Джефри Дивър
Танцьорът (15)

Петнадесета глава

Час 8 от 45

— Рон, Пърси е. Как сте?

— Преорганизираме се — отвърна той. — Изпратих Сали вкъщи. Не можеше…

— Какво й е?

— Просто не можа да се оправи. Карол също. И Лорън. Тя пък направо не може да дойде на себе си. Никога не съм виждал човек толкова разстроен, че въобще да не може да се владее. Ами вие с Брит как сте?

— Ядосва се. И аз се ядосвам. Голяма каша стана. О, Рон…

— А с инспектора, дето го простреляха, какво стана?

— Никой още не може да каже. Как върви работата по самолета?

— Не е чак толкова зле. Смених стъклото на пилотската кабина. Корпусът е невредим. Вторият двигател… тук е проблемът. Ще се наложи да сменяме почти цялата обшивка. Ще трябва да намерим и нова угасителна капсула. Това лесно може да се оправи…

— Но?

— Но трябва да се смени пръстена.

— Горивната камера? Да я сменим? О, Господи!

— Обадих се вече на онзи дистрибутор на Гарет в Кънектикът. Обещаха утре да ни доставят една камера, макар че е неделя. За два-три часа ще успея и сам да я сменя.

— По дяволите! — промърмори тя. — Трябваше да съм там… Казах им, че ще остана, но мамка му, трябва да съм при вас!

— А къде всъщност си, Пърси?

Седнал удобно в затъмнения апартамент на Шийла Хоровиц, Стивън Кол слушаше внимателно този разговор. Сега наостри уши и се подготви да пише. Притисна слушалката до ухото си. Съпругата обаче каза:

— Някъде в Манхатан. Наоколо сигурно има към хиляда ченгета. Започвам да се чувствам като папата или като президента.

Преди малко Стивън беше подслушал полицейските рапорти за необичайно раздвижване около Двадесети участък, който се намираше в Апър Уест Сайд. Самият участък беше затворен, а арестуваните заподозрени бяха преместени на сигурни места. Зачуди се дали Съпругата не беше именно там — в сградата на участъка.

Рон попита:

— Полицията няма ли да спре този човек? Откриха ли някакви следи?

„Да, наистина, имаха ли следи“, запита се Стивън.

— Не зная — отвърна тя.

— Онези изстрели. Господи, чак ме хвана шубето. Спомних си казармата. Как само свистяха и се забиваха около нас.

Стивън се запита кой ли беше този Рон, можеше ли да му бъде от полза?

Прониквай, преценявай… разпитвай.

Дали не беше по-лесно да го проследи тоя Рон и да го поизмъчва, за да го накара да се обади на Пърси и да я пита къде се намира този охраняван апартамент…

Но макар че отново можеше да мине през охраната на летището, все пак това си беше риск. Освен това щеше да отнеме много време. Докато слушаше разговора между двамата, Стивън гледаше към екрана на лаптопа пред себе си. Върху него мигаше надпис Моля, изчакайте. Подслушвателят с дистанционно управление беше монтиран към разпределителната кутия на Бел Атлантик, близо до летището. Вече цяла седмица предаваше всички разговори от летището към магнетофона на Стивън, който записваше всичко. Самият той беше безкрайно учуден как още не го бяха надушили полицаите.

Една от котките — Есмералда, Еси, торба, пълна с червеи — се качи върху масата и изви гръб. После до ушите на Стивън долетя дразнещото й мъркане.

Изведнъж се почувства дребен.

Грубо изхвърли с лакът котката на пода и се наслади на звука от болезненото й измяукване.

— Сега търся пилоти — притеснено каза Рон. — Имам…

— Имаме нужда само от един. Втори пилот. Последва пауза.

— Какво? — попита Рон.

— Утре аз ще поема полета. Трябва ми само един втори пилот.

— Ти? Не мисля, че това е добра идея, Пърс.

— Имаш ли някого наум? — попита късо тя.

— Ами, работата е там, че…

— Имаш ли представа кой може да лети с мене?

