Джефри Дивър
Танцьорът (16)

Шестнадесета глава

Час 12 от 45

— Сакс! — изрева отново Райм.

„Мамка му, какво, по дяволите, си мислеше? Как може да бъде толкова безразсъдна?“

— Какво се случи? — попита отново Селито. — Какво става?

Какво й се е случило?

— Имаше бомба в апартамента на Хоровиц — съкрушен отвърна Райм. — Сакс беше вътре, когато тя се взриви. Обади им се. Виж какво е станало. Ето, вземи гарнитурата.

Всичко е опръскано с кръв…

След безконечните три минути Селито беше най-после свързан с Делрей.

— Фред — изкрещя Райм, — как е тя?

Последва мъчителна пауза, преди да дойде отговорът.

— Не е добре, Линкълн. В момента гасим пожара. Беше от ония за поражение на жива сила. Мамка му! Трябваше ние да влезем първи. Проклет да е!

При бомбите за поражение на жива сила, поставени в предмети от ежедневието, обикновено се използваше пластичен взрив или тротил. Често се използваха и най-разнообразни шрапнели или сачмен заряд с цел нанасяне на възможно най-големи поражения.

Делрей продължи:

— Взривът гътна две-три стени и обгори почти всичките помещения. — Мълчание. — Трябва да ти го кажа, Линкълн. Ние… намерихме… — Гласът на Делрей, който обикновено беше твърд и рязък, сега затрепери.

— Какво? — викна Райм.

— Части от човешко тяло… Ръка. Тоест, част от нея. Райм затвори очи и по тялото му се разнесе ужасът, който не беше усещал от години. Сякаш ледено острие прободе безчувственото му тяло. Дъхът му се превърна в тихо, напрегнато съскане.

— Линкълн — започна Селито.

— Продължаваме да претърсваме — продължи Делрей. — Може и да не е мъртва. Ще я открием. После, право в болницата. Ще направим всичко, каквото можем. Знаеш, че е така.

„Сакс, по дяволите, защо го направи? Защо и аз ти позволих?

Никога не трябва…“

В ухото му се чу припращяване. Всъщност то беше толкова мощно, сякаш някой гръмна в ухото му конфета.

— Не може ли някой… Искам да кажа, Господи, някой няма ли да махне това от мене?

— Сакс? — ревна Райм по микрофона. Беше сигурен, че чу нейния глас. После до него долетяха звуци от давене, сякаш някой повръщаше.

— Хък — хлъцна тя. — О, Боже… отврат.

— Добре ли си? — той приближи микрофона до устата си. — Фред, къде е тя?

— Ти ли си, Райм? — обади се тя. — Нищо не мога да чуя. Някой май ми говори.

— Линкълн — викна Делрей. — Намерихме я! Тя е супер. Нищо й няма.

— Амелия?

До него долетя гласът на Делрей, който се разпореждаше нещо с току-що пристигналите лекари. Райм, чието тяло не беше давало никакви признаци на живот от години, видя, че сега левият му, безименен пръст се тресеше яростно. Делрей отново се обади:

— Не може да чува твърде добре, Райм. Явно, значи… абе, изглежда сме видели части от тялото на жената. Тази, Хоровиц. Сакс я е извадила от хладилника точно преди взрива. Трупът й явно е поел голяма част от взрива.

Селито каза:

— Стига си се пенявил, Райм. Не й надувай главата с твоите глупости.

Той обаче не престана.

Вместо това ядно заръмжа в нещастното микрофонче:

— Какво, по дяволите, си мислиш, Сакс? Нали ти казах, че това е бомба. Ти също трябваше да знаеш, че е и да се омиташ оттам по най-бързия начин.

— Райм, това ти ли си?

Преструваше се. Той я познаваше добре.

— Сакс…

— Нали трябваше да отлепя тиксото. Чуваш ли ме? Аз не те чувам. Беше обикновено опаковъчно тиксо. От него ще му свалим отпечатъците. Ти самият го каза.

— С ръка на сърце ти казвам — сряза я той, — ти си направо невъзможна!

— Ало? Ало-о? Нищо не мога да чуя.

— Сакс, въобще не ми ги пробутвай тия.

— Ще отида да проверя нещо, Райм. За известно време настъпи мълчание.

— Сакс?… Сакс, чуваш ли ме? Какво, мамка му… ?

— Райм, слушай… току-що осветих тиксото с полихромна светлина. И познай от три пъти какво стана? Открих един блед отпечатък. Намерих отпечатък от Танцьора!

За момент това успя да го накара да замлъкне, но след секунда той поднови тирадата си. Тъкмо беше стигнал до най-съществената част от моралистичните си излияния, когато изведнъж откри, че всъщност говори единствено на микрофона, тъй като връзката беше прекъсната.

* * *

Лицето й беше цялото в сажди, а тя самата изглеждаше още зашеметена.

