Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (12)

Глава дванадесета

Малко след единадесет на следващата сутрин се обадих на мистър Мериуедър. Заварих го седнал зад бюрото си, абсолютно неангажиран, въпреки че се опита безуспешно да изглежда дълбоко замислен в момента, в който ме видя.

— Здравей — казах аз, дръпнах един стол и седнах. — Някакви вести от Литълджонс?

— Да, имам — изрече той, оправи вратовръзката си и се поизправи на стола. — Чухме се тази сутрин. Той е добър — хваща се за работа веднага.

— Затова му се плаща, нали? — попитах и извадих кутията си цигари. Търкулнах една по бюрото му. Той я хвана и я запали. — Какво има за казване?

— Да, едно нещо — каза Мериуедър и се пипна по червения си нос. — Доста любопитно, м-м, да, доста интересно. Надявам се и ти така ще решиш. Изглежда, тази жена, мисис Брамби, е сестра на Джордж Джакоби, крадецът на бижута, който беше толкова мистериозно убит преди месец и нещо. Сигурно си чул за историята. Интересува ли те това? — той ме погледна въпросително.

Не му позволих да разбере, че съм повече от заинтересуван.

— Може би — казах нехайно. — Както и да е, всякаква информация по случая ще ми е от полза. Нещо друго?

— Литълджонс е прекарал нощта, наблюдавайки къщата. След полунощ е пристигнала една кола и някакъв мъж е прекарал два часа с мисис Брамби. — Мериуедър взе лист хартия и погледна бележките си, — Колата е била Бентли — в черно и жълто. Мъжът — висок, добре сложен, як, но Литълджонс не е успял да види лицето му. Било е доста тъмно — добави извинително.

Поклатих глава и попитах:

— Записал ли е номерът на колата?

— Естествено, аз вече го проверих, но няма такъв. Явно е фалшив.

— Добре, това не е зле като за начало — доволно казах. — Няма да е загубено време и пари на вятъра Литълджонс да остане там — продължих и разказах на Мериуедър, че видях мисис Брамби в Блу Клуб. — Предай това и на Литълджонс. Може да му помогне. И му кажи да следи шофьорът на Бентлито. Някаква следа от момиче в къщата?

— Не. Литълджонс възнамерява да влезе вътре под някакъв претекст. Срещали са се често с мисис Брамби в селото и той иска тя да го познава, преди да отиде при нея. Знае си работата, уверявам те.

— Добре — казах и се надигнах. — Ще държим връзка. Ако се появи нещо ново, обади ми се.

Мериуедър обеща и аз се качих на асансьора и слязох долу.

Всичко това обясняваше коя е мисис Брамби и нейните посещения в Блу Клуб. Парчетата от мозайката се нареждаха по-бързо отколкото предполагах. Особено показателни са последните двадесет и четири часа.

Стоях на тротоара и се оглеждах за такси. Една кола изскочи от ъгъла, приближи се скорострелно и заби спирачки. За миг се шашардисах ; беше раздрънканият Стандарт.

Караше Франки, с нахлузена над носа омазнена шапка и цигара в устата. Погледна ме с крайчеца на очите със студено и гадно излъчване, което аз никак не харесах.

— Брадли те вика — каза с дрезгав глас. — Влизай отзад и то по-бързо.

Аз се отърсих от изненадата.

— Гледаш прекалено много гангстерски филми, момченце — казах. — Ако Брадли иска да ме види, да ми се обади някоя вечер в Савой. Ще се постарая да съм свободен.

— Скачай отзад — меко повтори Франки. — И не говори толкова много. Ще си сториш добро, ако влезеш, без да вдигаш много шум.

Премислих предложението. Може да си струва да чуя какво ще каже Брадли. Нямах никаква работа и бях любопитен да се срещна с Брадли отново.

— Добре, идвам — отворих вратата на колата. — За какво иска да ме види?

Франки се зае с работата си, подпали колата толкова рязко, че аз се катурнах на седалката по гръб. Обещах си, че ще му извия ушите на това хлапе при удобен случай и зададох въпроса си пак.

— Сам ще разбереш — отвърна Франки с цигара в уста.

Реших, че се мисли за наистина голяма работа и се възхищава от способностите си да шофира. Караше с тридесет мили в час по натоварените пътища, жонглирайки между колите и минавайки на сантиметри от тях.

