Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (20)

Глава двадесета

Върнах се в Савой следващата сутрин малко след единадесет. Докато питах за оставени съобщения, усетих нечия ръка върху рамото си. Взех си ключа, обърнах се бавно.

Коридън, грамаден и много кисел стоеше зад мен.

— Добре, добре — усмихнах се приятелски. — Моят стар приятел, който винаги се появява като Борис Карлов. Какво те води насам? Да не си се загубил?

Той тръсна глава. Очите му бяха ледени, устата стисната.

— Искам да говоря с теб, Хармас. Може ли да се качим в стаята ти?

— Нека да идем в дневния бар — отговорих. — Току що го отварят. Изглеждаш така, че трябва да пийна нещо.

— Мисля, че трябва да отидем в стаята ти.

— Е, щом настояваш. Хайде тогава. Не изглеждаш доволен, както обикновено. Какво те тревожи? Не ми казвай, че си се влюбил или че имаш стомашно разстройство?

— Не ми е до смях — отвърна той и се отправихме към асансьора.

— Това ти е вечният проблем — казах. — Нямаш чувство за хумор.

Качихме се на втория етаж.

— Ако имаше чувство за хумор, щеше да си изключителен мъж. Виж мен — казах като вървяхме към стаята ми. — Докъде щях да стигна, ако не пусках по някой майтап от време навреме. Ще ти кажа. Щях да лежа в отчаяние. И знаеш ли защо? Защото мисля, че ще ме арестуваш!

Той ме стрелна с поглед.

— Какво те кара да кажеш това? — попита докато аз отключвах стаята си.

— Приличаш ми на идеалния детектив, дошъл да ме арестува — казах. — Само дето ще останеш разочарован.

— Ще видим тая работа — рече, влезе в стаята, свали си шапката и се обърна към мен.

Забелязах синината над слепоочието му, където го бях ударил с крака на масата, и се надявах, че няма никакви доказателства да ме свърже с онзи бой.

— Ей, ей — казах, като го погледнах. — Мой ред е да питам? Кой те подреди така? Или си се опитвал да си строшиш главата в стена?

— Ще прескочим това, ако нямаш нищо против.

Никога не го бях виждал толкова сериозен преди. — Къде беше снощи?

Ето, задава се, помислих си и тръгнах да взема бутилка с уиски.

— Не ти влиза в работата — мило отвърнах. — Искаш ли едно? — отворих бутилката и налях.

Той разтърси глава.

— Това е моя работа, и по-добре да осъзнаеш, че положението става много сериозно за теб.

Пийнах една глътка и го погледнах:

— Сега се чудя, какво имаш предвид, Коридън? — С други думи, какво, по дяволите, те гложди?

— Да си чувал някога за Литълджонс?

— Разбира се. Частен детектив. Защо?

— Ти си го наел, нали?

— Ами, да... Все още работи за мен. Какво общо има тук?

— Доста. Убит е миналата нощ.

Изписах на лицето си, каквото се надявах, че е изненадано зяпване, оставих чашата си и казах:

— Убит? Боже мой! Литълджонс убит?

Не стана много убедително и аз видях, че Коридън се подвоуми.

— Предупредих те, Хармас, че следващото убийство, свързано по някакъв начин с теб, ще ти се отрази зле. Е, знаеш сега какво те очаква, нали?

— Няма да загубя сега чувството си за хумор, Коридън. Не можеш да ме изплашиш, или може би греша? Нямам нищо общо със смъртта на Литълджонс и ти много добре знаеш това.

— Мисля, че имаш. — Коридън присви очи.

Аз се втренчих в него и неловко срещнах пронизващият му поглед.

— Чакай малко. Ти не говориш сериозно, нали? — попитах, като се опитах да се засмея. Прозвуча доста призрачно и за самият мен и аз млъкнах. — Шегуваш се, нали?

— Не — повтори Коридън. — Съветвам те да се отнесеш сериозно към това.

— Добре, ще се постарая. Но очаквам да ми обясниш за какво говориш?

— Кога за последно видя Нета Скот? — той изстреля думите.

Не бях подготвен точно за това и се поколебах. Той веднага забеляза реакцията ми и лицето му се изопна.

— Доколкото си спомням, не съм я виждал от около две години — пророних бавно.

— Не си я видял снощи?

— Снощи? — повторих. — Ти луд ли си или какво? Тя е мъртва от седмица. Или искаш да кажеш, че си намерил тялото й?

Той се заклати към креслото и седна.

— Виж, Хармас, така няма да стане — каза тихо. — И двамата знаем, че Нета е жива.

Погледнах към ръцете си, видях ги да треперят и ги скрих в джобовете.

— Не съм виждал Нета от две години — твърдо повторих.

Той ме изучаваше, после поклати глава.

— Къде прекара миналата нощ?

— Това е нещо, което не мога да споделя с теб — зареях поглед из стаята. — Въпрос на честолюбие.

Коридън едва се въздържаше.

— Виж, Хармас, ако не ми кажеш къде си бил снощи, нямам друга възможност, освен да те отведа в участъка. Не искам да го сторя, но ако продължаваш да се държиш като глупак, ще е дяволски по-добре да те замъкна там.

