Метаданни
Данни
- Серия
- Стив Хармъс (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- No Business Of Mine, 1947 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Кристина Чакърова, 1995 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,8 (× 15гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и корекция
- Владислав
Източник: http://bezmonitor.com
Издание:
НЕ Е МОЯ РАБОТА. 1995. Изд. Стоянов, София. Биб. Криминална колекция, №2.Роман. Превод: от англ. Кристина ЧАКЪРОВА [No Business of Mine / James Hadley CHASE]. Формат: 20 см. Страници: 207. Цена: 120.00 лв. ISBN 954-90099-3-9
История
- —Корекция
Глава трета
Бях се прибрал в стаята си преди не повече от пет минути и от рецепцията се обадиха да ми кажат, че инспектор Коридън ме търси.
— Кажете му да се качи, моля — отговорих аз и звъннах на рум сървис.
Коридън и сервитьора дойдоха заедно.
Коридън беше едър и мускулест, тридесет и пет годишен, тъмен, с малки сини очички, които имаха неприятния навик да гледат сякаш през теб. Дори с приятелите си беше някак си намусен, рядко се усмихваше и никога не се смееше.
Стиснахме си достатъчно сърдечно ръце. Той огледа стаята одобрително.
— Трябва да призная, че добре са те уредили тук — отбеляза, хвърли бърз поглед към сервитьора и продължи.
— Предполагам ще ми поръчаш питие?
— Разбира се, мислех и да похапнем тук. Какво по-добро от това за Лондонската полиция — казах аз.
Сервитьорът ни предостави менюто и ние се спряхме на студена кухня, пилешко филе и сладолед. Поръчах и две двойни уискита и гарафа с алжирско вино.
— Вие журналистите знаете как да живеете — Коридън въздъхна и потъна в единственото кресло. — Често си мисля, че май щеше да е по-добре да се бях хванал на някаква друга по-доходна работа от полицейската.
Изсумтях:
— Не се оплаквай — и седнах на леглото. — Обзалагам се, че до гуша си затънал в рушвети и половината престъпници в Лондон ти бутат подкупи.
Той присви устни.
— Чувството ти за хумор е толкова извратено, колкото и моралните ти принципи — той се извърна и видях, че не се шегува.
— О’Кей, нека прескочим морала — аз се ухилих. — Дяволски се радвам, че успя да дойдеш.
— Нета приятелка ли ти беше? — ме попита и отиде до прозореца. И продължи преди да успея да отговоря: — Виждам Темза от Скотланд Ярд, но оттук погледната и на тази светлина е наистина невероятна, какво ще кажеш?
— Не ме е грижа за Темза — го срязах. — Не те поя и храня, за да ми разказваш за прелестите на Лондон.
Той ме изгледа остро:
— Звучиш ми притеснен. Нещо лошо ли е?
Поклатих глава.
— Може би — започнах, когато сервитьорът влезе с питиетата.
След като ги остави, продължих:
— Касае Нета Скот. Беше ми приятелка. Запознахме се през 1942 и движихме заедно близо две години. Дойде ми като гръм новината за самоубийството й.
Той пийна малко уиски и кимна одобрително.
— Отлично питие — каза. — Но ти сигурно не искаш да говориш за това. Прочетох доклада на лекаря. Момичето не се е оставило на случайността. Изпила е солидна доза лаундаум преди да се задуши с газ. Това е недвусмислено... очевидно самоубийство. Случая е разпределен към Кенсингтън. Приели са обаждане в седем часа вчера сутринта от някой си Джулиъс Коул. Живеел в същата къща. Намерили момичето с пъхната глава в газовата печка и цялата кухня пълна с газ. Прозорците били облепени със скоч, а вратата се е затваряла добре. Била е мъртва поне от шест часа. По груби пресмятания смъртта е настъпила около един сутринта. Никакви следи от насилие, нищо, което да отхвърли версията за самоубийство. Откарана е в местната морга, и тоя Коул официално я идентифицирал. Сега се опитваме да открием роднините й, но до момента без успех.
Изпих си уискито и се почувствах по-добре.
— И нямате никакви съмнения за престъпление?
Очите му ме изследваха.
— Не. А защо, трябва ли?
— Хората ти са доволни, предполагам.
