Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (9)

Глава девета

Платих на таксито пред къщата на мисис Крокет и погледнах нагоре към сградата. Светеше на първия и втория етаж; на последния беше тъмно.

Имах намерение да се опитам да открия колкото се може повече за Коул, но когато видях светлината на първия етаж, реших да се отбия при Маджи Кенит. Чудех се дали полицията я е разпитала вече. Ако ме бяха изпреварили, но не са изкопчили нищо от нея, то значи си губех времето. Но в края на краищата веднага можех да се кача при Джулиъс Коул, ако Маджи Кенит няма какво да ми каже.

Качих се по стълбите, отворих външната врата и влезнах. На първия етаж застанах пред апартамента на Маджи Кенит. Като натиснах звънеца, чух лек шум отгоре и погледнах бързо. Мернах как Коул се скри назад. Усмихнах се на себе си. Бре, тоя нищо не изтърва. Отидох до вратата и зачаках.

Мина доста време, после тежки стъпки се приближиха и вратата шумно се отвори.

Ниска, дебела жена запълваше рамката. Беше около четиридесет и пет годишна, с доста голямо лице и брада. Червеникавата й коса, изтормозена от постоянното боядисване беше безмилостно разчорлена. Влажните й очи бяха толкова очарователни, колкото камъни на дъното на езеро, и лицето й беше намацано с руж и пудра, за да прикрие лилавия оттенък на пропитата от уиски кожа.

— Добър вечер — казах. — Мис Кенит?

Тя се взря в мен и леко се оригна. Остър дъх на уиски ме блъсна в лицето. Отбелязах си следващият път, когато направи това, бързо да се отдръпна.

— Кой си ти? — ме попита. — Влез. Не те виждам добре там.

Тя влезе вътре на силна светлина в хола си. Аз я последвах. Беше по-скоро нещо като хол или стая. Основната мебел беше тръстиково канапе, сложено под прозореца. На гърба беше заоблено и имаше достатъчно място и слон да се излегне на него. Една част от стаята беше засипана от дузина празни бутилки от уиски. Само като ги погледнах и ожаднях. Имаше и разнебитена масичка, един стол и доста износено подобие на турски килим на пода. До канапето беше захвърлено кошче, почти пълно с фасове. Вонеше нетърпимо на застояло уиски, цигари и евтин одеколон.

До празната камина се беше изтегнала черна котка. Най-голямата, която някога съм виждал. Козината й блестеше: изглеждаше доста по-добре от Маджи Кенит.

Оставих шапката си на масата, опитах се да дишам през устата и си придадох приятелско изражение на лицето.

Маджи Кенит се беше втренчила в мен по начина, по който хората гледат някое познато лице, но не могат да се сетят къде са го виждали. После изведнъж очите й се присвиха и самодоволна усмивка се залепи на дебелата й уста.

— Аз те познавам — каза тя. — Виждала съм те да влизаш и излизаш от тук. Последно преди около две години. Ти си оня приятел на Нета, нали?

— Да — кимнах. — Искам да поговорим за нея.

— О, тъй ли? — Тя потупа по канапето и се настани в него като търкалящ се в прахта слон. — Сега се чудя, за какво искаш с мен да си говориш за нея?

Месестата й ръка се присегна зад канапето и издърпа една бутилка скоч.

— Имам слабо сърце — обясни ми тя, като погледна алчно бутилката. — Това е единственото нещо, което ме държи жива. — Тя внимателно развинти капачката, взе една мръсна чаша и наля три инча в нея. Надигна бутилката към светлината, огледа я и се навъси. — Не мога да ти сипя и на теб — продължи тя. — Няма да стигне. И още повече младите мъже не трябва да пият за удоволствие. — Тя се оригна отново, но за щастие аз бях достатъчно далеч. — Срамота е болни като мен да имат толкова грижи и тревоги докато се сдобият с него. Докторите трябва да го осигуряват при належащи случаи. — Тя ме погледна през клепачи. — И не мисли, че ми харесва. Мразя тоя боклук. Едва го намирам, но то ме крепи жива — опитала съм всичко. — Изсипа два инча от силния алкохол в голямото си гърло, притвори очи и въздъхна. За някой, който ненавижда това, тя го приемаше доста добре.

Седнах на единствения стол, чудейки се дали ще привикна въобще към вонята и запалих цигара.

— Искаш ли една? — подадох й кутията.

— Пуша само от моите — тръсна глава и извади огромна кутия Уудбайнс отзад дивана, взе си една и върна кутията пак там. .

Запушихме.

— Мис Кенит, — обадих се аз, като се двоумях колко да й кажа. — Нета Скот ми беше приятелка. Смъртта й ме разтърси. Дали не знаете нещо за това. Опитвам се да разбера защо го е направила.