— Ти не смяташ наистина, че съм убил Литълджонс, нали? — попитах, втренчен в него.

— Ако искаш да те предупредя и да го сторя по официалния ред, ще го направя — каза Коридън. — За момента се отнасям към теб като към приятел. Ако можеш да ме убедиш, че не е възможно да си бил там по време на престъплението, ще бъда доволен. Но ако не успееш да ме убедиш, ще те арестувам.

Седнах, преструвайки се на шокиран.

— Добре, щом е така. Явно ще трябва да ти кажа. Бях с Кристел Годуин.

Чертите на лицето му се втвърдиха.

— О, така ли? В колко часа се срещнахте и в колко се разделихте?

Разбрах накъде биеше и отговорих:

— Взех я от Блу Клуб отвън, кога ли... — в десет и десет. Помня, защото погледнах часовника си, когато тя се появи. Уговорката ни беше за десет и аз бях нетърпелив, защото тя закъсняваше. После отидохме в апартамента й.

— Кога си тръгна? — изръмжа Коридън.

— О, трудно ми е да споделя. Нали ще си остане между нас? Тръгнах си тази сутрин.

Той продължително ме изгледа, доста пронизващо.

— Много очевидно и желязно алиби, Хармас. Момичето би изрекло всякаква лъжа, за да спаси кожата ти.

— Предполагам — казах, като залепих една вдървена усмивка на лицето си. — Все пак й дадох шест чифта копринени чорапи. Очаквам тя да ми се отплати. И въпреки всичко, Коридън, това е алиби. Ако смяташ, че твоят стар другар ще ти сервира подобна лъжа, тогава съжалявам. За мен е по-трудно — аз съм обиден.

— Ще видим това — дрезгаво отговори Коридън. — Може да успея да разтърся тази млада жена. Няма да ми е за пръв път да преследвам някого за лъжесвидетелство. Може пак да успея.

Молех се Кристел да е по-издръжлива, отколкото смятах и стиснах палци наум.

— Добре, ако не ми вярваш, говори с мис Годуин — вдигнах рамена. — Тя ще те увери, въпреки че аз не успях. Отбий се после да ми се извиниш мило. Ще ти струва бутилка шампанско.

— Не мисля, — каза Коридън, като се облегна назад — не спомена ли веднъж, че любимият парфюм на Нета бил с аромат на люляк? — той продължи, рязко сменяйки темата. — Помниш ли?

— Да помня? — отвърнах. — Казвам много неща и нямам предвид и половината от тях. Защо замесваш парфюма на Нета в тази жалка история?

— Ухаеше силно на люляци в апартамента, където е убит Литълджонс. — Коридън отговори. — Съветвам те, Хармас, да кажеш истината. Със сигурност знаем, че Нета е жива. Знаем, че е забъркана в грабежа Аленби, че е присъствала, когато са убили сестра й, както й че се оказва съучастничка. Знаем също, че е била в апартамента, когато е убит Литълджонс.

Повдигнах вежди, не казах нищо, но се чувствах смазан. Мислех, че Коридън обикаля в кръг; а сега излиза, че знае колкото мен за този случай.

— Какво знаеш за едно Бентли — жълто и черно? — застреля ме ненадейно с въпроса.

Разбрал е от Мериуедър, реших аз и повдигнах рамена.

— Литълджонс ми каза, че го е видял пред къщата в Лейкхам, само това. Защо?

— Издирваме колата — рече той. — Подозираме, че собственикът е замесен в убийството на Ани. Знаеш ли къде е колата?

Поколебах се, но прецених че ще стане опасно, ако му кажа за Питър Френч. Бих могъл да имам тази информация само от Нета и това си беше капан, в който той с удоволствие щеше да ме гледа как падам.

— Нямам представа — казах.

— Струва ми се, Хармас, че се държиш като сляп глупак — измърмори. — Опитваш се да предпазиш Нета Скот, защото навремето сте били гаджета. Сигурен съм, че си се опитал да я предпазиш и снощи, когато Литълджонс ви е изненадал. И още повече, ти си го ударил и си го убил. Как ти се струва това?

Започнах да се изпотявам.

— Харесва ми — казах с изкривена усмивка. — Какво въображение си развил!

Той зачака търпеливо да чуе дали ще кажа още нещо, после продължи:

— Това е сериозно обвинение, Хармас. А също можеш да бъдеш обвинен и за убийството на Кенит.

— Мога ли? — неразбиращо се втренчих.

— Да, там е ясно. Може да си убил Маджи Кенит, защото е разбрала, че Нета Скот е жива. Ти си последният, който я е видял, и ако открия Джулиъс Коул, той може би ще ми каже какво е станало, когато сте били двамата с Маджи. Трябва ми само един свидетел, Хармас, и ще ти подпаля чергата.

Аз изпих уискито си. Имах нужда. Това ми се отрази по-зле, отколкото очаквах.

— Трябва да се прегледаш, Коридън — казах трескаво. — Работиш прекалено много или страдаш от нещо.

