Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (21)

Глава двадесет и първа

Сервитьорът мина, побутвайки количката пред себе си. Отгоре беше наредена късна закуска за някого: кафе и кифла. Той погледна Джулиъс Коул. Забелязах израза му на снобско неодобрение. Продължи и изчезна по коридора. Но не и Джулиъс Коул. Той се вмъкна в стаята ми, със загадъчната си усмивка на лицето, поклащайки главата си и много самоуверен.

— Радвам се да те видя отново, бейби — каза.

Пуснах го вътре, защото бях толкова изненадан, че не можах да мръдна. Някъде в подсъзнанието ми взе да бучи, че опасността приближава.

— Какво искаш? — попитах, като затворих вратата.

Джулиъс Коул огледа стаята и зарея поглед през прозореца.

— Колко хубаво! — рече с ръце в широките си панталони. Синият му костюм беше протрит на лактите и дори на гърба беше успял да го оплеска. Зелената му риза — оръфана на маншетите, бялата вратовръзка — заваляна. — Често съм искал да надникна в Савой отвътре. Не предполагах, че е така хубаво. Гледката си струва парите — хвърли ми лукав поглед. — Колко струва такава стая?

— Я ми кажи какво искаш! — извиках аз. — И после ще се обадя на Коридън. Иска да те види.

Той се настани до прозореца и повдигна вежди.

— Знам — каза. — Но ти няма да се обадиш на Коридън.

Нямаше да е лошо да го фрасна по лявото око, но устоях на изкушението. Седнах.

— Казвай. Нещо се върти в онова, което го наричаш акъл. Какво е то?

Той извади смачкана кутия цигари от джоба си и запали една. Изпусна дим през тънките си ноздри.

— Искам малко пари назаем — каза.

— Нямам нищо против — отвърнах задъхано — но си сбъркал адреса. Опитай долу на рецепцията. Може да ти се доверят. Но не и аз.

Той се захили:

— О, не мисля, че ще ми откажеш, бейби — каза мило. — Тук съм, за да те изнудя.

— Защо ме смяташ подходящ за шантаж? — станах бдителен изведнъж.

— Никой не е подходящ — отговори той. — Понякога се чудя дали играта си струва риска — пооправи вратовръзката си с тънки, омазнени пръсти. Ноктите му приличаха на черни полумесеци. — Голям риск е, знаеш. Трябва да съм много внимателен, когато избирам жертвата си. Но дори тогава правя грешки.

— Смятай го и това за грешка — мрачно казах. — Не се поддавам на шантажи. И никога не съм.

Той почеса сплъстената си коса и се захили.

— Но тогава никой не би се поддал, бейби — отбеляза. — Зависи изцяло от обстоятелствата. В твоя случай, не виждам как ще си помогнеш.

— Като забия крак в твоето тяло — презрително отвърнах.

Тръсна цигарата си на пода и поклати глава:

— Толкова много хора искаха да направят същото. Винаги съм ги убеждавал, че няма да спечелят от това.

— Казвай!

— Чух какво си казахте с Коридън — той се захили. — Слушах отвън на вратата. Мога да те окача на въжето. Не е зле, нали?

— Не мисля, че можеш — бях разтреперан от гняв.

— Не бъди твърдоглав, бейби — изтъкна той. — Не бих рискувал да дойда до Лондон, както и тук, ако не смятах, че ще получа дивиденти. Имах късмет, че чух какво ти каза Коридън. Той ме иска и подозира, че знам какво е станало у Маджи. Е, аз няма да го разочаровам. Ще му разкажа.

— Ти нищо не си видял.

— Знам, но той не знае. Ще му кажа, че си бил влюбен в Нета. И че Маджи ти е казала, че Нета и Питър Френч са убили Ани. Ти не си искал Маджи да проговори пред ченгетата и си се опитал да я подкупиш. Но тя не приела и ти си загубил търпение и си я убил. Видях те да го правиш.

Забарабаних с пръсти по креслото.

— Не си, Коул — казах. — И го знаеш много добре.

Той кимна:

— Разбира се, че не съм, но няма никакво значение. Коридън очаква да чуе нещо подобно и аз ще му кажа, ако ме принудиш.

— Те ще искат да знаят защо не си им го казал преди — отсякох.

