Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (19)

Глава деветнадесета

Докато Нета събираше нещата си в една чанта, аз измих чашите, избърсах ги, за да не останат отпечатъци от пръстите ни, сложих ги заедно с бутилката уиски обратно в шкафа. С кърпичката си вдигнах окървавения ръжен, измих го и го поставих до Литълджонс.

Влезнах в спалнята и заварих Нета да тъпче всичко в един голям куфар.

— Не трябва да остане нищо, което би могло да ги наведе на мисълта за теб — казах.

— Прибрах всичко — отговори тя и притвори очи.

— Сигурна ли си?

— Да — каза, след като огледа стаята.

— Добре, сега да помислим къде да отидем, докато се уреди пътуването. Нужни са ни около два дни.

— Знам къде да отидем. Мислех, докато ти беше в оная стая. Знам сега.

Аз я изгледах:

— Къде?

— У Маджи Кенит.

Аз зейнах:

— Къде?

— У Маджи Кенит. Никой няма да се сети да ме търси там.

— За бога, — ахнах — не знаеш ли? Тя беше убита. Не можеш да отидеш там.

— Да, мога. Апартаментът е празен и полицията е свършила да тършува там. Мисис Крокет няма да посмее да даде апартамента под наем, докато не се забрави убийството. Идеално скривалище за следващите три-четири дни. Но това не е единствената причина, за да отида там. Маджи се запаси с доста консервирани храни в началото на войната. Знам къде ги е скрила. Сигурна съм, че са още там. Аз трябва да се храня, и ако отида в този апартамент, няма да се налага да излизам навън, а ще стоя там, докато ти ми се обадиш.

— Сигурна ли си, че има храна там?

— Така мисля. Най-малкото мога да отида и проверя.

Не ми хареса много тази идея, но наистина въпросът с храната щеше да е решен.

— А как ще влезеш?

— Ключът ми пасва в нейната брава. А също и у Джу. Почти идентични са всички ключалки на апартаментите в сградата.

— Добре тогава, но трябва да си дяволски предпазлива.

Изведнъж осъзнах, че ако ключът на Коул отваря вратата на Маджи, то той може да я е убил; може да е изтрил написаното в прахта име Джакоби. Запомних това за в бъдеще.

— Ще внимавам — каза Нета.

— Добре, значи това е уредено. Когато оправя нещата, ще дойда да те взема с кола. Всяка нощ бъди готова.

Тя се приближи към мен, постави ръце на рамената ми. Ужасът още бе изписан на лицето й, но се беше успокоила и овладяла нервите си.

— Няма да мога да ти се отблагодаря никога, Стиви. Може би се държах като глупачка последният път, когато се срещнахме — но не съм толкова лоша и никога не бих те забравила.

Погалих я и се обърнах.

— И двамата сме сега с двата крака вътре — сериозно казах. — Ако не постъпим умно и ако изиграем зле картите си, ще се окажем в наистина отвратително място. Никакви грешки. За никой друг не бих направил това, Нета.

Тя плъзна ръката си в моята.

— Знам, Стиви, и не трябваше да ти позволявам да го извършиш. Изплаших се до смърт, но сега вече ще го превъзмогна. Ако искаш да се откажеш, няма да те обвиня. Ще се оправя някак. През целият си живот трябваше да се оправям сама. И още мога да продължа сама.

— Забрави — кратко отсякох. — В това сме заедно. Но има едно нещо, което ме тревожи.

Въпросително ме изгледа:

— Какво, Стиви?

— Питър Френч. Ако ние изчезнем, той ще се отърве.

Тя сграбчи ръката ми.

— Остави го, Стиви. Нищо не можем да му направим, без да забъркаме и нас самите. Не започвай такова нещо, Стиви. Ще ни сплеска и нас.

— Може би си права, но просто не мога да приема, че плъх като Френч...

Вкопчи се в ръката ми и очите й се разтвориха широко.

— Слушай — прошепна тя.

— Какво има... — започнах аз, но тя сложи ръка на устата ми.

