Джеймс Хадли Чейс
Не е моя работа (11)

Глава единадесета

Като пресичах лобито на Савой, попаднах на Фред Улман, криминален репортер от Морнинг Мейл. Бяхме се срещали в Лондон през войната и той ме съветваше върху някои от моите материали за престъпленията тук.

Изглеждаше доволен, че ме вижда, както и аз него.

— Имаме време точно за едно питие — каза той, след като се съвзехме от изненадата и си разказахме кой какво прави тук по това време на нощта. — Не искам да закъснявам много, защото ме чака тежък ден утре, така че да не прекаляваме с пиенето.

Казах, че няма, отидохме в бара, поръчахме уиски и се настанихме удобно.

Улман не се беше променил откакто го видях за последно. Той беше дълъг като върлина и най-отличителната му черта бяха торбичките под очите му. Знаеха го като Фред Алън — Вестникаря.

След като побъбрихме за миналото и обсъдихме общите ни приятели аз между другото го попитах дали му говори нещо името Джакоби.

На лицето му се изписа учудване; той повдигна вежди.

— Какво те интересува? — попита той — Преди няколко месеца това име беше по всички английски вестници. Просто случайно ли ти попадна?

— Чух един като говореше и той спомена това име — казах аз — Чудех се дали не съм изпуснал нещо.

— Не бих казал, че много — той отговори. — Историята сега е стара като баба ми.

— Добре де, разкажи ми. Дори и да е минало бих искал да знам за какво става дума.

— Добре — каза той и потъна в креслото си. — Историята започна, когато един богат театрален магнат, Херви Аленби, реши да направи това, което много богаташи правеха: да купува диаманти и други скъпоценни камъни като мярка срещу инвазията или инфлацията, или и двете. Започва да купува здраво: пръстени, гривни, огърлици, ценни камъни; неща, които са лесно преносими, но доста стойностни. Колекцията му се оценяваше на петдесет хиляди лири. Тъй като искаше да са му подръка, голяма част от тях държеше в една вила. Запасяването с тези скъпоценности се държеше в тайна, но след четири години — значи преди три месеца тая работа се разчу по някакъв начин, и преди да успееш дори да си отвориш устата, колекцията беше отмъкната.

— О, доста добра придобивка — казах аз. Името Херви Аленби ме накара да наостря уши. — Къде е тази вила?

— Лейкхам, Съсекс, малко след Хоршъм — отговори Улман — Отидох там да опиша обира. Селото е малко, но приятно, а къщата на Аленби се намира на половин миля след него. Обирът беше абсолютно изписан. Къщата беше тъпкана с разни аларми и полицейски кучета и сейфът беше страхотен. Крадецът е бил спец. Полицията смята, че има само един, който може да извърши това: Джордж Джакоби.

— Полицията знаела ли е за него тогава?

— О, да, беше един от най-печените крадци и имаше няколко дълги присъди за обири на бижута. Помниш ли Коридън? Той разследваше грабежа. От пресата го притиснахме. Никой от момчетата не харесва Коридън. Той е толкова нахален, че мислехме това за нашият шанс да го съдерем. Той подозираше Джакоби от самото начало, но Джакоби имаше такова желязно алиби, че Коридън не можеше дори да го докосне.

— Какво алиби?

— Каза, че в нощта на обира е играл покер в Блу Клуб. Сервитьорите и салонният управител се заклеха, че са го видели да идва. Джак Брадли и няколко още също се заклеха, че Джакоби е играл с тях през цялата нощ. Никой от тия не беше, както им викаме достоверни свидетели, но бяха толкова много, че полицията знаеше, че не би могла да спечели дело в съда и затова оставиха Джакоби.

— И никакъв успех?

— Абсолютно нищо. Джакоби си беше добре. Коридън каза, че не се притеснява. Рано или късно крадците щели да изложат на показ плячката и той имаше детайлно описание на всяко от липсващите бижута. В момента, когато стоката се появи на пазара той ще ги нападне неочаквано.

— Да, чух го да казва това. А направи ли го? — аз изсумтях.

Улман се ухили:

— Не. Стоката все още не се е появила на бял свят. Има още време, разбира се; освен ако не е изнесена от страната. Някой ден случая ще се подхване отново и ще бъде пак сензационна новина. Мисля, проблемът е, че Коридън е много потайнствен, а крадците прекалено хитри.

— Какво стана с Джакоби?

— Беше убит. Месец след обира го намериха в една малка уличка, застрелян в сърцето. Никой не е чул изстрел и полицията сметна, че е бил убит в къща и после е бил захвърлен там от кола. Нямат и следа от убиеца и се съмнявам, че някога ще го намерят. Историята нямаше да предизвика толкова вълнения, ако не бяха открили в подметката на обувката на Джакоби един от пръстените на Аленби. Те притиснаха Брадли отново, но не можаха нищо повече да измъкнат. Това е всичко, до което са достигнали.

