Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (13)

Глава тринадесета

По пътя от Министерството на културата и планирането, откъдето събрах материали за третата си статия, връхлетях на Коридън.

Видях го да бърза по оживения тротоар, с кисел, заплашителен поглед и стисната уста.

— Здравей, сърдитко — казах аз и закрачих до него. — Изглеждаш жизнен като националния дълг.

Той ме огледа и продължи по пътя си.

— Никога не съм срещал такъв човек — каза и забърза с дългите си крака, като че искаше да се отърве от мен. — Ти си като хищник. Когато нещо се случва и се обърква, винаги се появяваш.

Краката ми бяха дълги колкото неговите, така че лесно вървях в крачка с него.

— Какво лошо този път? — бодро запитах. — Някой да е хвърлил топа?

— Никой не е хвърлил топа — ми отговори студено. — Ако не знаеш, онзи проклет Джулиъс Коул е офейкал. Покачил се на прозореца на спалнята си и се спуснал по въже, докато аз се опитвах да влезна вътре.

— Не го обвинявам — рекох. — Не и след смъртта на Маджи Кенит. Предполагам е помислил, че същото може и него да сполети. Някаква идея къде е отишъл?

— Не, но ще го намерим. Искам да го разпитам и вдигнах на крак цялата полиция в страната. Търсенето няма да продължи дълго, но е пилеене на обществени пари.

— Не се впрягай за това. Има много други неща, за които да се притесняваш. Най-добре ще е, ако го намерите жив.

— Надявам се да престанеш да драматизираш нещата — промърмори Коридън. — Представяш картината доста по-лоша отколкото е всъщност.

— Съмнявам се — повдигнах рамена. — Между другото, какво става със случая Джакоби?

Той се препъна и ми хвърли мълниеносен поглед. — Какво знаеш ти за това? — попита като забави крачка.

— О, следях твоето забележително изкачване към славата и победата — развеселено му отговорих. — Преди два месеца лицето и името ти бяха във всеки вестник във връзка със случая Джакоби, Намери ли вече липсващата плячка?

Той разтърси глава и сърдито каза:

— Има достатъчно време докато се появи! Какво те накара да споменеш Джакоби?

— О, консултирах се пак със звездите. Мислех, че е малко необичайно част от тази плячка да е скрита в крема на Нета. А също така се чудя защо не ми спомена, че това е свързано с такова сензационно събитие.

Коридън мрачно се усмихна:

— Не ти казвам всичко. Ти изглеждаш способен да откриваш сам доста неща.

— Значи така. Ще се изненадаш да научиш колко още съм открил.

— Като какво, например?

— Аз също не ти казвам всичко. Скоро някой ден ще те просветя в моите тайни и двамата добре ще си побъбрим.

Той нетърпеливо махна с ръка и се огледа за такси.

— Минавало ли ти е през ума, че аферата Джакоби има общо с Нета Скот и Маджи Кенит? — попитах точно когато едно такси спря пред нас.

— Аз винаги търся връзка между всички мои случаи — сухо рече Коридън и се качи в таксито. — Ще се видим, Хармас. Можеш спокойно да оставиш нещата в сигурни ръце. Ти може да не смяташ така, но те са изключително способни.

— Нека си остане между теб и мен — казах аз. — Някои хора не биха повярвали на думите ти.

Гледах го как се отдалечава, подсмихвах се и се запътих към Савой. Значи Джулиъс Коул беше потънал в дън земя. Не бих се изненадал, ако кажат, че са го намерили в някоя канавка с краката нагоре.

Влязох в Савой, проверих дали има съобщения за мен. Да, Кристел се беше обаждала и ми предлагаше да пийнем по един джин тази вечер, беше оставила телефонен номер, на който да я потърся.

Щом се качих в стаята си, веднага й позвъних. Тя вдигна от другата страна.

— Здравей, обажда се твоята американска любов от Савой — казах аз. — Получих съобщението ти и смятам, че предложението ти е фантастично. Къде ще се срещнем и кога?