Дебеланата се намести по-удобно, потупа се по увисналите гърди и пак се оригна.

— Бяхте любовници, нали така? — попита тя и лукава гримаса се появи на лилавеещото й лице.

— Има ли значение?

— За мен, да — каза тя и сръбна от уискито — двама млади да се обичат ми напомня за моите младини.

Въобще не можах да си я представя да е била някога млада или влюбена.

— Нета не беше от любящите — казах след малко, като се чудех как да я отклоня от тази тема.

— Беше малка секси кучка. — Маджи Кенит премига към тавана. — Не можеш да кажеш нищо, което да ме изненада.

Тръснах пепелта от цигарата на килима. Как исках никога да не бях срещал тази вещица.

— Добре — вдигнах рамене. — Какво значение има? Тя е мъртва. Нищо не може да й навреди.

— Не бях достатъчно добра към нея — промърмори тя, пресуши чашата и надигна бутилката пак. — Помислих си, че ще стигне до опасен край. Предполагам, че е била бременна?

— Знаете повече за това от самия мен — казах аз.

— Може и така да е — погледна лукаво. — Ти скоро си се върнал тук, нали? Не знаеш какво е било последните две години. Мистър Коул и аз знаем доста.

— О, да, той не пропуска много — подтикнах я.

Завъртя избелената си глава и си сипа уиски.

— Той е мръсен, кирлив плъх — каза и затвори очи. — По цял ден слухти и наднича. Бас държа, сега знае, че си тук.

— Да. Той ме видя да влизам — потвърдих.

— Това няма да го доведе до нищо добро. Някой ден ще му кажа какво мисля за него. Ще ми хареса.

— Полицията разпитва ли за Нета? — внимателно запитах.

Тя се усмихна.

— О, да, те питаха много. Но аз нищо не им казах. Не обичам да помагам на ченгетата. Те нахълтват тук, душат и тършуват; взеха ме за пияна, стара жена. Не вярват, че имам слабо сърце. Единият от детективите, самодоволна гад, любезно лицемереше. Аз не харесвам това, тъй че нищо не му казах. — Наля уиски в гърлото си. — Ти си американец, нали?

Отговорих й, че съм.

— И на мен така ми се стори. Аз харесвам американците. Мистър Чърчил ги харесва също. А аз харесвам мистър Чърчил. Каквото той харесва, това и аз. Забелязвала съм го много пъти. — Тя размаха чашата си развълнувано и изля малко уиски върху гърдите си. — Какво правиш, за да се изхранваш?

— Пиша — казах. — Журналист съм.

— Да, бях сигурна. Бива ме да познавам. За пръв път като те видях, с оная малка повлекана, си казах, че си писател. Тя знаеше ли как да се чука? Някой от тези модерни девойки — особено хубавичките — разчитат само на външния си вид. Те не знаят или не ги е грижа как да задоволят мъжа. Аз знам. Мъжете ме харесват. Винаги се връщат при мен.

— Мислите ли, че Нета се е самоубила? — попитах отривисто; направо ми се гадеше от нея. Лежеше си спокойно, загледана в тавана.

— Те казват, че да — отвърна предпазливо. — Това е нелеп въпрос, който задаваш, нали?

— Аз не мисля, че го е направила — запалих си цигара. — Затова искам да поговорим.

Тя изпразни чашата си и я остави на земята до нея. Тя тупна долу и се затърколи под дивана. Струваше ми се, че тая започва да се опива.

— Не знам нищичко — усмихна се на себе си.

— Жалко — аз се обадих. — Мислех, че можеш да ми помогнеш. Май е по-добре да питам Коул.

Тя се намръщи.

— Той няма да ти каже нищо. Знае прекалено много. Защо каза на ченгетата, че Нета си е дошла сама? Аз го чух. Защо ги излъга?

Опитах се да не показвам моя интерес.

— Тя не се ли прибра в къщи сама?

— Разбира се, че не. Коул го знае толкова добре, колкото и аз — грабна бутилката, вдигна я и я огледа. Видях, че е почти празна. — Проклетото питие се изпарява — каза с неприязън. — Беше пълна преди час, виж я сега. Как по дяволите да се запасявам с това, като гледай го как върви?

— Кой друг беше с нея? — попитах.

Тя като че ли не ме чу, а се наведе надолу и започна да търси чашата.

— Намерих я — казах аз, наведох се, вдигнах я и подадох проклетата чаша. Вонящият й дъх ме застигна.

Видях под дивана неописуема купчина боклук: мръсни дрехи, обувки, кутии от цигари, съдове, вестници.

