Марсел Еме
Вълкът

Скрит зад плета, вълкът търпеливо наблюдаваше какво става около къщата.

Със задоволство забеляза, че родителите излязоха от кухнята. На прага те още веднъж заръчаха на децата:

— Помнете, че не бива на никого да отваряте вратата, както и да ви молят, или да ви заплашват. Ние ще се върнем по тъмно.

Щом видя, че родителите са далече, при последния завой на пътеката, вълкът обиколи къщата, като понакуцваше с един крак, но вратите бяха залостени. На прасетата и на кравите изобщо не можеше да се надява — тези твари нямат достатъчно ум, за да ги убедиш да се оставят да бъдат изядени. И тогава вълкът се спря пред кухнята, сложи лапа на перваза на прозореца и надникна вътре.

Делфин и Маринет играеха на ашици край печката. Маринет, по-малката и по-русата, казваше на сестра си:

— Когато сме само двете, не е интересно, не можем да играем в кръг.

— Вярно, не можем да играем нито в кръг, нито на топка.

— Нито на пръстен, нито на телефон.

— Нито на булка, нито на „двама са малко, трима са много“.

— А има ли нещо по-забавно от играта в кръг или на топка?

— Ех, ако бяхме три…

Понеже момичетата бяха с гръб към вълка, той почука с нос по стъклото, за да им покаже, че е тук. Те оставиха игрите и се доближиха до прозореца, хванати за ръце.

— Добър ден — каза вълкът. — Не е много топло навън. Студът щипе, знаете ли?

По-русичката прихна, защото с тези островърхи уши и щръкналия кичур козина на главата, той й се стори смешен. Но Делфин не се излъга нито за миг. Тя прошепна, като стискаше ръката на сестра си:

— Това е вълкът.

— Вълкът ли? — попита Маринет. — Значи трябва да ни е страх.

— Разбира се, че трябва да ни е страх.

Разтреперани, момичетата се прегърнаха, русите им коси се смесиха и шепотът им се сля. Вълкът трябваше да признае в себе си, че откакто обикаляше из гори и поля, не беше виждал нищо по-красиво. Той изпадна в умиление.

„Какво ми става? — питаше се той. — Ето че лапите ми не ме държат“.

И докато мислеше по този въпрос, разбра, че изведнъж е станал добър. Толкова добър и благ, че вече никога нямаше да може да яде деца.

Вълкът наклони глава на ляво, както правят добродушните хора, и заговори с най-ласкавия си глас:

— Студено ми е — каза той — и едната ми лапа доста ме боли. Но най-важното е, че аз съм добър. Ако благоволите да ми отворите вратата, ще вляза да се постопля край печката и заедно ще прекараме следобеда.

Момичетата се спогледаха малко изненадани. Никога не бяха предполагали, че вълкът може да има толкова ласкав глас. Успокоена, по-светлокосата приятелски му кимна, но Делфин не се залъгваше току-тъй и навреме се опомни.

— Махайте се — каза тя, — вие сте вълкът.

— Нали разбирате — с усмивка добави Маринет, — не че ви пъдим, но мама и татко ни забраниха да отваряме вратата, колкото и да ни молят или да ни заплашват.

Тогава вълкът въздъхна тежко, а щръкналите му уши клюмнаха от двете страни на главата му. Личеше си, че беше тъжен.

— Знаете ли — каза той, — много неща се говорят за вълка. Не бива да се вярва на всичко. Честно казано, аз никак не съм лош.

Той още веднъж въздъхна така дълбоко, че очите на Маринет се наляха със сълзи. На момичетата им беше неудобно, че на вълка му е студено и че лапата го боли. По-русата прошепна нещо на ухото на сестра си, като намигна на вълка, за да му подскаже, че е на негова страна. Делфин се замисли, защото нищо не решаваше на бърза ръка.

— Така изглежда добродушен, но не му вярвам. Спомни си „Вълкът и агнето“. А пък агнето нищо не му беше направило.

