Джон Гришам
Да пропуснеш Коледа (7)

7

Полицаят на име Салино се появяваше всяка година. Този едър мъжага не носеше оръжие, нямаше и бронежилетка, нито нервнопаралитичен спрей, палка, фенерче или сребърни куршуми, белезници или радиостанция — никой от задължителните атрибути, с които колегите му обичаха да се кичат. На Салино не му стоеше добре полицейската униформа, и то открай време, тъй че вече никой не му обръщаше внимание. Той патрулираше района на югоизток, кварталите около Хемлок, заможните предградия, където престъпленията се свеждаха до някой откраднат велосипед или каране с превишена скорост.

Партньорът на Салино за тази вечер беше набит младок с масивна, неподвижно застинала челюст и внушителни мускули, които издуваха тъмносинята риза. Името му беше Трийн и за разлика от Салино ходеше екипиран с всички всяващи респект такъми, които службата предлагаше.

Когато ги видя през стъклото на входната врата как се готвят да натиснат звънеца, Лутър се сети за Фромайър. Този човек бе в състояние да призове полицаите на Хемлок стрийт по-бързо и от собствения им шеф.

Лутър отвори вратата и след обичайните поздрави и любезности покани двамата да влязат. Не ги искаше в къщата си, но добре знаеше, че няма да си тръгнат, докато не изпълнят целия ритуал. Трийн държеше в ръка бял тубус, в който беше новият календар.

Нора, която допреди миг бе гледала телевизия в компанията на съпруга си, внезапно бе изчезнала, макар Лутър да знаеше, че е заела позиция зад остъклената врата към кухнята и скрита там, попива всяка дума.

Обикновено говореше единствено Салино. По простата причина че непохватният възедър младок разполага с ограничен речников багаж, реши Лутър. Полицейското благотворително дружество отново работело с пълна пара в полза на обществото. Играчки за най-малките. Кошнички с коледни лакомства за изпадналите в нужда. Посещения на Дядо Коледа. Празненства на ледената пързалка. Излети до зоологическата градина. Освен това приготвяли подаръци за самотниците в старческите домове и ветераните в приютите. С годините Салино бе усъвършенствал тирадата си, отбеляза Лутър, който добре я познаваше.

С оглед да се покрият разходите по тези благородни начинания през годината Полицейското благотворително дружество отново се погрижило да изработи календар за следващата, по чиито страници можели да се видят някои от членовете, уловени в един или друг миг на самоотвержена служба. По даден знак Трийн измъкна календара, предназначен за Лутър, разстла го и взе да отгръща големите листове, докато Салино коментираше заснетото. Над колонките с януарските дати топло усмихнат служител на пътната полиция превеждаше през някакво кръстовище групичка мъничета от детска градина. Снимката за февруари изобразяваше по-як и от Трийн полицай, който помагаше на закъсал моторист да смени спуканата си гума. Правейки тези усилия, полицаят бе успял и да се усмихне. Изборът за март бе напрегнат момент след среднощна катастрофа — виждаха се проблеснали светлини, а трима намръщени мъже в сини униформи напрегнато разговаряха.

Лутър безмълвно съзерцаваше нижещите се пред очите му фотографии.

Защо не виждам слипове с леопардова шарка? — искаше да попита той. Защо не виждам сауната? А също и спасителя на плажа, метнал само една кърпа на кръста си? Преди три години дружеството се бе поддало на модните увлечения и бе изработило календар, съставен от снимки на по-младите и по-стройни свои членове едва ли не по адамово облекло, глуповато ухилени срещу обектива и в същото време заели измъчените пози на отегчени фотомодели. Начинанието бе заклеймено като скандално на първа страница на местния вестник.

Надигна се невероятен вой. В общината заваляха оплаквания и кметът се видя в чудо. Шефът на дружеството бе незабавно уволнен. Нераздадените календари бяха иззети и публично изгорени, а телевизията предаваше на живо от мястото на събитието!

Нора скри техния екземпляр в мазето, където тайно му се радваше някъде докъм септември.

Порнографският календар се оказа финансова катастрофа за всички участници в мероприятието, но пък осигури интереса на гражданството за следващата Коледа. Продажбите се удвоиха.

Лутър си купуваше календар всяка година само защото така бе прието. Колкото и да е странно, върху календарите не беше отбелязана цена, поне върху онези, които биваха лично разнасяни по къщите от хора като Салино и Трийн. Личният им подход очевидно струваше нещичко отгоре, допълнителна доза добронамереност, която хора като Лутър се очакваше да предложат просто защото така си беше редно. Тъкмо това едва ли не насилствено, откровено изнудване дразнеше Лутър. Миналата година бе написал чек за сто долара в полза на благотворителното дружество, но сега си бе наумил да откаже.

Когато тирадата приключи, Лутър се изпъна и заяви:

— На мен няма да ми трябва.

Салино наклони глава настрани, сякаш не можеше да схване смисъла на думите. Вратът на Трийн се изду с още два сантиметра.

