ли се канеше да ме арестува?

— О, мисля, че щях да успея да я убедя да не го прави. Вижте, трябва да ви кажа нещо.

— Давайте.

— Вие двамата с Хейл имате избор. Затова исках да поговорим.

— Избор ли?

— Можем да ви изведем извън града. Да ви закараме на някое отдалечено място под строга охрана като важни свидетели. Ако правилно се приложат техниките на криволичене из улиците, уверен съм, че ще успеем да заблудим Танцьора и да ви осигурим безопасността до понеделник, до Голямото жури.

— Но? — беше попитала тя.

— Но той няма да се откаже да ви преследва. Дори и след като мине заседанието на Голямото жури, вие все още ще представлявате заплаха за Филип Хансен, понеже ще трябва да ви призоват да свидетелствате и на процеса. А той може да се проточи с месеци.

— Има вероятност Голямото жури да не му предяви обвинителен акт, без значение какво ще кажем ние — му беше казала Пърси. — Тогава няма да има причина да ни убива.

— Това няма никакво значение. Щом Танцьорът е нает да убие някого, той няма да миряса, докато не го види мъртъв. Освен това прокурорите ще обвинят Хансен за убийството на мъжа ви, така че вие ще трябва да свидетелствате и по това дело. Най-удобно за Хансен би било да ви няма.

— Мисля, че разбирам накъде биете.

Той беше повдигнал вежда.

— Да стана червейче на кукичка — беше казала тя. Ъгълчетата на очите му се бяха сбърчили и той се засмя.

— Е, няма да ви развеждам из квартала като рядко животно, а просто ще ви скрия тук, в града. Естествено ще имате и охрана. И то най-елитната. Въоръжена по най-съвременни стандарти. Ние ще му устроим засада, а вие просто ще си седите на топло. Когато Танцьорът се появи, ние ще се погрижим за него. Да се надяваме, че ще бъде завинаги. Наистина е много откачено, но нямаме кой знае какъв избор.

Поредната глътка скоч. Съвсем не беше лошо. За нещо, което не е произведено в Кентъки.

— Откачено ли? — повтори тя. — Нека ви задам един въпрос. Вие имате ли си модел за подражание? Някой, на когото се възхищавате и искате да приличате на него?

— Разбира се. Но все криминалисти. Аугуст Фолмер, Едмон Локар.

— А познавате ли Берил Маркъм?

— Не.

— Това е една авиаторка от края на тридесетте и четиридесетте. Именно тя — а не Амелия Ърхарт — беше мой идол.

, Водила е много разгулен живот. Произхожда от доста богато английско семейство. От ония, дето са се върнали от Африка. Тя е била първият човек — забележете, първият човек, а не първата жена — която сама е прелетяла Атлантическия океан, и то по трудния път, от изток на запад. — Тя се беше засмяла. — Всички тогава са я смятали за луда. Във вестниците са пуснали специална рубрика, в която съпричастни читатели са я молели да не тръгва. Естествено, това не я е спряло.

— Успяла ли е?

— Приземила се по корем малко преди летището, но да, успяла е. Виждате ли, още не мога да кажа това смелост ли е, или лудост. Понякога си мисля, че между двете няма никаква разлика.

Райм беше продължил:

— Вие ще бъдете в безопасност, но не в абсолютна безопасност.

— Нека ви кажа още нещо. Нали се сещате онова страховито име? С което наричате убиеца?

— Танцьора.

— Танцуващия с трупове. Пилотите на реактивни самолети имат подобен израз. Ъгъла на мъртвеца.

— Това пък какво е?

— Това е границата между скоростта, при която самолетът ти губи скорост поради Маховата турбуленция, и скоростта, която той всеки момент ще премине въпреки същата тая турбуленция. Това се получава при скорости, близки до тази на звука^[2]. Ако летиш на морското равнище, разполагаш с неколкостотин мили в час, но при височини от порядъка на 15–18 километра, където въздухът е доста по-разреден, моментът на загуба на скорост може да бъде около петстотин възла в час^[3], а Маховите вибрации настъпват при около петстотин и четиридесет^[4]. Значи твоята задача е да не навлизаш в отрязъка от тези четиридесет възла в час, а просто да завиеш зад ъгъла на мъртвеца и готово. Всички самолети, на които се налага да летят на такива височини, използват за целта автопилоти, за да задържат скоростта в тази граница. Мога само да ти кажа, че аз почти винаги летя на такава височина и много рядко използвам автопилот. Така че изразът пълна безопасност ми е напълно непознат.

