Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (15)

Глава петнадесета

Чух Кристел да казва:

— Може да е странно, че съм се омъжила за такава развалина, но повярвайте, той не винаги изглежда така. Когато се срещнахме за пръв път, беше направо чаровен.

Аз отворих очи, едва можех да виждам и се взрях в тавана. Миришеше на лекарства и цветя. Чувствах се като премазан от парен валяк, но ми беше удобно в леглото.

Някакъв женски глас рече:

— Може да останете при него за малко, мисис Хармас. Той ще дойде в съзнание всеки момент, но моля да не го развълнувате.

— О, ние сме женени отдавна. Той не се вълнува, когато ме види, имам лош късмет.

Вратата се затвори и Кристел, хубавичка в бяла рокля и с бяла шапка, се появи пред погледа ми. Притегли един стол и се наведе да закачи чантата си на рамката на леглото.

Аз я достигнах и я щипнах. Тя силно изкрещя, скочи и се обърна.

— Аз се събудих — обявих.

— О, скъпи, така ме изплаши — възкликна Кристел, плахо попипвайки мястото, където я ощипах. — И ти наистина не трябва да правиш такива неща. Много е грубо. — Тя взе ръката ми, погали я и ме загледа с пълни с обожание очи. — Толкова се притеснявах за теб, скъпи. Нямаш си представа. Бях напълно обезумяла.

— Значи ставаме двама — казах аз и стиснах ръката й. — И аз бях обезумял.

— О, Стиви, аз наистина те обичам — тя приклекна до мен и потри бузата си в ръката ми. — Какво се е случило с лицето ти? — тя зарони сълзи.

Аз се размърдах и усетих как ме прерязва болка. Огледах стаята. Очевидно беше, че е частно отделение.

Отпуснах се с чувство на отвращение.

— Как попаднах тук? — запитах. — И как ме откри?

— Не трябва да се вълнуваш сега, скъпи — каза тя и пооправи възглавницата ми. — Много мил и досетлив човек ми се обади. Намерил те на Уимбълдън Комън, открил телефона ми в твоя портфейл, обадил се и за линейка и така. Но, Стиви, какво се е случило? Кой ти причини това?

Погалих я с пръстите си.

— Сбих се — казах. — Някакви идиоти ме нападнаха и ето резултата.

— Но защо те нападнаха? — попита Кристел с широко отворени очи. — Ти си такъв добряк. Каза ли нещо, че да ги предизвикаш?

— Предполагам, че съм казал — казах аз, като реших, че е по-добре да не знае, че Брадли стои зад това. — Какво подочух да казваш нещо за мисис Хармас?

Тя изглеждаше объркана.

— О, скъпи, чу ли ме? — отговори. — Ами това беше единственият начин да влезна при теб. Не се сърдиш, нали? Винаги можем да се разведем, когато се оправиш.

Помилвах я, опитах да се усмихна, но мускулите ми бяха вдървени.

— Няма проблеми — само казах. — Ако бях мъж за женене, не бих си и представил някоя друга, за която да искам да се оженя — но само ако бях такъв.

Тя поклати глава огорчено:

— Това ме убива — ако си бил такъв. Може би трябва да се ожениш за мен.

— Не ставай смешна — забързано смених темата. — Кажи ми, откога съм тук?

— Два дни вече.

Раздвижих ръце и крака. След първоначалната, болките сега поутихваха.

— Добре, повече няма да стоя тук. Трябва да стана и да се махаме.

— Ти няма да направиш това — каза Кристел твърдо. — И дума да не става да излезеш оттук преди да си се оправил.

— Добре, добре. Можем да поспорим по-късно за това — казах аз. — Полицията знае ли за мен?

Тя кимна:

— Да, Болницата докладва за теб. Има един едър, тромав полицай, който стоеше тук до теб. Едва го отпратих и сега е отвън.

— Иска оплакване, предполагам. Може би трябва да го повикаш. Не трябва да караме Законът да ни чака, нали?

— Той ме притеснява. Май не повярва, че сме женени — каза Кристел неловко.

— Това показва, че е печено ченге, но аз ще го убедя. Кажи му да влезе, скъпа, и се навъртай наоколо. Правиш ми услуга така.