— Има някой в апартамента! — каза на пресекулки. — Слушай!

Дойде ми много. Замръзнах на място и погледнах към вратата.

Тя беше права. Много слабо се чуваха стъпки долу по стълбите.

Сърцето ми туптеше като на риба, хваната в мрежата, аз едва престъпих към ключа и загасих светлината.

— Чакай тук — зашепнах. — Не мърдай! Бъди нащрек: Измъкни се навън, ако можеш, но не оставяй куфарът тук. Можеш ли да го носиш?

Усещах как тялото й трепери до моето.

— Ще се опитам. О, боже! Страх ме е. Кой мислиш, че е?

— Ще разбера — прошепнах пак. — Но не ме чакай. Тихо отидох до прозореца, огледах надолу покрива, откъдето бях дошъл.

— Ще минеш оттук — казах с уста, залепена на ухото й. — Изчакай няколко минути, после излез на покрива, спусни се надолу по тръбата и си в двора. Отиди у Маджи. Ще ти се обадя след ден-два.

Пръстите й докоснаха ръката ми.

— Скъпият ми Стиви! — каза тя.

— Заключи вратата след мен, малката — стиснах й ръката и я отведох по коридора. Ослушах се, не чух нищо, излязох от спалнята и затворих след себе си.

Нета превъртя ключа. Пресякох коридора и влезнах в дневната, пипнешком намерих лампата. Отвих крушката и внимателно я оставих на земята. Сетих се за отпечатъците, извадих носната си кърпичка, взех крушката и я избърсах.

Отидох до вратата и се заслушах. Бях се препотил и сърцето ми бързо туптеше.

Отначало не чух нищо, но после скърцане достигна до наострените ми уши, последвано от друго. Някой се качваше по стълбите.

Застанах зад вратата и зачаках. Чух да се натиска брава и разбрах, че тоя е стигнал до стаята, където беше Нета. Молех се Нета да не се разпищи. На мен самият ми идеше да закрещя.

Пак тишина. Можеше да прережеш тая тишина с нож.

После изведнъж, по-скоро усетих, отколкото видях, вратата, зад която стоях да се отваря. Устата ми пресъхна, косата ми настръхна. Малко по малко вратата се отваряше, после спря. Видях ръка да опипва стената за електрическия ключ. Натисна го.

Звукът се разнесе като пистолетен изстрел в тихата стая. Остана тъмно и аз благодарих на себе си, че се сетих да отвия крушката.

Напрегнах мускули и свих юмруци.

Последва дълга пауза, вратата не се отвори повече. Никакъв звук, освен биенето на собственото ми сърце. Чаках с опънати нерви, едва контролирайки дишането си. Наострих уши: още някой дишаше. Зачудих се дали и той чува моето и затова се колебае.

Вратата започна отново да се отваря. Прилепих се за стената, готов за скок.

Появи се тъмна сянка: раменете и главата на мъж. Успях да различа само мъгливото му очертание в тъмницата. Знаех, че той не може да ме види и зачаках какво ще направи.

Той застана на място, после помръдна напред. В този миг чух друг звук, скърцане от стаята на Нета, явно отваряше прозореца.

Мъжът бързо се завъртя, забърза по коридора и натисна бравата на другата стая.

— Чух те — извика той. — Отвори! Хайде! Отвори!

Беше Коридън.

За миг така се панирах, че не можах да помръдна. После чух как Коридън се хвърля към вратата и как тя поддаде. Не посмях да се мотая повече. Хвърлих един стол към масичката. Шума от това отекна сякаш избухна бомба.

Чух изненадан вик от Коридън. След миг влезе в моята стая. Видях го да бърка в джоба си и пристъпих към него леко, тихо, като се молех той да не ме вижда.

Секунда по-късно, след като запали фенерчето, което беше извадил от джоба си, зърна Литълджонс.

На Коридън му спря дъха. На тази светлина беше достатъчно Литълджонс да скъса нервите на човек. За момент Коридън стоеше изненадан и шокиран. Точно тогава скочих върху него.