— В такъв случай мога да съм сигурен, че ще се справиш.

Пърси обаче не беше отговорила веднага. В продължение на една-две дълги секунди тя го беше изгледала изпитателно.

— Все пак, не е толкова просто, нали?

— Не е ли? — беше попитал Райм, но невинността в гласа му едва ли можеше да заблуди и малко дете.

— Чела съм криминалните хроники в „Таймс“. Вие, ченгетата, не тръгвате току тъй подир всяко едно убийство. Ами Хансен, той няма да стои със скръстени ръце, нали? Убил е няколко войника, както и съпруга ми, а вие го преследвате, сякаш е Ал Капоне.

— Въобще не ми пука за Хансен — тихо беше казал Райм от мобилния си трон. Тялото му беше напълно неподвижно, но затова пък от очите му хвърчаха черни изпепеляващи пламъци, точно като очите на нейния любим, напуснал я сокол. Тя се беше въздържала да сподели, че също като него никога не би дала име на ловна птица и че беше нарекла дивака си просто „сокола“.

Тогава Райм беше продължил:

— Аз искам Танцьора. Той уби няколко ченгета, включително двама от най-добрите ми техници. И ще го пипна.

И въпреки това тя усещаше, че има още нещо. Но не пожела да се задълбочава повече.

— Ще трябва, разбира се, да говорите и с Брит.

— Естествено. Накрая беше казала:

— Добре, навита съм.

— Благодаря ви. Аз…

— Но… — беше го прекъснала тя.

— Какво?

— Имам едно условие.

— Което е? — Райм отново бе повдигнал едната си вежда. В този момент на Пърси й беше хрумнала мисълта: ако човек не гледаше увреденото му тяло, можеше да види, какъв красив мъж стоеше пред него. И после, ах да, по дяволите, щом осъзнаеше това, я връхлиташе старият й враг — обземаше я необясним страх в присъствието на красив мъж. Хей тролке, тролице, вещице, жабо кикирице, къде ти е жабокът за събота вечер, а? На бас, че пак са те прескочили…

— Утре вечер да пилотирам чартъра за щатската здравна организация.

— О, това съвсем не ми се струва добра идея.

— Тогава сделка — на куково лято — беше казала тя, като използва лафът, който Ед и Рон често употребяваха.

— Защо точно ти трябва да летиш?

— Компанията се нуждае от този полет. И то на всяка цена. Полетът ни виси на косъм и затова е нужен най-добрият пилот сред нас. Това съм аз.

— Как така полетът ви виси на косъм?

— Всичко е планирано до стотната. Ще изразходим минимум гориво. Не мога да си позволя някой, който ще губи време в празни обиколки, понеже не се насочил правилно или ще ми се обади да му търся заместник заради лоши атмосферни условия. — На това място тя беше замълчала, а после прибавила: — Няма да изоставя Компанията в най-тежкия момент.

Наистина, беше казала тези думи с твърда решителност, но донякъде се изненада, когато той кимна.

— Добре. Съгласен съм.

— В такъв случай сделката е сключена. — Пърси инстинктивно протегна ръка напред, но се усети навреме.

Той се беше засмял.

— Отскоро се придържам изцяло към устни споразумения. — После си пийна и той от скоча, за да полее предварително уговорката.

Сега, вече шест и половина, събота сутринта, тя беше . облегнала чело о прозореца на охранявания апартамент. Предстоеше й толкова много работа. На първо място да преправят „Фокстрот Браво“. После подготовката на навигационния дневник и плана на полета можеше да отнеме още няколко часа. И въпреки тревогите и скръбта й за Ед тя усещаше едно неописуемо удоволствие. Довечера щеше да лети.

— Хей — обади се познат провлечен глас. Тя се обърна и видя Роланд Бел на вратата.

— Добрутро — каза той.

