Георги Малинов
Ветеран от бъдещи войни

— Трябва да се оттеглите милорд — адютантът беше настойчив и стоеше плътно до него. — Имате пет часа петнайсет минути и тридесет и две секунди до затваряне на лъча за прехвърляне.

Изобщо не му обърна внимание. Нито на него, нито на другите десетина души от свитата му. Помощници, аналитици, стратези и разни подмазвачи от щаба.

— Милорд — дискретно се обади пак адютантът.

Беше от полуандроидите. Лъскав, строен и сияещ.

От няколко години ги вкараха в командните звена и те тихомълком и ненатрапчиво започнаха да стават все повече и повече — парчета органична материя, омесена със силикон, разни керамики, метал и пластмаса. И някакво подобие на мозък, естествено. Не ги понасяше. Дразнеше се от присъствието им, макар че всъщност не се отличаваха много от истинските войници. Но и не бяха като тях. Не псуваха, не цвъркаха дълги, точни плюнки, когато минаваха край някое кошче, не пиеха, не се сбиваха, не мърмореха сутрин с пресипнал след среднощен запой глас и бяха досадно изпълнителни. А, и не им изтичаха червата, ако ги уцелеше някой енергиен заряд, и не се насираха, ако попаднеха на невронна мина.

Гледаше холосхемата пред себе си — жълтеникавата равнина, приличаща сякаш някой току-що бе разлял огромна походна тоалетна, пълна с пикнята на цяла армия, напуканите ивици на каньоните и безкрайните планински вериги с цял куп върхове, толкова еднакви и многобройни, че никой не си бе направил труда да им измисли имена, даже и номера нямаха.

По-лесно охлюв можеше да премине през нагорещена скара, отколкото някой да пресече това поле. На всичкото отгоре омотано с някакво пространствено изкривяване, та не се знаеше и дали това, което показват холоекраните, е истина. Плюс оставащите не знам си колко минути до затварянето на лъча за прехвърляне, плюс очакваната олелия в щаба при неизпълнение на задачата и очертаващата се поне още десет години война и какво ли още не…

— Милорд — настоя адютантът — трябва да доложа, че остават още…

— Ако не млъкнеш веднага, ще ти изтръгна вътрешностите и ще те обеся на тях.

Знаеше, че това са безсмислени закани. Полуандроидите нямаха вътрешности, нито се впечатляваха от подобни думи. Защо тогава ги налагаха, като не се впечатляваха? Какъв им беше смисълът? Идеалният войник?

Може да не се впечатляваха, но явно имаха сложни алгоритми за поведение, защото този наистина млъкна. Застана с безизразна физиономия до него и се загледа нейде в картата.

Ако напуснеше сега планетата, не му се мислеше колко още време, средства и хора щяха да изгубят, докато локализират нов прехвърлящ център на противника. А този му беше под носа. Под големия, крив нос.

— Ако някой още веднъж спомене колко минути остават, ще му счупя главата.

Прекрасно знаеше колко време има и естествено, че нямаше да погуби хората си. Дори и тези проклети полуандроиди.

Пак загледа картата. Вградената предсказвачка на събитийност започна да изчислява вариантите и услужливо да му ги предлага. Не бяха кой знае колко. За да се избегне проклетото изкривяване, се налагаше да пресече равнината пеша. Всяка машина щеше да доизкриви всичко около себе си. После трябваше да се мине през каньоните и нейде там в подножието на планината да намери прехвърлящия център, да му изчисли събитийността и да го унищожи. А, и после да се върне до своя прехвърлящ възел, за да успее да се пренесе разпарцалосан на кванти, или на нещо още по-дребно от тях, до командната станция намираща се кой знае къде из галактиката.

Докато тези мрачни мисли се мотаеха из главата му, вградената предсказвачка на събитийност упорито изтикваше на първо място едно най-вероятно събитие. Събитие, което той и без тая измишльотина — сякаш си нямаше мозък в главата, та да не може да сметне две и две — вече беше определил като най-вероятно. И вече се виждаше как бодро крачи през десетките километри поле, полято с армейска пикня. И само с крачене няма да стане работата, ами трябва да пусне неврорепиторите на макс и да тича като подгонен заек, ако иска да свърши работа. И даже не да тича, ами направо да литне. Защото това май беше единственият шанс да приключи с войната или поне своето участие в нея.