— Естествено, ще има проблем, но те няма да помислят за това. Аз също те видях да отиваш в апартамента на Селма Джакоби. Видях и Литълджонс да влиза по-късно, но не го видях да излиза.

— Налучкваш, а? — попитах.

— Никога не съм виждал апартамента на Селма., но мога да кажа на Коридън, че съм, нали? На него му трябва някой свидетел за тези убийства и той ще се вкопчи в моите приказки.

Знаех, че Коридън ще го направи.

Последва дълга пауза, после казах:

— Коридън не би бил доволен да научи, че си го разигравал като маймуна, като си идентифицирал Ани като Нета. Той ще ти сложи примката за това.

— Да, бейби — подсмъркна Коул. — И т’ва го имам предвид. Но те ще вържат твоя врат, тъй че аз всъщност не поемам чак такъв риск. И още повече не мисля, че ще отида при Коридън, защото ти ще ми платиш да си мълча.

Запалих цигара и се замислих за миг.

— Виж какво, трябва да имаш и Нета предвид — изфъфли той. — Тя също ще загази. Коридън ще повдигне обвинение за убийство срещу нея. Той е твърд — махна един косъм от сакото си и с преувеличен жест го хвърли през прозореца. — Трябва да признаеш, че не съм снизходителен, но ти не се тревожи. Няма да искам много. Желанията ми са скромни. Какво ще кажеш за еднократно плащане на петстотин лири? Разумно е, нали?

— Но ти ще се върнеш след седмица и нещо. Знам ги тия въшки като тебе.

Той тръсна глава:

— Не ме обиждай, бейби. Не е учтиво. Не правя бизнес така. Дай ми петстотин лири и си свободен да напуснеш страната, когато пожелаеш. Петстотин лири ще ме държат дълго. Аз не съм екстравагантен, бейби. Имам елементарни нужди.

— Трябва ми малко време да помисля — казах. — Можеш ли да се върнеш тук днес следобед?

— Но какво има за мислене? — ме попита той, клатейки главата си насам-натам.

— Просто да свикна с идеята, че съм изнудван — отговорих аз, като ми се искаше да забия юмрук в това дебело, отпуснато лице. — А също искам да помисля как да се измъкна от това. Точно сега не виждам никакъв начин.

— Има един, бейби — захили се Коул — Коридън иска да те сгащи. А какво са петстотин лири за теб? Нищо — сиво-зелените му очи обходиха стаята. Свикнал си с хубавите неща в живота. Не би искал да прекараш седмици в килията. Точно това имам предвид, дори и да не докажат, че си виновен: седмици в една килия.

— О, ти си направо търговец — казах и станах на крака — Върни се в три и половина. Или ще те пратя по дяволите, или ще ти дам парите.

Коул се размърда и застана далеч от мен.

— Добре, бейби — наблюдаваше ме внимателно — Искам парите в банкноти. — Той огледа за последно стаята и разклати глава. — Хубава е. Може и аз да си взема една. Ще сменя обстановката след ужасния ми апартамент.

— На твое място, не бих — казах — Не и в този костюм. Те ще те изритат оттук.

Гадното му лице леко пребледня.

— Това не е мило от твоя страна, бейби.

Наблюдавах го как си тръгва, структурата му беше като на шофьор на камион. Стъпваше меко, нахакано, като танцьор. След като зави по коридора аз се върнах в стаята си, сипах си голяма чаша уиски и седнах до прозореца. Нещата се развиваха малко бързо за мен. Щях да експлодирам. Ако исках да реша тази загадка извън килия, трябваше да действам бързо.

Помислих за секунди, изпих уискито и реших, че трябва да видя Нета. Скочих, грабнах шапката си и се спуснах към вратата.

В този миг телефона иззвъня. Поколебах се, но вдигнах слушалката.

— Хармас?

Познах гласа на Брадли, какво ли искаше той.

— Как са ти предните зъби, Брадли? — попитах аз. — Още усещам болките ти. Ако имаш някой здрав зъб, кажи ми да ти го оправя.

Очаквах да започне да ругае, но той не почна. Звучеше почти мило.

— Добре, Хармас — каза — Остави това. Сега сме квит. Аз ти дадох урок, ти ми го върна. Нека забравим.

Едва повярвах на ушите си.

— Тогава какво? — попитах.

— Искам си пръстените, Хармас. Струват две хиляди лири. Може би ги взе на майтап. Не казвам, че си ги откраднал, но си ги искам обратно.