— Брад Торгесън е първи в списъка. Каза, че нямало никакъв проблем да ни помогне. Знае какво ни е положението.

— Добре. Смело момче е той. Как е с летателните часове на ЛИР?

— Има доста… Пърси, нали трябваше да се скриеш до понеделник, когато ще се произнесе Голямото жури?

— Линкълн се съгласи да си поема полета. При положение, че остана тук до часа на излитане.

— Кой е Линкълн?

„Точно така“, помисли си Стивън. „Кой е този Линкълн?“

— Ами, той е един странен човек… — Съпругата се поколеба, сякаш искаше да говори за него, но не знаеше какво точно трябва да каже. За голямо разочарование на Стивън, тя каза само: — Работи за полицията, опитва се да открие убиеца. Казах му, че оставам тук до утре, но на всяка цена трябва да летя. Той се съгласи.

— Пърси, можем да го отложим. Ще позвъня на щатската здравна организация. Те знаят, че сме изправени пред известни…

— Не — твърдо каза тя. — Те не искат извинения.. Те си искат стоката по разписание. И ако ние не можем да се справим, те ще си намерят някой друг. Кога ще докарат товара?

— В шест или в седем.

— Ще дойда късно следобяд. Ще ти помогна да смениш камерата.

— Пърси — изхриптя той, — всичко ще се оправи.

— Само да монтираме този двигател и всичко ще бъде наред.

— Сигурно си се побъркала да мислиш.

— Не особено — отвърна тя.

„Не още“, мислено я коригира Стивън.

* * *

Сакс влезе в завоя с цели седемдесет километра в час, натисна спирачките и почти се завъртя, преди да спре напълно. По улицата тичаха дузина федерални агенти от тактическата група 32-Е.

Хората на Фред Делрей заобграждаха сградата, където живееше Шийла Хоровиц. Това беше една типична за Апър Ийст Сайд постройка, облицована с кафяв пясъчник. В съседство с нея се мъдреше корейски деликатесен магазин, пред който един от работниците беше седнал върху каса мляко и белеше моркови за салатения бар към магазина. Той наблюдаваше без излишно любопитство хвърчащите напред-назад мъже и жени, въоръжени до зъби.

Сакс влезе във фоайето и намери Делрей с разкопчан кобур на пистолета да преглежда папката.

Ш. Хоровиц 204

Той чукна леко радиостанцията си.

— На четири, осем, три, точка, четири сме.

Това беше секретната честота, използвана при тактическите операции на ФБР. Сакс настрои своята, а през това време Делрей надникна в пощенската кутия на Хоровиц, светейки си с мъничко черно фенерче.

— Всичко от днес си стои вътре. Имам чувството, че това момиче си е заминало. — После допълни: — Нашите хора са отвън при пожарната стълба, на горния и долния етаж, заедно с няколко маскирани от Групата за спешни действия. Вътре сякаш няма никой. Уловили са дращене и мъркане. Но никакви признаци на човешко присъствие. Тя нали имаше котки. Това му беше още една от заслугите, дето се сети за ветеринарите. Нашия човек имам предвид, Райм.

„Зная кого имаш предвид“, отвърна му мислено тя.

Навън вятърът усилваше воя си, подкарал пред себе си нова войска черни облаци, която постепенно превземаше града. Огромни плочи от лилаво-черни облаци.

Делрей изгрухтя в микрофона на радиостанцията си:

— Всички групи, докладвайте състоянието си!

— Червени. Намираме се на пожарното стълбище.

— Сини. На първия етаж.

— Прието — промърмори Делрей. — Локация и технически средства. Докладвайте.

— Още не сме твърде сигурни. Долавяме слаби инфрачервени сигнали. Който или каквото и да е вътре, то явно почти не се движи. Може да е спяща котка. Или ранена жертва. А може да е и фенерче или обикновена лампа, която пресветва от време на време. Разбира се, може и да бъде нашият човек. В някоя от по-вътрешните стаи на апартамента.

— Добре де, вие какво мислите? — попита Сакс.

— Кой беше това? — попита един от агентите по радиостанцията.