— И никакви следи? — запитах, запалих цигара и му предложих една.

И той запали една и продължи:

— Имаше една много важна следа, въпреки, че не доведе до никъде. Куршумът, който е убил Джакоби имаше специфичен нарез. Полицията твърдеше, че е лесно да разкрият притежателя на пистолета, само да можеха да го намерят. Балистичните експерти казаха, че куршумът е от немски Лугер и за известно време подозираха един американец като замесен в убийството.

Аз веднага се сетих за Лугера, който открих у Нета. Можеше да й е бил даден от американски войник. Възможно ли беше това да е оръжието убило Джакоби?

— И те никога не намериха пистолета? — попитах.

— Не. И бас държа, че никога няма да го открият. Според моите предположения двама души са замесени в грабежа. Вероятно Джакоби е свършил работата, а другият скрит в сянка е режисирал операцията. Сигурно той е бил отговорен да разхвърли плячката. Мисля, че двамата са се скарали как да си я разделят и оня е убил Джакоби и сега се спотайва, докато намери подходящо време да изкара стоката на пазара. Коридън също застъпва тази идея. — Улман приключи с питието и погледна часовника си. — Е, добре, сега е по-добре да тръгвам — каза той — отдавна мина времето ми за лягане. — Той се изправи. — Въпреки, че няма много голяма полза от Коридън, трябва да призная, че той е дяволски добър. И не бих се учудил, ако доведе нещата до край. Той е особняк, но винаги се справя. Лошото е, че мрази вестникарите. Смята, че пресата дава прекалено много информация на престъпниците и те знаят какво става. Неговата теория е нищо да не се знае, престъпниците да са в неведение, дори да не се оповестява престъпление и накрая те сами ще се издадат, защото ще бъдат нетърпеливи да разберат какво върши полицията. Може би е добра идея, но нас не ни устройва. Поне нас да не тормозеше. Дори бих го харесал, ако се държеше малко по-добре.

— Да — казах аз и се ухилих — И аз също. Бих искал да го изпреваря някой ден. Той си заслужава едно наругаване и може би аз ще го направя.

— Осигури ми място на първия ред, когато това се случи — каза Улман.

Стиснахме си ръце и той тръгна към опашката за таксита.

Аз се качих в стаята си, съблякох се, сложих си един халат и се настаних в креслото.

По някаква щастлива случайност аз държах нещо, което май беше ключът към загадката.

Коридън, разбира се, си нямаше ни най-малка идея, че обира на Джакоби е свързан със смъртта на момичето в апартамента на Нета, самоубийството на Ани или убийството на Маджи Кенит. Ако беше видял името Джакоби, надраскано в прахта у Маджи щеше да ме изпревари. Но сега аз държах ключа към проблема, а той още се оплиташе в търсене на връзката между убийството на Маджи и другите две странни събития.

Премисляйки го отново, бях сигурен, че Нета по някакъв начин е замесена в грабежа на Аленби. фактът, че пръстен от неговата колекция беше скрит в нейната кутия крем беше подозрителен, но като добавим и факта, че сестра й живееше близко до ограбената вила и че Джак Брадли ме наблюдаваше като ястреб, я обвързваше с този обир без всякакво съмнение.

А Лугерът, който намерих скрит в роклята й? Дали Коридън го е проверил? Дали е разкрил, че с този Лугер е убит Джакоби? Нищо не ми казва. И изобщо Лугерът има ли нещо общо със случая? Това трябваше да открия, и то много бързо.

А къде е мястото на фалшивите полици за пет хиляди лири? Дали Франки е търсил пистолета и тези полици, когато ме нападна? Ако го търси наистина и ако това е оръжието, с което е убит Джакоби, значи ли, че то принадлежи на Джак Брадли и че той е убил Джакоби?

Запалих си цигара и закрачих из стаята. Сигурен бях, че се приближавам към решението на тази загадка, но се нуждаех от още малко информация.

Дали да кажа на Коридън какво съм открил? Това беше нещо, което ме притесняваше. С фактите, с които разполагах, той би могъл да изясни цялата работа за няколко дни, докато аз да се лутам седмици наред и да не стигна до никъде. Знаех, че трябва веднага да му се обадя и да му кажа за Джакоби. Това щеше да е ясна следа, която би отприщила случая. Аз дори отидох до телефона, но така и не се обадих.

Заради начина, по който се отнасяше с мен исках да се справя без него. Щях да бъда най-удовлетворен, ако разреша случая, отида в офиса му и му разкажа какво е станало.

Поколебах се известно време и после реших да си дам още седем дни и ако не стигна до никакво разрешение, то тогава ще му предам фактите и да се справя както намери за добре.

След това решение аз си легнах, загасих лампата и стоях буден най-малко три минути, борейки се със съвестта си.