Джон Гришам
Да пропуснеш Коледа (9)

9

Бащата на Станли Уайли бе основал „Уайли и Бек“ през 1949 година. Бек бе починал толкова отдавна, че вече никой не знаеше защо името му все още стои на табелата на вратата. Всъщност добре звучеше — „Уайли и Бек“, — пък и би излязло доста скъпо да се променя логото на фирмата върху всички бланки и другите канцеларски материали. Учудващо бе, че една счетоводна фирма, която функционираше близо половин век, се е разраснала толкова малко. В отдел „Данъци“ имаше десетина съдружници, сред които и Лутър, а двайсет други бяха одитори. Клиентите бяха предимно средно големи фирми, които не можеха да си позволят да ползват услугите на известните в цялата страна счетоводни къщи.

Ако преди трийсетина години Станли Уайли бе проявил повече амбиция, нищо чудно старата фирма да се бе изкачила на гребена на вълната, за да се превърне в истинска сила. Но не му беше достигнала настойчивост да разшири дейността и сега тя претендираше, че е доволна да бъде определяна като „бутикова фирма“.

Лутър тъкмо планираше поредния бърз набег до търговския център, когато Станли внезапно се появи изневиделица, понесъл продълговат сандвич с листа маруля, стърчащи навън от краищата на франзелата.

— Ще ми отделиш ли минутка? — попита той с пълна уста и се настани на стола пред бюрото, преди Лутър да успее да каже „да“, „не“ или в пристъп на дързост „бъди по-кратък, ако обичаш“. Станли се издокарваше със смешни папийонки, ала евтината му синя риза обикновено бе омацана с безброй петна — от мастило, от майонеза от кафе. Беше си мърльо, няма що, а кабинетът му представляваше бунище, в което с месеци се губеха документи и цели папки. „Провери в кабинета на Станли“ на вътрешнофирмен жаргон означаваше, че търсеното нещо е изчезнало завинаги.

— Чух, че пропускаш утрешната коледна вечеря — рече сега той, без да спира да дъвче. Имаше този навик да обикаля коридорите по обяд със сандвич в едната ръка и чаша сок в другата, сякаш е толкова зает, че не може да отдели време да седне да се нахрани като хората.

— Много неща пропускам тази година, Станли — отвърна Лутър. — С което не искам никого да обидя.

— Значи е вярно.

— Да. Просто няма да сме тук.

Станли преглътна с намръщена физиономия, после огледа сандвича, за да реши откъде да отхапе. Всъщност той бе управляващ съдружник, но не му беше шеф. Лутър беше съдружник от шест години. Никой в „Уайли и Бек“ не можеше да го принуди да направи нещо против волята си.

— Съжалявам, че няма да дойдете — продължи Станли. — Джейн ще бъде разочарована.

— Ще й се извиня с писмо — рече Лутър.

Вечерята не беше някакво страшно изпитание, напротив — приятна обстановка в стар ресторант в центъра, в специално ангажирана зала на горния етаж, хубава храна, прилични вина, някой и друг тост, оркестър и танци до късно през нощта. Мъжете обличаха смокинги, жените се стараеха да се засенчат една друга с тоалети и бижута. Джейн Уайли бе възхитителна жена, която заслужаваше много повече, отколкото Станли бе в състояние да й предложи.

— Някаква специална причина ли има? — попита Станли с нотка на любопитство.

— Тази година пропускаме цялото представление, Станли, ще останем без елха, без подаръци, без суетня. Спестяваме парите и отиваме на морско пътешествие за десет дни. Блеър замина, а ние имаме нужда от промяна. Догодина ще си наваксаме, предполагам, а ако не догодина, то по-следващата тогава.

— А празникът идва всяка година, нали?

— Да, наистина.

— Чух, че си взел да отслабваш.

— Дотук пет килограма. Плажовете ме зоват.

— Чудесно изглеждаш, Лутър. Ходиш и на процедури за тен, доколкото разбрах.

— Искам да пробвам как ще изглеждам леко загорял. Не мога да се оставя слънцето да ми вгорчи почивката.

Станли отхапа огромен залък франзела, натъпкана с шунка; ивички зелени листа увиснаха между устните му. После той измърмори:

— Всъщност идеята не е лоша. — Или нещо в този смисъл.

