Джон Гришам
Да пропуснеш Коледа (8)

8

Сутрешната програма на Лутър не се бе променяла вече осемнайсет години, откакто живееше на Хемлок стрийт. Ставаше в шест, нахлузваше чехлите, обличаше халата, слагаше кафето и през вратата на гаража излизаше на алеята, където вестникарчето Милтън час по-рано бе оставило новия брой на „Газет“. Знаеше с точност колко крачки са от кафеварката до вестника, плюс-минус две-три. После се прибираше, слагаше си мъничко сметана в кафето и отгръщаше на спортната страница, преглеждаше прогнозата за времето, бизнес информацията и накрая, в този неизменен порядък, четеше местните и международните новини. По средата на ритуала наливаше кафе в бледолилавата чаша, пускаше две бучки захар и го отнасяше на обичната си съпруга.

Сутринта след импровизирания коледарски концерт на моравата пред къщата му Лутър се потътри сънен по алеята и тъкмо да вдигне вестника, с крайчеца на окото си зърна ярко цветно петно. Насред тревата се мъдреше табела. ОСВОБОДЕТЕ СКРЕЖКО призоваваше тя с тлъсти черни букви. Проклетият надпис бе поставен върху бяла дъска с червени и зелени линии по края и рисунка на Скрежко, овързан и окован някъде на тавана, без съмнение в неговия дом. Това беше или нескопосното дело на някой възрастен безделник, или твърде добро постижение на някое хлапе, надзиравано от своята майка.

Лутър внезапно усети вперени в него очи, множество очи, ето защо небрежно пъхна вестника под мишница и с отмерена крачка се прибра в къщата, сякаш нищо не е видял. Взе да мърмори, както си наливаше кафето, процеди някоя и друга ругатня и накрая се настани на стола. Не изпита познатото удоволствие от спортната страница, нито от прогнозата за времето, дори некролозите не успяха да привлекат вниманието му. В следващия момент реши, че Нора не бива да вижда табелата. Тя щеше да се разтревожи много повече от него.

Всяко ново посегателство върху правото му да постъпва както намери за добре затвърждаваше решението му да обърне гръб на коледната шумотевица. Нора обаче се притесняваше. Той нямаше да се пречупи, но се боеше, че тя може да се поддаде. Ако жена му повярваше, че съседските деца вече открито изразяват своя протест, имаше опасност просто да рухне.

Лутър реши да действа без отлагане — измъкна се през гаража, заобиколи, тръгна направо през мократа, леденостудена трева, изтръгна рязко колчето с наглата табела, хвърли я в килера и остави окончателната разправа за по-късно.

Занесе на Нора чашата кафе, после отново седна пред кухненската маса и напразно се опита да се съсредоточи върху написаното в „Газет“. В гърдите му бушуваше гняв, краката му бяха премръзнали.

Скоро запали колата и потегли за работа.

Веднъж се беше опитал да популяризира идеята да затворят кантората от средата на декември до 1 януари. Бездруго никой не работи, бе изтъкнал той своя блестящ аргумент на едно от фирмените съвещания. Секретарките трябваше да напазаруват, затова рано-рано излизаха в обедна почивка, после неизменно закъсняваха, а и напускаха час преди края на работното време, за да отметнат някоя и друга задача от дългия си списък. Нека всеки от нас си вземе отпуската през декември, бе настоял той. Един вид двуседмично прекратяване на работа, със заплащане, разбира се. И бездруго приходите в този период рязко намаляват, обясни той, като подкрепи думите си с таблици и графики. Клиентите на фирмата също не седят в офисите си, тъй че нито една справка не може да бъде извършена преди първата седмица от януари. „Уайли и Бек“ пък ще си спестят някой и друг долар, отменяйки официалната вечеря и коледното парти в кантората. Дори си бе направил труда да размножи и раздаде една статия от „Уолстрийт Джърнъл“, посветена на крупна фирма от Сиатъл, която възприела подобен подход и резултатите били забележителни, или поне така се твърдеше в статията.