Това беше достатъчно разумно, си помислих, но как да му ги върна обратно.

— В Коридън са — казах — По-добре попитай него за тях.

— Не ме интересува в кого са — изръмжа — Искам си ги обратно. Ти ги взе. Ти ми ги върни.

Зачудих се дали Коридън ще се съгласи, но се съмнявах. Изпотих се.

— Но не мога да ги взема обратно без да ме арестуват. Ти се обади на Коридън, кажи му, че съм ги взел на майтап и го помоли да ти ги върне. Той ще се опита да те накара да заведеш жалба срещу мен, но не е необходимо да го правиш. Това е единствения начин да си ги вземеш обратно.

— Ако не ми донесеш тези пръстени до четири следобед, ще подам жалба срещу теб, проклет да си — Брадли затвори телефона.

Застинах за миг, после набрах Уайтхол 1212. Някой отговори, че Коридън е извън града и ще се върне късно. Благодарих и затворих.

— О, по дяволите — изругах.

Забързах към асансьора, слязох долу и хванах такси до Кромуел Роуд.

Влезнах в къщата на мисис Крокет, изкачих стълбите до първия етаж и се заслушах. Не чух нищо, прекосих до апартамента на Маджи Кенит и почуках.

— Стиви е, скъпа — извиках.

Вратата се отвори веднага. Нета се втренчи в мен с широко отворени очи. Погледнах навътре, очаквайки да видя Джулиъс Коул. Но го нямаше. Влезнах в стаята и затворих.

Нета беше облечена в почти прозрачна пижама. Беше така очарователна, че ако нямах толкова проблеми на главата си, щях да се възползвам от възможността. Но само казах остро:

— Наметни си нещо, дете. В сравнение с теб, на туристическата карта няма толкова интересни места.

— Какво става? — запита тя, грабна един копринен халат и си го наметна. — Защо си дошъл? Нещо нередно ли има?

— Да, много — отговорих аз и седнах на облегалката на едно кресло. — Нещата се движат бързо, дяволски бързо за мен. И реших, че е добре да поговоря с теб.

Тя седна на канапето. Сетих се за Маджи Кенит и по начина, по който изглеждаше, просната там с прерязано гърло.

— Не сядай там — рязко извиках — Точно там я намериха.

— Успокой се, Стиви — каза Нета без да мръдне. — Ти не губиш самообладанието си, нали?

— Не, по дяволите. Добре, стой там щом искаш — облещих се срещу нея за миг. — На теб ти няма нищо, нали, Нета?

Тя поклати глава:

— Не, откакто си с мен. Какво не е наред, Стиви?

Разказах й как Коридън и Коул са ме посетили и какво са казали. Казах й и за обаждането на Брадли. Тя ме изслуша без да ме прекъсне.

— Е, това е положението — заключих аз. — Как ти се струва?

— Има само един начин да се измъкнем — каза тя след малко. — И двамата да напуснем страната. Дори ако не ти припишат убийствата, ти ще лежиш в затвора със седмици. Какво ще правя аз тогава?

— Да, мислех за това. Но ако избягам, Коридън ще реши, че съм виновен.

Тя скочи на крака и се хвърли към мен.

— Стиви! Не виждаш ли? Трябва да изчезнеш, докато не се размине. Можеш да пишеш на Коридън, когато пристигнеш в Америка, можеш да му разкажеш цялата история. Но ако изчакаш сега, никога няма да се измъкнем. Френч ще ме пипне. Трябва да спасиш и мен, и себе си.

Сложих ръка на бедрото й. Допирът до коприната беше невероятен. Спомних си хубавите ни нощи и я погалих.

— Добре — казах. — Ще се измъкнем оттук, докато нещата се уталожат. Ще разкажа на Коридън историята от безопасно разстояние. Сега май е по-добре да направя някакъв план.

— Нека да тръгнем тази нощ. — Нета сграбчи ръката ми. — Мислиш ли, че можем да го направим тази нощ?

— Но ако не успеем, никога няма да се измъкнем — й отговорих. — Веднъж ако разберат, че се опитвам да избягам, те ще наблюдават всяко летище — аз я придърпах по-близо до мен. — Брадли ме притеснява. Може да успея да се справя с Коул, но Брадли е истинска напаст. От къде си взела онези пръстени, Нета?