— Не ми се карай, Райм. Наистина беше глупаво, но аз въобще не мислих за това. Просто действах.

— Какво стана? — попита меко той. Строгият и напрегнат израз беше се стопил от лицето му в момента, в който я видя. Толкова се зарадва, че е жива.

— Ами бях наполовина влязла в стаята. Видях заряда зад вратата и реших, че няма да успея навреме. Стиснах здраво тялото на жената и го измъкнах от хладилника. Смятах да я завлека до кухненския прозорец. Бомбата избухна, преди да измина и половината път.

Мел Куупър разглеждаше съдържанието на торбичката с веществени доказателства, донесени от Сакс. Започна да изследва по-подробно саждите и остатъците от бомбата.

— Зарядът е М-45. Тротил, с вибрационен прекъсвач и забавящ 45-секунден детонатор. Тия, които са разбили вратата, са били източник на вибрациите, които са задействали възпламенителя. Откривам и наличие на графит, така че това е някаква нова разработка тротил. Много мощен и много опасен.

— Мръсен шибаняк! — изсъска, сякаш се изплю Селито., — Забавящ детонатор… Педалът гнусен е искал да бъде сигурен, че вътре ще нахлуят колкото се може повече хора, преди да гръмне неговата изненада.

— Нещо да може да се проследи? — обади се Райм.

— Не, всичко може да се достави от всеки военен магазин. Няма да стигнем доникъде, освен…

— До кретена, който му ги е дал — измърмори Селито. — Филип Хансен.

Телефонът му иззвъня и инспекторът наведе главата си, докато слушаше, кимайки.

— Благодаря — каза накрая и изключи телефона. — Какво? — попита Сакс.

Лон си беше затворил очите.

Райм знаеше, че става дума за Банкс.

— Лон?

— За Джери. — той вдигна поглед. Въздъхна. — Ще живее. Но са му отрязали ръката. Нямало друг изход. Била твърде разкъсана.

— О, не — прошепна Райм. — Не може ли да говорим с него?

— Не. Спи.

Райм си представи младия инспектор, който винаги казваше не каквото трябва и не когато и където трябва; как вечно си оправяше близнатия кичур или потъркваше порязаното си от бръсненето място върху гладката си, розова брадичка.

— Съжалявам, Лон.

Инспекторът поклати глава по начин, който твърде много напомняше този, с който Райм отклоняваше залелите го в даден момент съчувствия заради състоянието му.

— Сега имаме прекалено много неща, за които да се тревожим.

Което си беше самата истина.

Райм забеляза прозрачното опаковъчно тиксо, което Танцьорът беше използвал да запуши устата на жертвата си. Почти едновременно със Сакс видя и бледия отпечатък от червило откъм намазаната с лепило страна. Сакс гледаше към донесените от нея доказателства, но погледът й не беше изучаващ. Нито научен. Тя се тревожеше.

— Сакс? — обърна се Райм към нея.

— Защо му е да го прави?

— Бомбата ли? Тя поклати глава.

— Не, защо му е било да я пъха в хладилника? — Тя вдигна ръката си към устата и загриза един от ноктите си. От десетте й нокътя, само един — този на кутрето на лявата ръка — беше с прилична дължина и все още оформен като маникюр. Другите всичките бяха надъвкани. Някои бяха с кафяв цвят от засъхналата кръв.

Криминалистът й отвърна:

— Мисля, че е, за да ни отвлече вниманието от бомбата, за да не я забележим. Това, от което всеки полицай би се заинтересувал, е труп в хладилника.

— Не исках да кажа това — отвърна тя. — Причината за смъртта е задушаване. Той я е натикал вътре жива. Защо? Да не е садист или нещо такова?

— Не, Танцьорът не е садист. Не може да си го позволи. Единственият му ръководен принцип е да свърши работата. Освен това смятам, че притежава достатъчно воля да държи под контрол собствените си страсти. Аз друго се питам, защо му е да я души, след като е могъл да използва нож или пък въже?… Не съм много сигурен, но това може да се окаже добре дошло за нас.

— Как така?

— Може би у нея е имало нещо, което го е отвратило, и той е искал да я убие по най-гадния за него начин.

— И така да е, но защо пък това е добре дошло за нас? — попита Селито.

— Защото — отговорът дойде от Сакс, — това означава, че той губи контрол над себе си. Започва да допуска грешки.

— Точно затова — викна Райм, горд, че отново точно Сакс първа беше свързала фактите. Но тя не успя да забележи одобрителната му усмивка. Очите й постепенно се затвориха и тя поклати глава, вероятно припомняйки си ужаса в очите на жертвата. Хората винаги са смятали, че криминалистите са студени (колко често бившата жена на Райм беше хвърляла в лицето му подобни обвинения?), но на практика, най-добрите подхождаха със сърцераздирателно съчувствие към жертвите на обработваните от тях престъпления. Сакс също изживяваше дълбоко в себе си всичко това.

