Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (2)

Глава втора

Мисис Крокет беше слаба малка женица със светли, подозрителни очички и тънка стисната уста.

Не ме позна. Помисли си, че съм репортер, дошъл да описва случката и се взираше в мен през полуотворената врата, готова да я затръшне пред лицето ми.

— К’во искаш? — попита с писклив, раздразнен гласец, — Имам достатъчно работа, за да отговарям на глупави въпроси, така че се измитай от тук.

— Не ме ли помните, мисис Крокет? Аз съм Стив Хармас, приятел на Нета.

— Значи един от приятелите й, а? — рече тя. — Сутеньори, така им викам аз — примижа към мен и поклати глава. — Да, май че съм те виждала. Тъй, чул си к’во е станало, а?

— Да — потвърдих аз. — Исках да поговоря с теб. Нета имаше ли дългове? Ще оправя всичко, което дължи.

Неодобрителния й поглед премина в лакома и пресметлива хитрост.

— Дължи ми един наем — рязко каза тя. — Никога не мислех, че ще си го получа. Но щом ще плащаш дълговете й, по-добре влизай.

Последвах я през тъмен коридор, който миришеше на котки и варено зеле до мрачна и опушена стая, наблъскана с бамбукови мебели.

— Значи ти дължи пари? — гледах жената.

— Добре де, не — тя се поколеба. — Тя винаги си е плащала. Но си имахме уговорка да дава един наем напред. Мисис Крокет се втренчи в мен.

— Отде да знам? — ядоса се тя — Не съм се занимавала с нея. Нищо не знам за нея. Никога не бих я пуснала тук. Да ми довлече такива неприятности.

— Кога се случи това?

— По-предната нощ. Мистър Коул намириса газ и ме извика. Почуках на вратата й и като не чух отговор предположих к’во е станало с малката глупачка — очите й се присвиха. — Наистина т’ва ме притесни и мистър Коул се обади на полицията.

— Видя ли я?

Мисис Крокет започна пак.

— Кой, аз ли? Искаш да преследва сънищата ми ли? Не, не я видях. Мистър Коул я идентифицира. Той е толкова мил. Тъй де, той я знаеше щото винаги щъкаше напред-назад от апартамента си, щом чуеше нещо.

— Добре — извадих си портфейла. — Имаш ли ключ от апартамента й?

— Май че да — тя стана подозрителна. — За к’во ти е?

— Искам да го наема — обърнах се и почнах да броя пари върху масата. Очите й следяха всяко мое движение. — Какво ще кажеш за двадесет и пет паунда? И още десет за ключа?

— К’во имаш предвид? — тя дишаше учестено, очите и светеха.

— Искам само да хвърля един поглед на стаята. Нищо няма да пипам.

— О, не, полицията не дава. Опитват се да открият роднините й. Обаче не вярвам да открият някой. И хич не знам к’во ще стане с нещата й. Във всеки случай искам да се махнат. Искам да дам апартамента под наем пак.

— Тя имаше ли роднини?

— Никой нищо не знае за нея — мисис Крокет подсмъркна. — Сигурно полицията ще открие нещо и то няма да е добро, помни ми думите.

— Може ли да получа ключа? — побутнах малката купчина банкноти към нея.

Тя поклати глава раздвоена.

— На полицията няма да им хареса.

— Давам ти десет паунда да ти е чиста съвестта — припомних й — Вземаш ли или се отказваш?

Тя отвори чекмеджето на един шкаф, извади ключа и го остави на масата.

— Тия хора с много пари, дето вкарват честните души в неприятности. — каза тя.

— Ще го напиша това в автобиографията си. — вече ми се гадеше от нея. Взех ключа и побутнах парите.

Тя ги грабна и ги мушна в джоба на престилката си.

— Не бави ключа дълго и не пипай нищо в апартамента.

Аз поклатих глава и излязох.

Качих се по стълбите, спрях пред първата врата и прочетох името на табелката; Маджи Кенит. Помня, Джулиъс Коул беше казал:" тая дебела алчна кучка от долния апартамент".

„Аха“ — казах си и продължих нагоре до апартамента на Нета. Пъхнах ключа, превъртях и бутнах леко. Вратата се отвори. Влезнах в гостната. Като се обърнах да затворя, видях Коул да ме гледа през открехнатата си врата отсреща. Повдигна вежди и поклати глава. Направих се, че не го виждам и затворих.