— Аз не съм му ги дала.

— Той каза, че си. Каза, че ги е купил от теб за триста лири.

Тя тръсна глава:

— Разбира се, че не. Казах ти какво се случи. Отидох при него, казах му истината и го помолих за малко пари. Той ми даде двеста лири. Той ти е казал тия глупости за пръстените, за да ме защити. Спомням си, че винаги държеше много бижута в офиса си.

Аз зачупих пръсти:

— Боже мой! Какъв съм идиот. Трябваше да се сетя, че ме лъже. Какъв смотаняк съм да ги взема. Може да отнеса три месеца. Нарича се грабеж с насилие.

— Няма да има никакви три месеца, защото няма да си тук — каза Нета. — Колко скоро можеш да направиш плана?

— Още сега — рекох и посегнах към телефона. Набрах един номер и зачаках. — Ти ли си, Бикс? — запитах, когато ми се обади някакъв мъж.

— Самият той — отговори гласа.

— Обажда се Стив Хармас, Идвам да те видя. Важно е. Кога е следващото ти пътуване?

— Здрасти, Стиви. Защо? — отговори той. — Радвам се да те чуя отново. Какво си се развълнувал?

— Ще ти кажа като се видим. Кога е?

— В десет и половина довечера — отвърна. — Искаш да тръгнеш с мен?

— Да, искам — казах. — Ей сега ще дойда при теб.

Затворих телефона и се обърнах.

— Стискай палци, дете. Може да успея да го убедя да ни вземе. Приготви се и ме чакай точно в девет.

Тя се хвърли да ме прегръща.

— Ти си чудесен, Стиви — изплака тя, с очи изкрящи от вълнение.

— Да, такъв съм — казах, чувствайки се като мръсник. — Но спести празненството за след като стигнем Атлантическия.

Позволих й да ме целуне, но аз не я целунах. Чувствах се като докоснат от Юда.

До три и двадесет бях свършил с приготовленията си за вечерта и си бях в стаята, за да чакам Джулиъс Коул.

След като оставих Нета, отидох да видя Хари Бикс и да му обясня каква молба имам. Заинтригуван от историята, която му разказах, той веднага се съгласи да се включи. После хванах такси до офиса на Морнинг Мейл и прекарах час с Фред Улман. Както и предполагах, той беше работил като мишка и с информацията, която беше събрал, трябваше да действаме бързо.

Коридън беше заминал за Лейкхам и въпреки усилията ми, не можах да се свържа с него, така че той щеше временно да отсъства. Знаех, че ще се върне вечерта, но дотогава трябваше или да завърша моята история, или щях да затъна. От една страна бях доволен, че не е тук. Отсъствието му проясни мислите ми и аз се възползвах от това. Когато се върнеше, щеше да се удиви, че съм разкрил случаят Аленби и щеше да получи най-жестокият шок в живота си.

Но сега трябваше да се кооперирам с полицията. При предишното си посещение в Лондон се бях сприятелил с детектив — инспектор О’Мали от участъка на Боу Стрийт. Коридън ни беше запознал и О’Мали с удоволствие ми разказа за работата на съда. Реших да го помоля за помощта му и му се обадих. Когато обясних причините за своето обаждане, той настоя да ме заведе при шефа на Коридън в Скотланд Ярд. Решено беше, че трябва да се действа незабавно.

Сега, седейки в стаята си в Савой, се отпуснах, сигурен, че с настъпването на нощта случаят Аленби и убийствата на Маджи Кенит и Хенри Литълджонс ще бъдат разкрити.

Едва бях прехвърлил целия план в главата си, за да се убедя, че няма нещо недообмислено, и чух почукване по вратата. Джулиъс Коул беше пристигнал.

Станах и отворих.

Ето го него, оглеждайки ме в очакване и клатейки главата си. Той се беше попригладил. Някои от петната на сакото бяха изчезнали; беше сменил оплесканата си бяла вратовръзка с по-малко оплескана жълта. В илика на сакото си беше забол стръкче момина сълза.

— Здравей, бейби — каза. — Не съм подранил, нали?

— Влез — отворих широко вратата.

Той пристъпи и се огледа.

— Знаеш, че я харесвам. Колкото повече я гледам, по-хубава става. Приготви ли парите, скъпи?

