Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (3)

Глава трета

Бях се прибрал в стаята си преди не повече от пет минути и от рецепцията се обадиха да ми кажат, че инспектор Коридън ме търси.

— Кажете му да се качи, моля — отговорих аз и звъннах на рум сървис.

Коридън и сервитьора дойдоха заедно.

Коридън беше едър и мускулест, тридесет и пет годишен, тъмен, с малки сини очички, които имаха неприятния навик да гледат сякаш през теб. Дори с приятелите си беше някак си намусен, рядко се усмихваше и никога не се смееше.

Стиснахме си достатъчно сърдечно ръце. Той огледа стаята одобрително.

— Трябва да призная, че добре са те уредили тук — отбеляза, хвърли бърз поглед към сервитьора и продължи.

— Предполагам ще ми поръчаш питие?

— Разбира се, мислех и да похапнем тук. Какво по-добро от това за Лондонската полиция — казах аз.

Сервитьорът ни предостави менюто и ние се спряхме на студена кухня, пилешко филе и сладолед. Поръчах и две двойни уискита и гарафа с алжирско вино.

— Вие журналистите знаете как да живеете — Коридън въздъхна и потъна в единственото кресло. — Често си мисля, че май щеше да е по-добре да се бях хванал на някаква друга по-доходна работа от полицейската.

Изсумтях:

— Не се оплаквай — и седнах на леглото. — Обзалагам се, че до гуша си затънал в рушвети и половината престъпници в Лондон ти бутат подкупи.

Той присви устни.

— Чувството ти за хумор е толкова извратено, колкото и моралните ти принципи — той се извърна и видях, че не се шегува.

— О’Кей, нека прескочим морала — аз се ухилих. — Дяволски се радвам, че успя да дойдеш.

— Нета приятелка ли ти беше? — ме попита и отиде до прозореца. И продължи преди да успея да отговоря: — Виждам Темза от Скотланд Ярд, но оттук погледната и на тази светлина е наистина невероятна, какво ще кажеш?

— Не ме е грижа за Темза — го срязах. — Не те поя и храня, за да ми разказваш за прелестите на Лондон.

Той ме изгледа остро:

— Звучиш ми притеснен. Нещо лошо ли е?

Поклатих глава.

— Може би — започнах, когато сервитьорът влезе с питиетата.

След като ги остави, продължих:

— Касае Нета Скот. Беше ми приятелка. Запознахме се през 1942 и движихме заедно близо две години. Дойде ми като гръм новината за самоубийството й.

Той пийна малко уиски и кимна одобрително.

— Отлично питие — каза. — Но ти сигурно не искаш да говориш за това. Прочетох доклада на лекаря. Момичето не се е оставило на случайността. Изпила е солидна доза лаундаум преди да се задуши с газ. Това е недвусмислено... очевидно самоубийство. Случая е разпределен към Кенсингтън. Приели са обаждане в седем часа вчера сутринта от някой си Джулиъс Коул. Живеел в същата къща. Намерили момичето с пъхната глава в газовата печка и цялата кухня пълна с газ. Прозорците били облепени със скоч, а вратата се е затваряла добре. Била е мъртва поне от шест часа. По груби пресмятания смъртта е настъпила около един сутринта. Никакви следи от насилие, нищо, което да отхвърли версията за самоубийство. Откарана е в местната морга, и тоя Коул официално я идентифицирал. Сега се опитваме да открием роднините й, но до момента без успех.

Изпих си уискито и се почувствах по-добре.

— И нямате никакви съмнения за престъпление?

Очите му ме изследваха.

— Не. А защо, трябва ли?

— Хората ти са доволни, предполагам.

— Не може да се каже, че някой е доволен от това, но са успокоени, че няма улики за извършено престъпление. Самоубийства стават всеки ден. Сигурно ще ти е интересно да знаеш, че професията влияе върху вероятността за самоубийство. — Коридън притвори очи, настани се по-удобно на креслото и продължи. — Самоубийствата са най-често срещани при професиите, свързани с напрежение, отговорности и нощен труд. Химици, лекари, адвокати, издатели, тези от нощните клубове, продавачи, войници водят класацията, докато при градинари, рибари, свещеници, учители и чиновници тенденцията към самоубийство е много по-малка.