На лицето на Салино цъфна дяволита усмивка. Може и да не ти трябва, казваше тя, но все пак ще си го купиш.

— Защо? — попита той.

— Вече си имам календар за догодина. — Това беше новост за Нора, която си гризеше ноктите със затаен дъх.

— Такъв обаче си нямаш — избоботи Трийн. Салино го стрелна с поглед и нареди:

— Ти мълчи!

— Имам два календара в кабинета и два на бюрото — обясни Лутър. — Окачили сме един и до телефона в кухнята. Часовникът ми показва точно коя дата сме, а също и компютърът. От години не съм се обърквал.

— Събираме пари за сакати деца, мистър Кранк — рече Салино с внезапно омекнал дрезгав глас. Нора усети, че сълзи парят очите й.

— Ние сами подпомагаме сакатите деца, господин полицай — озъби се Лутър. — Посредством дружеството „Общ път“, чрез нашата църква и данъците, които плащаме, ние подпомагаме всяка група нуждаещи се, която би ви дошла на ума.

— Нима не се гордеете с полицаите, които ви пазят? — грубо се намеси Трийн, очевидно наизустил тази реплика от многобройните увещания на Салино в други подобни случаи.

Лутър млъкна за миг и успя да овладее нарастващия гняв. Сякаш покупката на календар бе единственото мерило за това доколко се гордее с местния участък. Сякаш доброволното даване на подкуп тук, в собствения му хол, бе доказателство, че той, Лутър Кранк, изцяло подкрепя момчетата в сини униформи.

— Миналата година платих хиляда и триста долара общински данъци — заяви той и впи блесналите си от гняв очи в лицето на младия Трийн. — Част от които са отишли за вашите заплати. Друга част са отишли при пожарникарите, шофьорите на линейки, учителите в училище, работниците по чистотата, метачите, кмета, многобройната армия общинари и медицинските служители в болница „Мърси“. Всички те вършат чудесна работа. Вие също, сър, вършите чудесна работа. Гордея се с всеки един от трудещите се в този град. Но какво общо има тук някакъв си календар?

Естествено, до този момент никой не бе излагал въпроса така логично, тъй че Трийн не разполагаше с готов отговор. Впрочем Салино също. Последва напрегнато мълчание.

Неспособен да съчини смислен отговор на нападката, Трийн също се разгорещи и реши да запомни номера на колата на Кранк, за да го причака някъде. Все ще го хване да кара с превишена скорост или да подминава задължителния знак „Стоп“. Ще му махне да отбие и да спре, ще го измъкне навън, ще го просне на капака, ще му щракне белезниците и ще го тикне в ареста.

Тия приятни мисли извикаха усмивка на лицето му. Салино обаче съвсем не се усмихваше. Беше чул слуховете за Лутър Кранк и плана му да пропусне Коледата. Фромайър му беше докладвал. Предната вечер беше видял, че една от най-хубавите къщи в квартала е лишена от задължителния за сезона Скрежко — единствена тя се отличаваше от общата картина, излъчвайки странно спокойствие.

— Съжалявам, че гледате така на нещата — тъжно рече Салино. — Е, ние просто се опитваме да посъберем някакви допълнителни пари, за да помогнем на нещастните дечица.

Нора без малко да се втурне през вратата с думите:

— Ето ви чек! Дайте календара! — Не го направи, защото последствията никак нямаше да са приятни.

Лутър кимна — беше стиснал здраво челюсти, очите му гледаха упорито — и ето че Трийн с драматичен жест взе да навива календара, за да атакува с него някоя друга жертва. В огромните му лапи твърдата хартия скърцаше, докато добиваше нужната форма. Най-сетне се получи желаното тънко руло, Трийн го напъха обратно в тубуса и сложи капачката. Церемонията бе приключила, следователно време бе да си вървят.

— Весела Коледа — рече Салино.

— Полицията все още ли спонсорира футболния отбор на сирачетата? — попита Лутър.

— Да, разбира се — отвърна Трийн.

— В такъв случай заповядайте през пролетта и ще ви дам сто долара за нови екипи.

Обещанието ни най-малко не умилостиви полицаите. Не можаха да изрекат едно „благодаря“. Наместо това кимнаха и се спогледаха.

Сковано се отправиха към вратата, без да кажат и дума — чуваше се единствено дразнещият звук на удрящия се в крака на Трийн тубус, все едно отегчено ченге, въоръжено с палка, търси да опуха някого.

— Нищо и никакви си сто долара — остро рече Нора, когато съпругът й се върна. А той надничаше през пролуките на щорите, да се увери, че посетителите няма да се върнат.

— Не, скъпа, става дума за нещо много повече — загадъчно самодоволно отвърна той, сякаш единствен се бе ориентирал в някаква свръхсложна ситуация. — Искаш ли да хапнем кисело мляко?

Когато човек е подложен на глад, мисълта, че му се предлага храна, пропъжда всички други мисли. Всяка вечер те двамата се угощаваха с по една малка кофичка блудкаво обезмаслено кисело мляко с изкуствен аромат на плодове, което поглъщаха като за последно. Лутър бе отслабнал с четири килограма, Нора — с три.

