Джефри Дивър
Танцьорът (17)

Седемнадесета глава

Час 22 от 45

Някои от тях спяха.

Селито беше в един фотьойл.. Като се събуди, беше целия измачкан, а косата му стърчеше на всички посоки. Куупър пък беше долу.

Сакс също явно беше прекарала нощта на един от диваните долу или в другата спалня на първия етаж. Вече не се интересуваше от „Клинитрон“-а.

Том пък с мътен поглед блуждаеше насам-натам, като от време на време мереше кръвното на Райм. Благодарение на него из цялата къща се разнесе мирисът на току-що сварено кафе.

Малко след разсъмване Райм отново се взираше в таблото с доказателствата. Бяха стояли будни до четири, планирайки как точно да пипнат Танцьора и любезно отговаряйки на стотиците постъпващи жалби заради евакуацията.

Дали ще им проработи късметът? Дали Танцьорът щеше да се хване в капана им? На Райм му се искаше да вярва, че е така. Но съществуваше още един въпрос, който не се харесваше на Райм, но който не можеше да бъде избегнат. Колко сигурен щеше да се окаже капанът им? Навлизаха в неговата територия. Как ще се държи той, когато усети, че е притиснат в ъгъла?

Том донесе кафето. После всички впериха погледи в тактическата карта на Делрей. Райм също, облегнал се в инвалидната си количка, се придвижи да я огледа подробно.

— Всички ли са на място? — попита той Селито и Делрей.

Групата 32-Е на Хауман и оперативният отряд от специалните части на Делрей от федерални агенти, покриващи източен Ню Йорк бяха заели позиции, готови за действие. Бяха се придвижили незабелязано под прикритие на нощта, използвайки канализации, покриви и сутерени, оборудвани в пълно бойно снаряжение, върху което бяха навлекли обикновени цивилни дрехи; Райм беше сигурен, че Танцьорът наблюдаваше отнякъде целта си.

— Тази нощ той няма да спи — беше казал Райм.

— Ти сигурен ли си, че ще действа по този начин, Линк? — плахо го беше попитал Селито.

Сигурен? Кой можеше изобщо да бъде сигурен в каквото и да било по отношение на Танцьора? Неговото най-опасно оръжие е измамата… Райм се обади кисело:

— Сигурност деветдесет и два точка седем процента. Селито изгрухтя нещо като смях.

В този момент се чу звънецът на входната врата. След секунда-две на вратата на всекидневната се появи плещест мъж на средна възраст, който Райм никога не беше виждал.

Откъм Делрей долетя сподавена въздишка, предвестник на проблеми. Селито също го познаваше и му кимна предпазливо.

Той се представи като Реджиналд Елиополос, помощник държавен прокурор, отговарящ за южен Ню Йорк. Райм си спомни, че това беше прокурорът по делото на Филип Хансен.

— Вие ли сте Линкълн Райм? Слушал съм много за вас. Да-да. Така е. — Той тръгна към него и автоматично протегна ръката си. После осъзна, че едва ли има някакъв шанс Райм да му стисне ръката, така че просто я премести към Делрей, който я пое с неохота. Веселата му реплика към Делрей: — Фред, колко се радвам, че те виждам! — означаваше точно обратното и Райм се зачуди откъде извираха тези две студени противоположности.

Прокурорът се направи, че не вижда Селито и Мел Куупър. Том инстинктивно усети какво ставаше и се въздържа да предложи на посетителя кафе.

— Да-да, така е. Чувам, че вие си ръководите истинска война оттук. Не се допитвате много-много до шефовете, но какво пък, и аз съм действал на момента. Понякога наистина няма време да чакаш някакви си подписи в три екземпляра. — Елиополос отиде до комбинирания микроскоп и погледна през окулярите. — Да-да — обади се отново той, макар да беше истинска загадка за Райм какво ли беше видял, след като беше изгасена лампата под предметното стъкло.

— Може би… — започна Райм.