Това беше събитието, което трябваше да се случи, и дори всички предсказвачки на събитийност да събере на едно място пак щяха да му кажат, че ако иска да се махне от тази война, това е начинът. Да хукне като заек през опиканата равнина и като сокол пиле да литне над каньоните, а после да намери тоя прехвърлящ възел и да му види сметката. И след това вече може да почива. Истински, заслужено, разточително и дяволски дълго.

— Млък — обърна се към адютанта, който беше готов да започне пак да му натяква за минутите. Тая закана с червата определено не вършеше работа. — Всички да имат готовност за прехвърляне. Бойният костюм, екзоскелетите, оперативните наноси и сканиращите системи да са в готовност. Подгответе трасиращите линии, зарядите, фазовото изместване, синхронизацията с вашите предсказвачки и изобщо всички щуротии, които са необходими за да прескочим за няколко часа до отсрещната планина и да видим сметката на тоя транспортен възел.

Никой не си и помисли да се засмее.

А него го досмеша, като си представи каква паника настава в щаба от това му решение. Така го досмеша, че чак му се зави свят. Зави му се свят и дори му се подкосиха краката. И някаква мъгла се замота пред очите му…

* * *

Илия се изправи и веднага пак седна. Светът наоколо все още беше омотан. Краката не го държаха и сини кръгове с червен оттенък шаваха пред очите му. Определено се притесни. Даже направо се изплаши. Тези идиотски състояния, приличащи на припадъци, сериозно го плашеха. Ако просто сънуваше през нощта, иди-дойди. На сън всичко става. Можеш да си сънуваш каквото и да е, ама посред бял ден да се унесеш и да ти се привиждат разни фантасмагории си е чиста лудост.

Илия затвори за миг очи, колкото да си събере ума и да реши какво да прави. Нищо по-оригинално от ходене на лекар не можа да измисли. Едва ли пък е толкова страшно — реши той — от тъпите филми какво друго може да се очаква, да откача и да се взема на сериозно за герой от някоя история.

Но защо точно милорд? — чудеше се Илия, като все още седеше на камъка, и не бързаше да става. — Откъде накъде пък милорд? По е понятно, ако му викаха лорд, като лорд Вейдър например, но милорд му беше странно и чуждо.

За лекар съм — пак си повтори Илия и бавно стана от камъка. Беше тръгнал през полето да се поразходи, да се порадва на идващата с цялата си олелия пролет, да вдъхне мириса и, да погледа вирналите се към небето върхове все още с бели наметки, да се попече на слънце и каквото още там му хрумне да прави. И някъде около разклона за Синия камък и Римския мост го затисна това видение, този сън наяве, това бълнуване и шизофренична двойственост.

Илия се чудеше дали да продължи по пътя си към Римския мост, или да се върне. Все пак реши да се върне, но не по обратния път, а да заобиколи през дерето, покрай старата кория и блатото и оттам да излезе при източния край на вилната зона.

Илия закрачи вече по-стабилно, споменът за видението започна да отшумява, изгуби се образът на досадния адютант, забрави каква сложна и страшна мисия имаше и само нейде зад тези избледняващи спомени, като някакъв далечен фон, като стар кухненски тапет, се мяркаше жълтеникавата форма на онова огромно, гадно поле, което трябваше да премине, и което приличаше на нещо, но на какво Илия вече не можеше да си спомни.

* * *

— Милорд, чакаме заповед — единайсетте войника, застанали зад него, приличаха на скулптури на творец с болен мозък.

Странни същества, опасани с всички достижения на съвременната технология. Наподобяваха на ръбести фигури със стърчащи на всички страни антени, камери, гъвкави сензори и куп страховити оръжия. Адютантът, като полуандроид, си беше спестил някои от тези достижения. И имаше малко по-човешки вид.

Огледа ги през разграждащите лещи, които беше сложил още сега, въпреки че трябваше да ги пази за по-екстремни случаи. Изглеждаха добре, без накъсани връзки между костюмите и телата им, без отклонения от нормите, без странични дейности на поддържащите процесори. Единадесет машини за унищожение. Щяха да унищожават, докато тях не ги унищожаха. Не измисли нищо по-патетично и вълнуващо от едно:

— Тръгваме.