— Разбира се. Ей там, в онова бюро са.

Не можа да се въздържи, въпреки усилията. Лицето му светна, очите заискряха, той се захили.

— Петстотин лири! — възкликна, потърквайки големите си, отвратителни ръце. — Не мога да повярвам!

— Седни долу! — казах, като затворих вратата. — Още не си ги получил, така че успокой топката.

Усмивката му застина, но се насили да я задържи върху лицето си и ме погледна плахо.

— Но нали си решил, скъпи? — попита. — Постъпваш разумно, нали?

— А как ще съм сигурен, че като вземеш парите, няма да се върнеш за още? — запалих си една цигара.

— Моля те, не говори така — дяволито ме погледна. — Уверих те, че не процедирам така. Харесва ми да мисля, че съм честен изнудвач. Може да ти прозвучи абсурдно, но си имам принципи. Играя честно и се придържам към правилата.

— Не бих ти се доверил. Сядай долу! Искам да поговорим.

Той се поколеба, но настани гнусното си тяло в креслото.

— Бих желал да не си толкова мнителен, бейби — изплака той и се намуси. — Моите условия са ясни. Ти ми даваш петстотин лири, аз си мълча и ти напускаш страната. Става толкова просто, нали? Не мога да ти причиня нищо лошо, ако ти не си тук.

— Още не съм заминал — казах. — Нищо не ти пречи да ме прецакаш на два пъти, докато чакам да отпътувам, нали така?

— Но аз не бих направил подобно нещо — запротестира Коул. — Не е в стила ми да съм подъл.

— Напомни ми да поплача на тия сантиментални приказки някой път. Я си представи, че Коридън те притисне? Как ще разбера, че не си му казал, че не Нета, а сестра й е умряла?

— Не ставай глупав, бейби — отвърна той. — Нали ако кажа това на Коридън, ще си навлека неприятности?

— Сестра й умря, нали?

Той премига:

— Разбира се.

— Откъде знаеш? Виждал ли си някога сестра й?

— Разбира се — повтори той, попипа се за носа и се втренчи замислено в мен.

— А защо каза, че е била Нета?

— Не смятам, че трябва да се задълбочаваме в това, бейби — размърда се неудобно. — Имам си причини.

— Колко ти плаща Питър Френч, за да мълчиш? — изстрелях въпроса.

За миг се втрещи, след това се захили.

— Май не пропускаш много. На този въпрос не мога да ти отговоря. Ще наруша дадена дума.

— Добре — свих рамена. — Нека се върнем на темата. Искаш от мен петстотин лири или в противен случай ще дадеш на Коридън лъжливи факти, за да ме натопиш в две убийства, така ли е?

— Да, това е идеята — каза със самодоволна усмивка. — Но се съмнявам, че можем да го напишем някъде. Но между нас двамата, да, това е идеята.

Кимнах, доволен.

— Можеш да вземеш парите. И господ да ти е на помощ, ако се опиташ да ме преметнеш. Ще те намеря и ще те направя на пихтия.

— Имаш думата ми — каза с патетично достойнство. — Тя е достатъчна. Ти си американец, и естествено, не можеш да разбереш, че с думата си англичанинът залага собственият си живот.

— Я се разкарай с това високомерие, ти дебела въшко! — изкрещях.

Повдигаше ми се.

— Не мислиш ли, че загубихме доста време? — поклати той глава. — Къде са парите?

Отидох до бюрото, отворих го и извадих едната пачка, която преди бях решил да дам на Нета. Хвърлих я в скута му.

— Ето — казах, като го наблюдавах. Той се втренчи в парите, очите му изхвръкнаха. Пипна ги, погали ги.

— Вземай ги и се махай.

— Имаш ли против да ги преброя, бейби? — запита с развълнуван глас. — Не че не ти вярвам, но така правят бизнесмените. А и може да си ми дал повече — избухна в смях.

— Давай, но побързай. Не мога да те понасям повече.

Настъпи дълга пауза, докато ги преброи. Трепереше от възбуда, изцяло обсебен от шумоленето на банкнотите. Накрая свърши и кимна. Имаше проблясък на недоверчив триумф в очите му.

— Добре, бейби, — каза — не мислех, че ще си толкова лесен. Смятах, че ще си имам доста проблеми с теб. — Прибра банкнотите в джоба си и се усмихна по загадъчния си начин. Не беше приятна гледка.