После тръгна с широка крачка към нея.

— Ако смятате да дърпате тези завеси, по-добре да не ставате от леглото като пеленаче. — И той дръпна пердето.

— О, чувам, че инспектор Райм е устроил някакъв капан. С гаранция Франция, че ще го пипне, лошия негодник.

— Е, приказката е, че Линкълн Райм никога не греши. Но ако питате мене, що се отнася точно до този убиец, аз не бих вярвал на ничии приказки, докато с очите си не се уверя. Добре ли спахте?

— Не — отвърна тя. — А вие?

— Успях да дремна два-три часа — каза Бел и надникна през прозореца. — Но пък не ми се спи. От известно време сутрин, като се събудя, се чувствам пълен кретен. Ама така си е, с тези младоци. Сега, ако обичате, да ви помоля да не дърпате повече това перде. Да не забравяме все пак, че това е Ню Йорк. Я си помислете какво би станало с кариерата ми, ако залепнете на отсрещната стена от заблудения куршум на някой пубертет с мания за величие, който си умира да гърми във въздуха. Ако това се случи, просто не знам, сигурно ще се усмихвам кисело цяла седмица. А сега, какво ще кажете, ако ви поканя на кафе в домашни условия?

* * *

Рано сутринта, в неделя, в прозорците на тази градска къща се отразяваха няколко купести облака.

Рано сутринта, в неделя, из въздуха се усещаше мирис на дъжд.

Рано сутринта, в неделя, и Съпругата беше застанала още по нощница на прозореца, в който се отразяваха купестите облаци. Около бледото й лице се спускаха черните къдрици на разрошената й коса, тъй като тя явно току-що ставаше от сън.

Рано сутринта, в неделя, Стивън Кол беше застанал от другата страна на Тридесет и пета улица, срещу строго охраняваните апартаменти, собственост на Министерството на правосъдието. Той се криеше в сянката на една водонапорна кула на покрива на отсрещния стар блок с апартаменти. Наблюдаваше внимателно Съпругата с модерния си бинокъл „Лейса“. Покрай елегантното й тяло се движеха отраженията на дъждовните облаци.

Знаеше, че стъклото най-вероятно е бронирано и със сигурност щеше да отрази първия изстрел. Можеше да стреля отново в рамките на четири секунди, но тя щеше да се отдръпне назад, уплашена от строшеното стъкло, макар че беше твърде вероятно дори да не разбере, че е станала бойна мишена. Кофтито в цялата работа беше, че той не можеше да нанесе смъртоносни поражения.

* * *

— Сър, все пак ще се придържам към първоначалния си план, сър.

* * *

До нея се появи мъж и дръпна пердето. После лицето му отново се появи в пролуката между завесата и черчевето на прозореца и той започна внимателно да оглежда покривите, където беше логично да застане всеки опитен снайперист. Мъжът явно беше добре трениран и следователно опасен. Стивън запомни външния му вид.

После побърза да се скрие зад фасадата на сградата, преди да го видят.

Глупавата полицейска тактика — очевидно по идея на Линкълн Червея — да преместят Съпругата и Приятеля в сградата на полицейски участък в Уест Сайд, го беше заблудила за не повече от десетина минути. След като подслуша разговора между Съпругата и някой си Рон, Стивън беше стартирал една безобидна вирусна програма — „Далечна звезда-69“: беше я смъкнал от комерсиалната страница на някаква пресгрупа — която му „снесе“ телефонния номер 212, някъде в Манхатан.

После седна и премисли всичко отново.

* * *

— Нали помниш как се печелеха победите, Редник?

— Чрез внимателно и задълбочено преценяване на всяка възможност, колкото и невероятна да изглежда тя, сър.

* * *

Беше се включил в Мрежата и въведе този телефонен номер в двустранния телефонен указател, откъдето получи името и адреса на абоната. Указателят по принцип не съдържаше невписаните телефонни номера и Стивън беше сигурен, че никой от федералното правителство не би проявил кристалната глупост да използва общодостъпен номер за строго охранявани сгради за защита на важни свидетели.

Тук обаче грешеше.

На екрана се изписа името Джеймс Л, Джонсън, Ийст Сайд, 35-та улица, номер 258.