— Сакс — прошепна нежно Райм, — отпечатъка?

Тя го погледна.

— Нали каза, че си намерила отпечатък? Трябва да действаме бързо.

Тя кимна.

— Той е неясен. — И му подаде найлоновата торбичка.

— Има ли вероятност да бъде неин?

— Не, аз й взех отпечатъците. Доста се порових, докато й открия ръката, но този със сигурност не е неин.

— Мел — обърна се към него Райм.

Техникът постави частта от тиксото в уреда със супер-лепило и нагря малко от него. Почти мигновено една мъничка част от отпечатъка се открои ясно.

Куупър поклати глава:

— Не го вярвам — промърмори той.

— Какво не вярваш?

— Изтрил го е, Танцьорът. Трябва да е знаел, че оставя отпечатъци, щом е без ръкавици. Освен това се вижда само малка част от него.

Както и Райм, Куупър също беше член на Международната асоциация по идентификация. Те бяха експерти по идентифицирането на хора, като се започне от пръстовите отпечатъци през ДНК до зъболекарската идентификация — по зъбни останки. Но този, както и онзи върху ръба на металния капак на бомбата, бяха просто извън техните способности. Ако някой изобщо можеше да открие и класифицира даден отпечатък, това бяха те двамата. Но не и точно този.

— Снимай го и го лепвай ей там, на дъската — измърмори Райм. Щяха, разбира се, по-късно да го дообработват, понеже това им беше работата. Но Райм се чувстваше твърде подтиснат. Сакс за малко не беше умряла почти за нищо.

Едмон Локар, известният френски криминалист, беше разработил един принцип, който носеше неговото име. Според него при всяка една среща между престъпника и жертвата и у двамата остават следи от другия. Може те да бъдат микроскопични, но такъв трансфер със сигурност се осъществява. И въпреки това на Райм му се струваше, че, ако някой можеше да пренебрегне принципа на Локар, това беше призракът, когото те наричаха Танцуващия с трупове.

Селито, който беше забелязал съкрушеното изражение върху лицето на Райм, се обади:

— Все пак, нали му поставихме капан с Двайсети участък. Ако извадим късмет, ще успеем да го пипнем.

— Да се надяваме. Само дето ще ни трябва дяволски късмет.

Той отново затвори очи и се облегна на възглавничката. След малко до него долетя гласът на Том:

— Почти единадесет е. Време е за лягане.

Понякога е твърде лесно да забравим за тялото си. Да забравим въобще, че съществуваме, благодарение на физическата си обвивка. Това се случва, когато залогът е твърде голям, като собственият ни живот; тогава ние просто сякаш излизаме от физичните закони и продължаваме да работим, да работим, да работим. Налага ни се да преминем доста от нормалните си възможности и го правим несъзнателно. Но при Линкълн Райм нещата стояха другояче — тялото му не търпеше подобно пренебрежително отношение. Продължителното обездвижване можеше да му причини загнояване и отравяне на кръвта. Задържането на течности в белите дробове — пневмония. Не са му сложили катетъра да си изпразни мехура? Не са му масажирали карантиите, за да се стимулират движенията? Стягат ли му много специалните обувки? Всичко това водеше до изчезване на рефлекторната дейност и можеше да причини сърдечен удар. До това можеше да се стигне дори чрез преумора.

Толкова много начини да умреш…

— Да си лягаме — каза Том.

— Трябва да…

— Поспиш. Трябва да се наспиш.

Райм мълчаливо отстъпи. Беше наистина много уморен.

— Добре, Том. Добре. — Той тръгна с количката към асансьора. — Още нещо. — Обърна се назад. — Ще можеш ли да се качиш горе след няколко минутки, Сакс?

Тя кимна, загледана в затварящата се врата на асансьора.

* * *

Намери го в огромното му легло „Клинитрон“.

Сакс беше изчакала десетина минути да му даде време да се подготви за сън — през това време Том му беше поставил катетъра и му беше измил зъбите. Тя познаваше Райм. знаеше че твърде често говорът му беше груб и вулгарен — като всеки инвалид и той презираше скромността. Но тя знаеше също и че имаше някои твърде лични дейности, които той предпочиташе тя да не вижда.

За това време пък Сакс си взе един душ в долната баня, облече си чисти дрехи, които Том случайно беше забравил да събере в пералното помещение на приземния етаж и те бяха съвсем сухи.

Светеше само нощната лампа. Райм търкаше тила си о възглавницата като мечка, която чеше гърба си о някое дърво. „Клинитрон“-ът беше най-удобното легло в целия свят. Тежеше повече от половин тон и представляваше една масивна дъска, осеяна със стъклени топчета, през които преминаваше топъл въздух.

