Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (7)

Глава седма

Хенри Литълджонс прилягаше на Савой, колкото снежен човек посред лято. Седна на ръба на един стол, с бомбе на коленете си и тъжно изражение на лицето.

Разказах му за Нета, минах през всеки детайл на историята и завърших с изгорялото тяло на Ани.

През цялото време той не помръдна. Лицето му остана тъжно, но аз можех да кажа по очите му, че не пропусна нищичко.

— Доста интересна история — каза той, като свърших. — Трябва й задълбочено проучване.

Казах, че е съвсем прав и го попитах какво мисли след като чу фактите.

— Мисис Скот е жива — отрони той. — фактът, че дрехите й липсват, че тялото е откраднато, за да не се разпознае и това, че мислиш, че си я видял на прозореца вчера, ми се струват достатъчни за такова заключение. Ако е жива, ще трябва да открием какво общо има мис Скот със собствената си смърт; дали е убийство или самоубийство. дали още някой е замесен. Струва ми се, че ако мис Скот е организирала мъртвата жена да бъде взета за нея, значи е имала неотложна причина да се скрие. Това е другото, което трябва да разберем, фактът, че е оставила парите, пръстена и другите неща, а е имала време да опакова багажа си, ме навежда на мисълта, че трети човек е бил с нея, на когото тя не се е доверявала и не е искала той да знае за скъпоценностите й. Трябва ни и този трети герой.

— Ти го сглоби само за няколко минути — му казах и го поздравих наум. — Аз също стигнах до това, само че по-бавно, но не и инспектор Коридън. Сега, защо? Защо Коридън още твърди, че Нета се е самоубила?

Литълджонс си позволи да се усмихне слабо. Каза:

— Имам наблюдения за инспектор Коридън. Той е най-заблуждаващия човек. Предполагам, доколкото познавам методите му, че отдавна е стигнал до това заключение, но не е позволил ти да разбереш. Може би смята, че и ти си замесен в случая и ти оставя време, за да решиш, че е взел грешната посока с надеждата, че ти ще си признаеш всичко. Инспекторът е голям психолог и аз не бих пренебрегнал неговите усилия нито за миг.

Аз зяпнах срещу него.

— О, да ме вземат мътните. Тази идея въобще не ми е минала през ум.

За момент Литълджонс се отпусна достатъчно, че да прилича на нормален човек.

— Инспекторът, — каза той — независимо какво твърди мистър Мериуедър, е изключителен детектив. Хванал е страшно много престъпници, като се е правел, че нищо не знае, а е знаел повече от всички там от Скотланд Ярд. Бих бил внимателен какво казвам и правя, щом той се е заел с този случай.

— Добре, ще запомня това — казах аз. — Сега следващата стъпка е да ровим и продължим докато намерим нещо важно. Сигурен съм, че си прав за Нета. Тя е жива и е уговорила мистър Коул да я разпознае наужким. Това обяснява защо тялото е отвлечено. Държат го настрани от мен. Ще заминеш ли за Лейкхам веднага да наблюдаваш къщата на мисис Брамби? Потърси и Нета. Мисля, че се крие там. Аз ще видя какво мога да свърша тук и след ден, два ще се видим отново.

Литълджонс каза, че ще тръгне още сега и закрачи доста по-оживено отколкото, когато дойдохме.

През останалата част от деня аз работих върху първия си материал за следвоенна Англия за Юнайтид Нюс Ейджънси. Бях събрал достатъчно за една статия и започнах да нахвърлям нещата. Толкова се увлякох, че проблемът за Нета и нейната сестра спря да ме тормози. Около шест и половина привърших и реших да оставя за следващия ден да изгладя и проверя написаното.

Позвъних на сервитьора, запалих цигара и седнах пред отворения прозорец да погледам навън. Сега когато затворих пишещата машина, Нета отново се появи пред мен. Чудех се какво ли прави Коридън. Колкото повече се замислях на теорията на Литълджонс, толкова повече се убеждавах, че Коридън е наясно, че Нета не се е самоубила, но че аз по някакъв начин съм замесен в това.