 

 

Обикаляха квартала в открит камион и си търсеха подходяща плячка. В каросерията върху купчини сено се бяха наредили десет хлапета, които пееха песни. Държаха се за ръце под юрганите, бедрата им се удряха в такт с ритъма, но по най-безобиден начин, поне засега. В края на краищата те принадлежаха към лутеранската църква. Водачката им седеше зад волана, а до нея — съпругата на свещеника, която свиреше на орган в неделя сутрин.

Камионът зави по Хемлок и ето че целта сама им се предостави. Забавиха ход, наближавайки неукрасения дом на семейство Кранк. За щастие Уолт Шийл бе отвън и се бореше с удължителя — не му достигаха повече от два метра, за да свърже контакта в гаража с храстите чимшир, в които внимателно бе закрепил 400 нови зелени лампички. Щом Кранк отказваше да сложи каквато и да било украса, Шийл бе почувствал допълнителен прилив на ентусиазъм.

— У дома ли са си? — попита шофьорката, като кимна към къщата на Кранк и спря камиона.

— Да. Защо? — поинтересува се Уолт.

— А, ние просто излязохме да попеем на въздух. Младите отзад са от лутеранската църква „Сейнт Марк“.

Уолт внезапно се ухили и пусна удължителя на земята. Колко хубаво, рече си той. Кранк само си въобразява, че може да избяга от Коледата.

— Евреи ли са? — продължи да пита жената.

— Не.

— Да не са будисти или някакви такива?

— А, не. Методисти са всъщност. Тая година се опитват да пропуснат коледните празници.

— Моля?

— Не ме ли чухте? — Ухилен до уши, Уолт бе застанал откъм вратата при волана. — Шантав човек, ако питате мен. Лишава се от Коледата, та да спести пари за морско пътешествие.

Шофьорката и жената на свещеника изгледаха строго и продължително къщата на Кранк. Децата отзад бяха спрели да пеят и попиваха всяка дума.

— Групата песнопойци добре ще им дойде, струва ми се — услужливо додаде Шийл. — Продължавайте, не спирайте.

Децата опразниха камиона и хорът се подреди на тротоара, досами пощенската кутия на Кранк.

— Дайте по-напред — провикна се Шийл. — Много ще ви се зарадват.

Послушаха го и застанаха в непосредствена близост до любимата цветна леха на Лутър. Шийл изтича до дома си да поръча на Бев да се обади на Фромайър.

Лутър обираше с лъжицата дъното на своята кофичка мляко, когато го стресна невъобразима врява. Певците гръмко подхванаха първия куплет на „Бог ви носи радост“ и семейство Кранк побързаха да се покрият. Ниско приведени, двамата побягнаха от кухнята, Лутър напред, следван от Нора, и оттам в хола, където се залепиха на прозореца, чиито щори, слава богу, бяха спуснати.

Хористите яростно размахаха ръце, щом зърнаха Лутър да наднича между пролуките.

— Коледари — изсъска Лутър и отстъпи назад. — Още малко, и ще изпотъпчат хвойната.

— Колко хубаво — тихо въздъхна Нора.

— Хубаво ли? Та те влизат в частна собственост. Това е заговор.

— Никъде не влизат, ако искаш да знаеш.

— Ти нищо не разбираш. Навлезли са в нашата собственост, без да сме ги канили. Някой им е подшушнал да дойдат, сигурно Фромайър, а може и Шийл да е.

— Коледарите не са нарушители — заинати се Нора, макар все още да шепнеше.

— Знам аз какво говоря.

— Ами тогава обади се на приятелите си в полицейския участък.

— Може и така да направя — замислено рече Лутър и отново надникна навън.

— Не е късно да си купим календар.

Кланът Фромайър дотърча в пълен състав, предвождан от Спайк, който бе качен на своя скейтборд. Докато те се наредят зад хористите, у Трогдън бяха чули шумотевицата и също се включиха. Последваха ги Бекърови с тъщата в ариергард и неудачника Роки по петите й.

Следващата песен бе „Пейте, звънчета“, в по-бързо темпо и на по-висок глас, което се дължеше на всеобщото вълнение. Диригентката на хора даде знак на съседите да се присъединят, което те сториха на драго сърце, и докато подхванат „Тиха нощ“, групата наброяваше трийсетина и повече. Хористите поне се стараеха да пеят вярно, докато съседите пет пари не даваха фалшиво ли е, или не. Извисяваха гласове, та да накарат стария Кранк да се гърчи от чувство за вина.

Изминаха двайсет минути и ето че нервите на Нора не издържаха. Тя отиде да си вземе душ. Лутър се престори, че чете списание в любимия си фотьойл, но всяка нова песен се подемаше все по-гръмко и това го караше да кипи и да ругае под носа си. Последния път, когато надникна навън, моравата отпред бе пълна с хора, всичките усмихнати до уши и дерящи гърла.

Когато подхванаха „Скрежко, снежният човек“, той слезе в кабинета си в сутерена и извади бутилката коняк.