— Хей, Сакс, добре се справи днес. Надхитри го, копелдака.

„С изключение на това, че благодарение на мене Джери Банкс загуби ръката си.

И оставих Танцьора да се измъкне.“

Тя отиде до бара и си наля чаша Макалан, после повдигна едната си вежда.

— Налей — каза той. — Действа ми като майчино мляко и вълшебния елексир на забравата.

Тя захвърли в единия ъгъл служебните си мокасини и задигна блузата си да огледа натъртеното.

— Е-ех — обади се Райм.

Подутината приличаше много на извивките на Мисури и имаше цвета на червено цвекло.

— Мразя бомби — каза тя. — Никога не съм била толкова близо до бомба. И все още ги мразя.

Сакс отвори портмонето си, порови и измъкна отвътре опаковка аспирин. Глътна три (трик, който хората с артрит бързо усвояват). Отиде до прозореца. На перваза бяха кацнали прелетните ястреби. Красиви птици. Не бяха много едри. Тридесет и пет до четиридесет сантиметра. Едва ли можеха да нахранят и куче. Но за птица… изглеждаха доста застрашително. Клюновете им приличаха много на ноктите на някой от ония изроди, дето ги показваха по филми като „Пришълецът“.

— Добре ли си, Сакс? Кажи ми истината.

— Да, нищо ми няма.

Тя се върна на стола си и сръбна малко от мътната течност.

— Искаш ли да останеш за през нощта?

Рядко, от време на време, тя прекарваше нощта тук. Понякога на дивана, понякога на леглото, до него. Може да беше заради постоянно движещия се въздух на „Клинитрон“-а, а може би заради простия факт, че се чувстваше по-спокойна, легнала до човешко същество — самата тя не можеше точно да каже — но със сигурност никъде другаде не беше спала по-сладко от тука. Не беше изпитвала удоволствието да легне до мъж, откакто се разделиха с последното си гадже — Ник. Като легнеха, тя и Райм си говореха. Тя му разказваше за автомобили и пистолети, за майка си и за нейната кръщелница. Описваше му целия живот на баща си и тъжната му, проточила се смърт. Нейните разкази засягаха много по-лични теми, отколкото неговите. Но всичко беше наред. Тя обичаше да го слуша как говори, независимо какво му беше дошло наум. Мозъкът му сякаш беше безкраен. Разказваше й за стария Ню Йорк, за това как мафията бе завладяла целия свят, неща, които тя никога не бе и предполагала; за местопрестъпления, които изглеждали безнадеждно чисти до момента, в който някой откриел прашинка, парченце нокът, микроскопична точица слюнка, косъм, нишка, които им показвали самоличността на престъпника и неговото местоживеене — е това поне Райм разбирал, за другите нищо не можел да каже. Не, неговият мозък сякаш никога не спираше да работи. Тя беше чувала, че преди фаталния инцидент той почти непрестанно обикалял улиците на Ню Йорк да събира образци от почвата, стъкла, растения или скали — всичко, което би могло да му бъде от полза при разгадаването на който и да е случай. Сякаш точно тази енергичност от вече безполезните му крака сега се беше прехвърлила в мозъка, който преброждаше отново и отново града — във въображението си, дори и посред нощ.

Тази вечер обаче всичко беше различно. Райм беше разсеян. Тя беше свикнала със свадливостта му — което съвсем не беше лошо, понеже той често се заяждаше с всички. Но съвсем не можеше да го възприеме отнесен нанякъде. Седна на ръба на леглото, до него.

Той заговори, разкривайки причината, поради която я беше извикал.

— Сакс… Лон ми каза. За това, дето се е случило на летището.

Тя вдигна рамене.

— Наистина не е имало какво да направиш, освен да си спечелиш куршум в челото. Постъпила си правилно, като си се прикрила. С първия изстрел той е прострелял снайпера си, а с втория вече смъртта ти е била неизбежна.

— Имах цели две-три секунди. Можех да го уцеля. Сигурна съм, че можех.

— Не бъди инат, Сакс. Тази бомба…

Свирепият поглед, който тя му хвърли, го накара да замълчи.

— Искам да го пипна този мръсник, каквото и да ми струва. Освен това имам чувството, че и ти изпитваш същото. Мисля, че ти на мое място също щеше да рискуваш. — После добави с тайнствен тон в гласа. — А може би дори в момента рискуваш?

Това предизвика доста по-бурна реакция от предвидената. Той премигна и отклони погледа си. Нищо не каза и пийна от скоча си.

Съвсем инстинктивно тя се обади:

— Може ли да те попитам нещо? Ако не искаш да ми отговориш, просто ми кажи да си затворя устата.

— Хайде сега, Сакс. Някога имали ли сме тайни един от друг? Аз мисля, че не.