И понеже вълкът уверяваше, че е с добри намерения, тя му изтърси право в лицето:

— Ами агнето?… Да, агнето, което изядохте?

Вълкът не се смути.

— Агнето, което съм изял ли? Кое агне?

Той каза това съвсем спокойно, сякаш ставаше дума за нещо най-обикновено и което от само себе си се подразбира, и то с такъв невинен вид, че тръпки те побиваха.

— Какво? Значи вие сте изяли няколко агнета? — извика Делфин. — И таз добра!

— Разбира се, че съм изял няколко агнета. Не виждам нищо лошо в това… Вие не ядете ли агнешко?

Нямаше как да му възразят. Тъкмо на обед бяха яли агнешко печено.

— Ето, виждате ли, че не съм лош. Хайде, отворете ми вратата. Ще седнем край огъня и ще ви разправям разни случки. Откакто се скитам по гори и поля, представяте ли си колко неща съм чул и видял… Стига само да ви разкажа какво се случи онзи ден на трите зайчета от горичката, ще си умрете от смях…

Момичетата спореха шепнешком. По-русичката беше на мнение да отворят на вълка, и то веднага. Не можеха да го оставят да зъзне на вятъра с тази болна лапа. Но Делфин продължаваше да проявява недоверие.

— Ей, че си — ядоса се Маринет, — още ли ще му натякваш, че е ял агнета. Няма да седне да мре от глад, я!

— Може да яде и картофи — отвърна Делфин.

Маринет беше толкова настойчива, защищаваше вълка с толкова развълнуван глас и с толкова сълзи в очите, че по-голямата й сестра най-после се трогна. Делфин се запъти към вратата, но се разколеба, избухна в смях, повдигна рамене и каза на смаяната Маринет:

— О, не, ще бъде голяма глупост.

Делфин погледна вълка право в лицето.

— Ей, вълчо, ами че аз забравих Червената шапчица. Я да си поговорим малко за Червената шапчица, какво ще кажете за това, а?

Вълкът смирено наведе глава. Не очакваше такова нещо. Чуха го как подсмърча зад стъклото.

— Вярно — призна той, — изядох Червената шапчица. Но уверявам ви, че вече толкова пъти съм изпитвал угризения. Ако можех да поправя стореното…

— Да, да, все тъй казват.

Вълкът се тупна по гърдите там, където е сърцето, и с хубав тържествен глас изрече:

— Честна дума! Ако можех да поправя стореното, бих предпочел да умра от глад.

— И все пак — въздъхна по-светлокосата, — вие изядохте малката Червена шапчица.

— Не отричам — съгласи се вълкът, — изядох я, така си е. Но това е младежки грях. Толкова време мина оттогава, нали? За всяка грешка има и прошка. Освен това, ако знаете само колко неприятности си имах заради това момиченце! Стигнаха дотам да разправят, че съм изял първо бабата, ама това е чиста лъжа…

И тогава вълкът неволно започна да се хили, навярно, без да съзнава, че се хили.

— Помислете си само! Да ядеш бабичка, когато за закуска те чака малко, крехко момиченце! Не съм толкова глупав.

При спомена за тази закуска с крехко месо, вълкът не се сдържа и няколко пъти си облиза бърните, като оголи дългите си остри зъби, което никак не успокои момичетата.

— Вълчо — извика Делфин, — вие сте лъжец! Ако изпитвахте толкова угризения, както разправяте, нямаше да си облизвате така бърните.

Вълкът ужасно се засрами, че се бе облизал, при спомена за пухкавото момиченце, което просто се топеше в устата. Но той се чувствуваше толкова добър и толкова честен, че не искаше да се усъмни в самия себе си.

— Извинявайте — каза той, — просто лош навик, семейна черта, но това нищо не означава.

— Толкоз по-зле за вас, щом като сте невъзпитан… — заяви Делфин.

— Не говорете така — въздъхна вълкът, — толкова съжалявам.

— А да се ядат момиченца, и това ли е семейна черта? Нали разбирате, когато вие обещавате, че вече никога няма да ядете деца, то е все едно Маринет да обещае, че вече никога няма да яде десерт.