— Как ти се стори оня номер, който ти погодих? — го запитах любезно. — Не беше достатъчно умен, а?

Извади цигарата от устата си, хвърли я през прозореца и не каза нищо.

— И следващият път, когато се опиташ да ме удариш с щанга, ще те хвана за тъничкия врат и ще го завържа на възел — продължих не толкова любезно.

— Следващият път ще те направя на пух и прах — отговори той. — Ще свърша по-добра работа. — Звучеше, сякаш си вярваше.

Стигнахме до Бутън Мюс, после казах:

— Е, благодаря за возенето, малкият. Жалко, че не са те научили на нещо по-добро освен да караш кола в твоето напредничаво училище.

Той ме погледна с подигравателна усмивка.

— На доста работи са ме научили — каза на път за клуба. — Айде, няма да се мотам цял ден с такъв... като теб.

Аз го настигнах и го сграбчих за врата. Той се заизкълчва, дръпна се силно и ме наруга. Въобще не се забави отговорът му. Цапна ме с юмрук по брадата. Аз отстъпих назад, за да не падна и отнесох доста удари. Беше като репетирано от футбола, но поради късните нощи, физическата му умора и недохранването не беше як като желязо. Ударите му ме притесниха не повече от плющене на книжна торба.

Забих юмрука си отстрани във врата му, само за да му покажа какво значи истински удар. Той се залюля, свлече се на колене, закашля и разтърси глава.

— Голяма работа си! — подиграх се аз.

Той се хвърли към мен като самолет от катапулта, като ме цапардоса в колената. Аз се отдръпнах и го хванах за врата. Беше мой ред. Размаха ръце да ме удари където стигне, но аз си бях добре обучен. Завъртях го, повдигнах го малко, хванах дясната си китка с лявата ръка и го тряснах с крака си.

Притиснах го с дясното си рамо и цялата сила на ръцете си. Той се озова на тротоара по задник. Цялото му лице беше в синини.

Малко поотпуснах. Забих го три-четири пъти по мутрата, сложих ръка на носа му и натиснах. После го пуснах.

Той седна на тротоара, кръв течеше от носа му, лицето му беше с цвят на сурово месо, хриптеше. Може би това бяха най-ужасните две минути, които е преживял. Очите му се напълниха със сълзи. Закри с ръкава лицето си и захълца; просто едно малко хлапе, което се имаше за мъжкар.

Хванах го за яката и го изправих на крака.

— Хайде, Дилинджър — казах аз. — Нека видим Брадли сега и не ми показвай повече тези гангстерски номера. Можеш и без тях.

Той тръгна напред, клатейки се леко и с мръсна кърпичка на носа си. Не се обърна назад, но по стойката на рамената му познах, че е полудял от гняв и омраза. Реших да държа под око това хлапе в бъдеще. Можеше да се опита да ме наръга с нож следващият път, когато се срещнем.

Добра се до една врата в края на коридора, отвори я и влезе.

Аз го последвах и се озовах в просторна, луксозно обзаведена стая. Имаше вградено в стената място до прозореца и черен сейф. Имаше няколко шкафа, малък бар, и обичайното голямо и тежко бюро с обичайния стол от естествена кожа зад него.

Един мъж, облечен с костюм гледаше през прозореца, с доста дълга и гъста просребрена коса. Обърна се. Гонеше петдесетте, а лицето му беше чаровно по мрачен начин.

Очите му бяха почти сиви, враждебни.

Сега си го спомних. Джак Брадли. Бях го виждал само два пъти и то преди две години най-малко. Стори ми се остарял оттогава.

— Здравей, Хармас — каза той и после съзря Франки. — Какво, по дяволите правиш тук? — се развика. — Кървиш върху килима ми!

— Вината е моя — казах аз и си запалих цигара. — Момчето ти ме нервира. Мислех, че е мъжкар. Поборичкахме се малко да видим кой е по-добър. Оказа се, че не го бива изобщо.

Устата на Франки се разтрепера. Каза три думи; едната — страшно цинична. Гласът му не беше силен, но пълен с гняв.

Брадли пристъпи напред и зафуча:

— Махай се веднага оттук. — И Франки излезе.

Придърпах си един стол и седнах.