Невъзможно…

После звънна в сградата на ФБР в Манхатан и помоли да го свържат с мистър Джонсън.

— По-точно Джеймс Джонсън.

— Изчакайте моля. Ей сега ще ви свържа.

— Извинете — намеси се Стивън, — той в кой отдел беше, че все забравям?

— Мисля че в отдел Правосъдие. Управление на сгради и оборудване.

Щом му прехвърлиха разговора, Стивън затвори. След като вече знаеше, че Съпругата и Приятелят бяха в охранявана сграда на Тридесет и пета улица, той си смъкна от Мрежата подробни карти на квартала, за да изготви плана си за действие. Тръгна на разходка около Двадесети участък и се остави да го забележат, докато наблюдаваше газоколонката. После задигна една цистерна с газ и остави достатъчно следи, за да може да заблуди ченгетата, че се кани да използва камиона като гигантска бомба, с която да взриви участъка и премахне двамата свидетели.

А всъщност сега се криеше в сградата, точно срещу охраняваната къща, на един изстрел разстояние от Съпругата и Приятеля.

Опитваше се да се съсредоточи върху предстоящата му работа и да не мисли за неизбежното, съпътстващо обстоятелство — лицето, което гледаше от прозореца и го търсеше.

Почувства се дребен. Но не много. Червеите пак го полазиха. Но беше търпимо.

Дръпнаха пердето. Стивън отново огледа сградата и разположението на охраната.

Беше нисък блок, на три етажа. Не беше долепен до други сгради. С алеята, която го опасваше, приличаше на малък остров, заобиколен от тъмна ивица вода. Градежът и облицовката бяха изцяло от кафяв камък, който макар и пясъчник, е най-твърдият и здрав строителен материал след гранита и мрамора. Поради тази причина той беше устойчив на взрив или прокопаване. По прозорците имаше решетки, които много приличаха на ковано желязо, но Стивън знаеше, че това беше стомана с уякчен (навъглероден) повърхностен слой и най-вероятно бяха увити с жици и датчици, реагиращи на звук или движение, ако не и двете заедно.

Противопожарното стълбище беше истинско. Ако човек внимателно се вгледаше в прозорците, можеше да види, че зад тях цари непрогледна тъмнина. Най-вероятно зад стъклата беше занитен стоманен лист. Откри и истинският авариен изход — част от огромен театрален декор, нарисуван направо върху тухлената стена. (Защо ли иначе някой ще поставя реклама в пуста алея, ако не за да маскира врата?) Самата алея не беше кой знае какво, като всички подобни в централната част на града — настилката беше от калдъръмени камъни и асфалт. Навсякъде обаче по стените се виждаха стъклените очи на монтираните видеокамери. Но въпреки всичко от двете страни на пътя имаше разхвърляни торбички боклук и няколко кофи за смет, които си бяха доста добро прикритие. Можеше да скочи в алеята от единия от прозорците на съседната сграда, използвана за офис, а после минавайки зад кофите, безпрепятствено да стигне до аварийния изход.

И без това прозорецът на първия етаж на съседната къща беше отворен — вятърът развяваше пердетата му. Който и да наблюдаваше видеокамерите, вероятно вече беше свикнал с постоянното движение откъм тази посока. Така че Стивън можеше спокойно да скочи от този прозорец и да осъществи замисъла си.

При това беше сигурен, че няма да го очакват да се появи от тази посока. Беше подслушал радиостанциите им и чу съобщенията за евакуация на всички сгради в близост до Двадесети участък. Значи те наистина бяха повярвали, че той щеше да се опита да закара цистерната близо до участъка, за да го взриви.

* * *

— Преценявай, Редник.

— Сър, моята преценка е, че врагът разчита главно на физическите качества и анонимността на сградата под охрана. Освен това забелязвам значителни липси на тактически персонал, откъдето си вадя заключението, че дори еднолична атака на сградата би се увенчала с успех при елиминирането на едната или дори двете цели, сър.

Въпреки увереността си, изведнъж за момент той се почувства дребен.