Аз се засмях.

— Измитай се, дебела въшко!

Той погледна към момината сълза, окачена на илика му, свали я и я остави на масата.

— За спомен, бейби — каза и се закикоти.

Дойде ми много.

— А ето ти нещо и за спомен от мен! — отдръпнах се и го тряснах по окото. За момент той се стъписа, после се затътри, стенейки.

— Звяр! — той изскимтя. — О, ти жесток, отвратителен мръсник!

Направих заплашително движение към него. Той се хвърли към вратата, като се опита да я отвори. Отвън в коридора го чакаше един грамаден, цивилен полицай.

Коул се облещи, получи един здрав юмрук и се олюля назад. Цивилното ченге му се усмихна.

— Здрасти, скъпи — каза.

Коул, все още държейки окото си, се втренчи в него за повече от минута, после лицето му се сбръчка и колената му омекнаха.

Полицаят пристъпи към него. Коул се дръпна.

Затворих вратата след полицая.

— Значи ти предугаждаше, че ще си имаш проблеми с мен, а? — казах мрачно. — Момче! Достатъчно ли беше? — Отидох до банята и я отворих. — Хайде, О’Мали, можеш да излизаш вече.

Детектив-инспектор О’Мали излезе, следван от още един цивилен с тетрадка в ръка.

— Всичко ли записа? — попитах.

— Всяка дума — каза О’Мали и потри ръце. Най-сладкият разпит, за какъвто винаги съм мечтал. Ако не отнесе десет години, нека ме заклеймят като лъжец.

Трите ченгета се захилиха към Коул. О’Мали се приближи до него и го хвана за ръката.

— Аз съм детектив-инспектор О’Мали от Боу Стрийт, а те са полицейски служители. — Мое задължение е да те арестувам и да те обвиня в шантажиране. И също да те предупредя, че всяка казана твоя дума може да се използва срещу теб в съда.

Лицето на Коул позеленя.

— Не може да направите това с мен — изпищя той. — Този е мъжът, когото трябва да арестувате. Той е убиецът — посочи с треперещ пръст към мен. — Той уби Маджи Кенит и Хенри Литълджонс. Видях го! Не можете да ме арестувате! Аз съм почтен гражданин.

О’Мали се захили.

— Можеш да кажеш това на съдията. Сега идваш с мен.

Другите две ченгета застанаха от двете страни на Коул. Единият извади моите пари от джоба му и ги подаде на О’Мали.

— Ще трябва да ги задържим — ми каза той. — Но ще си ги получиш обратно, когато делото приключи.

— Надявам се — отвърнах усмихнат. — Гадно ми става да си помисля, че могат да отидат във вашият фонд за спортни цели.

Тримата полицаи се засмяха.

— Хайде — О’Мали подръпна Коул. — Ще те нагласим и спретнем в килията.

Коул се извърна назад.

— Той е убиецът, казвам ви — безумно закрещя. — Арестувайте го! Той ще се измъкне от страната. Чувате ли? Той ще избяга.

— Не се вълнувай, скъпи — каза единият от цивилните. — Ако се държиш прилично, ще ти дам голяма чаша какао в участъка.

Коул свали ръка от окото си, което беше подуто и посиняло.

— Той ме наби! — извика Коул. — Искам да го съдя за насилие. Арестувайте го!

О’Мали погледна състрадателно.

— Ти ли го направи? — ме попита, клатейки тъжно глава.

— Аз? — казах шокирано. — Не ми е и минавало през ум. Той беше нетърпелив да похарчи парите си и, горкият си удари окото в бравата на вратата, като се хвърли към нея.

О’Мали се закикоти силно.

— Трябва да побързаш — намигна към Коул.

Аз се приближих до Коул и се усмихнах.

— До скоро, въшко — казах. — Следващият път, когато се опиташ да изнудваш, не избирай журналист. Ще се видим след десет години.

Отведоха Коул. Той вървеше безмълвен, зашеметен, вцепенен.

На вратата О’Мали погледна през рамо.

— До довечера — каза.

— Да. До тогава и Коридън ще се върне — отговорих аз. — Не бих пропуснал да видя лицето му, когато му поднеса малката си изненада за целия скоч в Лондон.

— Нищо, че съм въздържател, и аз не бих пропуснал. — О’Мали каза почтително.