Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (8)

Глава осма

— Знаеш ли какво значи, когато кажат за момиче, че е обезчестена? — Кристел запита, седнала на леглото й изучавайки стаята ми с одобрение.

Оставих шапката си на шкафа, разположих се в креслото.

— Имам бегли наблюдения — разсмях се аз. — Но с малко техника може да разберем на този етап нашите взаимоотношения.

Тя пооправи къдриците си.

— Татко казва, че ако момиче позволи на мъж да я заведе в спалнята си, то тя вече е обезчестена.

Поклатих сериозно глава.

— Има моменти, когато баща ти е приказвал смислени неща. Но мен не ме брой. Ти не си от този тип.

— Мислех, че нещо може да стане — каза и въздъхна. — Нищо никога не ми се случва. Да ти доверя, моята съкровена мечта е да ме преследва мъж с изгарящ поглед по тъмните алеи. Аз обикалям напразно тъмните места, но никакъв мъж, нито без, нито със изгарящи очи не се появява.

— Мисли си за Брус и паяка и продължавай да се опитваш. Все нещо трябва да стане рано или късно.

Тя въздъхна отново.

— Е, добре, толкова дълго съм чакала, може да почакам още малко. А ще видя ли чорапите или и за това ще трябва да чакам?

— Може не само да ги видиш, но и да ги вземеш — казах аз и ги извадих от гардероба. — Дръж — подхвърлих ги в скута й.

Докато се забавляваше с чорапите аз се обадих на сервитьора и запалих една цигара.

Посещението ми в Блу Клуб не беше напразно. Да срещна мисис Брамби си беше жив късмет, особено след като тя не ме видя. Кристел ми каза, че е виждала мисис Брамби редовно, всяка четвъртък вечер. Явно имали бизнес с Джак Брадли, после вечеряла и си тръгвала. Никой от бара не я познавал; винаги ядяла сама и винаги незабавно след като свършела напускала клуба.

Тази информация ме заинтересува. Когато за пръв път видях мисис Брамби, веднага реших, че е красавицата на селото и когато я заварих, облечена в нейните парцали, доста я е притеснило. Трябва да кажа това на Литълджонс. Може да му помогне да разгадае каква игра играе мисис Брамби.

После, огледа на гаража беше също ползотворен. Първата кола, която забелязах в голямото пространство под клуба, беше раздрънкания Стандарт дето ме следеше до Лейкхам.

Бавно, картинките от пъзела се подреждаха заедно.

По някаква причина Джак Брадли се интересуваше от мен. Бях съвсем сигурен, че младежът, който ме следваше, беше човек на Брадли. Помислих си, че Кристел може да ме просветли по въпроса и се обърнах да я попитам. Тя тъкмо сменяше чорапите си.

— Не гледай сега — каза тя през смях, опъвайки ги нагоре по добре оформените крака. — Аз съм в интимна поза сега.

— Хей! Скрий си частите на тялото — извиках аз щом чух леко почукване по вратата и видях дръжката да се завърта.

Сервитьорът влезе докато Кристел бързо си дръпна роклята. Очите му мигнаха за секунда, той се обърна към мен и зачака поръчката.

— Двойно уиски и голям джин с лимон — казах аз, като се опитвах да изглежда, че Кристел е сестра ми.

Той потвърди с глава заявката и излезе навън. По гърба му се четеше неодобрение.

— Струва ми се, че аз ще съм обезчестеният — пуснах въздишка и седнах в креслото. — Би ли побързала и приключила с това шоу преди да се е върнал?

— Не ти харесва? — запита Кристел обидена. — Мислих, че ще се облещиш и ще полудееш.

Сложи си обувките, като с нескрито възхищение гледаше краката си.

— Прекрасни са, нали? — тя възкликна. — Не мога да ти се отблагодаря за чорапите.

Тя се хвърли към мен, седна в скута ми и скръсти ръце около врата ми.

— Ти си добър, гальовен и аз те обожавам — измърка тя и заигра със малките си зъби по ухото ми.

Аз я избутах, станах и я настаних на стола.

— Стой мирно и се дръж нормално — казах аз. — Искам да поговоря с теб.

— Говори. Ще слушам — рече тя, прегърна коленете си и се взря в мен със големите си, шеметни сини очи.

— Виждала ли си някога в бара един млад, слаб, тъмен, жълтеникав тен, около двадесет годишен, кара Стандарта, който ти показах в гаража?

— О, имаш предвид Франки. — Кристел отговори веднага. — Той е ужасно момче. Никоя от нас не го харесва.

— Това не ме изненадва — казах и се провикнах: — Влизай.

Сервитьорът пристъпи, и остави питиетата с толкова равнодушие, колкото беше успял да събере.

— Франки? — Кристел повдигна заоблените си рамена. — Той се върти наоколо. Май върши мръсната работа на Брадли. Кара колата, изпълнява поръчки, ей такива неща. Защо питаш?

— Дълго е за обяснение — казах аз. — Ти харесваше Нета Скот, а?