Маринет се изчерви, а вълкът се опита да възрази:

— Но щом ви се кълна…

— Да не говорим повече за това и си вървете по пътя. Като потичате, ще се стоплите.

Тогава вълкът се ядоса, понеже не искаха да повярват, че е добър.

— Това е вече прекалено — викна той. — Хората изобщо не желаят да се вслушат в гласа на истината. Да ти се отще да: бъдеш честен! Смятам, че нямате право да ме обезсърчавате в добрите ми намерения, както постъпвате вие. И ако някога пак изям някое дете, да знаете, че вие ще сте виновни.

Като го слушаха, момичетата с голяма тревога си мислеха каква тежка отговорност поемат и какви угризения може би ги очакват в бъдеще. Но ушите на вълка бяха така щръкнали, очите му блестяха толкова свирепо, а зъбите му бяха така оголени, че те се смръзнаха от ужас.

Вълкът разбра, че нищо няма да спечели със заплашителни думи. Той се извини за избухването си и го удари на молба. Докато говореше, погледът му се премрежи от нежност, ушите му клюмнаха и със сплескания си нос, прилепен до стъклото, физиономията му изглеждаше както муцуната на кротка крава.

— Ето, виждаш ли, че не е лош — казваше русичката.

— Кой знае — отговаряше Делфин, — може би.

Гласът на вълка ставаше все по-умолителен. Маринет не издържа и тръгна към вратата. Ужасена, Делфин я спря, като я хвана за една къдрица. Размениха се плесници. Вълкът отчаяно се мяташе зад прозореца, като казваше, че е по-добре да си отиде, отколкото да стане причина да се скарат най-хубавите русокоси момиченца, които някога бе виждал. И наистина той се дръпна от прозореца и се отдалечи, разтърсван от ридания.

„Какво нещастие — мислеше си той, — аз съм толкова добър, толкова нежен… А те да не ме искат за приятел. Щях да стана още по-добър, дори нямаше вече да ям агнета.“

А в това време Делфин гледаше как вълкът си отива, като куцука на три крака, пронизван от студ и мъка. Обзета от угризения и жал, тя извика през прозореца:

— Вълчо, вече не ни е страх. Елате бързо да се стоплите!

Но по-русичката вече беше отворила вратата и тичаше да го посрещне.

— Господи — въздишаше вълкът, — колко е приятно да седнеш край огъня. Няма нищо по-хубаво от семейния живот. Винаги съм го мислил.

С овлажнели от умиление очи той гледаше момичетата, които стояха плахо настрана. След като облиза болната си лапа и се сгря на огъня — първо корема, а после гърба, вълкът започна да разказва различни случки. Момичетата се приближиха до него, за да чуят за приключенията на лисицата, катеричката, къртицата и трите зайчета от поляната. Някои случки бяха толкова забавни, че вълкът трябваше да ги повтори по два, че и по три пъти.

Маринет вече беше прегърнала приятеля си през врата и се забавляваше да дърпа щръкналите му уши, да го гали по козината — по косъма и срещу косъма. На Делфин й трябваше малко повече време, за да посвикне, и когато за първи път пъхна уж на шега малката си ръка в устата на вълка, не можа да се въздържи и извика:

— О, колко са ви големи зъбите!

Вълкът така се смути, че Маринет скри главата му в ръцете си. От деликатност той не спомена, че стомахът го присвива от глад.

— Колко добър мога да бъда — мислеше си той разнежено, — просто невероятно.

След като им разказа много случки, децата му предложиха да поиграе с тях.

— Да играя ли? — изненада се вълкът. — Но аз не знам никакви игри.

Но много бързо се научи да играе на гоненица, на жмичка, на сляпа баба, на топка. Пееше с доста хубав плътен глас песничките „Куме Гийери“ или „Куло, пази се“.

В кухнята настана олелия: блъскане, викове, висок смях и преобърнати столове. Всяко неудобство между тримата приятели се беше изпарило, говореха си на „ти“, сякаш се познаваха от край време.