— Пеш патрул от нюйоркската полиция, пет, осем, осем, пет — отвърна Сакс, като си даде номера на значката. — Искам да зная вие какво мислите, че е. Смятате ли, че заподозреният е вътре?

— Защо питате? — поиска да се осведоми Делрей.

— Защото искам местопрестъплението непокътнато. Бих искала да вляза вътре сама, ако онези смятат, че той не е там. — Ако в апартамента нахлуеха както си знаят една дузина тактически агенти от ФБР, това беше най-ефикасният начин да се заличат кажи-речи всички следи от присъствието на престъпника.

Делрей я изгледа за момент, тъмното му лице се сбърчи, после той излая в микрофончето:

— Какво ще кажете, ЛТС?

— Не можем да сме сигурни, сър — отвърна му безплътният глас.

— Зная, че не можете, Били. Просто ми кажи какво ти е предчувствието?

Последва неголяма пауза. След това:

— Мисля, че е офейкал. Мисля, че вътре е чисто.

— До-обре — После към Сакс: — Но при условие, че вземеш един от нашите със себе си. Това е заповед.

— Аз обаче влизам първа, той ще ме прикрива от вратата. Нали разбираш, този човек не оставя кой знае колко следи от присъствието си, прекалено старателен е. Трябва да го пипнем.

— Добре, полицай. — Той кимна към няколко федерални агента от Групата за спешни действия.

— Влизането разрешено — промърмори той, като надигна колана на панталоните си, докато изговаряше съдбоносните правораздавателни думи.

Един от специалните агенти разглоби ключалката на вратата за около тридесет секунди.

— Задръжте — обади се изведнъж Делрей и наклони глава. — Обаждат се от Централата. — Той заговори в микрофончето. — Дайте им честотата. — Погледна към Сакс. — Линкълн иска да говори с теб.

Секунда по-късно гласът на криминалиста се намеси:

— Сакс, какво правиш в момента?

— Ами просто…

— Слушай — прекъсна я нетърпеливо той. — Не влизай сама. Остави ги да обезопасят мястото. Знаеш правилото…

— Аз ще имам подкрепление…

— Не, пусни специалните части първи.

— Те са сигурни, че той не е вътре — излъга тя.

— Това не е добре — изстреля в отговор той. — Не и при Танцьора. Никой не може да бъде сигурен с него.

„Отново тези щуротии! Нямам нужда от тях, Райм!“ Ядосана, тя каза:

— Това е място, което той не очаква да открием. Вероятно не се е старал да го изчисти от всичко свое. Мисля, че можем да открием отпечатък или дори гилза. По дяволите, може дори да открием кредитната му карта!

Не последва отговор. Не бяха чести случаите, когато на Райм някой можеше да му затвори устата.

— И престани да ме плашиш, Райм, Разбра ли?

Той отново не отговори и тя почувства, че той нарочно искаше тя да се изплаши.

— Сакс… ?

— Какво?

— Внимавай много — бяха последните му думи, изречени много предпазливо.

После изневиделица отнякъде изникнаха петима тактически агенти в гумени ръкавици и качулки. Бяха облечени в сини противокуршумни жилетки, а в ръцете си носеха черните си автоматични пушки H&K.

— Ще ти се обадя, като вляза вътре — каза тя.

Тръгна по стъпалата нагоре след групата. Мислите й се рееха повече около тежкия куфар с инструментите за оглед на местопрестъпления, който тя носеше в слабата си лява ръка, и черния пистолет в дясната.

* * *

Някога, много отдавна, в предишните си дни, Райм беше пешеходец.

Имаше нещо успокояващо в ходенето. Как обичаше да се разхожда безцелно из Сентръл или Уошингтън Скуеър парк или пък бързо да премине през целия моден център. Обичаше и често да се поспира — да посъбере по някое веществено доказателство за база-данните на криминалната лаборатория; но щом прашинките мръсотия, растенията или образците от строителен материал бяха поставени на сигурно място, а техните източници бяха надлежно записани в тефтерчето му, той можеше спокойно да продължи разходката си. Често се случваше да извървява цели мили, без да спре.