Представата на Станли за почивка се ограничаваше до едноседмичен престой в неговата вила на брега на океана, всъщност наследствена, в която той за трийсет години не беше вложил нищичко. Лутър и Нора бяха прекарали една ужасна седмица там по покана на семейството, което зае голямата спалня, а тях настани в „апартамента за гости“, малка стаичка с тесни единични легла и без климатик. Станли изпиваше първия си джин-тоник още преди обяд и продължаваше да се налива до късния следобед, тъй че кожата му така и не виждаше слънце.

Той най-сетне си тръгна, като не спираше да ломоти с пълна уста, ала преди Лутър да успее да се измъкне, при него връхлетя Янк Слейдър.

— Дотук четири хиляди и двеста — обяви той. — И краят не му се вижда. Абигейл току-що платила шестстотин долара за роклята, с която ще се появи на вечерята. Представа нямам защо да не облече миналогодишната или онази от предната година, но как сега да се караме? За обувки отидоха сто и четирийсет. За чантичка още деветдесет. Гардеробите ни са пълни с чанти и обувки, но нека не задълбавам. При това разточителство ще отидат повече от пет хиляди. Моля те, вземете и мен на пътешествието.

Вдъхновен от примера на Лутър, Янк държеше точна сметка за пораженията, които коледната треска предстоеше да нанесе върху финансите на семейството. Два пъти седмично идваше да му докладва. А какво щеше да прави, когато получи окончателния резултат, не беше ясно. По всяка вероятност нищо нямаше да предприеме и той самият го знаеше.

— Ти си моят герой! — за пореден път възкликна той и изфуча нанякъде.

Всички ми завиждат, каза си Лутър. До важния ден има само седмица, лудницата вече е неудържима, представям си как се пукат от завист. Някои, като Станли например, не биха си признали. Други, като Янк, не скриваха колко се гордеят със замисъла на Лутър.

Късно беше за един сеанс за почерняване, затова Лутър застана пред прозореца и обгърна с поглед града, треперещ под пелена от студен дъжд. Сиво небе, пусти улици, тук-там шепа листа, подгонени от вятъра, пъплещи по улиците коли. Колко хубаво, рече си той доволно. И потупа плоския си корем, след което слезе долу да изпие един диетичен сок в компанията на Биф от туристическата агенция.

* * *

Часовникът, отмерващ времето, издрънча. Нора рязко изскочи от бронзомата и грабна хавлиената кърпа. По принцип мразеше да се поти и затова сега яростно затърка тялото си.

Беше си сложила съвсем изрязани червени бикини, които стояха чудесно на изящното младо създание в каталога; знаеше си, че никога не би се появила в този вид пред хора, но Лутър бе настоял да ги купи. Дълго се бе блещил на снимката и я бе заплашил, че сам ще ги поръча, ако тя продължи да упорства. Не бяха много скъпи, тъй че Нора се бе сдобила с тях.

Погледна се в огледалото и отново се изчерви при вида на своето тяло в това оскъдно облекло. Да, наистина беше поотслабнала. Освен това имаше и лек загар. И все пак трябваше пет години да гладува и да се поти в някой гимнастически салон, за да се хареса с тая червена препаска.

Облече се набързо, навличайки панталоните и пуловера си направо върху бикините. Лутър се кълнеше, че се пъхал в бронзомата чисто гол, но тя за нищо на света нямаше да го стори.

Дори облечена се чувстваше като евтина проститутка. Това нещо й стягаше на най-неподходящите места, а тръгнеше ли да върви, е, не можеше да се похвали, че се чувства особено удобно. Нямаше търпение час по-скоро да се прибере, да свали тая щуротия и за дълго да се отпусне в горещата вана.

Смяташе, че се е отдалечила незабелязано от „Тен завинаги“, когато внезапно се озова лице в лице с преподобния Дъг Забриски, свещеника в тяхната църква. Неговите ръце бяха пълни с покупки, а тя носеше единствено палтото си. Той беше блед, тя поруменяла, все още сгорещена и потна. Дъг се чувстваше удобно в старото си сако от туид, с палто, кожена яка и черна риза. Нора усещаше как бикините са се врязали в тялото й и заплашват окончателно да спрат кръвообращението й. Прегърнаха се от любезност.

— Липсвахте ми миналата неделя — рече свещеникът, поддавайки се на дразнещия маниер на общуване, който бе придобил преди години.