Сервитьорът, който беше научил навиците ми, влезна в стаята с двойно уиски, вода и купа лед. Добавих малко вода и лед към голямото уиски и се изпънах удобно на креслото. А сега накъде, се запитах, ще помогна ли да се разреши загадката с липсващото тяло? Доколкото виждах, имаше три неща да свърша, които биха довели до нещо: първо, да науча всичко възможно за Джулиъс Коул. Ако мъртвото момиче не беше Нета Скот, то значи Коул е вътре до гуша в тая история. Очевидно трябваше да го държа под око. После, Маджи Кенит, тая от първия етаж. Може да е видяла нещо. Трябваше да разбера дали някой е бил там онази нощ. Имах предчувствието, че Нета не е замесена в тази работа, но е била принудена да го направи против волята си. Ако е така, то трети човек е бил в апартамента й. Маджи Кенит може да го е видяла, него или нея. И най-накрая, трябваше да отида до Блу Клуб и да се опитам да науча имала ли е Нета приятелка сред другите компаньонки и ако да, да я открия и поговоря с нея.

Докато допия уискито си, бях решил да посетя Блу Клуб.. Изкъпах се, облякох тъмен костюм и слязох да вечерям в празния по това време грил-ресторант.

Отидох в Блу Клуб малко след девет, прекалено рано, за да е претъпкано, и прекалено късно, за да си намеря място на бара.

Блу Клуб беше триетажна сграда, на половината път по Братън Мюс, зад Братън Плейс. Беше порутено, ужасно място и аз дори първо я подминах, без да я забележа. Но щом влезнах вътре от калдъръмената пуста улица, се отзовах в малък луксозен палат.

Коктейл-барът и дансингът бяха на един етаж. Аз се огледах наоколо, но нямаше свободни места, отидох до бара и застанах прав.

Барманът, Сам, ме позна и широко ми се усмихна.

— Здрасти, Сам. Как я караш? — поздравих го аз.

— Чудесно, мистър Хармас — отвърна той, бършейки една чаша, която остави пред мен. — Радвам се да Ви видя отново. Как сте?

— Горе-долу — рекох аз. — А приятелката ти?

Сам винаги ми споделяше вълненията от любовните си афери, и аз знаех, че очаква да го запитам за последната.

— Понякога се отчайвам — каза той и тръсна глава. — Моята приятелка сега е раздвоена. Едната половина казва да, другата не. Докато не се обединят, аз стоя на пръсти и се чудя дали да се оттегля или да я натисна. Лошо е това за нервите ми. Какво ще пиете, сър?

— О, да. Един скоч — загледах се наоколо.

Тази тълпа тук не ме заинтригува. Момичетата бяха грубовати, поразголени и на работа. Мъжете — стегнати, свършили с военните си задължения и имаха достатъчно много пари за пилеене.

— Нещата са се променили, а, Сам? — казах аз и платих дваж по-скъпо за питието си откъдето и да било.

— Да, сър — съгласи се той. — И много жалко. Липсват ми старите времена. Тия тук са измета на града. Направо ме боли да пилея ликьора за тях.

— Да, да — запалих си цигара. — И на мен ми липсват старите физиономии.

Побъбрихме малко за миналото, казах му защо съм в Лондон и попитах:

— Тъжно за Нета. Чел си, предполагам?

Сам помръкна.

— Четох. Защо ли го е направила? Изглеждаше достатъчно щастлива и се справяше чудесно тук. Брадли направо я боготвореше. Защо го е направила?

Тръснах глава.

— Току-що пристигнах, Сам. Видях статията във вестника, но се надявах ти да ме просветлиш по въпроса. Горкото дете. Ще ми липсва. Колко са другите като нея?!

Сам посочи с очи.

— О, те ще свалят кожата от гърба ти, ако могат да направят ръкавици от нея — каза мрачно. — Само това им е в акъла — ако въобще имат такъв. Ако бях на Ваше място, бих ги зарязал. Освен Кристел. Трябва да се запознаете с Кристел. Тя е почти професионалистка. Бих могъл да уредя това, ако търсите лека дамска компанийка.