Включиха екзоскелетите и ръбестите фигури се понесоха през равнината, постепенно увеличавайки скоростта си. Приличаха на бързи паяци, които от време на време подскачаха като скакалци. Движеха се в колона, но за миг можеха да се разгърнат във ветрило. Смъртоносно ветрило.

Следваха маршрута от холокартата, коригиран на момента от вградената предсказвачка на събитийност, когато квантовото изкривяване им поднасяше някоя изненада. Като тази например, когато на двайсетия километър след тръгването им пред тях изскочиха незнайно откъде взели се t-бойци. Около стотина, с виждаща се отдалеч аура на темпоралното фазово изместване. Което значеше, че са най-малко пет секунди напред по фаза, и докато още ги анализираха и процесорът се скъсваше да пресмята варианти и да коригира защитните нанопластове по костюмите, ония вече можеха да са на разстояние толкова близко до тях, че спокойно да им пръснат задниците с някоя най-проста граната със син лъч.

Моментално се измести по фаза максимално възможно, на границата на загуба на съзнанието и по груповата невронна мрежа нареди и на останалите да направят същото.

Закъсня с някакви си стотни от секундата. На ръба на загубата на съзнание видя, че тия проклети t-бойци са неорганични копелета и като такива могат да си позволят t-изместване далеч над границата на болката. Вече бяха между тях и сееха смърт. Двама от неговите хора бяха първите, които го отнесоха. Разпаднаха се на дребни молекули, преди да направят каквото и да е. Може би и преди да започнат фазовия преход.

Адютантът му — оправно се оказа това момче — обаче беше успял да премине прехода и сега се въртеше като сияйна мълния и сееше унищожение. Още един от неговите хора се изпари, понасяйки се към рая или ада във вид на облак никому ненужни молекули.

Изключи всички поддържащи системи, както и вградената предсказвачка на събитийност, тя пък сега най-малко му трябваше, докладващата щабна система, зеничната събирачка на факти и изобщо всички армейски глупости и досадни уставни задължения, които в момента бяха абсолютно ненужни, смучеха от енергията и от ресурсите на централния процесор и му пречеха да се превърне в идеалната машина за унищожение.

Всичко това стана за квант време и след това машината се развихри.

Силата на t-бойците е във фазовото изместване. Синхронизирай се с тях, ако имаш време и късмет де, и след това са лесни.

Стотината t-бойци бяха унищожени за няма и десетина минути. Толкова му трябваха на него и останалите му бойци, за да разчистят полето.

Битката отстрани изглеждаше като припламване на пеперуди, пържещи се в пламъка на някоя газова лампа. А отвътре… Отвътре си беше сеч. Обикновена, банална, класическа сеч, в която загиваха хора. Без значение, че ставаше въпрос за неорганични създания и използване на високо енергийни източници като оръжия. Все пак си беше сеч.

Обратното изравняване по фаза беше неприятно, свързано с кашляне, плюене и омекване на колената. Въпреки екзоскелетите и цялата химическа лаборатория, която мъкнеха по телата си.

— Трийсет секунди почивка — нареди и изпепели с висок заряд парче от t-боец, търкалящо се наоколо.

* * *

Този път направо му стана лошо. Устата му се напълни с метален вкус и зъбите му изтръпнаха. Илия залитна и се оплете в някакъв храсталак, шипка или нещо подобно. Дишаше, сякаш беше пробягал километри. Боже, какво беше това? Каква беше тази касапница и защо така ярко я преживява? Илия се измъкна бавно от храста — все пак беше шипка, полудяла от пролетта и дращеща като обезумяла. Видението за боя, в който участваше, беше толкова силно и реално, че за миг помисли този проклет храст за t-боец.

Полудявам — уплаши се Илия — направо полудявам. Щом се изживявам като милорд, като неукротим воин. И толкова реално. Просто си полудявам.

Илия събра сили, споменът от огнения ад, в който го беше пренесло видението пак бързо отшумя и той с отмаляло сърце и крака тръгна към къщата си. Сега вече съжали, че не се върна по обратния път, а тръгна да заобикаля покрай блатото. Нямаше разумно обяснение за ставащото. Неразумно също нямаше. Както предишния път, така и сега споменът изтля бързо, шмугна се някъде в дебрите на паметта му, подобно на уплашен заек в шипкови храсталаци и остави само бледа диря след себе си, диря от облечени в страховити костюми мъже сеещи разруха край себе си. И онова поле, което приличаше на нещо, което Илия пак не можеше да си спомни на какво.