— Не може да се каже, че някой е доволен от това, но са успокоени, че няма улики за извършено престъпление. Самоубийства стават всеки ден. Сигурно ще ти е интересно да знаеш, че професията влияе върху вероятността за самоубийство. — Коридън притвори очи, настани се по-удобно на креслото и продължи. — Самоубийствата са най-често срещани при професиите, свързани с напрежение, отговорности и нощен труд. Химици, лекари, адвокати, издатели, тези от нощните клубове, продавачи, войници водят класацията, докато при градинари, рибари, свещеници, учители и чиновници тенденцията към самоубийство е много по-малка.
Въздъхнах и казах:
— Предполагам, че трябва да се предам. Добре, добре, Да не говорим повече за тези факти. Значи аз трябва да се съглася, че защото работещите в нощните клубове са начело в този списък, Нета се е самоубила?
— Нещо подобно — кимна с глава, — Както и да е, но тази статистика ни помага доста. Ако например Нета е била учителка, щяхме да се замислим по-дълбоко. Разбираш ли какво имам предвид?
— И смяташ, че такава като Нета ще избере газовата печка? А защо не да скочи от прозореца или да се отрови?
— Жените се страхуват да вдигат врява около себе си дори в смъртта — отговори Коридън и присви рамена. — Особено красиви като Нета. Да скочи от прозореца би всяло доста суматоха... виждал съм такива. А според един документ, наречен „ Опасни наркотични отравяния“ самоубийствата по този начин значително са намалели. Повече от шестстотин жени се задушават с газ. Мога и да ти кажа точната цифра, ако те вълнува.
— Това ми е достатъчно — казах. — Но защо мислиш се е самоубила Нета?.
Коридън допи уискито, остави чашата на масата.
— Интересно е да се разберат причините, които подбуждат индивидуалното поведение — рече той, кръстоса крака и потъна пак във фотьойла. — Да познаваш причините за самоубийството помагат и като говорим за различни инциденти, също убийства. Четири са основните подбуди за самоубийство, в зависимост от тяхната важност: психическо състояние, пиене, финансови неприятности и любовни проблеми. Разбира се, те не са единствените, но са най-важните. Доколкото знаем момичето не е дължало пари, не е пиело до припадък, с нормална психика както твърдят този Коук и хазяйката. Значи остава да е преживявала нещастна любовна афера.
— По начина по който полицията подрежда нещата както си знае направо ме вбесяват — казах и сервитьорът точно влезе с масичка, отрупана с вкусотии. — Хайде, ела да хапнем.
— Още едно такова питие не би дошло зле — каза Коридън, изправи се и придърпа стола към масичката.
— Направи ги две — поръчах на сервитьора. — И после ни остави сами.
Седнахме и започнахме със студената кухня.
— Какво те кара да мислиш, че не е убийство — попитах го внимателно.
Коридън разтърси глава.
— Ама и ти си един... Нали току що ти обясних... — строго ме изгледа и се намръщи. — Но може да знаеш по-добре от мен. Я да чуя какво имаш да кажеш преди да съм толкова сигурен — устните му леко се извиха нагоре, което беше неговата представа за усмивка. — Мислиш ли, че е убита?
— Обзалагам се с петстотин лири, че е.
Той ме стрелна с очи.
— Ти имаш петстотин лири?
— Имам. Приемаш ли?
— О, никога не се обзалагам с янки. Доста по-хитри сте — бутна чинията и леко побърса устата си със салфетката.
— Хм, сега се чудя, защо си толкова сигурен?
— Бях в апартамента й и поразгледах наоколо. Намерих интересни неща. Преди да ти ги покажа, кажи ми, някой от вашите вземал ли е нещо от там?
— Не. Какво липсва?
— Копринени чорапи, повечето й дрехи, гривна с камъни и игла за шал.
— Ценни?
— Гривната струваше двеста лири преди три години. Сега сигурно двойно. За иглата не знам.
— Откъде знаеш, че липсват? Може тя да ги е продала.
Не бях помислил за това и му казах.
— Но въпреки всичко не мисля, че го е направила. Тя много държеше на тях и нищо не би я принудило да се раздели с копринените си чорапи. Не, надали ги е разпродала.
Коридън ме погледна.
— Сега пак си доста инат — каза спокойно. — Съвсем нормално е. Може да е имала нужда от пари.
Сервитьорът ни прекъсна с питиетата. Хапнахме от студената кухня и си изпихме уискитата докато говорехме.