— Не харесвам жени — каза отчетливо. — Доста съм заета да харесвам мъжете. Луда съм по тях. Знаеш ли, че майка ми била стресната от един здравеняк точно преди да се родя?

— Знам. Сам ми каза.

— За мен това е толкова смешно... — Кристел започна, но аз я прекъснах бързо.

— Остави това. Нека поговорим за Нета. Сам каза, че сте се движили заедно.

— Предполагам е така. — Кристел отговори с безразличие. — Тя беше малко странна, но не се опитваше да краде мъжете ми, нито пък аз Джак Брадли и нейните други, тъй че никога не сме се спречквали.

— Беше ли изненадана, когато научи какво е станало с нея?

— Бях поразена. Убедена съм, че тя никога не би направила такова ужасно нещо със себе си. Татко винаги казваше...

— Ще оставим и баща ти извън този разговор — казах аз. — Ще се опиташ ли да запомниш това? Здравеняците и баща ти — извън. Кажи ми нещо за Нета. Някога срещала ли си сестра й?

Кристел се намуси.

— Не знам да е имала сестра.

— Никога не е споменавала?

— О, може и да е, ама къде да съм чула? Виж, ако беше казала, че има брат...

— Да, да, разбирам, но говорим за сестра й. Добре. Ти не знаеш, че е имала сестра. А говорила ли е за село в Съсекс? Казва се Лейкхам.

— Не. Лейкхам? Не познавам такова място.

— Не се притеснявай — казах мило. — Сигурно има стотици места, които също не познаваш. Кажи ми нещо друго. Би могла да ми отговориш. Имаше ли си тя постоянен приятел, откакто ти работиш в бара?

— О, да. — Кристел се напери. — Имаше един, но никога не говореше за него. Всъщност беше доста потайна относно приятеля си. Видях го два пъти, но Нета не знаеше. Първият път караше невероятно жълто-черно Бентли. Взе Нета от клуба с него — тя въздъхна. — Как искам някой от моите да има Бентли.

— Как изглеждаше той?

— Никога не зърнах лицето му. Беше едър, висок и як. И двата пъти беше тъмно, а той стоеше в колата.

— Би ли могъл да е някой от бара?

— О, не. Мисля, че не е.

Изведнъж се сетих за Джулиъс Коул. Той беше едър и як. Той беше идентифицирал тялото на Нета. Живееше под нейния апартамент. Можеше да е той.

— Нещо да ти говори името Джулиъс Коул? — я попитах. Тя разтърси глава отново.

— Виж, не очаквах това — каза малко докачливо. — Мислех, че ще се забавляваме. А вместо това ме разпитваш. Започвам да мисля, че си по-заинтересуван от твоите тъпи въпроси, отколкото да ме обезчестиш.

— Умно момиче — засмях се. — Така е. Ти не ставаш за това. И всъщност, нарочно те разпитвам. Не мисля, че Нета е мъртва. А дори да е, то тя не се е самоубила, а е убита.

Кристел се облещи.

— Знам, че съм малко глупава — каза тя след кратко колебание. — Но не очакваш от мен да разбера това, което току-що каза, нали? А?

— Не, не. — съгласих се. — Искаш ли да научиш повече? Искаш ли да поиграеш на детектив?

— Татко казва, че детективите са прости, — отвърна Кристел и отвори широко очи. — Те подслушват по ключалките, и татко казва, че това е отвратително. Аз също подслушвах, като бях малка. Татко сигурно затова казва така.

— Не е ли възможно да оставим баща ти настрани — простенах аз. — Той сякаш винаги се връща в разговора ни.

— Той винаги е тук. Не бих се учудила, ако връхлети и те цапардоса по главата с препарирана мангуста.

— Ще се оправим — въздъхнах. — А сега може ли да се върнем на въпроса? Ще поработим ли върху загадката или не?

— Бих искала да знам за какво говориш — каза жално.

Сметнах, че ако я накарам да разбере, може да я използвам да ме информира какво става в клуба. Можеше да научи нещо, което да ми бъде следата, която търсех. Аз вече бях убеден, че Блу Клуб е замесен някак си с изчезналите тела на момичетата.

Така че, с неописуемо търпение й разказах цялата история. Тя стоеше, втренчена в мен, устата й леко отворена, очите й — широко отворени от учудване.

— Добре сега — аз завърших — знаеш за тая работа, колкото и аз. Брадли е замесен. Този Френки също. Джулиъс Коул е вероятният приятел на Нета с Бентлито. Мисис Брамби не е такава, каквато изглежда. Виждаш ли, има много опорни точки. Някои от тях могат да се разкрият, ако си отваряш очите и ушите. Това, което трябва да правиш, е да гледаш и слушаш. Опитай се да разбереш защо мисис Брамби се вижда с Брадли всяка седмица. Ако знам това, може да получа отговор на един от въпросите. Ще го направиш ли?

— О,... добре, може би. Ще ме преследваш дълго, ако кажа не. Добре, ще го направя, но не очаквай много от мен, става ли? — въздъхна.