* * *

От единайсетте войника останаха четирима. Единият беше адютантът. Яко копеле се оказа. Попадна в центъра на невронна мина, която отнесе първия войник и го остави там треперещ, с объркани нервни импулси и нямащ сили дори да крещи. Други двама загинаха при каньона. Всъщност това не беше никакъв каньон, а оптична следа, остатък от квантовото покритие на равнината. Та при този лъжеканьон ги удариха с ракети. Появиха се сякаш от нищото, а всъщност не от нищото, а под прикритието именно на този лъжеканьон. Засипаха ги с високоенергийна плазма и първите двама, които не успяха да включат навреме енергийните си щитове станаха част от тази плазма. Донякъде чувстваше вина за тях. Малко преди атаката спря сякаш усети нещо. Вградената предсказвачка на събитийност мълчеше и той се успокои.

— Милорд — каза адютантът, — можем да пуснем механичните криле над каньона. Въздушното течение ще ни прехвърли доста навътре. Картата и събитийните изчисления показват, че прехвърлящият възел е около южната част на каньона. Стигнем ли до края, по въздуха нататък ще е по-лесно.

Не се съгласи с адютанта и добре направи. Каньон нямаше, но щяха да го разберат, когато ги избиеха като прелетни патици във въздуха. Но за енергийните щитове вината си беше негова. Ако ги беше вдигнал ония двамата, нямаше да се превърнат в парцали пламтяща плазма.

Последния воин загуби при наглед банално нападение на холографски стрелкови птици. Няколко десетки страховити образи ги обградиха и уж навреме включиха сензорите за разпознаване, уж задействаха стелт наметките, а няколко от тях успяха да ги засилят с най-тъпи снаряди. Единият от войниците му не успя да пусне прихващащите системи, или ги пусна, но нещо стана, та те блокираха и един снаряд го улучи директно в главата, и нито шлем помогна, нито моментално активираната медицинска система. Като си без глава и всички медсистеми на света да активират, все тая.

Сега стояха на десетина километра от планината и събираха сили за последния етап.

— Милорд — обади се адютантът, — нататък можем да се оправим и сами. До прекъсване на лъча остават около два часа, така че по-добре да тръгвате веднага обратно.

Не му се разсърди. Здрав момък се оказа тоя адютант, или каквото там беше. Като си полуандроид, колко му е да се жертваш за хората. Поне така му се струваше.

Погледна останалите трима, но под тези технокостюми, шлемове и лицеви маски не можеше да прецени в какво състояние са. Ако се съди по данните, които зеничният дисплей му редеше като гирлянди, бяха горе-долу в нормата. Като за хора, преминали петдесетина километра, отбили три атаки и изгубили седмина свои другари. До заслужената почивка му оставаха десетина километра и нямаше намерение да я оставя в ръцете или по-точно в оръжията на други.

* * *

Илия изобщо не беше добре. Битката с холографските стрелкови птици направо го изцеди. Милорд може и да е твърд мъжага, но Илия не беше. Освести се на поляната до блатото. Зъбите съвсем не си ги усещаше, а главата му пламтеше. Вече се беше паникьосал и изпадна в мистичен ужас. Защото нямаше с какво друго да си обясни как на него, обикновения човек, дърворезбаря от малкото градче, любителя на природата и на филмите, мъжа женен два пъти и сега останал самотно спокоен, му се случва това нещо, освен с мистични, страховити и непонятни сили. И докато поредното видение за отчайващата мисия на този милорд и непостижимите за ума му битки бавно се стопяваше, Илия разбра, че никакъв лекар няма да му помогне, никакви лекарства няма да спасят положението и изобщо тук не става дума за медицина. Че от дълбините на съзнанието му излизат такива странни видения, толкова непонятни събития, че полудяването е най-естественото нещо, което може да му се случи.

И докато крачеше към дома си, Илия все пак се зачуди, дали тоя милорд ще успее да изпълни мисията си и да се отдаде на заслужена почивка, защото подозираше, че ако това стане, може и той, обикновеният човек Илия, да получи почивка от тази лудница. А ако милорд не успее, ако някой заблуден снаряд го разпилее, както вятърът разпилява дървените стърготини пред работилницата? Тогава какво ще стане?