— Наистина ли? — лицето й светна. — Толкова се радвам. Започвах да си мисля, че не съм добра за теб.

Аз я погалих.

— Извикай ченгето, сладка, или ще те замъкна в леглото си.

— Не е нужно да ме замъкваш — отговори ми тя и излезе.

Чух да приказват мъже, после влезе Коридън, следван от Кристел, която беше изплашена.

— Аз не повиках него — каза бързо тя. — Той беше отвън с другия.

Коридън се приближи и застана, вперил поглед в мен. Нелепа усмивка озари киселото му лице. За пръв път го виждах така щастлив.

— Е, добре, — каза той, потривайки ръце. — Те наистина са те направили на нищо, а?

Аз му се озъбих.

— Какво търсиш ти тук? — запитах раздразнено. — Ти си последният, когото бих искал да видя.

Той дръпна стол, седна и засия.

— Чух новините — започна той. — И не се сдържах да дойда да позлорадствам. Ти ми се подигра много пъти, сега е мой ред — беше изтъкан от щастие и радост. — Коя е младата дама?

Кристел ми правеше отчаяни знаци зад гърба му, но аз се направих, че не виждам.

— Тя ми се пада втора братовчедка — казах. — Може и да е трета. Така и никога не разбрах. Кристел, скъпа, този гущер е инспектор Коридън. Работи в Скотланд Ярд и знаеш какво имам предвид под „работи“.

Коридън загуби част от усмивката си.

— Последният път, когато я видях, — каза натъртено, — беше в стаята ти в Савой. Тогава се явяваше дъщерята на сервитьора.

— Но това не й пречи да ми е втора или трета братовчедка — заключих аз и намигнах на Кристел, която изглеждаше объркана. — Не позволявай на Коридън да те разстройва. Без големите си зъби е наистина един стар мил добряк.

Усмивката застина на лицето му и той студено ме изгледа.

— Прекаляваш с шегите си, Хармас — каза грубо.

— Не се сърди, приятел. Не съм в състояние да бъда тормозен.

Кристел седна в ъгъла, скръсти ръце в скута си и се опита да изглежда почтена.

Коридън се наведе към мен и каза:

— Хайде да спрем с тези глупости. Кой те подреди така?

Въздъхнах и отпуснах глава.

— Раздразних един дребосък и той изгуби търпение — затворих очи.

Кристел се размърда, покашля и прочисти гърлото си. Коридън изглежда, се ядоса.

— Виж какво, Хармас, така няма да го бъде. Забърка голяма каша и искаме да знаем какво стои зад всичко това.

— Казах ти — промърморих търпеливо. — Най-малко това си е мой проблем и аз ще се оправям. Няма да подам оплакване. Ще си платя разходите в болницата. Наистина не разбирам защо куп крака трябва да се изръсят тук и да ме разпитват кой, защо и кога.

Коридън тежко изпъшка и се поклати на стола.

— Бил си нападнат и имаш физически наранявания. Това е проблем на полицията. Твое задължение е да подадеш оплакване — възкликна той.

— Със сигурност няма да товаря полицията с работа — казах ядно. — Сам си го надробих, сам ще си го сърбам. Това е мой личен проблем и аз не желая ти или твоите хора да ми се навират. Тъй че забрави.

Коридън ме изучаваше за момент, после повдигна рамена.

— Добре — каза той — щом още страдаш от комплекса „да си оправя лодката сам“, няма какво повече да говорим. — Бутна стола си назад и стана. — Мисля, че те предупредих да стоиш настрана, нали? Изглежда и някой друг също те е предупредил. Ако има нещо общо с убийството на Маджи Кенит, трябва да ми кажеш или да си понесеш последствията.

— Ще си понеса последствията — казах пренебрежително.

Коридън изръмжа:

— Има ли или няма връзка с убийството на Кенит?

— Не бих могъл да зная. Грамадите, които ме биха не си оставиха имената и адресите.

— Значи сега са грамади?