— Но тя не беше от тия дето се самоубиват — продължих. — Помня веднъж каза, че никога няма по такъв начин да реши проблемите си. Ако я беше чул, щеше да си убеден, че не е в нейния стил.
— Колко отдавна беше?
— Преди две години. О, не ми разправяй, че хората се променят ; сигурен съм, Нета не би го извършила.
— Какво друго? — сините му очи ме изучаваха и тънките устни се извиха в усмивка отново. — Прескачайки бижутата, чорапите и нейния стил, какво още имаш?
— Не съм започнал — казах. — Но ще почака докато се наядем. Ти нищо ли не знаеш за момичето?
— Няма досие, ако това имаш предвид — той отвърна, методично дъвчейки храната. — Работила е в Блу Клуб като компаньонка и има едно-две автомобилни нарушения, това е което знаем за нея.
— А Блу Клуб? Разбрах, че е станал вертеп.
— Много от тези заведения дето събираха американците навремето се превърнаха в бардак след като те си заминаха. Блу Клуб го наблюдаваме постоянно, но Брадли е по-хитър до момента. Сигурни сме, че незаконно там се правят залагания и се сервира пиене след разрешения час. Снабдяват се от черния пазар, но досега не сме успели да вкараме наш човек вътре и няколко пъти вече обискът се проваля. Шефът мисли, че някой от нашите взема пари от Брадли, защото той винаги знае кога ще отидем. Засега е с преднина, но няма да продължи дълго.
Бяхме привършили с яденето и Коридън зае позицията си на креслото. Поръчах бренди и пури. Коридън се беше настанил удобно.
— Добре, сега сигурно ще те убедя — казах аз, донесох Лугера и му го подадох.
Той остана за известно време втренчен в него с безизразно лице, после вдигна студен поглед към мен.
— Откъде дойде това? — ме попита.
Разказах му.
Огледа пистолета съсредоточено, разтърси глава и се отпусна отново.
— Ако знаеше колко много жени имат подобно проклето нещо у тях, нямаше да смяташ за необичайно — каза. — Почти всеки американски войник е донесъл по един от Германия и го е подарил на приятелката си. Защо си толкова настървен от това?
— Не съм — отговорих аз. — Но странното е, че тя го беше скрила в роклята си, нали? — изведнъж се зачудих дали не приличам на глупак.
— Добре, но можеш да си навлечеш неприятности с тези неща, ако тя нарочно ги е скрила. — Коридън се обърна, опъна си краката и помириса брендито. — Нещо по-конкретно?
Казах за осемдесетте лири и му ги дадох заедно с писмото до Ани Скот и пръстена, който намерих.
— Със сигурност си преровил дома й щателно — той ми хвърли едно око. — Не знам дали имаш право да влизаш..., а?
— Може би не — отговорих с пура в уста. — Но тази работа ме притеснява, Коридън. Имам чувство, че нещо не е наред — продължих с мъжа, който ме нападна.
Най-накрая той прояви някакъв интерес.
— Видя ли го?
— Беше дяволски тъмно и бях нападнат внезапно. Добре де — продължих, като видях, че се усмихва — бях и изплашен. И ти би се стреснал, ако беше на мое място. Мъжът се нахвърли върху ми с нещо като щанга от кола, имаше невероятно точен удар и ме трясна в главата. Не можах Да го огледам много добре, но ми се стори млад, слаб и тичаше като вятър. Мисля, че ще го позная, ако го видя отново.
— Какво според теб е търсил?
— Пистолета, предполагам — казах — затова те моля да го провериш. Виждаш ли, има някаква драскотина на барабана и като че ли име е изтрито от приклада. Смятам, че оръжието ще ни разкаже нещо.
— Четеш прекалено много детективски романи — той изсумтя. — Но няма да навреди, ако го проверим. — Коридън го помириса. — Стреляно е с него, преди около месец и нещо. Мирише също и на люляк.
— Нейният любим парфюм — му казах. — Така че, чу моята история. Предполагах, че повече ще се впечатлиш, но трябваше да те познавам по-добре. Проблемът ти е, че нямаш въображение.
Той потупка месестия си нос и отвърна:
— Може да нямам, но пък притежавам страхотен конски нюх и все още мисля, че Нета се е самоубила — повдигна плика с върха на ноктите. — Да видим ли сега какво има вътре?
— А можем ли?