* * *

Докторът не очакваше да го търсят по това време. Неделя следобед, когато цялата вселена знаеше, че той лови риба и никой и нищо не трябва да го безпокои.

Притихналият вир беше събрал цялото спокойствие на света. И то бе нарушено от помощника му.

— Има спешен случай — започна той без излишни формалности като здрасти, извинявай и други подобни лиготии.

Беше се появил така внезапно, че докторът дори не успя да се ядоса. Току-що в притихналото спокойствие на вселената беше цопнал камък.

— От наблюдателницата в щаба се обадиха — продължи помощникът му. — Един май е превъртял. Дали не са му настроили добре параметрите, дали подтискащите програми не са добре поставени, дали декапсулацията се е провалила, не е ясно. Може и ония лигльовци от постконтрола да не са отчели някои параметри. Те си мислят, че хората са като кукли — всички еднакви. Най-вероятно това е станало. И ако не са си направили труда освен стандартната оценка на емоционалния праг да направят и постхипнотична, обяснимо е, че може да се случи подобно нещо. Макар да признавам, че в статистиката няма аналогичен случай. Или може би не е засечен, или не е бил с такава сила.

Помощникът му млъкна и докторът за пореден път се зачуди как може хората да говорят толкова много. Вселената не се нуждаеше от толкова приказки, а от спокойствие. От почивка. Бавно прибра въдиците, изсипа хванатите няколко рибета обратно във вира и те, смаяни от неочаквания си късмет, бързо потънаха в дълбокото.

Помощникът продължаваше да дърдори и докторът се замисли дали когато е бил млад по същият начин е дрънкал безспир.

— Усетили са го навреме — дърдореше младежът — Пристъпите на дежа вю са силни и има опасност от защитно изключване. Ако това стане, ще има голяма олелия в щаба. То и сега ще има, защото който е осрал работата, трябва да си понесе последствията.

— Ако ми кажеш и за кого става въпрос, няма да ти се разсърдя — промърмори докторът, докато прибираше въдиците в багажника на колата.

— За висш офицер — отвърна помощникът. — Висш офицер, излязъл в почивка.

— Абсолютно му влизам в положението — тихо каза докторът, — почивките трябва да са свещени и неприкосновени. Давай да ходим да помагаме на човека.

* * *

— Милорд — каза адютантът, — общата мрежа локализира прехвърлящия възел. Събитийната предсказвачка показва висока степен на вероятност. В момента изчислява вероятността за попадение от тук.

— Много добре — похвали той адютанта, макар да знаеше, че похвалите, както и ругатните еднакво не действат на този хм… човек. — Изчисли, колко максимално можем да се приближим, за да успеем да се върнем.

— Почти николко, милорд — докладва веднага полуандроидът. — Имаме не повече от десетина минути и трябва да тръгваме веднага.

Докато адютантът обясняваше ситуацията, той внимателно гледаше картата.

Дисплеят се беше изпълнил с данни, повечето от които не го интересуваха. Не му трябваше и вградената предсказвачка за събитийност. Просто знаеше, че оттук нищо няма да направят. Почувства умора. Беше воювал безброй години и нищо вече не искаше освен почивка. И ако сега не успееше… Нямаше да стане оттук. Провери системите, хвърли бърз поглед на състоянието на хората си и нареди:

— Придвижваме се още два километра. Включвате енергийния щит, няма за кога да пестим, екзоскелета на максимален режим и — поколеба се за миг — фазово изместване на плюс десет. Ще се възстановяваме когато се приберем в базата.

— Слушам милорд — отвърнаха в хор войниците.

Нямаше как под този камуфлаж да разбере дали им трепнаха очите.

— Девет минути до връщането обратно — безизразно каза адютантът.

Ще те изкормя тебе някой ден — помисли си, но не злобно, а някак весело. Щом и полуандроидите започнаха да му стават симпатични, значи определено е за почивка.

— Да тръгваме — каза.

И тогава ги нападнаха.

* * *

Този път Илия не успя дори да се изправи. Лежеше на поляната край блатото, гледаше облещилото се над него безумно синьо небе и леко потрепваше с крака. Може би и стенеше. Главата му се пръскаше и колкото и да е чудно, вече не го бе толкова страх. Милорд няма начин да не успее — помисли през хаоса в мозъка си Илия. Колко му е, остават още два километра и край. Опита се да седне. Пред очите му се взривиха ярки петна, досущ като онези взривове, дето станаха при атаката преди планината. Там май го отнесоха още двама от войниците на милорд. Илия изстена и се хвана за главата. Започна да търка слепоочията си, да мачка тила си и да натиска челото си. Сякаш се мъчеше да извади развален видеодиск от непослушно устройство.

