Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (6)

Глава шеста

Прелиствах сутрешния вестник с кафето до мен на масата до леглото, когато малко заглавие хвана погледа ми. Скочих и почти обърнах кафето.

„МИСТЕРИОЗЕН ПОЖАР В МОРГАТА ХОРШАМ“

Няколко реда описваха, че в дванадесет часа предната нощ е станал пожар в моргата Хоршам и усилията на отряда пожарогасители се оказали неуспешни. Сградата е изцяло разрушена и трима полицаи, които са били вътре са се отървали по чудо.

Захвърлих вестника, грабнах телефона и поръчах да ме свържат с Коридън. Казаха, че бил извън града.

Скочих от леглото, завлякох се до банята и взех един душ. Избръснах се, отидох в спалнята и се облякох. През цялото време мислех.

Някой извън сцената контролираше тази постановка, също както кукловода дърпа конците. Който и да беше, трябваше да бъде спрян. Ако Коридън не беше достатъчно умен да го стори, щях да се опитам аз. До сега, аз стоях настрани като заинтересуван наблюдател. Но вече щях да поема по-активна роля в тази работа.

Реших да дам първо още един шанс на Коридън. Помолих пак да ме свържат с него в полицията в Хоршам. След известно бавене, ме свързаха.

— Там ли е инспектор Коридън? — попитах аз.

Един момент, сър — ми отговори някакъв глас. Коридън се обади.

— Моля? — каза той. — Какво има? — звучеше като лъв, на който някой му омита обяда.

— Здравей — казах. — Съвестта ти се обажда от хотел „Савой“. Какво имаш за тази сутрин?

— По дяволите, не ме притеснявай сега, Хармас — отвърна той. — Зает съм.

— А кога не си? — попитах. — Има малка сладка статийка в днешния вестник. На какво прилича Ани Скот сега? Добре изпечена ли е или препечена?

— Знам какво си мислиш — каза грубо. — Но не е нищо такова. Тези глупаци тук складирали бензина си навсякъде и авария в електрическата система е причинила пожара. Добре, че няма следи от палежи, въпреки че е изключено каквото и да е съвпадение. Тялото е станало на пепел. За щастие обаче беше идентифицирано официално, така че няма да има проблеми за поставяне причините за смъртта й. Сега чу подробностите, и за бога, затваряй телефона и ме остави да си върша работата.

— Не прекъсвай, Коридън. Аз не съм съгласен с тази история — казах бързо. — Съвпаденията да вървят по дяволите. Виж, аз мисля...

— Достатъчно, Хармас — той ме отсече. — Чакат ме за разговор.

И затвори.

Аз тряснах слушалката, избрах четири думи от най-мръсния си речник, казах ги и се почувствах по-добре. Замислих се. Ще влезна в тази история с двата крака и с дявола дори.

Слязох долу и привиках портиера.

— Братле, я ми кажи откъде да си наема добър частен детектив?

За момент той ме изгледа учудено, после пак си стана перфектния безизразен служител.

— Разбира се, сър — той отиде до бюрото си. — Имам адреса на Дж. Б. Мериуедър. Беше някога главен инспектор на Скотланд Ярд.

— Идеално — казах аз и се разделих с две банкноти. Той ми извика и такси.

Намерих офисът на Мериуедър на последния етаж на масивна сграда, обърната към не много привлекателната част на Темза.

Мериуедър беше нисък и дебел; лицето му с цвят на черница, покрито с множество тънички вени. Малките му очички бяха влажни и бялото около тях жълтееше. Дългият нос му придаваше вид на амбулантен търговец и сигурно би му помогнал в тази област. Не бях много впечатлен от него, но както бях разбрал, колкото по-невзрачен е частният детектив, толкова по-добри резултати дава.

Мериуедър ме огледа хубаво като влезнах в малка, някак мръсна стая, подаде ми отпуснато ръка и ми посочи един стол. Той се сгъна на друг, въртящ се стол, който предупредително скръцна под тежестта му и заби топчестата си брада в колосаната яка на ризата. Неговите очи се притвориха, като вероятно си мислеше, че подобява правдоподобно Шерлок Холмс, само че изглеждаше в пиянски транс.

— Бих искал името — каза той и взе тефтер и молив от чекмеджето — за моя архив, и адреса, ако обичате.

Казах му кой съм и че съм отседнал в Савой.

Той поклати глава, записа си и отбеляза, че Савой е доста добро място.

Съгласих се и зачаках.

— Става дума за жена Ви, предполагам — попита с дълбок, отегчен глас, който сякаш извираше от краката му.

— Не съм женен — отговорих и извадих кутията с цигари, като запалих една. Той се наведе напред очакващо, тъй че аз я побутнах към него. Извади една, намери кибрит и си запали.

— Трудно се намират вече — въздъхна той. — Ще ги отказвам. Боклуци.

Казах, че е така, прокарах пръсти през косата си, чудейки се как ще реагира като разбере за какво съм дошъл. Имах чувството, че ще го шокирам.

— Черна борса, може би? — запита и изпусна кълбо дим през носа си.

— Нещо по-сложно от това — казах аз, опитвайки се да се настаня удобно на стола. — Предлагам да започна от самото начало.

Той направи слаба гримаса, като че не беше нетърпелив да слуша дълга история, промърмори нещо, че е доста зает тази сутрин.

Огледах невзрачния офис и помислих, че той никога не може да бъде зает, но страдаше от невъобразими комплекси и тогава му казах, че ми го е препоръчал портиерът на Савой.

Той засия веднага,

— А, така кажи, тоз приятел — каза той и потърка ръце. — Доста поработихме заедно едно време.

— Е, значи мога да продължа — казах, малко отегчен от него. Разказах му за Нета, как сме се запознали, какво сме правили, и сега като отидох в дома й, я намерих мъртва.