Тя грабна чашата и я стисна.

— Кой друг беше с Нета? — повторих и я загледах настоятелно. — Друго момиче?

На лицето й се изписа изненада.

— Откъде знаеш? — попита тя и повдигна глава да ме види. — Ти не беше там, нали?

— Значи е било друго момиче — тръпки ме побиха по гърба.

— Да, — кимна и добави: — И един мъж.

— Кои бяха те?

— Искам една бутилка тази вечер — сега. — Тя стисна дебелите си ръце в юмруци. — Ти можеш да ми донесеш. Американците могат всичко.

— Не говори глупости — избухнах аз. — Минава единадесет часа. Естествено, че не е възможно да намеря уиски сега.

— Тогава нищо няма да ти кажа.

— Ще се обадя на полицията — аз отсякох.

Тя се ухили самодоволно.

— Ти не би направил това — каза тя и замига. — Заради себе си. Ти не би искал да въвлечеш тая малка мръсница в неприятности.

— Виж сега, — казах аз, едва контролирайки яда си. — Не бъди неблагоразумна. Ще имаш уискито утре сутринта. Ще ти донеса две бутилки, а сега веднага ще ти дам пет лири, ако ми кажеш. Мисля, че е честно.

Тя се понадигна на лакът. Лицето й сега се беше изкривило от ярост.

— Дай ми проклетото уиски сега или се махай! — ми се разкрещя.

Аз станах и закрачих напред-назад. После се сетих за Сам, бармана от Блу Клуб. Той би ми продал едно, ако му платя добре.

— О. Кей, — казах и тръгнах към вратата. — Ще видя какво мога да направя, но без глупости, защото ще изпия проклетото уиски сам.

Тя кимна и ми помаха с ръка.

— Побързай — рече тя. — Ще ти кажа каквото искаш да знаеш, само ако ми го донесеш. Хайде,... побързай!

Спуснах се по стълбите надолу и на улицата се огледах за такси. Нямаше и помен от такова. Реших, че е по-добре да почакам, така че застанах на ръба на тротоара и продължих да се оглеждам.

Явно бях попаднал на добра следа. Нета беше довела момиче със себе си и бях готов да заложа всичко, че това е било мъртвото момиче в апартамента й. Но кой беше мъжът? Дали на Нета приятелят? Някой друг? Или пък Джулиъс Коул? И кое ли беше момичето?

Изведнъж почувствах, че някой ме наблюдава. Не реагирах веднага, а си запалих цигара, хвърлих кибрита и чак тогава надзърнах през рамо. Като че ли нямаше никой, но бях абсолютно сигурен, че някой ме следи. Помислих, че е Франки и се зачудих дали не искаше пак да се опита да ми разбие главата. Постоях така десетина минути преди да хвана едно такси. Казах на шофьора да ме закара до Блу Клуб и като потеглихме аз надникнах през прозореца. Видях внезапно движение.

Инспектор Коридън излезе от тъмнината на сградата, застана насред улицата, гледайки след мен. Той се озърна по улицата за такси, като че се надяваше да хване някое и да ме проследи, но нямаше късмет.

Усмихнах се на себе си. Значи Коридън ме е проследил до Маджи Кенит. Но той не можеше да знае, че съм я посетил. Сигурно си мисли, че съм бил при Джулиъс Коул. Очевидно Коридън ме държеше под око и си мисли, че съм замесен в тази история.

След четвърт час стигнах до Блу Клуб. Десет минути по-късно се опитвах да хвана обратно такси до Кромуел Роуд, стискайки скъпоценната бутилка скоч в ръка. Струваше ми пет лири, но се надявах, че информацията, която ще получа си заслужаваше.

Когато най-сетне хванах такси, часовникът ми показваше дванадесет без петнадесет. Казах адреса, настаних се отзад и се отпуснах. Пътят до Кромуел Роуд ми се стори неимоверно дълъг, но всъщност отне само десет минути. Платих, видях, че у Маджи Кенит още свети и се усмихнах. Явно старата вещица чакаше нетърпеливо за уискито си, както аз за нейната информация.

Бутнах притворената външна врата и леко се заизкачвах по стълбите. Не исках Джулиъс Коул да ме чуе. Вратата на Маджи Кенит беше зейнала. Спрях и се намръщих. Помня, че я затворих, когато излязох. Помислих си, че я е отворила за да пусне котката навън, побутнах я и погледнах в стаята.

Маджи лежеше на канапето с отворена уста и изцъклени очи. Кръвта шуртеше от голяма рана на гърлото и се стичаше по увисналите й гърди надолу към турския килим.

Беше мъртва като пияна скумрия.