Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (14)

Глава четиринадесета

Чакаха ме, когато излязох от апартамента на Кристел. Бях си го изпросил. Трябваше да съм нащрек след предупреждението на Брадли, но изтощителните часове с Кристел ме бяха опиянили и аз се озовах на тъмната улица без капка подозрение какво ме очаква.

Стана толкова бързо, че само издадох сподавен вик преди нещо да се стовари върху главата ми и да ми причернее.

Дойдох в съзнание на пода на кола, която се движеше с бясна скорост, ужасно смърдящ килим над главата ми и нечии тежки крака върху гърдите ми. Главата ме цепеше и килима заплашваше да ме задуши.

Лежах тихо, опитвайки се да разбера какво се е случило. Предположих, че това е идея на Брадли да ми даде урок да си гледам работата. Хич не бях радостен и се чудех къде ли ме водят и дали ще ми прережат гърлото. Внимателно размърдах ръце. Не бяха вързани, както и краката ми. Вероятно този който ме беше тряснал по главата, беше подценил коравия ми череп.

Двата крака се повдигнаха, и после пак тупнаха върху ми.

— Тоя кротува, а? — един глас каза.

— Дано не си го фраснал много силно, Джо — каза друг.

— Ъ, не — обади се Джо. — Погалих го само с юмрука по тиквата. Ей с’а ще се оправи, кат му дръпна ушите.

Аз се намръщих. Да ми дърпат ушите не беше най-приятното изживяване.

— Трябваше да сме там до с’а — вторият глас измуча, — Ей, Берт, колко има още?

— Стигнахме — каза първият. — Тук е добре, к’во мислите?

— Ами, да. — Джо беше.

Колата намали, раздруса се явно по неравен път и спря.

— К’во хубаво тихо място, никой да не ни се меси — отбеляза Берт.

Трима, преброих. Пак добре, че не четирима. Лежах тихо и чаках.

Обувки ме натиснаха; вратите на колата се отвориха; стъпки се чуха по пръстта.

— Изкарай го и внимавай да не’земе да шмекерува — каза Берт. — Айде, Джо, дръж го. Тед и аз ще седим тук да не стане нещо.

— Дано да стане — отвърна Джо. — Не ща да го тряскам просто ей тъй.

Започвах да харесвам Джо. Другите двама се захилиха.

— Добре го даваш. — Берт изръмжа. — Аз не съм толкова мек, нито пък Тед. А Тед?

— О, чакам да му разбия главата — каза Тед весело. — Не съм пра’ил упражнения от две седмици.

Някой ме сграбчи за глезените. Издърпа ме от колата. Ударих си раменете в нещо, но успях да опазя главата си като ме строполиха на земята. Зачаках тихо някой да свали чергата.

— Сигурен ли си, че не го фрасна силно. Много е тихичък — беше Тед.

— Но не за дълго, приятелю — отвърна Джо — Я да го видим.

Свлякоха покривалото. Усетих студения въздух по лицето си. Лекичко погледнах през клепачи. Мярнах три масивни фигури, надвесени над мен, звезди и тъмно небе, наоколо дървета и храсти. Стори ми се нещо познато.

— Я дай светлина, Тед — изгрухтя Джо. — Да можем да го видим. .

Напрегнах мускулите си.

Мъждукащата светлинка от клечка кибрит очерта широко, грубо лице. Изглеждаше като великан. Устата му приличаше като муцуна на котарак след вечеря с омари. Той коленичи над мен и ме хвана за брадата с железните си пръсти. Не посмях да чакам повече. Повдигнах колената си и се завъртях, прицелих се с крака и успях да го ритна в гърдите. Беше като удар в тухлена стена.

С вой на ярост и изненада, той се отдръпна назад.

Една от другите масивни фигури се появи над мен. Той подскочи високо нагоре и приземи краката си първи — стар, ефектен атлетически скок, който изглежда лесен, но съвсем не е. Имах част от секундата да се отдръпна. Успях, забих жесток юмрук в главата му в момента, когато се приземи на половин крачка от мен. Май черепът му беше от камък, защото почувствах изтръпване в ръката си.

Бях на крака. Третият се втурна към мен. Той ме хвана за рамото и така ме завъртя, че ме хвърли назад. Аз се задържах, подготвих се за съкрушителен удар и с все сила бръкнах в лявото му око.