— Ела да ме вземеш от нас — отговори и ми продиктува адрес на Хертфорд Стрийт.

— Не каза ли, че живееш с баща си?

— О, майтапих се, както и ти — закиска се и затвори.

Пристигнах в апартамента й малко след седем. Беше над магазин за антики и след като се изкачих по стълбите, се озовах в малко антре, приспособено като за кухня.

Кристел подаде русата си глава от една врата и ми изпрати целувка.

— Влез вътре — каза и посочи с гола ръка друга врата. — Ще дойда след две минутки.

— Доста дълго е да чакам — казах. — Влизам при теб.

Тя бързо затвори вратата и каза през нея, че е само по бельо и не посреща джентълмените така.

— Кой ти каза, че аз съм джентълмен? — попитах и затропах по вратата. — Такава грешка носи на момичетата само неприятности.

Беше превъртяла ключа отвътре и аз чувах нейния смях.

— Отивай в хола и се дръж прилично — изкомандва тя.

— Добре — й отговорих, влязох в стаята и се настаних на един диван. Хубаво беше. Уютно, светло, пълно с цветя.

В такава стая един мъж и една девойка биха си прекарали страхотно.

До мен на масичката имаше бутилка уиски, джин, вермут, сифон за сода и шейкър.

Забърках две мартинита, запалих си цигара и зачаках търпеливо.

Кристел се появи след малко, облечена в червена домашна роба и бели пантофи и израз на очакване беше изписано на лицето й.

— Ето ме и мен — тя седна до мен. Погали ръката ми и се усмихна загадъчно.

Помислих си, че е доста сексапилна, подадох й мартинито и надигнах моята чаша.

— Нека фигурата ти никога не се измени — казах аз и отпих от мартинито си. Беше добро. — Значи историята за баща ти е била измислица?

— Не точно. Имам баща и той действително се занимава с тия неща, но се отказах да живея с него. Просто не можех да го понасям, както и той мен. Винаги казвам на приятелите си, че живея с него. Това ми спестява доста неприятности, ако те поискат да дойдат у дома.

— Как така аз съм поканен в твоето гнездо? — с усмивка я попитах.

Тя премига към мен:

— Е, ако трябва да знаеш, аз кроя планове за теб.

— Майка ми казва, че никое добро момиче не би кроило планове за мен.

— Но кой казва, че съм добро момиче? — тя се обърна, остави чашата си и ме прегърна около врата.

Поведението ни беше доста интимно следващите няколко минути, после аз се освободих от ръцете й, и я отдръпнах от мен.

— Нали помниш „световните новини“? — казах.

— Ще ги преодолея. Нека да си изкараме наистина хубаво. — Тя положи глава на рамото ми и притегли ръката ми към себе си.

— След малко — обещах. — Но недей да прибързваш. Исках да ти кажа, че видях Брадли тази сутрин. По някаква или друга причина той не ме харесва. Не ме допуска повече в Блу Клуб.

Тя се поизправи, очите й бяха пълни с негодувание.

— Защо?

Дръпнах я да седне и да облегне главата си на рамото ми пак.

— Мисли си, че съм много нахален — казах аз. — Но не ми пука, а ти защо се притесняваш?

— Не знам дали искам да отида в клуба пак, щом той така се отнася към теб — каза сърдито. — Друго не знам какво мога да направя. Ти не си мислил да ме пазиш, нали? Винаги съм мечтала да бъда защитавана.

— Аз не вярвам в това. Мисля, че жените трябва да се пазят сами.

— О, ти пак се шегуваш — тя потупа коляното ми. — Но сериозно, не искаш ли да ме пазиш?

— Мразя това — отегчително й отговорих. — Едва успявам да пазя себе си.

Тя въздъхна:

— Добре тогава. Явно никога нямам късмет. Ще отида в клуба тази вечер. Има пиле в хладилника. Хайде да го хапнем и да прекараме вечерта заедно.

— Звучи великолепно.