— Гледай това момче — рекох. — Има нужда от майчинска грижа.

— Остави го на мира — каза Брадли с леден поглед. — За теб искам да си поговорим.

— Чудесно. Обичам това. Откъде да започна? Искаш ли да чуеш как откраднах Библията като малък?

Брадли се наведе и отсече:

— Франки може да не струва, но не и аз. По-добре не го забравяй.

— Изплаши ме, че чак се подмокрих. Може ли да отида в ъгъла и да поплача?

— Предупреждавам те — каза той и седна зад бюрото. — Ти ставаш все по-нахален, приятелю. Изпратих да те доведат, защото сметнах, че малък разговор ще изясни отношенията ни и те съветвам да не предаваш това на Коридън. Няма да е здравословно.

— Няма нужда да се притесняваш за Коридън — казах аз. — Не сме партньори вече. Какво те гложди?

Той се присегна за пура от една сребърна кутия върху бюрото, ?натъпка? я и запали. Хвърли кибрита и дръпна два-три пъти, преди да продължи да говори. Не бързаше. Но това не ме смущаваше. Аз също не бързах.

— Аз не харесвам американските нахални вестникари — рече той. — Те ме разстройват.

— Да не би да ми предлагаш да изоставя работата си в Щатската Асоциация. Съмнявам се да изтърват малко от съня си, но пък кой знае — захилих се аз.

— Завираш си носа в нещо, което не е твоя работа — спокойно продължи. — Предлагам ти да спреш.

— Няма вреда от предложения — казах весело. — Какво точно имаш предвид под „нещо“?

— Няма защо да се задълбочаваме — очите му станаха студени и ядосани. — Наясно си какво имам предвид. Сериозно говоря. Съветвам те да се върнеш в страната си. Утре има полет до там. Няма да е зле, ако се качиш на него.

Тръснах глава и казах:

— Имам много работа точно в тази страна. Съжалявам, но не мога да те послушам. Това ли е всичко, за което искаше да ме видиш?

Той изучаваше пурата си за известно време, после рече:

— Предупреждавам те, Хармас. Ако не се разкараш от тази работа, ще получиш добър урок. Знам какви сте, вие, журналистите. Хващате се за нещо и дълго трябва да ви убеждават да се откажете. Разполагам с всички методи за това, но не съм нетърпелив да ги използвам. Сметнах, че ако ти намекна, ще си достатъчно умен и ще си гледаш другата работа.

Загасих си фаса в пепелника на бюрото му и застанах прав.

— Виж какво, Брадли — казах, като се наведох над бюрото. — Слушах разгорещената ти реч, само защото исках да разбера докъде ще стигнеш. Ти и стотиците други дебели, гадни плъхове, които натрупахте пари през войната като продавахте отвратителен ликьор на американските войници и се тъпчехте с храна от черния пазар, не струвате и пукната пара в моята страна. Бях наоколо и се срещнах с много силни мъже, не лигльовци като теб, ами които наистина бяха и смели. Заплашван съм и преди и знам, че тези, които размахват юмруци пред лицето ми са свършили в хубави студени кутии или вече наторяват земята. Не ме е страх от теб, нито от твоя нищожен Франки. Аз съм след теб и ще дишам във врата ти докато не получа удовлетворението да видя как ще изберат въжето ти за бесилото. Покажи ми колко си силен и аз ще ти покажа. И дръж Франки далеч от мен. Той е прекалено млад за такъв търкал. Но само да се опита да ме докосне, ще облепя стена с него, а после и друга с теб.

Брадли ме изчака да свърша. По лицето му изби лека руменина и пръстите му барабаняха по бюрото. Иначе беше спокоен.

— Добре, Хармас — повдигна рамена. — Щом така го чувстваш. Не забравяй само, че съм те предупредил.

Аз се захилих.

— Няма да забравя — казах. — Но ще трябва да ми намериш по-добро решение от това на Маджи Кенит.

Лицето му се напрегна.

— Не разбирам за какво говориш. Никога не съм чувал за Маджи Кенит. Можеш да си вървиш и да останеш отвън. Този клуб е затворен вече за теб. И последвай съвета ми — гледай си работата, иначе ще се почувстваш зле.

— Пфу! — изсумтях аз и си тръгнах.