Въобще не чаках да разбера ефекта, а си плюх на петите и изхвърчах по тревата.

Освен трева като тепсия, някое и друго дърво или храст, нямаше къде да се скрия. Изглежда, единственият ми шанс беше да бягам. Присвих лакти към себе си, летях по тревата, надявайки се, че съм в по-добро положение от тях.

Диви викове и крясъци се разнасяха зад мен, после тишина. Аз бягах, докато не чух да запалват колата, и тогава чак погледнах през рамо.

Въпреки че тревата беше гъста, бе напълно възможно да се кара по нея кола. Знаех, че след минути те ще ме настигнат.

Аз забавих темпото, но продължих да се движа. Не исках да остана без дъх, когато ме настигнат, но не бях нетърпелив да се сграбчим пак. Бягството ми не ми се струваше вероятно. Може би нямаше да ме убият, но щяха да ме пребият. Помислих за Брадли, който чака тия кучета да се върнат и да разкажат какво са ми сторили и взех да го псувам.

Колата беше само на няколко ярда вече. Джо и Тед висяха на вратите, и когато ме стигнаха, скочиха и се нахвърлиха към мен.

Аз заблудих Джо и затичах в обратна посока. Тед летеше след мен. Аз се забавих и изведнъж се проснах по очи на земята. Тед се препъна в мен и заби глава в тревата. Преди Джо да ме приближи, аз побягнах отново, но Берт беше ме пресрещнал с колата и се оказах заклещен между нея и Джо.

Завъртях се и чаках Джо да дойде до мен, който размахваше и переше ръце. Аз се наведох да избегна удара, после успях да го мелна по носа и той отстъпи назад.

Но не можех да ги разигравам вечно. Накрая щяха да ме хванат, и аз ще съм толкова скапан, че ще разчитам тогава на тяхната милост. Аз се измъкнах покрай Берт, който тежко се приближаваше към мен, побягнах към едно дърво и се опрях на него.

Имах време да огледам околността. Не се виждаше ни къща, ни някаква сграда, нито пък светлини на път. Мястото беше пусто и отдалечено като Ъелската планина.

Тримата се наредиха, тръгнаха към мен и спряха.

Само като си помислих, реших че умиращият гладиатор би бил по-щастлив. Размахах юмруци да им покажа, че няма да им се дам лесно и зачаках.

Берт и Тед застанаха от двете ми страни, Джо — посредата.

— Сега, проклет идиот — каза Джо, приближавайки се. — Сега ще те пребием и после ти ще се махнеш от тая страна, а? Ако не щеш, пак ще те бием. И ще продължаваме докато не се чупиш.

— Схванах — отговорих. — Но не ме обвинявайте, ако пострадате. Обикновено не се бия с такива под моята категория. Не е моя стил.

Джо се задави от смях.

— О, туй е вече прекалено. Знаем как да се пазим, копеле. Май ти ще си тоя, дето ще пострада.

Почувствах, че не греши много.

— Айде, сплескай го, Джо. — Тед го пришпори. — Като ти свършиш, аз ще се заема с него.

— Няма да остане много за теб, като го почна — каза Джо и сви юмруци.

— Нямам нищо против — изгрухтя Тед. — Само малко ми остави.

Джо се замъкна тромаво към мен, кръглата му глава беше наведена и зъбите му се оголиха. Беше чаровен като горила, но дваж по-опасен.

Чаках го до дървото, доволен че луната е зад гърба ми.

Той продължи напред, тежките му крака се тътреха по тревата, като правеха хръс-хръс. Не знаеше какво щях да предприема, не знаеше дали щях да го ударя или не. Не рискуваше изобщо.

— Хайде, че загубихме цяла нощ — извика Тед нетърпеливо. — Искам да си ходя, ако ти не щеш.

— Не го насилвай — казах аз, като изведнъж размахах ръце към Джо, който взе да ругае и отстъпи назад, после се доближи и запрати юмрука си към главата ми. Здраво ме халоса, но аз го забих в ребрата, и с дясно кроше се премерих в челюстта му. Той отскочи назад, ревейки, после пак дойде към мен. Съкрушителен удар просвистя покрай главата ми и ме ожули по ухото. Аз отпуснах дясната си ръка към гърлото му, съборих го и го проснах на земята.