Представи си как Линкълн го търсеше. Линкълн Червея. Представи си как голямото безформено буцообразно същество, ларвата, олигавена от влажната слуз на червеите, се оглежда на всички посоки за него. Можеше да гледа през стените, да се процежда през цепнатините.

Да гледа през прозорци…

Да пълзи бавно нагоре по крака му.

Да дъвче бавно месата му.

* * *

— Измий ги. Изстържи ги!

— Какво ще измиваш, Редник? Още ли ще ми досаждаш с тези скапани червеи?

— Сър, аз… Сър, съвсем не, сър.

— Да не би да си обърнал резбата, Редник? И сега да ми се сваляш като някоя шибана, скапана гимназистка? Чувстваш ли нужда от закрила, а, девойко бледа?

— Сър, съвсем не, сър. Аз съм като острие на бръснач, сър. Аз съм смърт за всички. Възбуждам се най-много, когато убивам.

* * *

Пое си дълбоко въздух. Няколко пъти. Бавно го обзе спокойствие.

Беше скрил калъфа си за китара със снайпера вътре на покрива под водонапорната кула. Останалата част от екипировката си той напъха в неголяма ученическа раница. После облече канадката си с емблемата на Колумбийския университет и нахлупи бейзболната шапка.

Слезе бързо по противопожарната стълба и изчезна в алеята. Чувстваше се засрамен, дори малко изплашен — не, не от вражеските куршуми, а от пронизващия взор на Линкълн Червея, който с всеки изминал момент се приближаваше към него с бавните, но неумолими гърчещи се движения на червея.

Стивън смяташе да проникне с взлом, но не му се искаше да убива други хора, въпреки че къщата, съседна на охранявания блок, беше напълно празна.

Във фоайето нямаше никой, липсваха и камерите по ъглите. Входната врата беше хлабаво залостена с гумената дръжка на една подочистачка; до нея се виждаха бухалки за пране и няколко меки стола. Наистина беше съблазнително, но не му се искаше да поема излишния риск да се натъкне на някой от наемателите или на случайно присъстващи. Ето защо той се върна обратно и заобиколи отдалечения от охраняваната къща ъгъл. Мина покрай един засаден в огромна саксия бор, който му предложи убежище близо до тротоара. С лакът счупи тънкото стъкло на прозореца, водещ към затъмнения лекарски кабинет на някакъв психиатър, както се оказа по-късно, и скочи вътре. Цели пет минути стоя напълно неподвижен с пистолет в ръката. Нищо. След това безшумно се изниза през вратата и стигна до коридора на първия етаж.

Спря се пред вратата на кабинета, който, според него беше онзи, от чийто прозорец се развяваха пердетата, и който гледаше към алеята на охранявания блок. Протегна ръка към дръжката.

Някакъв вътрешен инстинкт го накара да промени първоначалното си намерение. Реши да опита през приземния етаж. Намери стъпалата и се спусна към гъстия, покрит с мухъл лабиринт от подземни помещения.

Стивън се движеше безшумно към външната страна на сградата и отвори една стоманена врата. Влезе в слабо осветено помещение, с размери шест на шест, което беше пълно догоре с всевъзможни сандъци и стари приспособления. Откри малък прозорец на равнището на главата си, гледащ към алеята.

Стъклото обаче беше здраво закрепено. Щеше да се наложи да го махне заедно с рамката. Щом излезеше навън, щеше да се скрие зад кофите, после с приведената походка на снайперист да се придвижи до замаскираната врата. Този вариант беше доста по-безопасен, отколкото онзи с покрива на отсрещната сграда.

Стивън си помисли: „Стана!“

Беше ги надхитрил всичките.

„Беше надхитрил Линкълн Червея!“ Тази мисъл му достави толкова голямо удоволствие, сякаш току-що беше убил и двете жертви.

Извади отвертка от раницата си и започна да изстъргва джамджийския маджун от ръбовете на стъклата. Сивите лентички се отделяха толкова бавно и трудно, а той беше толкова погълнат от работата си, че изобщо не усети как, докато оставяше отвертката и посягаше към Беретата си на хълбока, зад гърба му се беше приближил някой, който опря пистолет о врата му и му зашепна:

— Мръднеш ли и един сантиметър — и влизаш в историята.