— Преследването? Дали да го прекъснете? — Елиополос се завъртя на токовете си. — Разбира се. Ето как ще стане. Пред централната сграда на ФБР има един брониран фургон. Искам свидетелите по делото Хансен вътре до час. Пърси Клей и Брит Хейл. Ще бъдат откарани на Лонг Айлънд, във Федералния охраняван резерват Шорхам. Там ще останат до понеделник, когато ще се състои заседанието на Голямото жури. Край. Край и на преследването. Какво ще кажете за това?

— Мислите ли, че това е по-разумно?

— Да-да, точно така смятаме. Определено е така, вместо да ги използвате за примамка, водейки някакъв вид лична вендета от името на полицията в Ню Йорк.

Селито въздъхна. Делрей се обади:

— Не можеш ли да си отвориш очите за малко, Реджи. Ти също не си извън играта. Както виждаш, става дума за съвместна операция. При това наложена от обстоятелствата.

— Е, и? — отвърна разсеяно Елиополос. Вниманието му беше съсредоточено изцяло върху Райм. — Кажете, наистина ли смятахте, че никой от нас не помни, че този, същият престъпник уби преди пет години двама от вашите техници?

Ами, да-да, Райм наистина се беше надявал на това. А сега, след като виждаше, че не е така, това значеше, че всички бяха затънали в едно и също блато.

— Хей, хей — обади се жизнерадостно прокурорът, — да не мислите, че искам да предизвикам война в подземния свят? Така ли смятате? Защо ми е да го правя? Аз искам Филип Хансен. Всички ние искаме Филип Хансен. Нали така? В края на краищата, той е голямата риба.

В интерес на истината, Райм почти беше забравил за Филип Хансен и сега, след като му го припомниха, разбра накъде биеше прокурорът. Това му прозрение доста го разтревожи.

Тръгна с количката към Елиополос и го заобиколи като койот.

— Там сигурно разполагате с добре обучени агенти, така ли е? — попита невинно той. — Които ще пазят вашите свидетели, нали?

— В Шорхам ли? — отвърна неуверено прокурорът. — Ами, да, разбира се, че е така. Да-да.

— А инструктирахте ли ги по отношение на сигурността? За това, колко опасен може да бъде понякога Танцьорът? — Невинен като тригодишно хлапе.

Последва мълчание.

— Да, инструктирах ги.

— И какви точно са техните заповеди?

— Заповеди? — вяло попита Елиополос. Той не беше глупав човек. Разбра, че го бяха хванали натясно.

Райм се засмя. Хвърли поглед към Селито и Делрей.

— Виждате ли нашият приятел, държавният прокурор, разполага с трима свидетели, с които се надява да прибере задника на Хансен на топло.

— Трима ли?

— Пърси, Хейл… и самият Танцьор — изсмя се ехидно Райм. — Иска му се да го хване и да го използва като свидетел. — Вдигна поглед към Елиополос. — Значи, вие също ще използвате Пърси като примамка?

— С тази разлика — изкикоти се Делрей, — че от неговия капан тя няма да се измъкне жива. Как само го увърта.

— Смятате — продължи Райм, — че Пърси и Хейл няма да са ви достатъчни, за да осъдите Хансен, така ли?

Мистър „Да-да“ се опита да бъде строг.

— Те са го видели да скрива някакви проклети веществени доказателства. По дяволите, дори не сме сигурни дали действително са го видели. Ако открием брезентовите чували и вътре има нещо, което го свързва с убийството на двамата войника миналата пролет, добре, делото е налице. Може би. Но, ако А) не открием чувалите или Б) доказателствата вътре са повредени, тогава?

Тогава В) „Обади ми се“, посъветва го мислено Райм. „Аз ще ти намеря доказателства във въздуха на прохладния нощен бриз.“

Селито се включи:

— Но пък, ако хванем наетия от Хансен убиец, той може и да реши да издъни шефа си.

— Точно така — Елиополос кръстоса ръце по начина, по който би го направил, ако се намираше в съда, произнасяйки заключителните изречения на някое дело.

Сакс се беше облегнала на вратата и слушаше. Тя зададе въпроса, който Райм се канеше да зададе:

— И с какво ще го съблазните, за да ви играе по свирката?

Елиополос рязко се извърна:

— Коя сте вие?

— Полицай Сакс. Идентификация и веществени доказателства.