Отдръпнах се към дървото и погледнах Тед.

— Ти си следващият, малкия. Ще се държа с теб по същия начин, без да се старая да те пазя, без да чакам — казах.

Тед и Берт подхванаха Джо и двамата се втурнаха към мен.

Май ударих някой от тия боклуци, Берт по носа, обаче Тед така ме фрасна по главата, че кръвта ми замръзна. Берт полетя към мен с крясък и заби големите си юмруци в тялото ми. Бяха добри удари. Сякаш Тауър Бридж се стовари върху ми. Аз се отскубнах, прецених и тряснах две леви по муцуната му. Тед ми удари едно дясно кроше, аз отвърнах с ляво. После изведнъж нещо експлоадира в главата ми и аз се строполих.

Осъзнах се след миг. Лежах на тревата, някой ме млатеше жестоко по ребрата. Търкулнах се, опитах да се изправя, но един юмрук ме просна отново.

Чух Джо да вика злобно:

— Ще го пречукам тоя.

Зърнах го да тича към мен, скочи във въздуха, аз се завъртях и го хванах за крака. Искаше да се отскубне, но аз стисках здраво. Дръпнах го, извих крака му и го натиснах с цялата си тежест. С удовлетворение чух как костта му изпращя. Джо зави от болка, после някой ме сграбчи за косата и юмрук като парче желязо се заби в брадата ми. Усетих как ме вдигат и след миг се приземих на земята, останал без дъх.

Бях вече полудял от ярост и се преборих да се изправя, но не намерих никакви сили. Бях по очи. Невероятна тежест се строполи отгоре ми. Макар да знаех какво ще последва, нищо не можех да направя, за да ги спра. Не можех вече да се защитя.

Те ме биха методично. Един ме издърпа за краката и ме държа изправен, докато друг ме налагаше по лицето и гърдите с юмруци. Превърнаха ме в боксова круша. Когато единият се измори, започна другият. Стори ми се, че това продължи цяла вечност. Нищо не можех да сторя, освен да търпя. И аз изтърпях.

Най-сетне свършиха. Оставиха ме да лежа по гръб с кървящи очи и смазано тяло. Усетих слаба болка. После щеше да ме боли. Мярнах луната през подутите си очи и чувах като в мъгла.

Все още бях бесен и след няколко минути успях да се изправя на крака. Заклатих се като пияница и паднах пак. Ръката ми напипа голям гладък камък. Това ми даде кураж.

Влачейки се на ръце и крака, здраво стискайки камъка, аз запълзях напред, докато видях тримата на няколко ярда от мен.

Тед и Берт оказваха първа помощ на глезена на Джо. Хубаво ми стана да чуя псувните им, докато с дебелите си пръсти пипаха подутините си.

Аз се изправих на крака, залитнах назад, после седнах на тревата да събера сили. Станах и се запътих към тях. Трябваше ми малко време, все едно че вървях срещу силен вятър. Тед ме чу, като доближих на няколко крачки от тях и се извърна.

— О, кучият му син! — извика той. — Тоя път ще го размажа, кълна се.

Усетих, че не можех да продължа повече и го зачаках той да дойде. Той се довлачи и нагласи ръката си. Берт и Джо се обърнаха да гледат. Берт се хилеше, а Джо ме псуваше.

Тед застана пред мен.

— Сега, копеле — каза той. — Сега ще ти покажа как приспах Литъл Ерни на първия рунд. Щом искаш и на теб главата ти да изхвърчи от врата, тогава...

Аз събрах цялата сила, останала в мен и забих камъка в лицето му преди да успее да ме удари с ръката си.

Камъкът го улучи малко под дясното му око и разцепи бузата му до кокал.

Той издаде изненадан вой, отстъпи, заклати се и падна. Кръв струеше по тревата.

Това беше почти всичко, което можех да направя. Счупих глезена на Джо и оставих белег на Тед доживотно. Жалко, че не успях да сторя повече на Берт, но не ми бяха останали сили дори да стоя изправен. Аз паднах, чух нетърпим крясък от Берт, който тичаше към мен.

Удари ме здраво по устата и аз се почувствах като изгаряща свещичка.