— Точно така. Шегувах се за дребосъка. Познаваш ме: аз съм смел. Понесох повече отколкото, ако беше дребосък. Тия момчета бяха два пъти по-едри от Джо Луис. Дванадесет ми се нахвърлиха и аз се борих с тях два-три часа. И как само! Осем от тях ме молеха за милост. Други четири продължаваха да ме млатят. Обсадата на Сталинград нищо не струва.

Накрая аз спрях, защото Коридън ме погледна ужасно и излезе от стаята.

Кристел се втурна към мен.

— О, не трябваше да го дразниш така — каза тя шокирана.

— Може да ти докара неприятности.

Аз я хванах и я дръпнах към себе си.

— Не се тревожи, сладка моя — казах аз. — Той е достатъчно безобиден, но е чешит.

— Не го харесвам — каза Кристел и облегна глава на рамото ми. Заболя ме, но болката си струваше. — Не ми харесва начина, по който ме гледа.

— И как точно те гледа?

— За това мога да кажа само на мама — ми отговори тя.

След няколко минути влезе една сестра. Кристел я чу, застана до прозореца, опитвайки се да изглежда спокойна, което не й се отдаде много добре. Сестрата я отпрати навън, после премери пулса ми, намаза с нещо раните ми и каза да спя.

Странно наистина, но не се нуждаех от повече уговорки. И аз се събудих чак когато се заздрачаваше. Чувствах се по-добре, станах от леглото и скован отидох до огледалото и огледах лицето си със странни чувства.

Наистина бях по-зле, отколкото си мислех. С две черни очи, носът ми беше червен и подут, две синини на бузите, дясното ми ухо — счупено. Гърдите и ръцете ми бяха посинели от рани. Тримата здравеняка добре си бяха свършили работата.

Върнах се до леглото си, отпуснах се и реших, че още не съм готов да отговоря на Брадли. След някой друг ден щях да изненадам този плъх.

Чух стъпки, последвани от чукане на вратата.

— Влез! — извиках аз.

Вратата се отвори и дребен на ръст, неугледен мъж влезе вътре. Аз се втренчих в него едва вярвайки на очите си. Беше Хенри Литълджонс.

— За Бога — удивен извиках аз и се опитах да се надигна. — Какво те води насам?

— Добър вечер, мистър Хармас — каза плахо. Озърна се наоколо да остави шапката си, сложи я върху едни чекмеджета и пристъпи напред. — Наистина съжалявам, че сте в такова неприятно положение, сър — продължи той, явно шокиран от моята външност. — Надявам се, че бързо се възстановявате.

— Няма значение — казах нетърпеливо — Аз съм добре. Седни. Чувствай се удобно. Мислех, че си в Лейкхам.

— И там бях, сър — той си дръпна стол и седна. Повдигна панталоните си да не се намачкат на колената, като потропваше с крака. — Поне до днес следобед.

Усетих, че не му е лесно и му предложих цигара.

— Не, благодаря, сър — тръсна глава. — Не пуша. Той ме погледна с тъжните си очи и попипа мустака си.

— Има ли нещо ново? — зачудих се какво ще последва.

— Не точно, сър — рече той като барабанеше по колената си. — Не мисля, че сте се чули с мистър Мериуедър все още?

— Не, не съм — казах озадачен. — Нещо не е наред ли?

Литълджонс приглади посивялата си коса и изглеждаше смутен.

— Ами всъщност, сър, мистър Мериуедър се оттегля от Вашия случай.

— Защо, по дяволите? — аз се поизправих, но по-добре да не бях. — Защо?

— Вижте, сър, мистър Мериуедър си мислеше, че разследването ще е съвсем обикновено — обясни Литълджонс. — Ъ-ъ, паричната страна на въпроса го интересуваше и ъ-ъ, го съблазни, смея да кажа, но сега го заплашиха, е, добре де, той смята, че няма защо да продължава разследването.

— Той е заплашван? — аз наострих уши.

Литълджонс поклати тъжно глава и продължи:

— Ами, двама го посетиха вчера сутринта. Бяха грубияни и казаха ясно, че ако не спре веднага да работи за Вас ще му видят сметката, май точно така казаха.

Запалих цигара и се намръщих. Явно Брадли работеше извънредно.

— Значи Мериуедър е позволил на тия двамата да го уплашат?