Лутър бе изложил идеята по блестящ начин. Във фирмата гласуваха единайсет на един против предложението му и той цял месец не можа да преглътне провала. Единствен Янк Слейдър го бе подкрепил.

Лутър се приготви да изтърпи още една досадна сутрин, макар да усещаше, че мисълта му се отплесва към снощния концерт сред хвойновите храсти и табелата, бодната в предния му двор. Той харесваше квартала, погаждаше се с всички свои съседи, дори с Уолт Шийл, и сега се тормозеше, че се е превърнал в прицел на недоволството им.

Биф, хубавицата от туристическата агенция, повдигна настроението му, когато с плавна стъпка влезе в кабинета, без дори да почука — секретарката му Докс беше забила нос в някакви каталози, — и му донесе билетите заедно с подробна програма и най-новата брошура за „Островна принцеса“. Тя изчезна само след секунди; уви, твърде кратко посещение според Лутър, който, щом получеше възможност да се възхити на фигурата и тена й, неусетно се размечтаваше за безкрайната върволица бикини, държащи се на две незабележими връвчици, които много скоро щяха да радват погледа му. Той заключи вратата и скоро потъна в топлите сини води на Карибите.

За трети път тази седмица Лутър се измъкна малко преди обяд и се втурна към търговския център. Паркира колкото е възможно по-далеч от комплекса, защото имаше нужда да походи. Отслабнал беше с четири килограма и се чувстваше изпълнен с енергия. Сега влезе през входа към „Сиърс“ заедно с тълпа отскочили в обедната почивка жадни да харчат пари купувачи. Само че Лутър отиваше да подремне.

Скрит зад плътни тъмни очила, той се шмугна в „Тен завинаги“ на горния мецанин. Дейзи с бронзовата кожа бе заместена от Даниела, бледа червенокоска, чието постоянно печене само бе уголемило и сгъстило луничките й. Тя перфорира картата му, насочи го към кабинка №2 и се произнесе мъдро като висококвалифициран дерматолог:

— Според мен за днес двайсет и пет минути ще са достатъчни, Лутър.

Момичето беше поне с трийсет години по-младо от него, но ни най-малко не се смущаваше да му говори на малко име. Тя бе още дете, на временна работа срещу минимално заплащане, тъй че дори не й хрумна, че би могла да се обръща към него с „мистър Кранк“.

Защо не двайсет и шест минути? — искаше да я засече Лутър. А може би двайсет и четири?

Той запази недоволството за себе си и влезе в отредената кабинка.

„Бронзомат 2000“ бе хладен на пипане, което беше добър знак, защото иначе на Лутър би му било крайно неприятно да се пъхне вътре след някой, който току-що се е измъкнал оттам. Той бързо напръска повърхността с „Уиндекс“, после енергично я излъска, повторно провери дали вратата е заключена, след което боязливо се съблече, сякаш някой все пак можеше да го види, и внимателно се пъхна в обещаващия завиден загар уред.

Изпъна тяло, нагласи се колкото е възможно по-удобно, после спусна капака, натисна копчето за включване и печенето започна. Нора бе идвала два пъти и май с толкова щеше да приключи, защото насред втория сеанс някой бе разтърсил бравата и я беше стреснал. Тя избълвала нещо, дори не си спомняше точно какво, защото здравата се била изплашила, а когато инстинктивно понечила да се изправи, си ударила челото в капака.

И тази вина бе стоварена върху главата на Лутър. Опитът да изкара всичко на смях се бе оказал неуспешен.

Много скоро Лутър се отнесе, отпусна се в люлеещата прегръдка на „Островна принцеса“ с неговите шест басейна и загорелите стегнати тела на другите пътници, насочи се към белите пясъчни плажове на Ямайка и Големия Кайман, гмурна се в топлите ласкави води на Карибско море.

Някакъв звънец го стресна. Неговите двайсет и пет минути бяха изтекли. След този четвърти сеанс Лутър най-сетне забеляза видимо подобрение в кривото огледало на стената. Въпрос на време, преди някой от службата да пусне приказка за тена му. Колегите до един бяха завистници.