— Вълчо, ти жумиш.

— Не, ти! Ти мръдна! Тя мръдна!

— Пу, за вълка.

Вълкът през живота си не беше се смял толкова, смееше се, та чак ченето му щеше да се откачи.

— Не съм и предполагал, че е толкова весело да си играеш — повтаряше той. — Жалко, че не може да си играем така всеки ден.

— Вълчо — отвръщаха му децата, — ти нали пак ще дойдеш? Мама и татко излизат всеки четвъртък следобед. Ще дебнеш и щом излязат, ще ни чукнеш на стъклото, както одеве.

Накрая играха на конче. Хубава игра. Вълкът изпълняваше ролята на коня, по-русичката го беше яхнала, а Делфин го дърпаше за опашката и управляваше впряга, който препускаше между столовете. Изплезил език и ухилен до уши, задъхан от толкова много тичане и смях, че чак ребрата му бяха изскочили, вълкът от време на време молеше децата да го оставят да си поеме дъх.

— Предавам се! — казваше той с пресеклив глас. — Оставете ме да се посмея… Не мога повече… Ох, оставете ме да се посмея.

Тогава Маринет слизаше от коня, Делфин пускаше опашката на вълка и седнали на земята, и тримата се смееха до пръсване.

Радостта им секна надвечер, когато се сетиха, че вълкът трябва да си върви. На момичетата им се плачеше, а по-русичката взе да го моли:

— Вълчо, остани с нас, да си поиграем още. Мама и татко нищо няма да кажат, ще видиш.

— А, не — отвърна вълкът. — Родителите са винаги благоразумни. Никога няма да разберат, че вълкът може да стане добър. Знам ги аз родителите какви са.

— Да — съгласи се Делфин, — по-добре е да не се бавиш. Страх ме е да не ти се случи нещо.

Тримата приятели се уговориха да се срещнат идния четвъртък. Последваха още обещания и големи излияния. Накрая, след като русокосата му завърза синя панделка около врата, вълкът пое през полето и потъна в гората. Болната му лапа още го мъчеше, но като мислеше, че идният четвъртък пак ще види двете момиченца, взе да си тананика, без да обръща внимание на възмутените врани, дремещи по най-високите клони:

Куме Гийери,

ще ли да мреш…

Като се прибраха, родителите още от прага на кухнята подушиха въздуха:

— Мирише ни като на вълк — казаха те.

И момичетата решиха, че на всяка цена трябва да излъжат и да се направят на учудени — а това се случва винаги, щом тайничко от родителите си приемаш в къщата си вълк.

— Как може да ви мирише на вълк? — възропта Делфин. — Нали ако вълкът беше влязъл в кухнята, щеше да ни изяде и двете?

— Вярно — съгласи се баща й, — не се сетих. Вълкът щеше да ви изяде.

Но по-русичката, която не можеше да каже две свестни лъжи, се възмути, че се осмеляват да злословят по адреса на вълка.

— Не е вярно! — извика тя, като тропна с крак. — Вълкът не яде деца и не е вярно, че е лош. Ето, ние…

Добре, че Делфин я ритна по крака, иначе тя щеше всичко да разкаже. После родителите започнаха надълго и нашироко да разправят колко кръвожаден е вълкът. Майка им пожела да се възползува от случая, за да разкаже още веднъж случая с Червената шапчица, но още при първите думи Маринет я прекъсна:

— Знаеш ли, мамо, нещата съвсем не са били така, както си мислиш. Вълкът въобще не е изял бабата. Смяташ ли, че е щял да си претоварва стомаха, точно преди да си хапне едно крехко момиченце?

— И после — добави Делфин, — не може вечно да му се сърдим на този вълк…

— Това е стара история.

— Младежки грях…

— За всяка грешка си има прошка.

— Вълкът не е вече същият, както по онова време.

— Щом някой има добри намерения, нямаме право да го обезсърчаваме.