Погалих я по ръката.

— Постарай се колкото можеш и нищо друго не искам от теб.

Телефонът звънна стряскащо. Вдигнах слушалката. Казаха, че инспектор Коридън е долу в хотела.

— Предайте му, че веднага слизам — казах аз и затворих телефона.

— Добре — възкликна Кристел. — Сега сигурно ще се отървеш от мен. А аз мислех, че ще ми покажеш твоите способности.

— Не си първото разочаровано момиче — отсякох. — Сега се измъкни като уплашено мишле. Скотланд Ярд е долу и не искам да те види тук.

— Боже господи! — извика тя и подскочи. — И аз не искам да го виждам.

Тя грабна скъпоценните чорапи, наметна си дрехата и хукна към вратата. После поспря, втурна се обратно, овеси се на врата ми и ме целуна.

— Благодаря ти за прекрасните чорапи. Харесвам те. И не бъди такъв скапаняк другия път като се видим.

Казах, че ще я потърся след ден-два, изпратих я до вратата и отворих.

Коридън стоеше отвън, готов да почука. Погледна Кристел озадачено, малко стреснато и отстъпи настрани.

Кристел се шмугна покрай него и забърза по коридора без да се обръща назад.

— Здравей — го поздравих. — Май казах да ти предадат, че ще сляза долу.

Той влезна в стаята и затвори вратата.

— О, не исках да те притеснявам да правиш това. Надявам се, че не се натрапвам? — дари ме с най-похотливата си усмивка. — Твоя приятелка?

— Разбира се, че не — казах аз. — Дъщерята на сервитьора. Почисти банята.

Той поклати глава и се заразхожда из стаята.

— Виждал съм я в Блу Клуб единствения път, когато бях там по служба. Дали греша?

— Понякога си много наблюдателен — натъртих на думите.

— О, забелязвам блондинките — отвърна той с кисела усмивка. — Значи ли, че си бил в клуба тази вечер?

— За щастие, все още не трябва да ти отчитам моите действия, мотиви или движения, — отговорих и го загледах. — Но ако гориш от любопитство, бих ти споделил, че бях там. Още повече, доведох блондинката с мен. Нищо аморално в това, въпреки, че в близко време мога да си я уредя. Доволен ли си?

Той сякаш не слушаше.

— Отбих се, защото минавах оттук и помислих, че ще те интересува заключението на патолога за Ани Скот — каза той и направи пауза за да погледне през прозореца.

— Мога да предположа какво е — отговорих. — Самоубийство поради разстроен мозък. Кажи ми, удовлетворен ли си, че откри сестрата на Нета?

Той ме погледна и присви очи.

— Колко си проклет! Разбира се, доволен съм, че открихме тази Ани Скот и че тя е била сестра на Нета. Какъв полицай мислиш съм аз? Можеш да преровиш архивите в Съмърсет Хауз, ако искаш да ги провериш.

— О. Кей — вдигнах рамена. — Исках да знам колко пълноценно си работил. А какво ще кажеш за аутопсията на Нета?

— Първо трябва да намерим тялото. Търсим го.

— Май пресата още не е набарала историята.

Коридън се намръщи.

— И те няма да се докопат до нея — отсече решително. — Шефът е в много лошо настроение. Колкото по-малко гласност за момента, толкова по-добре. Надяваме се и на твоята дискретност, нали?

Аз се ухилих и казах:

— Естествено, ще пазя вашата малка тайна. Нещо друго?

— Засега няма — поклати глава. — Но ще те държа в течение.

Коридън се запъти към вратата.

— Ела долу да пием по едно — ми предложи на излизане.

— И аз ще слизам, но не мога да остана с теб. Трябва да свърша нещо важно.

— Почти единадесет е. — Коридън повдигна вежди. — Хайде, не се дърпай.

— Съжалявам, работата ми е спешна — казах аз и тръгнах с него към асансьора.

— Между другото — започна той, докато чакахме — Ти и Нета сте били любовници по някое време, нали?

Спомних си какво ми каза Литълджонс и се засмях в себе си.

— Не съвсем — му отвърнах. — Просто един малък романс.

Той кимна, влезе в асансьора и продължихме надолу в мълчание.

— Е. промени ли си плановете? — каза като стигнахме до фоайето.

— Съжалявам, — аз настоях и разперих ръце — но трябва да вървя. До скоро. Пий едно заради мен.

— Довиждане тогава, Хармас — каза и се обърна. После се обърна пак към мен:

— О, има още нещо. Ще стоиш надалеч от тази работа, нали? Струва ми се те предупредих вече. Не е лесно за моите момчета да търсят следите, ако те вече са били разбъркани от някакъв си ентусиазиран журналист. Това може да е позволено в твоята страна, но не и тук. Имай си го наум.

Ние си разменихме, така да се каже мръснишки погледи.

— Кой е чул журналист да е ентусиазиран? — казах аз и забързах да поговоря с Джулиъс Коул.