— Тя е нова, така ли? — попитах без да повтарям името й.

Сам се захили:

— Нова и свежа. Дойде преди година. Да Ви приготвя ли още едно питие?

— Давай — бутнах чашата си към него — и си вземи едно и за теб. Тя не е била приятелка на Нета, а?

— Не знам да са били приятелки, но се движеха заедно. Другите не се харесваха на Нета. Тя все се биеше с тях, но Кристел... е, не мисля, че някой би се заял с Кристел. Тя наистина е шеметна блондинка.

— Май точно такава си търся. Шеметните блондинки са баш по моя вкус. Как изглежда?

Сам целуна върха на пръстите си, поклати глава.

— Като живописна картинка. Всеки път като влезе в бара, ледените кубчета започват да врят.

Аз се засмях:

— Добре, ако е свободна и би желала голям пич, космат на гърдите, прати я насам.

— Тя ще те хареса — каза Сам. — Луда е по мускулестите мъже; казва, че майка й на времето била изплашена от един атлет. Ще ти я доведа.

Бях изпил уискито си докато той се върне. Поклати глава и премига.

— След две минути — каза той и забърка коктейл от мартини.

Тя се появи благополучно след десет минути. Аз я видях преди тя да ме забележи. Имаше нещо забавно в нея. Дали големите й сини очи или чипият й нос? Не знам, но ти трябва само един поглед, за да си сигурен, че тя е момичето, на което приляга фразата „глуповатата блондинка“. Беше точно както Сам я описа. Тялото й ме накара да потръпна: а също и цялото мъжко съсловие в бара.

Сам замаха и тя се приближи, погледна ме и клепачите и трепнаха.

— О, — каза тя. — О, какъв мъж!

— Кристел, това е мистър Стив Хармас — запозна ме Сам, мигайки към мен. — Той е остригал космите по гърдите си с косачка за трева.

Тя сложи ръката си в моята и я стисна.

— Има листенце на дъното на чашата ми, което прилича точно на теб — пророни тя. — Знаех, че ще се забавлявам тази вечер.

И погледна нетърпеливо Сам:

— Някое от момичетата видя ли го вече?

— Ти си първата — отговори той и пак ми намигна.

— Какъв удар! — радостно пропя и се обърна. — Мечтая за такъв мъж откакто го виждам в сънищата си.

— Хей, чакай малко — пошегувах се аз. — Може би трябва да хвърля поглед и на другите момичета. Искам да си избера.

— Не трябва да ги гледаш. Те са просто наречени жени, за да се различават от мъжката половина тук. Били са момичета толкова дълго, че си мислят, че сутиенът е за ядене. Хайде, нека да се забавляваме.

— Как да се забавляваме тук? — я попитах. — Много е претъпкано.

Тя се ококори.

— О, аз харесвам да има много хора. Татко казваше, че едно момиче не може да си изпати, където гъмжи от хора.

— Баща ти сигурно е луд — казах и се захилих. — Предположи, че си попаднала сред моряци? Тя се замисли над това и се намуси.

— Мисля, че татко не е познавал моряците — каза. сериозно. — Той събира птици и други.

— Имаш предвид, че препарира животни?

— О, не — отвърна тя и разтърси руси къдрици.

— Да оставим баща ти — набързо смених темата — Я да чуем за теб. Искаш ли питие?

— Мога да взема един голям джин с много малко лимонче — лицето й светна. — Мислиш ли, че може да си го позволиш?

Кимнах на Сам, придърпах един стол и го потупах.

— Паркирай се тук — казах. — Как ще се чувстваш? Тя се възкачи на стола, седна, постави малките си ръце на барплота.

— Обичам това място — рече тя. — Толкова е греховно и хубаво. Нямаш си представа колко е скучно в къщи. Само татко, аз и всички животни, които пълни. Ще се изненадаш колко животни му носят на татко. Сега работи върху един елен, дето някакъв маниак иска да си го сложи в стаята. Какво ще кажеш за елен насред стаята ти?