Като гледаше пода тя каза:

— Спомням си, веднъж ти разказвах за Ник. За това, какво чувствам към него и така нататък. И колко трудно ми беше да преживея това, дето се случи помежду ни.

Той кимна.

— После те попитах дали и ти би чувствал същото към някой друг, да речем — жена ти. Ти каза, да, но не ставаше дума за Блейн. — Тя го погледна в очите.

Райм се овладя сравнително бързо, макар и не достатъчно. Сакс разбра, че беше жегнала жива рана.

— Да, спомням си — отвърна той.

— Коя беше тя? Виж, ако не ти се говори за това…

— А, няма нищо. Казваше се Клер. Клер Трилинг. Как ти се струва като фамилия?^[1]

— Вероятно са я скъсали от бъзик в училище, аз преминах през същото. Викаха ми Амелия Секса, Амелия Сакс-а… Как се срещнахте?

— Ами… — Той се засмя на собствената си неохота да продължи. — В отдела.

— Била е ченге? — удиви се Сакс.

— Аха.

— Какво се случи?

— Това беше една много трудна… невъзможна връзка. — Райм печално поклати глава. — Аз бях женен, тя беше омъжена. Просто се бяхме разминали.

— Деца?

— Тя имаше една дъщеря.

— Значи, разделихте се?

— О, нищо нямаше да излезе от това, Сакс. Да не мислиш, че не бяхме пробвали вече? Наистина, Блейн и аз бяхме осъдени да се разведем — или да се убием един друг. Беше единствено въпрос на време. Но Клер… тя се тревожеше за дъщеря си — ако тя се разведеше, съдът щеше да присъди детето на мъжа й. Тя не го обичаше, но той беше добър човек. Много обичаше дъщеря си.

— Ти виждал ли си я?

— Кого, дъщеря й ли? Да.

— А скоро срещал ли си се с нея? Имам предвид Клер?

— Не. Тя остана в миналото. Пък и тя вече не е в полицията.

— След инцидента ли се раздели с нея?

— Не, преди него.

— Тя обаче знае, че си пострадал, нали?

— Не — отвърна той след като отново се поколеба за момент.

— Защо не си й казал?

Мълчание.

— Имах си причини… Странно, откъде пък ти дойде наум за нея? Не бях се сещал за нея от години.

Той се усмихна смутено и уж разсеяно. Сакс ясно усети как в тялото й се впи острието на болката — една съвсем реална болка, като натъртеното от бомбата. Защото това, което той казваше, беше лъжа. Райм мислеше за тази жена и още как! Сакс не вярваше в женската интуиция, но вярваше в интуицията на ченгето; твърде много беше преживяла, за да се хване на подобни измишльотини. Той мислеше за тази жена и то непрестанно, беше сигурна в това.

Разбира се, реши, че чувствата й са смешни. Та тя никога не е имала търпението да ревнува. Никога не беше ревнувала Ник от работата му — понякога му се налагаше да прекарва със седмици на улицата, нали беше ченге под прикритие. Не го беше ревнувала от проститутките, нито от русите мадами, които обикаляха баровете с него, когато това го изискваше работата му.

И въпреки това, като оставим настрани ревността, на какво можеше тя да се надява в отношенията си с Райм. Много пъти беше разказвала на майка си за него. Предпазливата старица обаче обикновено смотолевяше нещо като „Ами да, хубаво е, че си мила с инвалид като него“.

Което всъщност удряше чертата, докъде точно според нея трябваше да се простира тяхното приятелство. Докъде всъщност можеше да се простира.

Наистина беше повече от смешно.

И въпреки всичко, тя ревнуваше. Но не от Клер.

А от Пърси Клей.

Не можеше да забрави как двамата се гледаха, седнали един срещу друг, както Сакс ги беше заварила днес следобед.

Наля си още скоч. Спомни си нощите, които тя и Райм бяха прекарали тука, обсъждайки различни случаи и наливайки се с това превъзходно питие.

„Страхотно! Започвам да ставам и сълзлива. А това вече е истинско чувство. Ще се наложи с един замах да убия всички подобни сълзливости.“

Вместо това обаче тя предложи още алкохол на терзанията си.

Пърси не беше привлекателна жена, но това нищо не означаваше; беше й отнело около седмица при Шантал, модната агенция на Медисън Авеню, където беше работила няколко години, за да разбере заблудата на красивите жени. Мъжете обичаха да гледат прекрасни жени, но това беше и тяхната Ахилесова пета.

— Да ти налея ли още едно? — попита тя.

— Не.

Без много да му мисли, тя се наклони и положи главата си на възглавницата му. „Интересно, как само се нагаждаме към нещата в живота“, помисли си тя. Райм не можеше, разбира се, да я придърпа върху гърдите си или да я обгърне с ръка. Но вместо това можеше да килне главата си към нея, което означаваше същото. Колко пъти беше заспивал, обърнат така, към нея.