— Добре ли сте господине? Имате ли нужда от помощ?

Двама кой знае откъде взели се мъже стояха до него и гледаха съжалително. Сигурно бяха рибари или безгрижни почиващи от вилите, излезли като него на разходка. Обикновени, щастливи хора, които не участваха в никакви бойни действия. Илия ги погледна неразбиращо, сякаш му говореха на непознат език.

— Имате ли нужда от помощ? — попита пак по-възрастният.

— А? — успя само да изломоти Илия — Кой, аз ли? А, не… Малко нещо…

— Не се притеснявайте — успокои го мъжът. — Аз съм лекар. Легнете внимателно и се успокойте. Ще ви премеря пулса, в колата имам и апарат за кръвно налягане. Ако искате, мога да ви откарам до болницата.

— Лекар ли? — учуди се Илия — Лекар ли сте?

— Е, не точно — призна възрастният. — Психиатър съм, но все ще мога да ви помогна някак си.

— Психиатър — повтори като ехо Илия. — Аз съм добре. Просто някакви припадъци… Сигурно от пренатоварване, от стрес. Дърворезбар съм. Сега правя една входна врата и не съм измислил още детайлите. Затова сигурно…

Илия млъкна, вгледа се в мъжете пред себе си, които определено вдъхваха успокоение и изведнъж всичко си каза.

— Полудявам, докторе, полудявам. Виждам неща, които никога, ама никога не са ми се случвали и какво ти случвали — не съм и чувал за тях. И не просто ги виждам, ами участвам в тях, и след като отминат тия видения, съм като парцал и не мога да разбера какво става, как става и защо става. И най-важното има ли край.

— Спокойно, спокойно — каза докторът и клекна до Илия. След това свали тъмните си очила и го погледна в очите. — Сега ще се успокоиш и отпуснеш. Ще ти сложа една безкръвна инжекция и след десет минути ще си готов. Отпусни се, затвори очи и не мисли за нищо. За нищо, Илия, за нищо.

Докато говореше, помощникът му допря до рамото на Илия малка капсула и я изпразни направо през дрехите в тялото му.

Илия дори нямаше време да се учуди откъде този симпатичен доктор знае името му. Отпусна се назад и потъна в спасителното безвремие.

— Боже! — изпъшка докторът и седна да Илия. — Доста силен пристъп.

— Пробив в защитата ли е? — попита помощникът.

— Не съм сигурен. Висшите офицери след края на службата си имат право на блокпамет. Изкарват пенсионирането си като нищо не спомнящи си хора. Живеят обикновен живот на обикновени хора. Всичко, което е станало, което са правили, което са видели, е зарито дълбоко в паметта им. Понякога обаче стават пробиви, често пъти с неприятен край, ако не се овладеят навреме. Изглеждат като психични отклонения, като остри психеделични видения, а всъщност това са спомени от нещата, които са вършили. В повечето случаи тези неща не са приятни и стоят като затихнал, но готов да изригне по всяко време вулкан.

— Какво ще правим сега?

— Ще му възстановим старата памет, за да може да преодолее психическия проблем на двойствеността, иначе може да полудее.

— Илия — надвеси се докторът над дърворезбаря. — Илия, когато се събудиш, няма да си Илия, а ще си офицерът от космическия флот, който винаги си бил. Това, което ти се е привиждало, е било истина и ти ще го разбереш веднага щом се събудиш. Събуди се.

* * *

— Милорд — по комуникационния канал гласът на адютанта звучеше глухо. — По-нататък не бива.

Спря се и огледа местността. Наистина вече нямаха избор. Трябваше от тук да ударят възела и да се надяват, че са достатъчно близо, за да успеят. Щеше му се още поне километър да са по-напред, но нататък квантовото покритие ставаше още по-несигурно. Двамата с адютанта имаха шанс да се върнат, ако успееха за по-малко от половин час да инсталират установката и да пуснат зарядите. Първо вероятностния — за пробив в покритието — и след това невроимпулсния и холистичния. Можеше пък и да успеят. Назад щяха да разпънат механичните криле и да се надяват, че квантовото покритие не е изместило пространството, та лъжеканьонът да вземе да се окаже истински и да ги засмуче някое въздушно течение.

