Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (4)

Глава четвърта

На следващата сутрин се събудих изведнъж. Телефонът звънеше и аз от леглото грабнах слушалката, сподавяйки прозевките Примижах към часовника, който показваше осем без десет и се намръщих:

— Кой е?

— Инспектор Коридън Ви търси — съобщиха от рецепцията.

— Добре, да се качи — отговорих аз, съблякох се и се хвърлих в банята да взема бърз душ.

Спах лошо и все още се чувствах малко засегнат от резкия начин, по който Коридън ме върна в Савой снощи. Беше ми казал:

— Съжалявам, Хармас, но това е само работа на полицията. Не мога да те взема с мен.

И нищо повече. Разбира се, че беше притеснен, и аз разбрах, че има за какво, но си мислех, че няма да има наглостта да се отърве от мен след като му дадох толкова много информация по случая. Но Коридън си беше такъв. Когато се захване с нещо, работи винаги сам.

Точно излизах от банята, когато се почука на вратата. Отворих на Коридън да влезе. Изглеждаше уморен, необръснат.

— Май току-що ставаш? — промърмори и захвърли шапката си на стола. — Аз не съм лягал.

— Не очакваш да се разридая на тази новина, нали? След начина, по който ме остави снощи?

Беше по-навъсен от всякога. Седна на един стол и каза:

— Поръчай ми кафе, приятелю и стига си мрънкал. Прекарах адска нощ.

Обадих се на сервитьора да донесе кафе.

— Обвинявай само себе си — казах. — Ако ме беше оставил с теб, щяхме да поделим работата.

— Имам среща при Шефа след половин час и реших да мина да ти кажа новините — рече Коридън. — Първо пистолета. Принадлежи на Питър Атърли, лейтенант от Щатската войска. Той е бил отзован, но ние натискаме тамошните власти да дадат доклад за него. Междувременно той е познавал Нета Скот и й е подарил пистолета като сувенир. Помниш какво ти казах, че това е най-вероятната версия за Лугера.

— Много сте бързи — отвърнах, малко разочарован от прагматичното обяснение.

— О, ние работим бързо, когато трябва. — Коридън беше навъсен. — Толкова за пистолета. Търсихме линейката. Открихме я на Хамстед Хийт, но тялото липсва. Разполагаме с описанието на шофьора, но то пасва на всеки млад мъж. Къде е тялото ме притеснява повече, а защо е откраднато, още повече.

— Трябва да има някакво обяснение — казах аз и посочих на сервитьора, който точно влизаше, да остави кафето на масата. — Освен ако това не е просто една шега.

Коридън присви рамене.

— Ще я разнищим до дъно тая история — той погледна часовника си. — Хайде да изпием кафето. Трябва да тръгвам след минута.

Докато наливах кафето, той продължи:

— Проверих полиците. Те са фалшификати. Това е винаги много сериозно. Можеш ли да предположиш защо едно момиче ще крие фалшиви полици в дома си?

— Не, освен ако някой не й ги е дал и тя да мисли, че са оригинални — казах аз и му подадох чаша кафе. — Не съм се виждал с Нета от две години. Може да е попаднала в лоша компания, но се съмнявам.

Пийна от кафето и промърмори:

— Мисля, че е съвсем нормално. Пръстенът с камъните, който намери се оказа част от доста голяма колекция бижута, откраднати преди няколко седмици. Собственикът, Херви Аленби, снощи го разпозна. Нашите хора чакаха стоката да се появи на пазара. Пръстенът е първият. Как смяташ че тя се е добрала до него?

Заклатих глава, смутен:

— Може някой да й го е дал.

— Тогава защо ще го крие на дъното на кутия крем — каза Коридън и допи кафето. — Странно място да държиш бижу, освен ако нямаш гузна съвест, нали?

Да, беше прав.

— Това ще се разбере. — Коридън продължи — Все още мисля, че нямаме никакви следи да предполагаме, че момичето е убито, Хармас. В края на краищата, това е което теб те вълнува. Другата работа я остави на мен.

— Значи ще се държиш като ченге? — отвърнах аз. — Добре, аз казвам, че някой я е очистил. Ако приемеш предизвикателството ми да си напънеш онази работа, дето й викаш глава, ще ти обясня за две минути защо.

Той ме изгледа студено и се приближи до вратата.

— Страхувам се, че не мога да ти отделя време. Имам достатъчно работа да върша и теориите на вестникари въобще не ме интересуват. Съжалявам, но ти предлагам професионалистите да се справят със случая.