Той потъна надолу в стола си шашардисан и малко ужасен.

Казах му, че тялото е откраднато от моргата и той потрепера. Продължих историята за Ани, как стигнах до къщата й и какво се случи там.

— Полицията откара тялото на Ани в моргата Хоршам снощи — заключих аз, и като че ли почнах да се забавлявам. Показах му и статията в сутрешния вестник.

Потърси очилата си, за да я прочете, и когато го направи, предпочиташе да не я е чел. Също и да не бях дошъл при него.

— Казаха ми, че тялото е овъглено — продължих. — Така, сега знаете нещата, какво мислите?

— Уважаеми господине, — започна той и махна с ръка — това изобщо не е в моята сфера на работа. Разводи, черния пазар, неспазване на дадени думи, да; но не такъв вид драма.

Поклатих разбиращо глава.

— И аз си мислих, че ще го приемете така. Жалко! Но няма значение, ще потърся някой друг да се заеме със случая.

Докато говорех, нарочно извадих портфейла си и зарових в него, като че търся нещо. Дадох му достатъчно време да види петстотинте лири, които все още имах. Каквото и да не му беше харесало, погледът му светна, загрижен за парите.

Стана от стола и си оправи вратовръзката.

— Какво предлагате да направя, за да Ви помогна? — изрече предпазливо.

Оставих портфейла настрани. За него все едно, че тъмен облак засенчи слънцето.

— Искам някой да разследва в Лейкхам — аз казах. — Искам да разбера всичко за онази жена, мисис Брамби, а също и за Ани Скот.

Лицето му светна очевидно.

— Добре, това е нещо, с което ще успеем да се справим — рече той и бегло погледна цигарите на бюрото. — Ако не възразявате...

— Вземете си — насърчих го аз.

Запали още една цигара и стана по-сърдечен.

— Да, убеден съм, че ще можем да Ви помогнем — продължи и изпусна дима. — Имам един отличен сътрудник, много дискретен. Мога да му възложа тази работа — очите му се затвориха за миг. — Не е нашата обичайна практика. Може би, хм, може да струва малко повече.

— Ще платя добре, ако получа резултати — отговорих аз. — Какви са Вашите условия?

— Ъ — ъ, да видим сега. Десет лири на седмица плюс три на ден за разходи? — погледна ме обнадеждено и зарея поглед след това.

— За толкова бих наел самия Шерлок Холмс — казах и наистина го мислех.

Мистър Мериуедър се подсмихна, сложи ръка на устата си и изглеждаше объркан.

— Скъпи са времената, в които живеем — въздъхна и разтърси глава.

Бях доволен, че не му разказах за нападението върху мен, или за оня, дето ме следеше. Сигурно би прибавил и пари за опасностите към сметката.,

— Добре — казах и повдигнах рамена. — Само искам резултати.

Преброих тридесет и една лири на бюрото му.

— Това е за първата седмица. Съберете всичко за Ани Скот, наблюдавайте мисис Брамби и дома й. Искам да знам кой влиза и излиза оттам, какво прави и защо го прави.

— Това наистина е работа на полицията — той прибра парите в чекмеджето и го заключи. — Кой движи случая?

— Инспектор Коридън — му отговорих.

Лицето му потъмня.

— О, този ли? — каза и се намръщи. — Един от умниците. Не бих го държал и ден по мое време. Знам го — галеника на Шефа.

Като че се затвори в себе си, мрачен и кисел.

— Добре, няма да се изненадам, ако открием повече от него. Привърженик съм на старите методи. Полицейската работа е деветдесет процента търпение и десет — късмет. Тези нови научни методи направо могат да те подлудят.

Покашлях се и се изправих.

— Надявам се, че ще се чуем скоро. И запомни: няма резултати, няма и повече пари.

Кимна и се усмихна неловко:

— Така е, мистър Хармас. Обичам да работя с бизнесмени. Винаги знаят как да се разберем.

В този момент вратата се отвори и един дребничък и слаб мъж се намуши в стаята. Беше одърпан, на средна възраст, определено тъжна гледка. Наболите му мустачки бяха пожълтели от никотин, влажните му очи се втренчиха в мен като на изплашен заек.

— А, пристигаш в най-подходящия момент — каза Мериуедър и потърка ръце. После се обърна към мен. — Това е Хенри Литълджонс, който лично ще работи по Вашето дело.

Представи го така, сякаш нисичкият беше Фило Ванс, Ник Чарлз и Пери Мейсън събрани на едно.

— А това е мистър Хармас, който току-що ни възложи доста интересна задача — продължи той.

Не видях ентусиазъм в очите на Литълджонс. Предположих, че е висял доста по ветровити входове, гледал през жалки ключалки и стоял под дъжда пред много къщи. Той измърмори нещо под мустак, и застана, загледан в обувките си.

— Бих искал да разговарям с него — казах на Мериуедър. — Може ли да дойде с мен?

— Разбира се — ми отвърна Мериуедър сияещ. — Задължително го вземете със себе си.

— Ще отидем до моя хотел — обърнах се към Литълджонс. — Ще ти разкажа подробностите.

Той пак промълви нещо и ми отвори вратата.

Качих ме се на асансьора и мълчаливо стигнахме до приземния етаж.

Махнах на едно такси, побутнах мистър Литълджонс да се качи и както го следвах, нещо — интуиция ли, инстинкт ли, какво ли, ме накара да се обърна бързо и да погледна назад.

Оня дребосък, който се опита да ми вземе скалпа и който ме следеше със Стандарта, беше застанал на вратата и ме наблюдаваше. За секунда очите ни се срещнаха, после тръгна по паважа и се изгуби в противоположната на нас посока.