Тази нощ обаче у него имаше някаква скованост, някаква предпазливост.

Тя усещаше, че го губи. Всичко, което й дойде наум да направи, беше да опита да го приближи до себе си. Колкото е възможно по-плътно.

Сакс веднъж се беше доверила на Ейми, майката на кръщелницата си. Беше й разказала за Райм и за чувствата си към него. Жената тогава се беше зачудила какво е това привличане и беше изказала мислите си на глас:

— Може би защото ти знаеш, че той не може да се движи. Мъж е, но не може да те контролира. Не зная, може наистина да е възбуждащо, не ми се е случвало.

Сакс обаче знаеше, че е точно обратното. Възбудата й идваше от това, че той беше мъж, който можеше да прави каквото си иска с нея, въпреки факта, че не може да се движи.

Покрай ушите й преминаха откъслечни думи, докато той й обясняваше нещо за Клер, после за Танцьора. Тя отметна назад глава и впери очи в тънките му устни.

Ръцете й започнаха да бродят из тялото му.

Той, разбира се, не можеше да почувства нищо, но пък виждаше как съвършените й пръсти с изгризаните нокти се плъзгаха нежно по гърдите му, надолу по гладкото му тяло. Том ежедневно му правеше нужните физически упражнения и, макар да не беше мускулесто, тялото му беше съвсем младежко. Сякаш за него процесът на стареене беше спрял в деня на нещастието.

— Сакс?

Ръката й продължи надолу.

Дишането й взе да се учестява. Тя отметна одеалото. Том го беше облякъл в тениска. Вдигна я нагоре и започна да го гали. После съблече своята блузка, разкопча сутиена си и притисна зачервената си от възбудата плът към бледата му кожа. Беше се настроила той да бъде студен, но съвсем не беше така. Плътта му беше дори по-гореща от нейната. Притисна се към него и се задвижи. Целуна го веднъж по бузата, после в ъгълчето на устата и накрая захапа долната му устна.

— Сакс, не… Чуй ме. Не. Но тя не чуваше.

Никога не му каза, но преди няколко месеца си беше купила книгата „Любовникът инвалид“. Беше направо шашната да научи, че дори хора с напълно парализирани крайници могат да правят любов и да стават бащи. Оказа се, че половият орган на мъжете инвалиди притежава нещо като свой собствен „разум“ и прекъсването на инервацията откъм гръбначния стълб премахва само една част от стимула. Ето как всички мъже с подобни недъзи били способни на напълно нормална ерекция. Вярно, че той нищо не чувстваше, но — от нейна страна — физическото удоволствие беше само част от преживяното, и то твърде често по-незначителната част. Тя винаги залагаше най-много на близостта; това беше висота, до която не биха се доближили и пет милиона фалшиви оргазъма от филмите. Дори подозираше, че Райм го усеща по същия начин.

Отново го целуна. Този път по-страстно.

Той се поколеба за миг и й отвърна. Тя не се изненада, че го правеше толкова добре. След красивите му тъмни очи прекрасните му устни бяха второто нещо, което й направи впечатление, когато го видя за първи път.

Веднага след това той отвърна лицето си от нея.

— Не, Сакс, недей…

— Ш-ш-ш, не говори… — Тя пусна ръката си да действа под одеалото, да гали, да докосва.

— Ами то просто е…

„Какво?“, зачуди се тя. „Че може нищо да не стане?“

Но ето, всичко ставаше, и още как! В ръката си тя усещаше как той се втвърдява, и то много по-бързо от някои от най-расовите мъже, които беше имала.

Тя леко се намести върху него, изрита надолу чаршафите и одеалото, наведе се и го целуна. О, колко пъти беше мечтала да бъде там, където беше сега — лице в лице с него, слети в едно цяло. Да го накара да разбере, че той е нейният идеал за мъж. Че е цял, истински и пълноценен, за какъвто тя го смяташе в момента.

Разпусна косата си и тя се стече от двете страни на лицето й, покри раменете и половината гръб, стигна до втвърдените връхчета на гърдите й. Отново се наведе и го целуна.

Райм също я целуна. Останаха така, притиснали устни и дишащи тежко почти цяла минута, макар да им се бе сторило, че мина цял час. После изведнъж той разтърси глава, толкова енергично, че тя помисли, че е получил сърдечен пристъп.

— Не! — прошепна той.

Беше очаквала игривост, страст, в най-лошия случай флиртаджийското „Ох, ох, това май не е най-добрата идея…“ Но гласът му беше слаб. В него тя усети празнота, която прониза като с нож сърцето й. Изхлузи се съкрушена и притисна възглавницата към гърдите си.

— Не, Амелия. Съжалявам. Не мога.