Затъркаляхме се заедно, разбихме масичката на трески. Забих юмрук в лицето му, измъкнах фенерчето и го захвърлих с все сила към стената. То изгасна.

Коридън се въртеше под тежестта ми, удари ме силно в гърдите. Вкопчих се в него, исках да го задържа под себе си, но той беше къде по-силен от мен.

Две-три секунди се бихме като животни. И двамата, обезумели от страх, удряхме, размахвахме и ритахме, кой където свари. Коридън беше много добър. Знаеше всеки мръсен номер в боя. Ако не ме бяха обучавали за рейнджър, докато бях наблюдател през войната, Коридън щеше да ме повали за две минути.

Заклещих главата му и се опитах да притисна гърлото му с рамо, но не можах да го удържа. Отскубнах се и скочих на крака.

Хвана ме за краката преди да успея да се изправя и ме тръшна на земята по гръб. Дъхът ми спря и за миг бях безпомощен. Това е достатъчно за мъж като Коридън. Той коленичи върху ръцете ми и сякаш ме затисна катедралата „Свети Паул“.

— Я да те видим, копеле мръсно — задъхано изрече.

Чух шумолене на кибрит. Ако ме видеше, с мен беше свършено. Нямах никакъв шанс с тялото тук на Литълджонс.

Напънах всички сили, вдигнах крака и успях да го фрасна отзад в главата. Той падна напред върху мен и ръцете ми се освободиха. Но той сграбчи главата ми и се опита да я забие в пода. Аз сковах мускулите на врата си и не му позволих това; ударих го силно в корема и той се отпусна.

Той се задъха, запъшка и падна от мен. Хванах масичката за близкия до мен крак и замахнах наслуки.

Чух как издрънча у тялото му и той простена.

Аз лежах, дишайки тежко, сякаш бях минал през преса. Знаех, че не трябва да губя и миг. Задърпах краката си, успях и после го докоснах. Той не помръдна. В този ужасен миг помислих, че съм го убил, но после чух, че диша. Всеки момент можеше да се изправи. Трябваше да изчезвам веднага.

Скочих, затичах към стаята, където беше Нета и връхлетях вътре. Прозорецът зееше. Нея я нямаше. Спуснах се надолу по стълбите, хванат здраво за перилата. Като стигнах входната врата, поспрях за миг да се посъвзема и излязох на тъмната, глуха уличка. Нощният въздух ми помогна да събера сили, но бях толкова изтощен, че полу-тичайки, полу-влачейки, се добрах до главния път.

Продължих и се озовах на Расъл Скуеър, после на Кингсуей. Вървях и вървях. Трябваше да си осигуря желязно алиби. Толкова желязно, че и такъв като Коридън да не се усъмни. Чудех се дали ме е разпознал. Не издадох и звук, докато се биехме и беше непрогледна тъмница. Ако имам късмет, ще се оправя.

Минах телефонна кабина, поколебах се, после влезнах и набрах Кристел. Не очаквах да се е прибрала от Клуба още. Беше само единадесет и петнадесет, но за мое успокоение, тя вдигна телефона.

— Стиви е, — казах. — Не, не говори. Това е сериозно. Откога си се прибрала?

— Ами вече около час. Боли ме главата и реших да си дойда. Защо?

— Някой видя ли те да се прибираш?

— Не. Какъв е проблемът, скъпи?

— Голям — мрачно изрекох. — На път съм към теб. Бил съм с теб последният половин час и съм прекарал цялата нощ у вас. Става ли?

— Дали става? — изстреля тя. — Наред ли ще е всичко? Идвай веднага!

— Идвам — казах и затворих.

Щях да тръгвам, когато ми хрумна нещо. Обадих се на Фред Улман от Морнинг Мейл. Когато ми отговори, казах:

— Отвори си ушите, Фред. Имам най-страхотната история, която дълго ще краси първите страници. Тя е изключително и цялата твоя. Би ли си я заслужил?

— Да, да, стига да е толкова гореща, но трябва да ме убедиш. Какво искаш да направя?

Прилепих се до телефонната слушалка и му разказах.