Той се отправи с бързи крачки към кантората, усещайки кожата си още топла, а стомаха още по-плосък заради пропуснатия обяд. Заваля суграшица.

* * *

Лутър се улови, че го е страх да се прибере. Всичко си беше наред, преди да свие по Хемлок. Съседът Бекър добавяше лампички в храстите и от чиста злоба ограждаше края на своята морава откъм гаража на Лутър. Трогдън бе набучил толкова много лампички, та не се знаеше дали е възможно да сложи още, но тъкмо в това го заподозря Лутър. На отсрещната страна на улицата, точно до Трогдън, Уолт Шийл продължаваше да добавя все нови и нови украси. И то точно той, който допреди година и гирлянди не слагаше.

Ето че и Суейд Кър, съседът му от източната страна, бе внезапно обхванат от коледно настроение и увиваше мършавите си клонки чимшир с чисто нови червени и зелени мигащи лампички. Семейство Кър не вярваше много-много на училищата, обучаваше многобройната си челяд у дома и най-често държеше децата заключени в сутерена. Майката и бащата отказваха да гласуват, занимаваха се с йога, хранеха се само със зеленчуци, носеха дебели чорапи и сандали през цялата зима, дори дума не отваряха да се хванат на работа и твърдяха, че са атеисти. Странностите им бяха повече, отколкото би понесъл човек, но пък бяха добри съседи. Шърли, съпругата на Суейд, чието фамилно име се изписваше с тире, беше получила добро наследство.

— Обсадили са ме отвсякъде — промърмори си Лутър, когато паркира колата в гаража, после на бегом се втурна вкъщи и заключи вратата след себе си.

— Я погледни тия нещица — рече Нора намръщено след кратката целувка и задължителното: „Как мина денят?“

Два плика в пастелен оттенък, естествено, какво друго.

— Какво съдържат? — рязко попита Лутър. Точно в този момент въобще не желаеше да го занимават с коледни картички и техните налудничави посланийца. Лутър искаше храна, която тази вечер щеше да се сведе до парче печена риба и задушени зеленчуци.

Той извади и двете картички, всяка с нарисуван Скрежко. Нямаше подпис. На плика нямаше и адрес на подателя.

Анонимни коледни картички.

— Много смешно — рече той и ги хвърли на масата.

— Смятах, че ще ти харесат. Пуснати са тук, в града.

— Това е работа на Фромайър — изръмжа Лутър и рязко разхлаби вратовръзката си. — Пада си той по такива номера.

Не бяха свършили с вечерята, когато на вратата се позвъни. Още две солидни хапки, и Лутър щеше да омете чинията си, ала Нора все опяваше колко полезно било да се яде бавно. Макар да усещаше глад, той стана и мърморейки кой ли пък е точно сега, тръгна да отвори.

Пожарникарят се казваше Кистлър, а фелдшерът — Кендъл, и двамата млади, слаби и в чудесна форма благодарение на безбройните часове, прекарани във фитнесзалата на участъка. На разноски на данъкоплатците без съмнение, каза си Лутър, когато ги покани да влязат, но не отстъпи повече от няколко крачки навътре. Този също спадаше към ежегодните ритуали, още един красноречив пример за това какво куца по Коледа.

Униформата на Кистлър беше в морскосиньо, а на Кендъл — в маслинено. Червено-белите шапки на Дядо Коледа изобщо не се връзваха с облеклото им, но пък кой ли обръщаше внимание? Шапките бяха с игриво клюмнали върхове, но Лутър изобщо не се усмихна. В отпуснатата до тялото си ръка фелдшерът държеше книжна торба.

— Тази година отново продаваме плодови кексчета, Мистър Кранк — занарежда Кистлър. — Всяка година ви наобикаляме.

— Парите отиват за разнасянето на подаръци — добави Кендъл като заучен рефрен.

— Поставили сме си задача да съберем девет хиляди.

— Миналата година едва прехвърлихме осемте хиляди.

— Тая година здравата ще се постараем.

— В коледната нощ ще зарадваме с играчки шестстотин деца.

— Грандиозен проект.