Усещаше се слаба, натрапчива миризма на газ, въпреки че прозорците бяха отворени. Огледах стаята и се почувствах тъжен, сякаш витаеха призраци.

Стаята не беше много променена от последния път, когато бях вътре. Някои мебели бяха разместени, но нищо ново. Картините бяха същите: всички доста неприлични, изрязани от американски и френски списания.

Веднъж бях питал Нета защо е сложила такива снимки по стените. „Момчетата ги харесват“, ми обясни. „Те откланят вниманието им от мен. Мъжете, които ме отегчават са шокирани от тях и не се връщат тук отново, тъй че всеки си има ползи от това.“

Върху полицата на камината беше наредена колекцията й от порцеланови животинки. Имаше около трийсетина. Аз също й бях подарил няколко. Приближих се да видя дали моите са сред тях. Бяха там. Взех удивителното малко копие на Бамби от Дисни и го обърнах. Помня колко доволна беше Нета, че го има. Казваше, че това е най-доброто от цялата й колекция.

Върнах го на мястото му, поогледах из стаята с ръце в джобове. Чак сега почвах да осъзнавам, че Нета е мъртва, че не бих могъл да я видя отново.

Не мислех, че ще се почувствам толкова зле. А и смъртта й ме тревожеше. Не можех да повярвам, че се е самоубила. Това не беше в нейния стил. Преди войната аз бях криминален журналист. Посетил съм стотици стаи, където е извършвано самоубийство. Витаеше някаква особена атмосфера там, а тук я нямаше. Не мога точно да го обясня, но вярвах, че тук самоубийство не е извършвано.

Отидох до светлото дъбово бюро, отворих го и погледнах вътре. Беше празно, само шише от мастило и няколко молива.

Надникнах в рафтовете за писма, помнех ги когато с Нета бяхме заедно, винаги претъпкани с писма, сметки, хартии. Сега тук нямаше нищо.

Огледах камината, надявайки се да открия пепел от хартия. Обаче нямаше и следа. Стори ми се странно. Оправих си шапката на главата и се намръщих. Да, наистина странно.

Чух едва доловимо скърцане пред външната врата и застанах нащрек. Скърцането продължи.

— Пусни ме вътре, бейби — Джулиъс Коул шептеше в ключалката. — И аз искам да видя.

Смръщих се, прекосих на пръсти стаята и влязох в кухнята. Вратичката на малката газова печка беше открехната. Една оранжева възглавничка беше метната в другия край на стаята. Сигурно я е използвала, когато си е навряла главата в печката. Не исках да мисля повече за това и тръгнах към спалнята.

Беше малка, светла стаичка. Големият двоен диван заемаше почти цялото място. Имаше един скован гардероб и тоалетна масичка до прозореца. Цялата стая беше в зелено и жълто като нарцис. Нямаше снимки, нито украса.

Притворих вратата и зареях поглед към леглото. Тук имаше толкова много спомени, че постоях няколко минути така, преди да отида до масичката и разгледам удивителната колекция от шишенца, кремове, гримове, които бяха разпилени отгоре. Дръпнах да отворя чекмеджетата. Бяха пълни с обичайните женски джунджурии: кърпички, копринени шалчета, кожени колани, ръкавици, евтини бижута. Поразместих гривните, герданите, пръстените в кутията за бижута. Всички бяха дрънкулки, но тогава се сетих за диамантената гривна и иглата за шал, с които тя много се гордееше. Аз й бях подарил тази гривна; иглата така и не разбрах от кого е. Претършувах чекмеджетата, но така и не ги намерих. Зачудих се къде ли може да са, или пък дали полицията не ги е прибрала.

После се приближих до гардероба и го отворих. Лъхна ме едва доловим мирис на люляк: о, нейният любим парфюм. Бях потресен — гардеробът беше почти празен, единствено два вечерни тоалета, сако, една пола и една рокля. Някога този шкаф беше натъпкан с дрехи.

Помня роклята — наситено червена. С нея се облече първата вечер, когато решихме да преспим заедно. Аз съм доста сантиментален и не бих забравил това. Хванах я, свалих я от закачалката, но щом я взех, усетих, че нещо тежи.