— Трябва да дойде време, когато мисис Коридън да се гордее с теб — саркастично подчертах. — Сега имаш тази възможност.

— Ерген съм — сряза ме кратко. — Жалко, че те разочаровам. Време е да тръгвам. Спря се на вратата и довърши:

— Боя се, че и дума не може да става да дойдеш при мис Ани Скот. Вече е полицейска работа. Не може да позволим на Щатски вестникар да се натрапва в нашата територия.

Кимнах с глава.

— О. Кей. Щом така мислиш.

— Няма как! — с кисела усмивка каза и тихо напусна стаята.

В следващия момент не можех да разсъждавам от ярост, после се поуспокоих малко. Ако Коридън смята, че ще ме държи вън от играта, трябва да е луд.

Скочих набързо в дрехите си, грабнах телефона и поразпитах как да наема кола. Казаха ми, че след като мога да ползвам моята Прес карта за бензина, ще ми осигурят кола след двадесет минути. Изпуших две цигари, поразмислих се за кратко и слязох долу.

Бяха ми приготвили един Буик. Само предположих колко ще ме изръсят за нея, затова и не попитах, а помолих портиера да ми каже как да стигна до Лейкхам. Бил на няколко мили от Хоршам и предложи да изляза от Лондон през Путни Бридж и Кингстън Байпас. По-натам, каза, щяло да бъде лесно, защото имало много знаци до Хоршам.

Въпреки очевидната си възраст, Буикът вървеше добре и аз стигнах Фулхам Роуд за по-малко от четвърт час и то без да спирам да питам за пътя. По това време сутринта движението е насочено към Лондон и не беше натоварено.

След като минах по Стамфорд Бридж, както портиерът ми беше казал, забелязах някакъв разбит Стандарт зад мен, който почти бях сигурен, мернах още на Найтбридж. Не се задълбочих в това, докато не стигнах Путни Бридж и не го видях пак. Все още нервен от снощното нападение, започнах да се чудя дали не ме следят.

Опитах се да видя шофьора, но колата беше със защитни стъкла и успях само да го различа като силует.

Карах по Путни Хай Стрийт, спрях на червено. Стандарта спря зад мен.

Реших да се уверя, че този от очуканата кола наистина ме следи. Ако се окаже така, ще трябва да го пораздрусам. Не би било нормално Коридън да е пратил някой от ченгетата след мен.

Аз бях доволен, че наех Буика, защото беше очевидно, че е по-мощен от Стандарта; само четиринадесет конски сили срещу моите тридесет и една. Веднага щом светна жълто, натиснах педала до дупка и състезанието завърши. Изкачих нагорнището, стигнах върха, и препусках напред със скорост почти осемдесет мили в час.

Видях хората да ме зяпат, но не се мяркаше никакъв полицай, така че не се притесних. Натиснах Буика да вземе върха с колкото можеше. После отпуснах газта, погледнах доволно в огледалото и се стреснах. Стандартът беше на не повече от двадесет крачки зад мен.

Но все пак не бях сигурен, че си имам опашка. Може тоя да е искал да ми покаже, че не съм единственият с бърза кола. Явно раздрънканият Стандарт криеше първокласен двигател.

Аз продължих. Също и Стандарта. Когато стигнах началото на Байпаса и той още беше зад мен, реших да изхитрея.

Махнах с ръка през прозореца, спрях вдясно и другата кола ме подмина. Докато преминаваше покрай мен, мернах шофьора. Беше младок. Беше тъмен, и въпреки ниско нахлупената му шапка, видях лицето му достатъчно, за да го разпозная. Това беше дребосъкът, който предишната вечер без малко да ми потроши главата.

Сигурен вече, че ми е опашка, аз наблюдавах колата и посегнах за цигара. Предположих, че е полудял до сега и се зачудих какво ли ще направи. Не можеше да спре — о, не, спря на няколко ярда пред мен.

Ясно като бял ден. Следеше ме. Взех химикал и записах номера на колата на гърба на един плик.

Сега трябваше да го науча аз. Въобще не се поколебах. Дължах му го за снощи. Запалих Буика, приближих Стандарта, спрях рязко и скочих от колата, преди онова джудже да разбере какво става.

— Здравей, дребосък — казах с усмивка. — Едно птиченце ми каза, че ме следиш. Това не ми се нрави.

Докато говорех, извадих джобното си ножче и го отворих.

— Съжалявам, но ще ти създам малко работа, сладурче, ще ти е добър урок.