— Те бяха невероятни грубияни — припряно каза Литълджонс, като че нетърпелив да извини липсата на кураж у Мериуедър. — Те изпотрошиха бюрото му, казаха, че са Ви пребили и ще сторят същото с него. Той не е много млад, а има и жена. Не бих го обвинил, че се оттегля от случая и се надявам, сър, че и Вие смятате така.

Той изглеждаше така официален, че избухнах в смях.

— Добре — казах, облегнах се на възглавницата и му се усмихнах. — Обзалагам се, че са почернили деня му на горкия човечец. Ни най-малко не го обвинявам. Те почти, но не съвсем успяха да сторят това и на мен. — Аз го погледнах изведнъж озадачен. — Но защо ти дойде да ми кажеш всичко това? Какво общо има това с теб?

Литълджонс подръпна мустаци и каза:

— Аз много съжалявам, че стана така, сър. Много съжалявам. Вижте, сър, аз харесвам предизвикателствата. Може да не повярвате, но аз винаги съм искал да бъда детектив още когато бях хлапак. Бях разочарован от работата си до сега. Мистър Мериуедър нямаше много работа. Случаите, с които се занимавахме бяха обичайните разводи. Не, както и Вие ще прецените много привлекателна работа: дори много скучна мога да кажа. Аз мразя да шпионирам семейните двойки, но трябва да работя. Не съм много млад; трудно е да си намеря работа. Мисля, че обясних положението си, сър. Надявам се ще ми простите, че Ви отнемам от времето. Това, което щях да предложа... — Той спря, изглеждаше объркан. — Ако ми простите за своеволието, това, което исках да предложа е да продължа със случая. Ще съм доволен да получавам по-малко пари, а и мистър Мериуедър няма друга работа за мен сега. Той ми плаща само когато работя за него. Така помислих да Ви предложа услугите си, не защото ще искате да продължите договора, но реших, че няма да навреди, ако спомена за това.

Аз го зяпнах.

— Но виж, ако заплашват Мериуедър, значи ще заплашват и теб.

— Аз не се поддавам на заплахи — каза тихо — Уверявам Ви, че не бих се отказал заради такова нещо. На Вашите услуги съм, ако желаете.

Аз му се усмихнах и изведнъж го харесах извънредно много.

— Разбира се, продължавай. Удовлетворяват ли те същите условия?

Той онемя:

— О, о — измърмори — но да, мистър Хармас. Те са доста впечатляващи. Аз бих се съгласил...

— Не, спри. Ще получиш каквото Мериуедър получаваше, тъй че се успокой — казах категорично. — Не прави грешка: ти заслужаваш парите. Има много работи, които не съм казал на твоя шеф. Ще ти разкажа и после можеш да решиш искаш ли работата.

— Благодаря, сър — каза Литълджонс и лицето му светна. — Първо трябва да Ви информирам. Видях младата червенокоса жена. Тя излезе от къщата късно снощи. Бентлито я чакаше. Тя се качи в колата и тръгнаха по пътя за Лондон. За нещастие не успях да ги проследя.

— Добре — казах — Вероятно е решила да дойде в Лондон. Наблюдавай къщата. Сега, слушай какво аз ще ти обясня.

Разказах му цялата история освен моите заключения за убийството на Кенит и за нападението. Запознах го с фактите около Джакоби, Селма, неговата съпруга и че Джулиъс Коул е отишъл в клуба.

— Това е почти всичко — завърших — Тия хич не си поплюват. Трябва много да внимаваш. Той като че ли едва ме слушаше.

— Много се радвам, че ми се доверявате, сър — изправи се на крака — Мисля, че ще имам нещо за Вас след някой друг ден. По-добре да не го споменавам сега, но нещо което, току що казахте ми ме наведе на следата, която търсех.

— Хей! — извиках, докато той вземаше шапката си, застанал до вратата. — А Джулиъс Коул? Пристигна ли в Лейкхам?

— Да, преди три нощи и сега е при мисис Брамби — отговори Литълджонс и отвори вратата. — Ще имам нещо за Вас след ден-два.

Той не ме изчака пак да го предупредя да внимава.