Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (22)

Глава двадесет и трета

Часовникът на стълбището на мисис Крокет показваше седем и половина, когато аз се изкачвах по стълбите към апартамента на Маджи Кенит. Никой не ме видя да влизам в къщата. Почувствах облекчение като знаех, че Джулиъс Коул няма да се появи, клатейки главата си.

Ослушах се до вратата на Маджи, не чух нищо и леко почуках.

— Стив е — казах.

След малко вратата се отвори. Нета, облечена в копринена рокля в червено и бяло ме пусна вътре. Влязох и затворих след себе си.

— Здравей — казах.

— Подранил си, Стиви — тя сложи ръка върху рамото ми. — Всичко наред ли е? — очите й бяха хлътнали.

Аз кимнах:

— Да, мисля. Говорих с Бикс. Той иска да те види.

— Да ме види? — повтори като се намръщи. — Но защо?

— Ти не познаваш Бикс. Той е лудо копеле — отвърнах. — Той каза, че няма да рискува работата си за да прехвърли някакъв глупак до Щатите. Казах му, че ти си невероятна, върха на айсберга, но той смята, че жените, с които се движа носят галоши и червени фанели. Единственият начин да го убедим, е да се срещнеш с него. Ако го омаяш, ще ни вземе. В негов стил е да усложнява нещата. Уговорих го да пием по едно веднага.

— Но сега не е време за това — каза, притеснена. — И е опасно, полицията може да ни види. Не ми харесва това, Стиви. Защо не го доведе тук?

— Не би могъл да дойде тук — рекох. — Трябва да оправя разни неща. Няма за какво да се тревожиш. Имаме среща в един бар на Найтбридж. С кола съм. Ще поговорим с него и ще уточним нещата. После той ще се върне на летището, а ние тук, ще вземем багажа ти и ще го последваме. Самолетът няма да излети преди десет и половина. Имаме много време.

Видях, че не й хареса тази идея, но нищо не можеше да направи.

— Добре, Стиви. Ти знаеш най-добре. Ще си взема шапката и съм готова.

Изчаках я като крачех из стаята, сетих се за Маджи Кенит и се вцепених.

Нета излезе от спалнята след малко. Шапката й приличаше на капак на тиган, но й отиваше.

— Той направо ще се влюби в теб. Изглеждаш невероятно — хванах я за ръката. — Хайде! На пръсти! Нали не искаш мисис Крокет да връхлети върху нас, докато излизаме.

Промъкнахме се надолу по стълбите и се настанихме в Буика, който бях наел.

Карах по Кромуел Роуд. Нета попита:

— Какво стана, Стиви? Даде ли на Джу парите?

Очаквах това и бях подготвен с лъжата.

— Да. Взе ги, гадният плъх, само се надявам да не ме прецака пак преди да напуснем страната — хвърлих й бърз поглед, видях че пребледня и стисна устни.

— Кога му ги даде? — нотка на колебание се долови в гласа й.

— В три и половина днес следобед. Петстотин лири. Това са доста пари, Нета.

Тя не каза нищо, стоеше загледана право напред.

Като стигнахме до един малък бар в една глуха уличка зад Найтбридж, тя се обади:

— А Джак Брадли? Чу ли се с него?

— Не. — казах. — Нищо не мога да направя относно Брадли. Коридън е извън града. Не мога да взема пръстените, преди да го попитам. Ултиматумът на Брадли беше до четири часа. Предполагам, че ченгетата ме търсят вече. Но са закъснели. Напуснах Савой този следобед. Целият ми багаж е в колата. Готов съм за път.

Ние излязохме от Буика.

Нета огледа улицата и запита:

— Сигурен ли си, че сме в безопасност? Струва ми се лудост да дойдем тук, където могат лесно да ни видят.

— Успокой се. Достатъчно е безопасно. Барът е забутан. Никога не биха ни намерили тук — забързахме към него.

Хари Бикс, облечен в пилотската си блуза, изрисувана отпред с един гмуркащ се албатрос, със значката си от ескадрилата, се беше облегнал на барплота с чаша скоч и сода в ръка.

Бикс, мощен, добре-сложен, се оправи към нас като ни видя и подсвирна при вида на Нета.

— Здравейте! — възкликна той, с усмивка до уши. — Ти наистина си хванал чудо! Страхотна е!

— Нета, това е Хари Бикс — бутнах я напред. — Подай ръка на пилот номер едно на Военно Въздушната Авиация. И ако той не винаги се държи като човек, а като животно, моля те, прости му. Той е извън своята джунгла.