— Давай установката — нареди той и адютантът му сръчно започна да вади от раницата си разни части. Да му се чуди човек откъде намира тоя ентусиазъм.

Докато полуандроидът сглобяваше ударната система, той изучаваше планината пред тях и сравняваше данните на уредите. Предсказвачката на събитийност, упорито предсказваше, че да, това е толкова търсеният транспортен прехвърлящ възел и няма къде другаде да е, защото всички данни сочат това и няма какво да се мотаят, ами да го взривяват или там каквото ще го правят и да се връщат обратно, защото десет души стигат като жертвоприношение на този посран транспортен възел.

Естествено вградената предсказвачка на събитийност нищо такова не му каза. Тя просто показва някакви числа, а другото го измисли подпухналият му мозък, жадуващ за почивка.

— Готово, милорд — докладва адютантът, — въведени са данните от уредите, коригирани с квантовите анализатори и наместени според предсказвачките на събитийност. Можем да действаме.

— Да действаме — съгласи се милорд, защото нямаше закога повече да се туткат и да питат разни предсказвачки и квантови аналитички. — Таковай му мамата на тоя транспортен възел и да се омитаме.

Полуандроидът едва ли знаеше как да такова мамата на каквото и да е било, още по-малко на секретен транспортен възел. Нямаше време и да пита, защото този път ги нападнаха сериозно.

Не някакви си t-бойци и холографски стрелкови птици, не бяха и обикновени установки плюещи плазмени снаряди, нито класически невронни мини. Този път бяха хора. Накичени като тях със смъртоносни технологии, екзоскелети, разни вградени предсказвачки, лазерни импулсни оръдия, фазови преходи и какво ли още не.

Хич не му се биеше с хора. Дори и да бяха полуандроиди като неговия адютант. Хората са си хора. Дори да не виждаш кръвта им и изцъркания през ноздрите мозък, когато ги уцелиш знаеш, че зад оная купчина метал, керамика и електроника стои човек.

Да му се не види — изруга ядно и жестоко наум и нареди на адютанта:

— Пускай зарядите, момче. Пускай, че стана страшно.

После включи фазовия преход на плюс десет, махна ограничителя на екзоскелета и освободи предпазителя на енергийните акумулатори. Имаха десет минути, в които трябваше или да се справят с бойците срещу тях, или да се отдадат на вечна почивка във вид на безсмъртни атоми.

Пусна наномаската пред лицето си и ако тя имаше цвят и форма, би трябвало да изглежда като шлем на стар воин. Рицар например. Измести се фазово и се понесе напред.

* * *

Илия бавно се освести. Главата му беше сравнително бистра. Погледна доктора и помощника му, които стояха надвесени над него и внимателно седна.

— Как сте? — попита докторът, като го гледаше в очите.

— Добре — отвърна Илия. — Мисля да ставам.

После внимателно се изправи. Нищо страшно не се случи.

— Милорд — обърна се към него младият помощник, — извиняваме се за случилото. Щабът…

Не довърши, защото Илия го изгледа диво и отскочи настрани.

— Знаеш ли, ако те фрасна — озъби се той, — само на милорд ще ми станеш. Какво си ме замилордвал? Аз им разправям, че имам проблем, той ми се подиграва. А бе какви сте вие двамата?

Илия ги гледаше подозрително и както беше ошашавен от ставащото, като нищо можеше да прасне някой по муцуната. Последното видение беше ярко, силно и трагично. Милорд остана сам с адютанта си.

Погледна към доктора с надежда, че не му се подиграва. Той го гледаше с неприкрито изумление.

— Успокойте се — започна докторът. — Кой казахте, че сте?

— Илия — отвърна Илия и пак седна със замаяна от виденията глава. — Илия дърворезбарят, но защо ставам понякога тоя милорд, дето и той се чуди какво да прави и за чий се бие, не знам.

— Илия ли? — папагалски повтори докторът.

— Да, Илия — викна Илия, — живея в къщата до магазина на Тачи, ако го знаете. Никакъв милорд не познавам и не съм чувал за него. Илия, Илия, Илия… Това съм аз, мамка му, и нищо друго.

— Боже! — изпъшка докторът. — Ще ви дам успокоително.