Аз на тебе, ти на мене. Добре трениран в подаването отбор.

— Да можехте да видите личицата им.

— Гледката е несравнима.

— Както и да е, първо трябва да съберем пари, и то бързо.

— Носим от прочутите плодови кексчета на Мейбъл. — Кендъл размаха торбата пред Лутър, сякаш той би посегнал да надникне в нея.

— Прочути по целия свят.

— Правят ги в Хърмансбърг, Индиана, там е пекарната на Мейбъл.

— Половината град работи в нея. Само кексчета правят.

Горките, рече си Лутър.

— Рецептата се пази в тайна, използват само съвсем пресни съставки.

— Най-вкусните плодови кексчета на света.

Лутър мразеше плодовите кексчета. С фурми, смокини, сливи, ядки, парченца изсушени оцветени плодове.

— Осемдесет години вече ги правят.

— Най-търсените кексчета в страната. Продали са шест тона през миналата година.

Лутър бе застинал напълно неподвижно, решен да не отстъпи, а очите му се стрелкаха ту към единия, ту към другия натрапник.

— Никакви химикали, никакви консерванти.

— Умът ми не го побира как успяват да ги съхраняват така добре.

С химикали и консерванти, беше на езика на Лутър.

Загложди го внезапен пристъп на глад. Коленете му омекнаха, добре овладяното лице без малко да се изкриви в гримаса. В продължение на две седмици обонянието му се бе изострило, без съмнение вследствие на строгата диета. Може би бе доловил аромата на специалитета на Мейбъл, не беше сигурен, ала съвсем осезаемо усети страшен апетит. Внезапно разбра, че трябва да сложи нещо в уста, и то веднага. Дощя му се да грабне торбата от Кендъл, да разкъса хартията и да заръфа някое кексче.

В следващия момент пристъпът взе да се уталожва. Стиснал здраво челюсти, той изчака да му премине напълно, после се отпусна. Кистлър и Кендъл бяха толкова увлечени в бърборене, че не бяха забелязали нищо.

— Взимаме колкото можем да носим.

— Толкова се харчат, че трябва да ги разпределяме.

— Радваме се, когато успеем да се сдобием с деветстотин.

— Десет долара парчето, и ето ти девет хиляди за играчките.

— Миналата година купихте пет, мистър Кранк.

— И тази ли толкова?

Да, пет купих миналата година, спомни си Лутър. Три отнесох в офиса и тайно ги оставих на бюрата на трима колеги. До края на седмицата толкова пъти си ги бяха преподарявали, че пликчетата се протриха. Докс ги изхвърли на боклука, преди да затворим офиса за празниците.

Нора подари другите две на фризьорката си, сто и петдесет килограмова канара, която по Коледа получаваше десетки и запасите й стигаха чак до юли.

— Не — рече накрая Лутър. — Тази година пропускам.

Добре смазаният отбор се смълча. Кистлър погледна към Кендъл, Кендъл погледна към Кистлър.

— Какво казахте?

— Тази година не искам плодови кексчета.

— Пет много ли са ви? — попита Кистлър.

— И едно ми е много — отвърна Лутър, после бавно скръсти ръце пред гърдите си.

— Нито едно ли? — невярващо заекна Кендъл.

— Нито едно — отсече Лутър. Младоците добиха най-нерадостен вид.

— Вие, момчета, още ли организирате на Четвърти юли състезание по риболов за децата с увреждания?

— Всяка година — отвърна Кистлър.

— Чудесно. Заповядайте през лятото и ще имате от мен сто долара за състезанието.

Кистлър успя да отрони едно немощно „благодаря“.

Още минута-две изминаха в неловко споглеждане, преди Лутър да успее да ги изкара през вратата. После той се върна в кухнята, ала на масата не завари нищичко — нямаше я Нора, нямаше я и чинията му с последните две хапки риба, нямаше я и чашата му с вода, нито пък салфетката. Всичко бе изчезнало. Кипящ от гняв, той се втурна в килера, където откри бурканче фъстъчено масло и пликче поостарели солени бисквити.