Родителите просто не вярваха на ушите си.

Бащата прекъсна тази скандална защита, като нарече момичетата вятърничави. После се постара да докаже с добре подбрани примери, че вълкът козината си мени, а нрава — не, че няма никакъв смисъл да се надяват, че някога ще стане по-добър и ако някой ден се престори на благодушно животно, ще бъде още по-опасен.

Докато говореше, децата си мислеха колко хубаво си играха следобеда на конче и на топка и колко радостен беше вълкът, как се смееше с отворена уста, та чак дъх не можеше да си поеме.

— Вижда се — заключи бащата, — че никога не сте имали работа с вълка.

Тогава по-светлокосата мушна с лакът сестра си и двете прихнаха да се смеят право в лицето на своя баща. За да ги накаже за това неуважение, той ги накара да си легнат без да вечерят, но дълго след като ги бяха завили в креватчетата, те продължаваха да се смеят на това, колко са наивни родителите им.

През следващите дни, за да се развлекат, докато нетърпеливо чакаха срещата със своя приятел, а донякъде и за да се заяждат нарочно и да дразнят майка си, момичетата измислиха да си играят на вълк. По-русичката пееше на две ноти обичайните думи:

— Да се разходим в гората, докато вълчо го няма. Вълчо, къде си? Чуваш ли ме? Какво правиш?

А Делфин, скрита под кухненската маса, отговаряше:

— Обличам ризата си.

Маринет задаваше въпроса толкова пъти, колкото беше нужно на вълка да сложи една по една всички части на облеклото си, от чорапите до голямата сабя. Тогава той се хвърляше върху нея и я изяждаше. Цялото удоволствие от играта беше в непредвиденото, защото вълкът не винаги изчакваше да е готов, та да изскочи от гората. Случваше му се да се нахвърли върху жертвата си докато беше още по риза, или когато цялото му облекло се състоеше само от една шапка върху главата.

Родителите не можеха да почувствуват цялото удоволствие на тази игра. Отегчени да слушат едно и също нещо, на третия ден те им забраниха да си играят на нея под предлог, че са им проглушили ушите. Разбира се, децата не искаха да играят на друго и до деня на срещата в къщата беше тихо.

Цяла сутрин вълкът ми муцуната си, лъска косъма си и разресва козината на врата си, за да е пухкава. Беше толкова хубав, че горските жители минаваха покрай него, без да могат в първия миг да го познаят. Когато стигна в равнината, две врани, които зяпаха наляво-надясно по пладне — обичайното им занимание, след като се наобядват — го попитаха защо е толкова хубав:

— Отивам да видя приятелките си — отвърна гордо вълкът. — Определиха ми среща рано следобед.

— Сигурно са много хубави, щом толкова си се нагласил.

— Иска ли питане! Из целия край няма да намерите по-руси от тях.

Враните зяпнаха от учудване, но една стара бъбрива сврака, която бе дочула разговора, не можа да се въздържи да не се изсмее.

— Вълчо, не познавам приятелките ти, но съм сигурна, че си ги избрал, доста закръгленички и крехки… или се лъжа?

— Я млъкнете, глупачка такава! — Викна й гневно вълкът. — Ето как ти излиза име заради сплетните на една стара сврака. Добре, че съвестта ми е чиста.

Като стигна къщата, не стана нужда вълкът да чука на прозореца; момиченцата го чакаха на прага. Дълго се прегръщаха — още по-нежно от предишния път, понеже цяла седмица раздяла ги беше направила нетърпеливи.

— Ах, вълчо — казваше светлокосата, — цяла седмица в къщи беше тъжно. През цялото време говорехме за теб.

— И знаеш ли, вълчо, ти излезе прав: родителите ни не искат да повярват, че можеш да бъдеш добър.

— Не ме учудва. Ако ви кажа, че одеве една стара сврака…

— И все пак, вълчо, ние добре те защитихме, мама и татко дори ни пратиха да си легнем, без да вечеряме.

— А в неделя ни забраниха да играем на вълк.