Той седеше почервенял в колата; устата му се отвори и се показаха жълтите му зъби. Приличаше на разярен пор.

Аз се наведох и забих ножката в гумата. Въздухът отвътре изсъска; гумата спадна.

— Тези гуми не са такива, каквито бяха, нали? — го попитах като сгъвах ножчето си и го прибрах след това в джоба.

Той ми извика нещо, което при нормални обстоятелства много би ме подразнило, но знаех, че и той ми дължи отговор.

— Ако искаш да се докопаш до щангата пак, ще си устроим още едно малко спречкване — казах остроумно.

Той повтори думите си, но аз го оставих.

И тъй все още си стоеше така, когато тръгнах с Буика, и после когато бях на шестстотин ярда пред него. Като прекарано ядосано кутре.

Стигнах Хоршам след половин час убеден, че не ме следи. Движението беше слабо и с мили не видях някой зад мен.

От Хоршам поех по Уортинг Роуд, отклоних се след няколко мили и стигнах Лейкхам. Околността беше прекрасна, денят горещ и слънчев. Наслаждавах се през последните мили и си мислех, че е трябвало да разуча тази част от Англия, вместо да прекарам толкова много дни и нощи в душния, мръсен Лондон.

Видях знака, че Леъкхам е на три-четвърти миля оттук и намалих по тесния път. Стигнах до няколко къщурки, една кръчма и пощенски офис. Явно бях пристигнал.

Паркирах пред кръчмата и влязох.

Представляваше чудато като кутия място сякаш къщичка на кукла. Жената, която ми сервира едно двойно уиски, ми се стори разговорлива, особено като чу акцента ми.

Побъбрихме за природата наоколо, туй-онуй, и после я попитах за къща с име Бевърли.

— О, имаш предвид мис Скот? — каза тя с неодобрение в погледа. — Къщата е на миля оттук. Хвани първата наляво и ще я видиш от другата страна на пътя. Една със сламен покрив и жълта порта. Не би я пропуснал.

— Това е добре — рекох аз. — Познавам нейна приятелка. Ще ида да я посетя. А ти познаваш ли я? Чудя се как изглежда. Мислиш ли, че ще ме посрещне добре?

— От туй което знам, мъжете там са винаги добре дошли — каза и подсмъркна. — Не съм я виждала никога. Никой от селото не е. Тя идва само за уикендите.

— Но сигурно някой се грижи за къщата? — предположих аз и се запитах дали не съм бил път напразно.

— Да, мисис Брамби — отговори жената.

Платих, благодарих й и се качих на Буика.

Само за минути стигнах Бевърли. Видях я през дърветата докато карах по тесния път. Двуетажна, със сламен покрив, стабилна къща с хубава градина. Такава всеки би искал да има.

Паркирах Буика отвън, бутнах портата и влязох по пътеката. Слънцето напичаше и ухаеше на карамфили, рози и шибой. Не можех и да си помисля да живея тук.

Изкачих се до светло дъбовата врата, хванах затоплената от слънцето дръжка и почуках. Изпитвах необичайно вълнение докато чаках. Чувствах се неудобно, защото не знаех дали сестрата на Нета е разбрала за смъртта й и ако ли не, как ще й кажа. Тръпнех дали Ани изглежда като Нета и дали ще можем да си поговорим.

Но не след дълго разбрах, доста разочарован, че няма никой вътре, или че няма да ми отворят. Отдръпнах се, погледнах нагоре към прозорците, после надникнах през най-близкия на първия етаж. Видях стая по дължината на къщата и голяма градина отзад през отсрещния прозорец. Стаята беше хубаво мебелирана и уютна. Минах зад къщата. И там нямаше никой.

Постоях за момент, с шапка в ръка, загледан в старателно поддържаните лехички и в цветята, които бяха приказна смесица от различни цветове.

Отидох до задната врата, поколебах се, опитах се да я отворя, но се оказа заключена. Стигнах до един друг прозорец и спрях като забелязах, че завесите са спуснати.

Втренчих се в него и без никаква причина изведнъж ми се стори, че витаят призраци. Направих крачка напред, опитах се да надзърна в стаята през едно отворче на пердетата, но успях само да различа шкаф с изрисувани чаши и чинии, наредени по полиците.

Тогава усетих миризмата на газ.

Чуха се стъпки по пътеката. Обърнах се бързо. Коридън и още двама полицаи идваха право към мен. Коридън беше навъсен, прочетох раздразнение и ярост в очите му.

— По-добре побързайте — казах аз, преди Коридън да почне. — Мирише на газ.