Тя стана и каза:

— Ти стой тук и мирувай. Аз ще приготвя вечерята.

Това ми хареса. Кротувах си. Напълних чашата си, запалих цигара и се отпуснах. Приятно беше да я гледа човек как се движи из стаята. Изведнъж реших, че няма да е зле да я задържа.

— Кажи ми, сладурче, отваря ли си очите и ушите в клуба?

— О, да. Но нали не знам какво да слушам. Ще ти кажа нещо. — Тя спря да слага масата и се обърна към мен. — Бях в клуба днес следобед и един странен мъж дойде да пита за Брадли. Малко ми напомняше на приятеля на Нета — за оня, с Бентлито.

— Продължавай — насърчих я, доста заинтригуван.

— Не знам дали е същият мъж, но беше с неговия ръст, и като че ли имаше нещо познато. Беше висок и едър, и светъл. Помислих си, че ми прилича на педераст.

— Имаше ли навик да клати постоянно глава? Забеляза ли? И много късо ли беше подстриган?

Тя кимна:

— Познаваш ли го?

— Май е моят приятел Джулиъс Коул. Какво стана?

— Ами Брадли излезе от офиса си, погледна го и каза: „Какво правиш тук?“ Мъжът отговори: „Трябва да поговорим, Джак. Много е важно.“ Брадли като че ли се ядоса, после го вкара в офиса си. Естествено нищо не чух повече.

Загасих цигарата и веднага извадих друга.

— Помисли внимателно. Нещо случи ли се след това?

— Видях Франки да влиза в офиса също и после излезе и отиде в гаража. Чух да казва на Сам, че заминава веднага за провинцията. Беше побеснял. Това е всичко, което си спомням.

— Достатъчно е — отидох до телефона, намерих домашния номер на Мериуедър и позвъних. Той вдигна.

— Хармас се обажда. Можеш ли да се свържеш с Литълджонс веднага и да го предупредиш, че един човек пътува към Лейкхам?

Мериуедър каза, че може. Беше изненадан. Поиска описание на тоя и аз му дадох точна представа за Джулиъс Коул.

— Сигурно ще кара Стандарт 14 — допълних и номера на автомобила. — Кажи на Литълджонс да не го изпуска от поглед, дори ако трябва да остави мисис Брамби. Коул е важен. Предполагам, че ще отиде при мисис Брамби. Ще му предадеш ли това незабавно?

Мериуедър обеща и затвори телефона.

Кристел слушаше всичко с разширени от изненада очи!

— Тръпки ме побиват, когато чувам как говориш по бизнес неща — отрони тя. — Като че съм във филм с Хъмфри Богарт.

— Нали помниш какво стори Богарт на Бакол? — попитах аз, като се приближавах към нея и й правех физиономии.

— Май си спомням, че нещо не съвсем учтиво? — каза и отстъпи бързо.

Аз я грабнах, направих същото, което Богарт на Бакол и я попитах дали й харесва.

— Бях забравила как е — въздъхна, държейки ме силно притиснат към нея. — Още!

Изведнъж се сетих за нещо.

— Кажи ми, скъпа, срещала ли си някого на име Джакоби в Клуба?

— Имаш предвид онзи, когото убиха? О, не, не съм го виждала, но познавам жена му, Селма. Тя беше също момиче от клуба преди да се омъжи. Беше сладурана и луда по Джордж. Не съм я виждала, откакто го убиха. Не знам къде живее. Исках да я видя, защото знам колко е съкрушена след загубата на Джордж, въпреки че май не е бил стока както чух.

— Селма Джакоби — повторих замислено. — Сигурно и тя е в играта.

Кристел стегна прегръдката си около врата ми.

— Може ли да забравим за всичко това за малко? — проплака. — Не вярвам да те е грижа за мен ни най-малко! Всичко, което те интересува са твоите стари ужасни загадки.

— Не през цялото време обаче.

— Нека да се забавляваме сега, веднага? — помоли тя.

И ние добре се позабавлявахме.