Едно от най-тревожещите и дразнещите неща в сегашното му състояние беше невъзможността му да се разтоварва от напрежението. Вместо разходките сега той затваряше очи, потъркваше тила си о облегалката на инвалидната си количка или скърцаше със зъби.

Помоли Том да му налее малко скоч.

— Не трябваше ли да ти бъде бистра главата?

— Не.

— Аз все си мисля, че е тъкмо обратното.

„Върви по дяволите“, прокле го наум Райм и отново стисна зъби. Сега на Том щеше да му се наложи да почисти разкървавения венец и да се обади на зъболекаря да дойде. А аз винаги ще му бъда трън в очите.

Някъде много далече се разнесе гръм, светлините премигнаха.

Райм си представи Сакс начело на тактическия отряд. Тя, разбира се, беше права: всеки специален отряд, влязъл да прочисти и обезопаси дадено място, би унищожил почти всички оставени следи. И въпреки това той ужасно се тревожеше за нея. Понякога тя действаше твърде импулсивно. Виждал я беше ожесточено да се чеше, да повдига вежди и да си гризе ноктите от нетърпение. Райм, който винаги се отнасяше скептично към черното изкуство на психоаналитиците, можеше безпогрешно да разпознае признаците на всяко едно проявление на саморазрушително поведение. Той беше се возил в спортната й кола, чийто двигател беше дефорсиран. Спомняше си, че тогава тя вдигна немислимата скорост от сто и петдесет мили в час и не спираше да благославя разбитите пътища на Лонг Айлънд, които не й позволявали да вдигне два пъти повече.

Когато в ухото му заговори шепнещият й глас, той се сепна.

— Райм, там ли си?

— Казвай, Амелия.

Мълчание.

— Без малки имена, Райм. Не е на добро.

Той се опита да се засмее. Прииска му се въобще да не беше използвал имена, после се зачуди защо въобще го направи.

— Добре, казвай.

— На входната врата съм. След малко ще я разбият с таран. Момчетата от локацията смятат, че той наистина не е вътре.

— Носиш ли си някаква защитна жилетка?

— Свих една, ама ми е доста тясна. Изглеждам така, сякаш съм си сложила алуминиеви канчета вместо сутиен.

— На три — долетя до Райм гласът на Делрей. — Всички групи разбиват вратата, нахлуват през прозорците, покриват всички участъци, но да внимават при влизането. Едно…

Райм направо се разкъсваше. Ах, как му се искаше да пипне този Танцьор — дори усети в устата си вкуса на победата. Но, о, Господи, колко много се страхуваше за нея.

— Две…

„Сакс, хиляди проклятия“, помисли си той. „Не искам да се тревожа за теб…“

— Три…

Чу лек пукот, който напомняше пукането на кокалчетата на тийнейджър и в следващия момент той се озова приведен напред. Вратът му потрепери от пренапрежението и той се върна обратно към удобната облегалка. Том се появи отнякъде и започна да го разтрива.

— Нищо ми няма — измърмори Райм. — Благодаря ти. Можеш ли само да ми избършеш потта? Моля те.

Том го погледна подозрително — заради „моля те“, после му избърса челото.

„Какво правиш в момента, Сакс?“

Ужасно му се искаше да я попита, но не желаеше да я разсейва точно сега.

После някой рязко си пое дъх. Косъмчетата на врата му настръхнаха.

— Господи, Райм!

— Какво? Кажи ми!

— Жената… тази, Хоровиц. Вратата на хладилника е отворена. Тя е вътре. Мъртва е, но прилича на… О, Боже, очите й.

— Сакс…

— Изглежда онзи я е пъхнал вътре, докато е била още жива. Защо, по дяволите, ще трябва да…

— Мисли с него, Сакс. Хайде. Можеш.

— Господи!

Райм знаеше, че Сакс страда от клаустрофобия. Представяше си ужаса, който изпитваше, наблюдавайки начина на умъртвяване на конкретната жертва.

— Как я е завързал — с въже или със скоч?