— Винаги можеш да си окачаш шапката и чадъра на рогата му — казах след миг.

Тя пийна от джина и продължи:

— Ти си човек, който от всичко взема най-доброто. Ще кажа на татко тази идея. Да си изкара пари, ако иска — пийна още джин и въздъхна: — Харесва ми. Сега аз мога да имам двойна полза — нещо й дойде наум и тя грабна ръката ми. Запита с надежда:

— Донесъл ли си копринени чорапи?

— Естествено — казах аз. — Имам половин дузина в хотела.

— Шест чифта? — тя повтори с пресипнал глас.

— Точно така.

— О, скъпи — трепна тя. — Не си мислил да ги даваш на някой, нали? Те не може да си стоят в твоята стая ненападнати, така да се каже.

— Донесох ги за някого — тихо казах.

— Май съм познала — каза като на себе си. — Няма значение. Някои момичета имат невероятен късмет. Някои ги получават, други само си мечтаят. Ти наистина разтуптя сърцето ми за миг. Но ще ми мине.

— Донесох ги за Нета Скот — обясних й аз. — Беше ми приятелка.

Кристел се извърна бърза, с изненадан поглед.

— Нета? Познавал си Нета?

— Да.

— И си и донесъл тези чорапи... но, но тя е мъртва. Не знаеш ли?

— Да, зная.

— Значи няма на кой да ги дадеш... — тя се спря и почервеня. — О, колко съм ужасна? Горката Нета! Винаги изпадам в депресия като си помисля за нея. Мога веднага да заплача.

— Ако искаш тези чорапи, можеш да ги имаш — казах аз. — Нета няма как да ги ползва, тъй че те си стоят непокътнати.

Очите й заискряха:

— Не знам какво да кажа. Обичам ги — те спасиха живота ми, но като знам, че са били за Нета... добре де, различно е, нали?

— Различно?

Тя се замисли и се начумери. Май винаги й беше трудно да мисли: не беше от този тип.

— Не знам. Предполагам, че не. Имам пред вид... добре де, къде са те?

— В хотела ми. Да отидем ли да ги вземем?

Изхлузи се от стола си.

— Сега веднага? Точно в този момент?

— Защо не? Можеш ли да се освободиш?

— О, да. Тук всички сме свободни. Правим каквото забършем — вулгарно ли звучи? — изкикоти се. — Май трябва да изминем целия път до твоята стая и сигурно няма да има цяла тълпа там.

Кимнах:

— Точно така. Само ти и аз.

Тя ме огледа подозрително:

— Не знам дали трябва. Татко казваше, че ще бъде страшно ядосан, че ако се появя на първа страница в Световните новини.

— Кой ще каже за теб на Световните новини? — попитах търпеливо.

Тя се засмя отново:

— Поне да бях умна. Не се сетих за това. Добре, да вървим.

Свърших с питието си.

— Има ли гараж отзад на това заведение? — попитах аз. Тя кимна с глава.

— Да, голям. Защо?

— Някои американци обичат да разглеждат стари църкви — погалих я по ръката и се усмихнах. — Аз съм луд по гаражи. Не можеш и да си представиш колко много има за гледане. Те са пълни с масло и интерес.

— Но защо гаражи? — попита неразбиращо.

— А защо стари църкви?

— Сигурно е така. Имах чичо, който често ходеше в публични домове. Предполагам е нещо като хоби, нали?

— Мини оттук — поведох я покрай масите към вратата.

Когато стигнахме до стълбите, зърнах една едра жена, която току-що влизаше. Беше облечена в черна вечерна рокля и тежка златна огърлица обвиваше дебелия й врат. Черната й коса беше прибрана отзад, намръщеното й лице — покрито като маска с грим. Отстъпих назад, за да мине тя. Влезе, хвърли на Кристел студен поглед и продължи без да ме забележи.

Аз се взирах след нея, тръпки ме полазиха по гърба.

Жената беше мисис Брамби.