Напипах нещо като пистолет. Обърнах роклята и видях един Лугер, пришит за спусъка на малка кукичка към роклята.

Седнах на леглото с роклята в една ръка и стискайки пистолета в другата. Бях изумен. Последното нещо, което очаквах да открия в апартамента на Нета.

Две неща бяха очевидни. Имаше дълбока черта по барабана и все едно, че нещо е било заличено от приклада — вероятно името на притежателя. Когато помирисах оръжието, отново се стреснах. С него е било стреляно, но май не много скоро. Миризмата на изгоряло беше слаба, но натрапчива. Оставих пистолета на леглото, взех да размишлявам, после станах и отидох до гардероба. Отворих чекмеджетата, където Нета държеше копринените си чорапи и бельо. Копринените чорапи бяха една от нейните страсти. Откакто я познавах, тя никога не носеше друго освен истински копринени чорапи. Тя бая се беше запасила с тях преди войната, а после много американци, между които и аз непрестанно я снабдявахме. Обърнах чекмеджетата, но не намерих нито един чифт.

Хвърлих цигарата си, намръщих се и се зачудих дали мисис Крокет е била тук и ги е взела или пък полицията се е изкушила. Копринени чорапи почти не можеха да се намерят, тъй че изкушението е понятно. Тук трябваше да има поне дузина чифтове. Последния път, когато видях Нета, преди две години, тя имаше тридесет и шест чифта. Знам го със сигурност, защото една нощ тя ме помоли да й донеса няколко чифта още, и тогава аз обърнах чекмеджето й и ги преброих, за да й докажа, че не й трябват повече. Да, трябваше да има поне дузина тук. Къде ли бяха изчезнали?

Реших да претърся апартамента й. Когато бях криминален репортер ме обучиха да оглеждам домове така, че въобще да не си личи. Беше си дълга и досадна работа, но някак си чувствах, че ще даде резултат.

Проверих стаите внимателно и прецизно. Абсолютно всичко, дори развинтвах лампите, гледах завесите, вдигах килимите, залепях уши на пода.

В спалнята намерих малка дупка под една разклатена дъска. Беше очевидно, че нещо е било скрито тук, но вече го нямаше. В банята открих осем на брой пет паундови банкноти навити около тоалетната хартия. В дневната, в рамката на една картина видях още осем пет паундови банкноти. На дъното на една кутия за крем намерих един пръстен с диаманти. Изглеждаше ценен, изработен от платина. Не го бях виждал. Странни места да си държи човек нещата.

Отидох в кухнята и след мъчително претърсване от пакета брашно извадих един плик. Почистих го и прочетох адреса върху него, изписан с големия, разкривен почерк на Нета:

Мис Ани Скот

Бевърли

Лейкхам, Съсекс

Дали тази беше сестра й? Чудех се, стиснал в ръка писмото. Беше пълно и тежко.

Цялата тая работа ми изглеждаше странна. Не беше лесно, доста подозрително. Не знаех какво изобщо да си мисля. .

Като приключих с кухнята без да намеря нищо друго интересно, се върнах обратно в дневната.

Подредих върху масата всички неща, които бях открил. Пистолет Лугер, пръстен, шестнайсет банкноти по пет паунда и писмото, адресирано до Ани Скот.

Защо ще се самоубива едно момиче щом притежава осемдесет паунда и пръстен с диаманти? Какви други проблеми освен пари ще принудят Нета да извърши това? Не можах да измисля нищо толкова важно. Всъщност вече бях абсолютно сигурен, че Нета не се е самоубила. Убийство? Добре, щом не самоубийство, значи е било убийство. Не би било нещастен случай. Те не стават просто така.

Запалих една цигара и се замислих. Трябваше да обсъдя това с полицията. Помнех инспектор Коридън от Скотланд Ярд. Бяхме се сближили, когато бях тук. Той ме вземаше с него, когато преследваше дребни престъпници, и от материалите, които събрах с негова помощ излезе доста добра статия в „Съботни вечерни новини“.

Точно Коридън ми трябваше сега и аз веднага грабнах телефона.

След малко Коридън се обади.