— Със скоч. Някакъв вид прозрачно тиксо за опаковане. Но очите й, Райм. Очите…

— Дръж се, Сакс. Скочът е доста благоприятна повърхност за отпечатъци. Подът какво представлява?

— В дневната има килим. В кухнята — линолеум. А… — Писък. — О, Боже!

— Какво?

— Една от котките. Скочи точно пред мен. Малък дявол… Райм?

— Кажи.

— Надушвам нещо. Нещо смешно.

— Добре. — Беше я учил винаги да души въздуха, при оглед на местопрестъпления. Това беше първият факт, който един специален служител трябва да забележи. — Но какво означава смешно?

— Ами кисел мирис. Химически. Не мога да го определя.

Тогава той разбра, че нещо не се връзваше.

— Сакс — рязко попита той, — ти ли отвори вратата на хладилника?

— Не. Така си беше. Подпряна е със стол, поне така изглежда.

„Защо?“, запита се Райм. „Защо му е да прави това?“ Мислите му бясно се мятаха.

— Мирисът, Райм. Става все по-силен. Като дим е.

„Жената е за отвличане на вниманието!“, сети се изведнъж Райм. „Оставил е отворена вратата, за да е сигурен, че първите ще я забележат.“

О, не, не и отново!

— Сакс! Това е фитил, което ти мирише. Фитил е. Има бомба! Изпарявай се оттам! Веднага! Оставил е отворена вратата на хладилника, за да ни подмами вътре.

— Какво?

— Фитил е! Оставил е бомба. Имаш няколко секунди. Изчезвай оттам! Бягай!

— Мога да взема скоча. От устата й.

— Бягай оттам, мамка му!

— Мога да го отлепя…

Райм чу някакъв шум, някой рязко си пое дъх и след една-две секунди оглушителният тътнеж на експлозията сякаш огромен чук се стовари върху празна метална цистерна.

Ухото му отказа за известно време.

— Не! — изрева той. — О, не!

Погледна към Селито, който гледаше онемял разкривеното от ужас лице на Райм.

— Какво стана, какво стана? — повтаряше инспекторът. След малко Райм чу някой да вика по високоговорителчето, втъкнато в ухото му. Гласът му беше изпълнен с паника и ужас.

— На втория етаж има пожар. Стените са сринати. Няма ги… Има и ранени… О, Господи! Какво е станало с нея? Гледай колко кръв! Всичко е опръскано с кръв! Изпратете подкрепление. Втория етаж! Втория етаж!…

* * *

Стивън Кол направи пълен кръг около Двадесети участък в Апър Уест Сайд.

Сградата на участъка не беше далеч от Сентръл парк, така че той дори зърна от едно място дърветата. Пресечната улица, на която беше разположен участъкът, се охраняваше, но охраната не беше кой знае какво. Имаше всичко на всичко три ченгета пред една ниска сграда, които се оглеждаха нервно наоколо. От източната страна обаче нямаше никой, тъй като прозорците бяха оборудвани със здрави стоманени решетки. Предположи, че там се намираха арестите.

Той продължи по улицата, зави зад ъгъла и тръгна на юг, към следващата пресечка. Тук нямаше боядисани в синьо дървени магарета, преграждащи улицата, но пък имаше охрана — още две ченгета. Взираха се във всяка кола или случаен минувач. Огледа набързо сградата, после продължи на юг още една пресечка и кривна към западната страна на участъка. Вмъкна се в една пуста алея, измъкна от раницата си бинокъла и огледа по-подробно участъка.

* * *

— Ще можеш ли да се справиш, Редник?

— Сър, тъй вярно, ще мога, сър!

* * *

На паркинга до участъка имаше една газова колонка. Един полицай пълнеше резервоара на патрулния си автомобил с газ. Стивън никога не бе предполагал, че полицията купува газта си от колонките на Амоко или Шел.

Измина още един дълъг миг, през който той наблюдаваше газоколонката през бинокъла си, после го свали и го пъхна обратно в раницата си. Тръгна с бърза крачка на запад, като нито за момент не забравяше, че хората бяха тръгнали на хайка за него.