— Полицията може да върши всичко — премигна той. Взе един молив, плъзна го под капака на плика, завъртя го лекичко напред-назад. След малки усилия, пликът се отвори. — Лесно е като знаеш как става — каза и ме погледна с неговата си половин усмивка. — Разбира се, трябва да имаш точна ръка.
— Ще си пазя личната поща далеч от теб — му казах. — Добре, какво е вътре?
Той погледна в плика и подсвирна. С два пръста издърпа куп напечатана хартия.
— Полици на приносител — рече той. Наведох се напред.
— Изглеждат много — зинах аз. Прокара пръсти по тях и продължи:
— Струват поне пет хиляди лири. Откъде ли ги е имала? — погледна отново в плика. — Никаква бележка. Хм, това е малко странно, смея да твърдя.
Аз се засмях:
— Едва тепърва се учудваш? На мен цялата работа ми е странна. Сега какво ще предприемеш?
— Ще замина първо до Лейкхам и ще се срещна с мис Скот. Искам да разбера откъде са дошли тези облигации. Ако тя не ми каже, сам ще проверя. Може да е трудна работа, но на всяка цена ще се справя.
— Може ли да дойда и аз до Лейкхам? — го попитах. — Ще играя Уотсън, а ти Холмс. И между другото искам да се запозная със сестрата. Ако не знае за смъртта на Нета, смятам, че трябва да съм там, когато разбере.
— Задължително ела — каза и се изправи на крака. — Утре сутрин? Ще пътуваме с кола.
— Дадено. Но не сме свършили още. Има едно нещо, което искам да те помоля. Искам да видя Нета преди да са я погребали.
— Малко е ужасяващо, нали? — заби в мен поглед. — Каква ще е ползата за теб?
— Развеселявам се — казах, дъвчейки пурата. — Искам да дойдеш с мен. Искам да я видиш, само за да я съдиш от по-добра позиция, когато капакът на тази история се отвори и аз съм сигурен, че това ще стане. Имам предчувствие, че сме напипали нещо голямо и ти ще ми благодариш дълго, затова че те вразумих.
— Никога не съм срещал друг като теб — промърмори Коридън и отиде до телефона да се обади в Скотланд Ярд.
Постоях така, докато поръчваше полицейската кола да ни вземе отдолу.
— Ела да ти кажа — ми каза след малко. — Ако не беше тая страхотна вечеря, щях да те пратя по дяволите, но предполагам трябва да си платя за забавлението. Кой знае, може да ме поканиш пак.
— Сигурно — му казах и го последвах по коридора към асансьорите.
Трябваше ни четвърт час да стигнем моргата и Дежурният полицай излезе да ни поздрави щом видя Коридън.
— Нета Скот — каза Коридън кратко. Винаги се държеше строго с нискостоящите по чин. — Тя е тук, при вас. Искам да я видя.
Полицаят, млад, червендалест, провинциалист, разтърси глава.
— Не сега, сър — каза той. — Беше тук, но преди час я откараха в моргата Хамърсмит. Коридън смръщи чело.
— О? По чия заповед?
— Не мога да кажа, сър — момчето пребледня.
— Не знаеш? — Коридън изръмжа. — Но със сигурност имаш официална заповед преди да предадеш тялото. Полицаят смени няколко цвята.
— Всъщност не, сър. Аз съм нов тук. Аз — аз не знаех, че трябва заповед в този случай. Шофьорът на линейката каза, че е станала грешка и останките трябвало да бъдат отнесени в Хамърсмит. И предадох тялото.
Коридън изпадна в ярост, блъсна го, влезна в офиса и тресна вратата.
Полицаят се вторачи след него и ме запита:
— Сега какво става, сър. Сгрешил ли съм нещо?
— Не след дълго ще разбереш — отговорих, чувствайки се неудобно.
След няколко минути Коридън излезе, мина покрай полицая и ме подкани с глава. На вратата се спря и се обърна назад.
— Доста ще си изпатиш за това, мой човек, не след дълго — грубо и отсечено каза на полицая и се отправи към колата.
Последвах го и след като потеглихме, запитах:
— Към Хамърсмит ли отиваме сега?
— Хамърсмит не е изпращал никого за тялото — изръмжа той. — Всеки един глупак би разбрал, че е номер. Преди два часа е докладвано за открадната линейка. Някой — вярваш или не — е отвлякъл тялото на Нета. Това е невероятно! Защо, по дяволите? — и заудря по гърба на шофьорската седалка със стиснат в ръка юмрук.