— Дай ми — учудващо бързо се съгласи афектираният мъж, — дай ми, защото ако милорд не успее и го гръмнат, не е ясно какво ще стане с мен.

Помощникът на доктора пак допря капсулата и изпразни съдържанието и в тялото на Илия. Той щастлив полегна настрани.

— Какво става? — попита младежът. — Не може да се върне основната личност ли?

— Не — тихо каза докторът, — това си е Илия и нищо друго. Чист, натурален Илия и никакъв милорд няма тука. Никакъв висш офицер, никакъв ветеран от войната.

— Ами спомените?

— Идея си нямам. Ще докладваме на спешната група.

 

 

Спешната група се оказа млад мъж, облечен в спортно яке и широки панталони. Гледаше весело, макар че в неделя следобед би трябвало да е кисел. Погледна спящия Илия, повдигна клепачите му и надникна в очите му. После залепи на темето му някакъв уред и затвори очи.

Явно има зеничен дисплей за данни — с лека завист помисли докторът.

Докато стояха така, Илия няколко пъти конвулсивно потръпна, после сви ръцете си в юмруци и нещо измърмори.

Докторът не издържа и веднага щом младежът от спешната група отвори очи и свали устройството от главата на Илия, попита:

— Какво става?

— Нищо страшно — отвърна младежът.

— Пробив в паметта ли има? Защото аз не открих стара личност — попита.

— То и няма стара личност — каза онзи. — Това си е… как казахте? Илия? Да, точно така.

— Но, но… — старият доктор съвсем се обърка, — той има видения. Спомени, които са локализирани от следящия екип и докладвани като девиация в спомените на висш офицер.

— Ами не е точно така. Спомени са, да, но не от станало вече събитие, а от бъдещи събития.

— Как? — смая се докторът. Помощникът му пък съвсем нищо не разбираше. — Как бъдещи събития?

— Новата идеология на войната е пенсията да се взима преждевременно. После следва кадровата служба. Този човек тук, Илия, първо ще си е Илия и после войник, офицер, милорд или там, докъдето стигне. Разбирате ли? Първо ще си изживее живота като дърворезбар, а после ще бъде войник. Той не е служил още, не е воювал никъде, не се е бил, не е имал жестоки сражения, не се е жертвал за другарите си, нито някой се е жертвал за него. Не е изпълнил още нито една мисия. Той почива. Той е ветеран от бъдеща война. Ветеран, който вече има пристъпите на своите все още неизживени спомени. Ще му мине. Ще забрави тези спомени от бъдещето. Случват се на някои хора. Това е.

— Той, какво, вижда бъдещето си ли?

— Не е ясно. Едва ли. По-скоро вижда варианти. Той все пак е бъдещ войник и ние ги подготвяме от малки. Това е. Върнете на мониторната система код за прехвърляне на случая в нашия отдел и не го мислете повече.

Докторът, помощникът му и младежът от спешната група си тръгнаха, оставяйки Илия свит настрани с потръпващи от време на време крака.

* * *

Илия се съвзе и надигна внимателно глава. Чувстваше се добре. Виденията бяха изчезнали. Това го разведри и изпълни с радост. Стана и се приближи до блатото. Беше пълно с всякакви същества — пълзящи, летящи и скачащи. Илия хвърли една пръчка, която цопна в средата и изплаши някаква ококорена жаба.

Странни бяха тези видения и страшни. Сега изчезваха като кръговете, които оставаха във водата от пръчката. Ставаха все по-слаби и по-слаби. Замисли се дали милорд успя да взриви този транспортен център и дали успя да се върне. Може да е успял — помисли си Илия. — Щом съм здрав и мозъкът ми е в ред, значи е успял. Изведнъж се почувства някакси горд за тоя милорд, сякаш самият той беше участвал в тази опасна задача.

Чувствам се като ветеран от войната — помисли си Илия, — ветеран, който не е участвал във война. Може би ветеран от бъдеща война.

Тръгна към къщата си и докато си мислеше какви мотиви да вложи във вратата, която трябваше да изработи, изведнъж се сети на какво милорд оприличи онова поле, което трябваше да премине. Беше много смешно сравнение и Илия с глас се разсмя и след това дори затича през полето, което нямаше нищо общо с онова другото, дето приличаше на… Вече забрави и на какво точно приличаше онова жълто поле.