Джон Гришам
Да пропуснеш Коледа (12)

12

Бъдни вечер. Лутър и Нора спаха докъм седем, когато телефонът ги събуди.

— Мога ли да говоря със Скрежко? — попита пубертетски глас и още преди Лутър да изстреля ядния си отговор, линията прекъсна. Все пак той намери сили да се засмее, скочи от леглото, потупа плоския си корем и оповести:

— Островите ни зоват, скъпа. Дай да стягаме багажа.

— Донеси ми кафето — каза Нора и се пъхна още по-надълбоко под завивките.

Утрото настъпваше облачно и студено, с реален шанс кварталът да посрещне бяла Коледа. Нещо, което Лутър определено не желаеше. Завалеше ли сняг в навечерието на Коледа, Нора щеше да изпадне в носталгия. Тя бе израсла в Кънектикът, където по нейните думи всяка Коледа била снежнобяла.

Лутър пък не желаеше времето да попречи по някакъв начин на утрешния им полет.

Той се изправи до предния прозорец, там, където обикновено стоеше елхата, отпи от кафето си и огледа моравата да се увери, че не е била опустошена от Спайк Фромайър и неговата банда вандали, сетне хвърли поглед и към дома на Шийл отсреща. Въпреки всичките лампички и гирлянди къщата си беше мрачна. Уолт и Бев бяха вътре, пиеха кафе, като някакви сомнамбули подхващаха утринния ритуал и макар да не го изричаха на глас, и двамата знаеха, че това може да е последната им Коледа заедно. За миг Лутър усети да го жегва угризение, задето пропуска празника, но бързо му премина.

У съседа Трогдън настроението бе съвсем друго. Там следваха старата традиция символично да посрещат Дядо Коледа още сутринта преди Бъдни вечер, двайсет и четири часа преди целия останал свят, след което се товареха в семейния микробус и отпрашваха на едноседмична ски ваканция в някаква хижа. Една и съща хижа всяка година. Трогдънови разказваха как на Коледа им поднасяли вечеря в облицована с камъни стаичка пред бумтяща камина в компанията на още трийсет души със същото фамилно име. Много уютно, чудесни условия за ски, децата си умирали от радост, цялото семейство прекарвало чудесно.

Различни гледни точки.

Та семейство Трогдън бяха вече на крака и разопаковаха купища подаръци. Лутър забеляза раздвижването около елхата и се досети, че много скоро ще почнат да товарят кашони и чанти в микробуса, а сетне щяха да последват виковете. Децата щяха да бъдат натоварени, преди разни роднини да ги заразпитват защо Дядо Коледа се е оказал толкова щедър към тях.

А иначе по улицата бе все още тихо, всички се готвеха за празниците.

Лутър отпи още глътка кафе и се усмихна доволно. Ако и те празнуваха както всяка друга година, Нора щеше да скочи от леглото още с изгрева, и то въоръжена с два дълги списъка задачи — един за нея и още по-дълъг за него. До седем щеше да е пъхнала пуйката във фурната, къщата щеше да блести от чистота, приборите по масите — наредени за поканените гости, а сломеният й съпруг щеше да се лута някъде из градската джунгла, мъчейки се да надбяга времето и да изпълни целия списък. Щяха да си крещят един на друг не само в къщата, но и по клетъчните телефони. Лутър все нещо щеше да забрави и щеше отново да бъде отпратен по улиците. Нямаше начин да не счупи нещо и това щеше да приближи края на света.

Пълен хаос. Някъде към шест, когато и двамата щяха да са напълно изтощени и щеше да им е дошло до гуша от празнични приготовления, щяха да пристигнат гостите. Тия хора също щяха да бъдат пребити от умора, защото щяха да са били подложени на не по-малки изпитания по собствените си домове, но все пак щяха да положат всички усилия да се забавляват.

Традиционното коледно празненство у семейство Кранк бе започнало преди години с десетина приятели, поканени на чаша хубаво питие и дребни деликатеси. Миналата година гостите наброяваха петдесет.

Доволната усмивка се разля по цялото му лице. Той се радваше на усамотението в дома си, на предстоящия ден, през който единствената му задача щеше да се сведе до това да нахвърля малко дрехи в някой куфар и да се приготви за плажа.