Нета подаде малката си ръка в неговата огромна лапа и го дари с зашеметяваща усмивка, която го удари в слабините.

— Лейди, защо се движите с такъв вагабонтин? — запита чистосърдечно. — Не знаете ли, че той има две съпруги, осемнадесет деца и десет години за криминални престъпления? .

Нета се засмя и поклати глава.

— Затова го харесвам. Такава съм си.

— За бога! — извика изумен. — Наистина ли го харесваш или заради парите си с него?

— По малко и от двете — отговори, като се престори, че е разбрала въпроса.

— Е, добре, това си струва едно питие. Какво ще кажете за уиски или бихте предпочели нещо по-леко?

— Уиски е добре — каза тя.

Бикс помаха на бармана и поръча две големи. Обърна се пак към Нета.

— Къде се крихте досега? Мислех, че познавам всички хубави дами в Лондон.

— А аз — че съм срещнала всички самотни американци тук — отвърна тя.

Бикс се захили и ме сръга в ребрата.

— Брато, ти си наред. Излез отвън и ми направи тая услуга да си счупиш крака.

— Тя просто се шегува — казах. — Защо тогава преди десет минути ми каза, че всички от Военно-въздушните сили са мижитурки, Нета?

— Но тогава не познавах Хари — запротестира Нета. — Вземам си обратно думите.

Бикс се наведе напред.

— Ние сме солта на земята, сладурче — каза. — Така казват и по вестниците, а вестниците никога не лъжат.

— Не лъжат много — рече Нета.

След като барманът донесе питиетата и се отдалечи, Бикс продължи:

— Значи искате да пътувате с мен, така ли? — попита.

Нета го погледна, изведнъж станала сериозна. Кимна.

— И бихте ли ми се доверила да Ви прехвърля там? — продължи той.

— Бих ти се доверила, като се качим на самолета, но не другаде.

Бикс избухна в гърлен смях.

— Виж, това девойче се майтапи, Стив. Доста е нажежено, за да се държите за мен. Лейди, аз се шегувах преди малко. Жените не значат нищо за мен. Попитайте Стив, той ще потвърди.

— Точно така — казах аз. — Жените не значат нищо за него, но само го остави насаме с някоя и гледай какво става.

— Защо, ти плъх такъв,... — започна сломено той.

— И предполагам, не мога да му се доверя? — попита Нета. — И няма да викам за помощ.

— Няма? — Бикс попита и очите му изскочиха. — Така честно ли е? — обърна се към мен. — Изчезвай, трима сме, ти само пречиш!

— Хайде да спрем тия глупости и да се хванем за работа — настоях аз. — Сега я видя, ще се съгласиш ли?

Бикс изпи уискито си, погледна Нета, погледна мен.

— Да, не мога да откажа на красавица като нея. Но е дяволски риск.

— Ами! — казах. — Знаеш, че е лесно. Не го слушай, Нета, придава си важности.

— Сериозно, рисковано ли е? — попита Нета, като търсеше лицето му.

За момент Бикс се бореше с изкушението да преувеличи, но се отказа.

— Е, не чак толкова много — призна той, като ми се намръщи. — Веднъж да придумаш пилота — както е в случая — и става лесно. Ще се срещнем на входа на летището, ще тръгнем заедно, ще пием по едно сред тълпата. После ще предложа да ви покажа моя самолет и ще слезем на пистата. Няма да има никой наоколо, ако сме там преди десет и петнадесет. Двамата ще се качите на самолета и ще ви покажа, къде ще се скриете. Ще излетим в десет и половина. Когато се приземим, ще ме чака кола. Всичко, което трябва да направите, е да стоите отзад на колата. Ще хвърля разни мои неща отгоре ви. Когато излезем от летището, ще можете да се покажете. Ще ви оставя, където пожелаете.

Нета се замисли за момент.

— Наистина ли е толкова просто?

— Да. Правил съм го и преди, ще го направя и сега. Но предупреждавам, ще искам по целувка от пасажерите си.

— Мен няма да ме целунеш — студено казах. — По-добре да преплувам Атлантическия, ако са такива условията ти.

— Аз също — забързано каза Хари. — Не говорех на теб, глупак.

Нета му се усмихна:

— Няма да има проблеми с това. Мисля, че условията са разумни.