— Не мисля, че е мястото на един техник по местопрестъпленията, чул-недочул, да задава въпроси, където трябва и не трябва…

— Тогава аз го задавам шибания въпрос — излая Селито, — и ако не получа отговор, следващият, който ще ви го зададе ще бъде самият кмет.

Елиополос беше доста напред в политическата си кариера в сравнение с Райм. При това тя беше съвсем успешна, най-вероятно.

— Важно е да доведем делото срещу Хансен до успешен край. Той е по-голямото зло от двете. По-големият потенциал за вреда върху хората.

— Добър отговор — каза Делрей и разкриви лицето си — но няма нищо общо с въпроса. Какво ще му дадете на Танцьора за да ви поднесе на тепсия Хансен, а?

— Не зная — уклончиво отговори прокурора. — Не сме обсъждали това.

— Десет години на средно тежък режим — промърмори Сакс.

— Казах, не сме го обсъждали.

Райм си мислеше за старателно планирания от тях капан до четири тази сутрин. Ако сега изместеха Пърси и Хейл, Танцьорът щеше да разбере. Ще си състави нов план за действие. Ще разбере, че са в Шорхам и, тъй като на охраната й е заповядано да го хванат жив, ще им изтанцува един показен валс, убивайки Пърси и Хейл — разбира се, и около дузина щатски полицаи — и ще си тръгне под носовете им.

Прокурорът започна:

— Нямаме много време… Райм го прекъсна:

— А имате ли достатъчно хартия?

— Надявах се, че ще срещна съдействие във ваше лице.

— Е, не го срещате.

— Вие сте цивилен.

— Аз не съм — обади се Селито.

— Да-да, разбирам. — Погледна към Делрей, но не си направи труда да попита на коя страна беше той. Продължи: — За три-четири часа мога да получа заповед за преместване под строга охрана.

„В неделя сутрин?“, помисли си Райм. „Да-да!“

— Ние не издаваме подобни заповеди. Правете, каквото знаете.

Елиополос лепна една мазна усмивка на кръглото си лице:

— Трябва да ви уведомя, че, ако този престъпник умре при опита му за задържане, аз лично ще преглеждам рапорта относно обстоятелствата, и твърде вероятно е да заключа, че необходимите заповеди за използване на смъртоносно оръжие при тази ситуация на арест, не са били дадени от упълномощения за целта персонал. — Той хвърли поглед към Райм. — Възможно е също така да се появят и обвинения за намеса на цивилни граждани във федералните правораздавателни функции. А това може да доведе до значителен съдебен процес. Просто исках да бъдете предварително запознати с това.

— Благодарим — безгрижно отвърна Райм. — Оценяваме жеста ви.

Когато онзи излезе, Селито се прекръсти.

— Господи, Райм, чу ли го? Ще ни плаши със значителен съдебен процес!

— Хайде, хайде… Ако ме питате, и незначителен съдебен процес би накарало това момченце да се насере от страх — звънливо изтърси Делрей.

Всички се засмяха.

След това Делрей се протегна и каза:

— Каква болест е плъзнала! Чу ли за нея, а, Линкълн? Бацилът му с бацил!

— Какъв бацил?

— Абе, много е заразителен. Моите момчета от специалните части и аз, като излезем някъде на операция и не знам какво става, ама като се върнем, ни мори един странен тик -постоянно ни се присвива показалецът на дясната ръка, все едно още е на спусъка. После със седмици не ни пуска.

Селито, който беше доста лош актьор, отвърна великодушно на шегата му:

— И ти ли? Аз пък си мислех, че бацилът е хванал само нашите момчета.

— Но, знаете ли — продължи Делрей, истински Алек Гинес^[1] на уличните ченгета, — аз му зная цера. Трябва просто да гръмнете някой мръсен шибаняк, като например нашият приятел, Танцьора, който отдавна ви гледа накриво. Безотказно е. — Той си отвори клетъчния телефон. — Ще взема да се обадя на моите момчета и момичета, да проверя дали още помнят цера. И ще го направя веднага, че не се знае, кога ще им се изпречи пред очите лекарството, а те да вземат да го пропуснат. После какво ще ги правя такива, разтреперани!