Припомних му кой съм, той се сети.

— Радвам се да те чуя отново, Хармас — каза той. — Имаш късмет, че ме хвана. Точно си тръгвах.

— Бързаш ли? — попитах и си погледнах часовника. Беше почти девет.

— Да, ще се прибирам. Нещо спешно ли?

— По-скоро интересно — отвърнах аз. — Бих искал твоя съвет и може би помощта ти. За едно момиче, Нета Скот, самоубило се оная нощ.

— Кой казваш? — попита остро.

— Казва се Нета Скот. Беше ми приятелка. Честно, Коридън, не съм доволен, че се е убила.

Имаше малка пауза, после каза:

— Добре, нямам нищо специално за тази вечер. Какво предлагаш?

— Нека се срещнем след половин час в Савой, става ли? Ако поразпиташ за това момиче, нещата може да се улеснят. Всеки детайл може да е от полза.

Дадох му адреса на Нета, той обеща да огледа и затворихме. Едно от нещата, заради които харесвах Коридън. Никога не се учудваше на нищо, никога не задаваше куп глупави въпроси и винаги беше готов да помогне без значение колко е зает или пък колко е късно.

Прибрах пистолета, плика, пръстена и парите в джобовете си. Бях доволен, че не пропуснах нищо. Загасих, отворих външната врата и излязох на стълбището.

Джулиъс Коул седеше на един стол пред апартамента си и пушеше. Чакаше ме.

— Защо не ме пусна вътре, бейби? — ухили се с глуповатата си усмивчица. — Ти нямаш право да влизаш там.

— Изпарявай се! — тръгнах надолу по стълбите.

— Не си отивай, бейби — проплака той и се изправи от стола. — Какво имаше там вътре? — закикоти се. — Имаше ли хубави неща? Сигурно си разгледал всичките й дрехи. Как исках да съм вътре.

Аз продължих надолу без да се обръщам.

Мисис Крокет открехна вратата си щом почуках.

— Много се забави горе — тя се озъби и протегна ръка за ключа. — Не си взел нищо, а? Полицаите оставиха всичко както си беше.

Поклатих глава и казах:

— Всичко е наред. А бил ли е някой тук след като тя умря... Някой освен полицията? Мистър Коул например?

— Никой освен теб, и съм сигурна, че не трябваше да...

— Имаше копринени чорапи... сега не ги видях — аз я прекъснах. — Знаеш ли нещо за тях?

— К’во общо имам с чорапи? — грубо отвърна. — Ами не, естествено.

Благодарих й уклончиво и заслизах по тесните стълби към външната врата.

Спрях за малко на улицата и погледнах към къщата. Светна лампа в апартамента на Коул; останалата част беше тъмна. Мислех си за Маджи Кенит; тя не се връзваше някак си в картината. Тръгнах в посока Кромуел Роуд, на петдесет ярда пред мен.

Улицата беше осветена само от три лампи, едната в единия край, другата в дъното и третата между тях. Беше доста тъмно, иначе нямаше да ме изненадат толкова лесно.

Чух стъпки зад мен и като че предчувствах опасност, аз се наведох и скочих настрани.

Нещо много твърдо ме удари в рамената и ме повали. Опрях се на ръката си, залитнах и отново отскочих назад. Мернах някаква сенчеста фигура на мъж, който държеше нещо като щанга над главата си. Той грубо ме цапардоса. Чух свистенето на щангата покрай лицето ми, приближих се и с цялата си сила ударих мъжа в ребрата. Той изтърва щангата, залитна назад и въздуха му изскочи като на спукан балон.

— Какво по дяволите си мислиш че правиш? — попитах аз, хвърляйки се върху него.

Можех да го видя сега. Той беше нисък като джудже, млад, слабичък и недохранен. Не видях много от лицето му, единствено, че беше бледо. Дрехите му бяха оръфани, шапката му приличаше на омазнена гъба.

Преди да успея да го сграбча за ръката, той се отскубна от мен и побягна по улицата със скоростта на светлината.

Аз стоях, гледайки го как се отдалечава. Рамото ме болеше и бях малко уплашен.

„Не се панирай“, промърморих на себе си, погледнах нагоре-надолу по улицата и забързах към Кромуел Роуд.