Въздъхнах и казах:

— Предполагам, че трябва да се предам. Добре, добре, Да не говорим повече за тези факти. Значи аз трябва да се съглася, че защото работещите в нощните клубове са начело в този списък, Нета се е самоубила?

— Нещо подобно — кимна с глава, — Както и да е, но тази статистика ни помага доста. Ако например Нета е била учителка, щяхме да се замислим по-дълбоко. Разбираш ли какво имам предвид?

— И смяташ, че такава като Нета ще избере газовата печка? А защо не да скочи от прозореца или да се отрови?

— Жените се страхуват да вдигат врява около себе си дори в смъртта — отговори Коридън и присви рамена. — Особено красиви като Нета. Да скочи от прозореца би всяло доста суматоха... виждал съм такива. А според един документ, наречен „ Опасни наркотични отравяния“ самоубийствата по този начин значително са намалели. Повече от шестстотин жени се задушават с газ. Мога и да ти кажа точната цифра, ако те вълнува.

— Това ми е достатъчно — казах. — Но защо мислиш се е самоубила Нета?.

Коридън допи уискито, остави чашата на масата.

— Интересно е да се разберат причините, които подбуждат индивидуалното поведение — рече той, кръстоса крака и потъна пак във фотьойла. — Да познаваш причините за самоубийството помагат и като говорим за различни инциденти, също убийства. Четири са основните подбуди за самоубийство, в зависимост от тяхната важност: психическо състояние, пиене, финансови неприятности и любовни проблеми. Разбира се, те не са единствените, но са най-важните. Доколкото знаем момичето не е дължало пари, не е пиело до припадък, с нормална психика както твърдят този Коук и хазяйката. Значи остава да е преживявала нещастна любовна афера.

— По начина по който полицията подрежда нещата както си знае направо ме вбесяват — казах и сервитьорът точно влезе с масичка, отрупана с вкусотии. — Хайде, ела да хапнем.

— Още едно такова питие не би дошло зле — каза Коридън, изправи се и придърпа стола към масичката.

— Направи ги две — поръчах на сервитьора. — И после ни остави сами.

Седнахме и започнахме със студената кухня.

— Какво те кара да мислиш, че не е убийство — попитах го внимателно.

Коридън разтърси глава.

— Ама и ти си един... Нали току що ти обясних... — строго ме изгледа и се намръщи. — Но може да знаеш по-добре от мен. Я да чуя какво имаш да кажеш преди да съм толкова сигурен — устните му леко се извиха нагоре, което беше неговата представа за усмивка. — Мислиш ли, че е убита?

— Обзалагам се с петстотин лири, че е.

Той ме стрелна с очи.

— Ти имаш петстотин лири?

— Имам. Приемаш ли?

— О, никога не се обзалагам с янки. Доста по-хитри сте — бутна чинията и леко побърса устата си със салфетката.

— Хм, сега се чудя, защо си толкова сигурен?

— Бях в апартамента й и поразгледах наоколо. Намерих интересни неща. Преди да ти ги покажа, кажи ми, някой от вашите вземал ли е нещо от там?

— Не. Какво липсва?

— Копринени чорапи, повечето й дрехи, гривна с камъни и игла за шал.

— Ценни?

— Гривната струваше двеста лири преди три години. Сега сигурно двойно. За иглата не знам.

— Откъде знаеш, че липсват? Може тя да ги е продала.

Не бях помислил за това и му казах.

— Но въпреки всичко не мисля, че го е направила. Тя много държеше на тях и нищо не би я принудило да се раздели с копринените си чорапи. Не, надали ги е разпродала.

Коридън ме погледна.

— Сега пак си доста инат — каза спокойно. — Съвсем нормално е. Може да е имала нужда от пари.

Сервитьорът ни прекъсна с питиетата. Хапнахме от студената кухня и си изпихме уискитата докато говорехме.

— Но тя не беше от тия дето се самоубиват — продължих. — Помня веднъж каза, че никога няма по такъв начин да реши проблемите си. Ако я беше чул, щеше да си убеден, че не е в нейния стил.

— Колко отдавна беше?

— Преди две години. О, не ми разправяй, че хората се променят ; сигурен съм, Нета не би го извършила.