Тримата приятели имаха да си кажат толкова неща, че преди да помислят за игра, седнаха край печката. Вълкът просто не знаеше откъде да започне. Децата искаха да знаят всичко, което беше правил през седмицата, дали не му е било студено, дали лапата му е оздравяла, срещнал ли е лисицата, бекаса, глигана.

— Вълчо — каза Маринет, — щом настъпи пролетта, ще ни заведеш в гората, далеко, там, където има най-различни животни. С тебе няма да ни е страх.

— През пролетта, милички, няма да има от какво да се страхувате в гората. Дотогава така ще предумам всички горски приятели, че и най-свадливите ще станат кротки като момичета. Ето, само преди два дни срещнах лисицата, която беше издавила цял курник. Казах й, че това не може да продължава така, че трябва да заживее другояче. Ама хубавичко я смъмрих! И знаете ли какво ми отговори тя, която обикновено се пише за много хитра? „Вълчо, тъкмо това искам — да последвам примера ти. По-късно ще поговорим пак, а когато с времето ще мога да оценя всичките ти добри дела, веднага ще се променя“. Ето какво ми отговори тя, макар че е лисица.

— Колко си добър — прошепна Делфин.

— О, да, много съм добър, не може да се каже противното. И все пак, нали виждате, родителите ви никога няма да повярват в това. Мъчно ми е, като си го помисля.

За да разсее тъгата от тези разсъждения, Маринет предложи да поиграят на конче. Вълкът се отдаде на играта с още повече жар от миналия четвъртък. Когато свършиха, Делфин попита:

— Вълчо, искаш ли да играем на вълк?

Играта беше нова за него, обясниха му правилата и съвсем естествено определиха той да бъде вълкът. Докато той стоеше скрит под масата, момичетата сновяха край него, тананикайки:

— Да се разходим в гората, докато вълчо го няма. Вълчо, къде си? Чуваш ли ме? Какво правиш?

Вълкът отговаряше, като се държеше за корема, със задавен от смях глас:

— Обувам гащетата си.

Все така през смях той казваше, че нахлузва панталоните си, че слага презрамките си, колосаната си яка, жилетката. Когато стигна до обуването на ботушите, започна да става сериозен.

— Затягам колана си — каза вълкът и избухна в нервен смях. Чувствуваше се зле, някаква тревога сви гърлото му, започна да драска с нокти по плочките на кухнята. Пред блесналите му очи се мяркаха крачетата на двете деца. Тръпка премина по гръбнака му, муцуната му се сбърчи.

— … Вълчо, къде си? Чуваш ли ме? Какво правиш?

— Вземам голямата си сабя — отговори той с дрезгав глас и мислите взеха да се объркват в главата му. Вече не виждаше краката на момичетата, а ги душеше.

— … Вълчо, къде си? Чуваш ли ме? Какво правиш?

— Яхвам коня и излизам от гората!

Тогава вълкът нададе страшен вой и изскочи от скривалището си с разтворена уста и извадени нокти. И още преди момичетата да успеят да се уплашат, той ги беше погълнал. За щастие вълкът не знаеше да отваря врати и остана затворен в кухнята. Когато се върнаха, родителите разпраха корема му, за да извадят децата. Но това вече не беше игра.

Делфин и Маринет малко му се сърдеха, че ги беше изял, без много да се церемони, но те така хубаво си бяха играли с него, че помолиха родителите си да го оставят да си върви. Зашиха му здраво корема с една голяма губерка, вдяната с два метра хубав канап, натъркан с парче лой. Децата плачеха, защото го болеше, но вълкът казваше, сдържайки сълзите си:

— Заслужих си го, а вие сте прекалено добри, за да ме жалите. Кълна ви се, че в бъдеще повече няма да ме упрекнат, че съм толкова лаком. Изобщо, видя ли деца, веднага ще си плюя на петите.

Мисля, че вълкът удържа на думата си. Във всеки случай откакто стана тази история с Делфин и Маринет, не сме чули да е изял някое момиченце.