Лицето й цялото гореше от срам. От главата й не излизаха случаите, когато беше излизала с приятел или случаен познат и внезапно оня започваше да я опипва като тийнейджър. Тогава в гласа й се чуваха същите нотки, които сега беше усетила в неговия.

Значи, ето какво е била тя за него, даде си сметка накрая тя.

Партньор. Колега. Приятел с голямо „П“.

— Съжалявам Сакс… Не мога. Не е толкова просто. „Не е толкова просто ли? А кое му е сложното? Освен, разбира се, това, че той не я обичаше.“

— Не, аз съжалявам — избъбра тя. — Беше глупаво от моя страна. Май много ми дойде уискито. Никога не съм носила на пиене. И ти го знаеш.

— Сакс.

Докато се обличаше, на лицето й беше застинала безизразна усмивка.

— Сакс, нека ти кажа нещо.

— Не — Тя не искаше да чува и дума повече от него.

— Сакс…

— Трябва да тръгвам. Утре сутринта ще се върна.

— Искам да ти кажа нещо.

Но Райм никога не успя да каже това, което беше намислил, независимо дали беше извинение, обяснение или изповед. Или пък конско.

В следващия момент откъм вратата се разнесоха груби, силни удари. Преди да попита „Кой?“, в стаята влетя Лон Селито.

Хвърли безразличен поглед към Сакс, после обратно към Райм и обяви:

— Тъкмо говорих с Бо и неговите хора от Двадесети участък. Танцьорът е там, обхожда мястото. Гадният му копелдак е захапал въдицата! Ще го пипнем, Райм. Този път ще го пратим да гледа слънцето на кутийки!

* * *

— Преди два часа — продължи разказа си инспекторът, — едни момчета от „Локация и технически средства“ са забелязали бял мъж да обикаля около участъка. После се скрил в някакви шубраци и започнал да оглежда къде има постове. А после го видели да оглежда и газоколонката до сградата.

— Газовата колонка? За патрулните коли?

— Точно така.

— Проследили ли са го?

— Опитали се. Но той изчезнал, преди да се приближат.

Райм усещаше, че в момента Сакс си закопчава горното копче на блузата… Трябваше да говори с нея за това, което се случи. Трябваше да я накара да разбере. Но, като се вземе предвид онова, което Селито току-що каза, разговорът им явно трябваше да бъде отложен.

— Работата се опича. Преди половин час са се обадили за отвлечен камион. На Ролинс Дистрибютинг. Станало е от паркинг в Апър Уест Сайд, близо до реката. Доставят газ на потребители. Значи историята е такава: някой си минал направо през мрежите на оградата. Пазачът го усетил и тръгнал да види какво става. Оня го заслепил, после здравата го наритал и изчезнал с един от камионите.

— Полицейския участък от Ролинс ли зареждат газ?

— Не, но кой би му обърнал внимание? Представи си само, Танцьорът спира пред участъка с цяла цистерна, нашите, какво да му кажат, махват с ръка, после…

— Цистерната избухва — прекъсна го Сакс.

Селито се стресна:

— Исках да кажа, че му е нужен, за да се вмъкне вътре. Смяташ, че ще го използва за бомба?

Райм кимна мрачно. Беше ядосан на себе си. Сакс беше права.

— Тук успяхме да надхитрим самите себе си. Никога не ми мина през ум, че ще се опита да направи нещо такова. Господи, представяте ли си, цяла цистерна камикадзе да се движи из квартала…

— Каква ли бомба ще използва този път?

— Едва ли ще има време да се подготвя чак толкова. Трябва му само малко взрив, колкото да пробие цистерната, и ето ти мощна експлозия на газ под налягане. Ще срине целия квартал. Ще трябва да евакуираме всички. И то тихомълком.

— Тихомълком — повтори глухо Селито. — За нула време ще стане.

— Как е пазачът от паркинга? Може ли да говори?

— Да, но оня го е цапнал в тила изотзад. Нищо не е видял.

— Е, искам му дрехите, ако не друго. Сакс — тя улови погледа му, — ще можеш ли да прескочиш до болницата и да ми ги донесеш? Знаеш как да ги опаковаш, че да не се загубят следите. После върви огледай мястото, откъдето е откраднат камионът.

Чудеше се какъв щеше да бъде отговорът й. Не би се изненадал, ако тя просто му обърнеше гръб и си излезеше. Но върху лицето й беше изписано същото, като и на неговото: смешно, но това беше обикновено облекчение за това, че Танцьорът се беше намесил и прекъснал назряващата кавга помежду им.

* * *

Най-после, най-после да го споходи част от късмета, на който Райм се беше надявал.

Час по-късно Амелия Сакс се върна. Подаде му една найлонова торбичка с чифт клещи за тел вътре.

— Намерих ги близо до телената ограда. Явно пазачът го е изненадал и Танцьорът си ги е забравил.