— Не се тревожи за мен — студено ми отвърна. — По-добре си гледай себе си. От мига, в който стъпи в тази страна, се забърка в убийства. Предупреждавах те да си гледаш твоята работа, сега предполагам съжаляваш, че не си ме послушал.

— Да, и да си говорим на малки имена и да плащам вечерите ти — разтърсих главата си. — Е, майка ми винаги казваше да не се доверявам на ченге. Давай, Коридън, опитай се нещо да ми прикачиш. Няма да успееш, но опитай. Проблемът в Британския закон е, че задължението се пада на теб да докажеш, че съм виновен, а не на мен да докажа, че съм невинен. Докато не намериш няколко достоверни свидетели, не мисля, че трябва да се разпалваш от изкривените си теории.

Той се изправи и тръгна към вратата.

— Когато хвана Нета Скот и Джулиъс Коул, ще разполагам с необходимите свидетели — пророни тихо. — Тези двамата, мисля, бързо ще проговорят, за да те пипна. Не забравяй, че нямам в моята практика неразкрито убийство.

— Изключението винаги потвърждава правилото. Може би трябва да се подготвиш за първия си голям провал.

Той извади от джоба си малка кутийка. Познах я моментално. Взех я от Кристел предната нощ и изпратих на Коридън четирите пръстена, които взех от Брадли. Те ме притесниха. Ако не бяха свързани с делото Джакоби, бях безпомощен. Реших да му ги изпратя анонимно с надеждата, че той ще ги идентифицира.

— Виждал ли си това преди? — рязко ме запита.

Тръснах глава:

— Не ми казвай, че някой от твоите почитатели ти е изпратил подарък?

Отвори кутията, извади пръстените и ги заклатушка в ръката си.

— А тези тук?

Пак поклатих глава:

— Не, какво е това? Част от плячката на Джакоби?

Той ме изгледа остро:

— Защо мислиш така?

— Още ходя на гледачки — усмихнах се. Ще се изненадаш от това, което ми казаха.

— Не са от плячката на Джакоби — категорично заяви и ме прониза с очи. — Пристигнаха анонимно за мен тази сутрин. Ти ли ги изпрати?

— Аз? — примигах. — Скъпи Коридън, колкото и да те харесвам, бих устоял да ти изпратя четири пръстена с диаманти.

— По-добре спри с тези глупости — лицето му почервеня. — Мисля, че са дошли от теб.

— Много, много грешиш. Защо ти се струва така?

— Няма да е трудно да ги проследим — продължи той, игнорирайки въпроса ми. — Пощенската лепенка и печат ще ми кажат всичко, което е необходимо.

— Ако питаш мен — започнах да се притеснявам — някой идиот ги е откраднал, после се е разкаял и ти ги е пратил да ги върнеш на истинския собственик.

— И аз мислех така, докато не проверих. Нямаше сигнал за тях, че са откраднати. Пробвай друга история и този път някоя по-добра.

— Трябва да кажа, че си доста проклет тази сутрин. Хайде ти предположи! Защо ще ми е да ти изпращам тези пръстени? Кажи де.

— Вероятно си се забъркал в нещо, което не ти влиза в работата, намерил си пръстените и си ги взел, като си мислел, че са от плячката на Джакоби. Няма как да ги провериш и затова си ми ги пратил, за да проверя дали принадлежат на Аленби. Е, оказа се, че не. Сега ще открия истинският им собственик и ще го убедя да доложи за кражба. Може да знае кой е крадецът, и ако се окажеш ти, приятелю, ще ти сложа въжето на шията — завъртя се на пети и изляза от стаята.

Изпих уискито на един дъх и сбръчках чело. Реших, че Коридън не си знае работата. Ако Брадли проговори, ще ме хване натясно! Първо трябваше да предупредя Кристел да е подготвена, когато Коридън й покаже кутийката. Тъй като е нейна, можеше лесно да се стъписа. Обадих й се и й обясних какво се е случило.

— Идва към теб — казах. — Ненадейно ще те притисне за кутийката. Много внимавай!

— Остави на мен, скъпи, — отговори Кристел. — През целият си живот съм искала да ме разпитва ченге. Ще се справя с него.

— Е, не бъди толкова самоуверена — я предупредих. — Тоя трудно можеш да го баламосаш.

— Нито пък мен — каза — само ти можеш. Забавлява ли се добре снощи? — допълни свенливо.

— О, забавление е меко казано — усмихнах се аз. — Това преживяване ще ме държи доживотно. Ще го повторим пак скоро.

Затворих, запалих цигара и се замислих. Трябваше много да внимавам какво правя. Коридън дишаше във врата ми и ако не можеше да ми окачи убийство, то най-малкото можеше да ме тикне в затвора.

Започнах да крача нагоре-надолу. Леко се почука на вратата. Прекосих стаята и отворих. Опулих се.

Джулиъс Коул стоеше пред мен с накривена на една страна глава и повдигнати вежди.

— Здрасти, бейби — каза, като погледна в стаята. — Искам да говоря с теб.