— Бяхме ужасно заети — отвърна Нора и попипа влажното си чело.

— Добре ли сте, Нора?

— Чудесно дори — рязко отвърна тя.

— Изглеждате позадъхана.

— От ходенето е — излъга тя.

Кой знае защо, той погледна обувките й. А Нора определено не носеше маратонки.

— Можем ли да поговорим? — попита свещеникът.

— Да, разбира се.

Близо до парапета имаше свободна пейка. Преподобният натрупа обемистите торби отстрани и седна. Когато Нора се настани до него, мъничките червени бикини, избрани от Лутър, се разместиха, нещо се скъса, ластикът навярно, точно над хълбока й, и се плъзна надолу. Панталоните й поне бяха широки, изобщо не й стягаха, тъй че вече можеше спокойно да се движи.

— Чух доста слухове — кротко поде свещеникът. Той притежаваше неприятния навик да завира лицето си в лицето на своя събеседник. Нора кръстоса левия върху десния си крак, после обратно, ала всяка маневра още повече влошаваше нещата.

— Какви слухове? — притеснено попита тя.

— Ще бъда напълно откровен, Нора. — Той се накланяше все по-близо до нея. — От сигурен източник научих, че вие с Лутър сте решили да пропуснете тази Коледа.

— Ами да, в известен смисъл.

— За пръв път чувам подобно нещо — мрачно отбеляза преподобният, сякаш семейство Кранк бяха открили нов вид грях.

Нора внезапно застина, ала въпреки това не я напусна усещането, че бикините й ще се плъзнат по крачола и ще паднат на земята. Капчици влага избиха на челото й.

— Добре ли сте, Нора? — отново настоя свещеникът насреща й.

— Добре съм, и двамата с Лутър сме добре. Все още вярваме в Коледа, в празнуването на Рождество Христово, просто тази година ще минем без суетнята. Блеър замина и ние решихме, че ни е нужна промяна.

Свещеникът дълго и усърдно размишлява върху думите й, а в това време тя леко се дръпна настрани.

— Малко налудничаво е, нали? — Преподобният се беше загледал в купа торби с покупки, струпани отстрани.

— Аха. Вижте, при нас всичко е наред, Дъг, уверявам ви. Щастливи сме, здрави сме, просто решихме, че ни е нужна почивка. Това е всичко.

— Разбрах, че заминавате.

— Да, за десет дни. На морско пътешествие.

Забриски поглади брадата си, сякаш не можеше да реши дали одобрява идеята, или не.

— Няма да пропуснете службата в полунощ, нали? — попита с усмивка той.

— Нищо не обещавам, Дъг.

Той потупа коляното й и се сбогува. Нора изчака да се скрие от погледа й и едва тогава събра кураж да се изправи на крака. Запроправя си път към изхода, като мълком ругаеше Лутър и неговите бикини.

* * *

Съпругата на Вик Фромайър имаше братовчедка, чиято най-малка дъщеря развиваше активна дейност в католическата църква, към която принадлежеше семейството и която имаше голям детски хор. По празниците хлапетата обичаха да пеят из града. Няколко телефонни обаждания, и съставът бе свикан.

Вече валеше лек сняг, когато концертът започна. Хорът се подреди в полумесец на алеята, близо до уличната лампа и по даден знак поде „В малкия град Витлеем“. Певците помахаха на Лутър, щом го зърнаха да наднича през щорите.

Скоро зад тях се събра цяла тълпа, деца от квартала, съседите Бекър, кланът Трогдън. Анонимно обаждане докара и репортер от „Газет“, който погледа минута-две, после събра кураж и позвъни на вратата на Кранк.

Лутър отвори рязко, готов да нанесе гневно кроше на натрапника.

— Какво има?

Недалеч звучеше „Бяла Коледа“.

— Вие ли сте мистър Кранк? — попита репортерът.

— Аз съм, а вие кой сте?

— Брайън Браун от „Газет“. Мога ли да ви задам няколко въпроса?

— В каква връзка?

— Ами за тая история с пропускането на Коледа.

Лутър се вторачи в тълпата пред дома си. Някой от онези в тъмното го беше издал. Някой от съседите му се беше обадил във вестника. Фромайър или Уолт Шийл.

— Нищо няма да кажа — заяви той и тресна вратата.

Нора отново беше под душа, тъй че той отиде в сутерена.