— Ха така! — викна Райм. — Никога преди не е правил подобна грешка. Може би наистина става все по-непредпазлив… Чудя се само какво може да го уплаши.

Той погледна към клещите. „Дано“, помоли се той безгласно, „дано да има поне един отпечатък!“

Но след като капналият за сън Мел Куупър — той беше спал на едно тясно диванче на горния етаж — прегледа всеки милиметър от инструмента, се разбра, че не клещите щяха да им кажат кой е Танцьорът.

— Какво все пак можем да разберем от тези клещи?

— Професионален модел са, върхът на изработката, но се продават във всеки магазин „Сеърс“ из цялата страна. Освен това съм виждал да ги продават из гаражите и битаците за по долар-два.

Райм изхриптя с отвращение. Погледна отново към клещите и попита:

— Други следи от инструменти?

Куупър го изгледа удивен. Това бяха следите, оставени на местопрестъпленията от инструментите, с които си е служил престъпникът — отвертки, плоски клещи, шперцове, щанги и други подобни. Веднъж Райм беше свързал един крадец с местопрестъплението единствено благодарение на една едва забележима У-образна резка върху месинговата плоскост на самата брава. Резката съвпадаше с едно от длетата, открити на работното място на човека. В настоящия случай обаче те притежаваха инструмента, но той не би могъл да остави каквито и да било следи. Така че Куупър не разбра за какво ставаше дума.

— Говоря за следи по острието — нетърпеливо се обади Райм. — Може Танцьорът да е рязал нещо определено, нещо, което би ни подсказало какво ни подготвя този път.

— О — Куупър го разгледа по-отблизо. — Не забелязваш ли нещо по-особено?

Райм нищо не можа да види.

— Остържи острието и дръжката. Виж какви остатъци ще излязат.

Куупър пусна току-що изстъргания материал през газ-анализатора.

— Пфу — измърмори той, като видя резултатите. — Чуй това. Наличие на циклонит, асфалт и найлон.

— Запалителния шнур — заключи Райм.

— Рязал го е с клещите? — обади се Сакс. — Да, възможно е. — Все едно да режеш въже за простиране — разсеяно обясни Райм, докато си представяше какво можеха да причинят неколкостотин галона пропан-бутан на квартала около Двадесети участък.

„Трябваше да ги изпратя по-далече“, мислеше си Райм. „Пърси и Брит Хейл трябваше да изчакат Голямото жури в понеделник някъде в Монтана с постоянна, засилена охрана. Тази идея с капана може да я скалъпи само някой ненормален като мене, мамка му!“

— Линкълн? — обърна се към него Селито. — Трябва да открием камиона възможно най-скоро.

— Така е, нямаме много време — съгласи се Райм. — Той няма да се опита да влезе, преди да се съмне. Нали ще трябва да измисли нещо за пред охраната на участъка. Нещо друго да се сещаш, Мел? Да си открил други следи?

Куупър пусна вакуумния филтър.

— Мръсотия и тухли. Чакай… има някакви нишки. Да ги пусна ли през газ-анализатора?

— Давай.

Техникът се наведе над екрана, докато се изписваха резултатите.

— Тъй, тъй, растителни нишки. Целулоза, сходни с хартията. И сега някакъв комплекс… амонячна група, четири хидроксилни групи.

— Амониева основа — каза Райм.

— Амониева? — попита Селито. — Май наистина ще използва изкуствен тор за тази си бомба.

— Някакви мазнини има ли? — попита Райм.

— Нито една.

— Тази нишка с амониевата група — тя от дръжката ли беше или от острието?

— От дрехите на пазача.

Амониева група по дрехите? Той помоли Куупър да сложи една от тях върху предметното стъкло на един от свързаните с компютъра му микроскопи.

— Голямо увеличение. Как е свързана амонячната група?

Екранът премигна. Нишката се превърна в голямо, разклонено дърво.

— Мисля, че е чрез нагряване.

Още една загадка. Хартия и амониеви групи… Райм си погледна часовника. Беше 2 и 40 сутринта. Изведнъж осъзна, че Селито му беше задал въпрос. Наклони към него глава.

— Казах — повтори инспекторът, — дали не е по-добре да започнем да евакуираме всички от квартала още сега? По-добре така, отколкото в последния момент, точно преди разсъмване.

Известно време Райм стоеше загледан в синкавото изображение на дървото върху екрана на компютъра си. После се сепна и каза:

— Да. Трябва да евакуираме всички. Сградите около участъка. Колко са те — по четири апартамента от двете страни и още толкова отсреща.

— Толкова много? — Вяло се усмихна Селито. — Наистина ли трябва да правим това?

Райм вдигна поглед към инспектора и каза:

— Не, промених мнението си. Целия квартал. Евакуираме целия квартал. Незабавно. И ми докарай Хауман и Делрей тук. Не ми пука къде се намират. Искам ги при мен веднага!