— Какво друго? — сините му очи ме изучаваха и тънките устни се извиха в усмивка отново. — Прескачайки бижутата, чорапите и нейния стил, какво още имаш?

— Не съм започнал — казах. — Но ще почака докато се наядем. Ти нищо ли не знаеш за момичето?

— Няма досие, ако това имаш предвид — той отвърна, методично дъвчейки храната. — Работила е в Блу Клуб като компаньонка и има едно-две автомобилни нарушения, това е което знаем за нея.

— А Блу Клуб? Разбрах, че е станал вертеп.

— Много от тези заведения дето събираха американците навремето се превърнаха в бардак след като те си заминаха. Блу Клуб го наблюдаваме постоянно, но Брадли е по-хитър до момента. Сигурни сме, че незаконно там се правят залагания и се сервира пиене след разрешения час. Снабдяват се от черния пазар, но досега не сме успели да вкараме наш човек вътре и няколко пъти вече обискът се проваля. Шефът мисли, че някой от нашите взема пари от Брадли, защото той винаги знае кога ще отидем. Засега е с преднина, но няма да продължи дълго.

Бяхме привършили с яденето и Коридън зае позицията си на креслото. Поръчах бренди и пури. Коридън се беше настанил удобно.

— Добре, сега сигурно ще те убедя — казах аз, донесох Лугера и му го подадох.

Той остана за известно време втренчен в него с безизразно лице, после вдигна студен поглед към мен.

— Откъде дойде това? — ме попита.

Разказах му.

Огледа пистолета съсредоточено, разтърси глава и се отпусна отново.

— Ако знаеше колко много жени имат подобно проклето нещо у тях, нямаше да смяташ за необичайно — каза. — Почти всеки американски войник е донесъл по един от Германия и го е подарил на приятелката си. Защо си толкова настървен от това?

— Не съм — отговорих аз. — Но странното е, че тя го беше скрила в роклята си, нали? — изведнъж се зачудих дали не приличам на глупак.

— Добре, но можеш да си навлечеш неприятности с тези неща, ако тя нарочно ги е скрила. — Коридън се обърна, опъна си краката и помириса брендито. — Нещо по-конкретно?

Казах за осемдесетте лири и му ги дадох заедно с писмото до Ани Скот и пръстена, който намерих.

— Със сигурност си преровил дома й щателно — той ми хвърли едно око. — Не знам дали имаш право да влизаш..., а?

— Може би не — отговорих с пура в уста. — Но тази работа ме притеснява, Коридън. Имам чувство, че нещо не е наред — продължих с мъжа, който ме нападна.

Най-накрая той прояви някакъв интерес.

— Видя ли го?

— Беше дяволски тъмно и бях нападнат внезапно. Добре де — продължих, като видях, че се усмихва — бях и изплашен. И ти би се стреснал, ако беше на мое място. Мъжът се нахвърли върху ми с нещо като щанга от кола, имаше невероятно точен удар и ме трясна в главата. Не можах Да го огледам много добре, но ми се стори млад, слаб и тичаше като вятър. Мисля, че ще го позная, ако го видя отново.

— Какво според теб е търсил?

— Пистолета, предполагам — казах — затова те моля да го провериш. Виждаш ли, има някаква драскотина на барабана и като че ли име е изтрито от приклада. Смятам, че оръжието ще ни разкаже нещо.

— Четеш прекалено много детективски романи — той изсумтя. — Но няма да навреди, ако го проверим. — Коридън го помириса. — Стреляно е с него, преди около месец и нещо. Мирише също и на люляк.

— Нейният любим парфюм — му казах. — Така че, чу моята история. Предполагах, че повече ще се впечатлиш, но трябваше да те познавам по-добре. Проблемът ти е, че нямаш въображение.

Той потупка месестия си нос и отвърна:

— Може да нямам, но пък притежавам страхотен конски нюх и все още мисля, че Нета се е самоубила — повдигна плика с върха на ноктите. — Да видим ли сега какво има вътре?

— А можем ли?

— Полицията може да върши всичко — премигна той. Взе един молив, плъзна го под капака на плика, завъртя го лекичко напред-назад. След малки усилия, пликът се отвори. — Лесно е като знаеш как става — каза и ме погледна с неговата си половин усмивка. — Разбира се, трябва да имаш точна ръка.