Ние побъбрихме двайсетина минути, изпихме доста уискита, и в осем и десет Бикс реши, че е време да тръгва.

— Чакам ви двамата на летището в десет без петнадесет. Не закъснявайте — хвана ръката на Нета. — До скоро — продължи той. — И запомнете, ако се уморите от него, аз съм следващият в списъка. Червенокосите ме пробождат право в сърцето.

— Ще запомня — каза, като му хвърли втренчен поглед, който го омаломощи. — Ако Ви опозная по-добре, — тя продължи — и ако реша да го напусна, въпреки, че е много мил и има добри маниери.

— О, това няма да му помогне. — Бикс се захили. — Е, не е крадец като мен.

Надигна се и тръгна, като че летеше.

В момента, в който вратата се трясна след него, Нета загуби веселата си усмивка и ме погледна нетърпеливо.

— Сигурен ли си, че всичко е наред? Той е такова момче. Сигурен ли си, че можем да му се доверим да ни прекара читави? — повтори тя.

— Не се тревожи — казах. — Той е минавал хиляди пъти над Океана. Бомбардирал е Германия от @ада до замята и обратно. Може да изглежда като момче, но не се заблуждавай. Каквото каже, ще го направи. Той те хареса, а това значи, че сме в сигурни ръце.

Тя въздъхна тежко и хвана ръката ми.

— Добре, скъпи. Няма да се притеснявам, но съм нервна. Какво ще правим сега?

— Ще отидем до апартамента, ще вземем нещата ти и право на летището. Хайде, Нета, екскурзията започна.

След десет минути бяхме в апартамента на Маджи.

— Пътуваш леко, надявам се — казах и хвърлих шапката си на канапето.

Тя кимна:

— Да. Не искам да оставям тук всичките си прекрасни рокли, но ще си купя, каквито си пожелая оттам. — Тя се приближи и обгърна врата ми. — Толкова си чудесен, Стиви. Не мога да ти се отблагодаря никога. Не знам какво щях да правя без теб.

За момент се почувствах като мръсник, после се сетих за начина, по който изглеждаше Литълджонс, безпомощен на земята, и това ме вледени.

— Забрави — казах. — Готова ли си?

Тя каза точно това, което се надявах да каже: от него зависеше успехът или провалът на моя план.

— Дай ми пет минути, Стиви. Искам да се преоблека. Не съм с достатъчно топли дрехи за това пътуване.

— Хайде! Облечи си вълнени дрехи. И проклет да съм, ако не дойда да ти помогна.

Тя се засмя неловко и отиде до вратата на спалнята.

— Стой отвън, мистър Хармас — подсмихна се тя с лъжлива строгост. — Мина доста време, откакто не си ме виждал гола, срамувам се.

— Права си — изведнъж станах сериозен. — Беше отдавна: доста отдавна, Нета.

Но тя не ме слушаше. Влезе в банята и затвори вратата. Чух да превърта ключа.

Седнах на канапето и запалих цигара. Дланите на ръцете ми бяха влажни, краката ми трепереха. Нормална треска при вълнение.

Минаха пет минути, после още пет. Чувах Нета да се движи в другата стая. Пепелта от цигарата ми падаше на пода.

— Хей! — запазих самообладание и извиках. — Времето напредва, Нета!

— Идвам след миг.

Минута по-късно чух да отключва и тя излезе.

Беше облечена в светъл вълнен пуловер, черни панталони и кожено палто, наметнато отгоре. В дясната си ръка носеше куфар.

— Съжалявам, че се забавих — каза и ми се усмихна, въпреки, че лицето й пребледня, и очите и излъчваха нетърпение. — Само пет минути след девет е. Добре ли изглеждам?

Пристъпих към нея.

— Изглеждаш невероятно! — казах и я обвих през кръста.

Тя ме бутна почти грубо, разтърси глава и се опита да запази усмивката на устните си. На мен ми се стори изкривена.

— Не сега, Стиви. Нека почакаме, докато бъдем в безопасност.

— Всичко е наред, скъпа.

Тя ме блъсна прекалено късно. Вече бях напипал онова, което търсех под пуловера й, на кръста.

— Хайде, да вървим.

Взех шапката си, огледах стаята, за да се уверя, че не сме оставили нещо и пристъпих към вратата.

Нета ме последва. Аз й носех чантата. Тя — коженото си палто на рамо.

Отворих вратата.

Пред лицето ми, с ледени очи, с изкривена уста, стоеше Коридън.