— Ще си пазя личната поща далеч от теб — му казах. — Добре, какво е вътре?

Той погледна в плика и подсвирна. С два пръста издърпа куп напечатана хартия.

— Полици на приносител — рече той. Наведох се напред.

— Изглеждат много — зинах аз. Прокара пръсти по тях и продължи:

— Струват поне пет хиляди лири. Откъде ли ги е имала? — погледна отново в плика. — Никаква бележка. Хм, това е малко странно, смея да твърдя.

Аз се засмях:

— Едва тепърва се учудваш? На мен цялата работа ми е странна. Сега какво ще предприемеш?

— Ще замина първо до Лейкхам и ще се срещна с мис Скот. Искам да разбера откъде са дошли тези облигации. Ако тя не ми каже, сам ще проверя. Може да е трудна работа, но на всяка цена ще се справя.

— Може ли да дойда и аз до Лейкхам? — го попитах. — Ще играя Уотсън, а ти Холмс. И между другото искам да се запозная със сестрата. Ако не знае за смъртта на Нета, смятам, че трябва да съм там, когато разбере.

— Задължително ела — каза и се изправи на крака. — Утре сутрин? Ще пътуваме с кола.

— Дадено. Но не сме свършили още. Има едно нещо, което искам да те помоля. Искам да видя Нета преди да са я погребали.

— Малко е ужасяващо, нали? — заби в мен поглед. — Каква ще е ползата за теб?

— Развеселявам се — казах, дъвчейки пурата. — Искам да дойдеш с мен. Искам да я видиш, само за да я съдиш от по-добра позиция, когато капакът на тази история се отвори и аз съм сигурен, че това ще стане. Имам предчувствие, че сме напипали нещо голямо и ти ще ми благодариш дълго, затова че те вразумих.

— Никога не съм срещал друг като теб — промърмори Коридън и отиде до телефона да се обади в Скотланд Ярд.

Постоях така, докато поръчваше полицейската кола да ни вземе отдолу.

— Ела да ти кажа — ми каза след малко. — Ако не беше тая страхотна вечеря, щях да те пратя по дяволите, но предполагам трябва да си платя за забавлението. Кой знае, може да ме поканиш пак.

— Сигурно — му казах и го последвах по коридора към асансьорите.

Трябваше ни четвърт час да стигнем моргата и Дежурният полицай излезе да ни поздрави щом видя Коридън.

— Нета Скот — каза Коридън кратко. Винаги се държеше строго с нискостоящите по чин. — Тя е тук, при вас. Искам да я видя.

Полицаят, млад, червендалест, провинциалист, разтърси глава.

— Не сега, сър — каза той. — Беше тук, но преди час я откараха в моргата Хамърсмит. Коридън смръщи чело.

— О? По чия заповед?

— Не мога да кажа, сър — момчето пребледня.

— Не знаеш? — Коридън изръмжа. — Но със сигурност имаш официална заповед преди да предадеш тялото. Полицаят смени няколко цвята.

— Всъщност не, сър. Аз съм нов тук. Аз — аз не знаех, че трябва заповед в този случай. Шофьорът на линейката каза, че е станала грешка и останките трябвало да бъдат отнесени в Хамърсмит. И предадох тялото.

Коридън изпадна в ярост, блъсна го, влезна в офиса и тресна вратата.

Полицаят се вторачи след него и ме запита:

— Сега какво става, сър. Сгрешил ли съм нещо?

— Не след дълго ще разбереш — отговорих, чувствайки се неудобно.

След няколко минути Коридън излезе, мина покрай полицая и ме подкани с глава. На вратата се спря и се обърна назад.

— Доста ще си изпатиш за това, мой човек, не след дълго — грубо и отсечено каза на полицая и се отправи към колата.

Последвах го и след като потеглихме, запитах:

— Към Хамърсмит ли отиваме сега?

— Хамърсмит не е изпращал никого за тялото — изръмжа той. — Всеки един глупак би разбрал, че е номер. Преди два часа е докладвано за открадната линейка. Някой — вярваш или не — е отвлякъл тялото на Нета. Това е невероятно! Защо, по дяволите? — и заудря по гърба на шофьорската седалка със стиснат в ръка юмрук.