Позволиха си късна закуска, която се състоеше от безвкусни житни ядки и кисело мляко. Разговорът около новия брой на „Газет“ се водеше тихо и приятно. Нора мило се стараеше да пропъжда спомените от минали Коледи. И полагаше усилия да се вълнува за предстоящото пътуване.

— Смяташ ли, че е в безопасност? — попита накрая тя.

— Смятам — отвърна Лутър, без да вдига поглед.

Застанаха край прозореца, поговориха си за нещастието у Шийл, погледаха раздвижването у Трогдън. По улицата се появиха коли, явно не бяха малко онези, решили се за последен път да се втурнат в лудницата по магазините. Пред тяхната къща спря камионетка за доставки. Бъч понесе някаква кутия, затича се към вратата и тъкмо щеше да звънне, когато Лутър отвори.

— Весела Коледа — троснато рече той и без малко не замери Лутър с кутията. Седмица по-рано, по време на една не тъй изнервяща доставка, Бъч се бе засуетил в очакване на годишната си премия. Лутър му бе обяснил, че тази година той и съпругата му не празнуват Коледа. Нали виждаш, нямаме и елха, Бъч. Няма и украса. Няма подаръци. Няма лампички в храстите, няма Скрежко на покрива. Тази година всичко пропускаме, Бъч. И календарите на полицаите, и плодовите кексчета на пожарникарите. Абсолютно всичко, Бъч.

Бъч си бе тръгнал с празни ръце.

Кутията съдържаше поръчан по пощата екип, наречен „Бока Бийч“, който Лутър бе открил в Интернет. Сега той отнесе кутията в спалнята, заключи вратата и облече комплекта риза и шорти, който на снимката му се бе сторил малко ексцентричен, но сега върху тялото му изглеждаше направо крещящ.

— Какво става, Лутър? — попита Нора и заудря по вратата.

Цветната щампа в жълто, аквамарин и кафяво изобразяваше подводния свят — огромни тлъсти риби, от чиито усти излизаха мехурчета. Шантава приумица, да. Глупава, да, да.

Лутър реши на мига, че ще се хареса в това облекло и ще го носи гордо около басейна на борда на „Островна принцеса“. Рязко отвори вратата. Нора сложи ръка на устата си и изпадна в истерия. Той тръгна по коридора, последван от разстроената си съпруга. Мургавите му крака рязко се открояваха на бежовия мокет. Влезе в хола и гордо застана пред прозореца, та цялата улица да го види.

— Няма да ги носиш за нищо на света! — крещеше Нора зад гърба му.

— Тъкмо напротив!

— Тогава аз оставам тук!

— Както искаш.

— Отвратителни са.

— Ти просто ми завиждаш, защото нямаш същите.

— Просто си умирам от радост, че не са мои.

Той я привлече в прегръдките си и двамата затанцуваха из стаята. Нора всеки миг щеше да се разреве. Съпругът й, този суров данъчен счетоводител със строгото облекло, наложено от „Уайли и Бек“, бе положил неимоверни усилия да заприлича на плажен сваляч. И бе претърпял главоломен провал.

Телефонът иззвъня.

Както Лутър щеше да си спомни по-късно, първо спряха да танцуват, до второто иззвъняване продължиха да се смеят, може би дори до третото, после, кой знае защо, едновременно се вторачиха в апарата. Той отново звънна и Лутър вдигна слушалката. Възцари се внезапна тишина, времето потече като в забавен кадър, което също щяха да си припомнят едва впоследствие.

— Ало — рече Лутър. По необяснима причина слушалката натежа в ръката му.

— Татко, аз съм.

В първия момент се сепна, но бързо се съвзе. Изненада се, че чува гласа на Блеър, но пък какво изненадващо имаше във факта, че дъщеря му е намерила начин да се добере до телефон, за да се обади на родителите си и да им пожелае весела Коледа. В края на краищата в Перу сигурно имаха поне телефони.

Думите обаче долетяха съвсем ясни, отчетливи. Лутър някак не можа да си представи любимото си дете приседнало на някой дънер в джунглата да крещи в миниатюрната мембрана на клетъчен апарат.

— Блеър! — възкликна той. Нора тутакси се залепи до него.

Следващата дума, която проникна в съзнанието на Лутър, бе „Маями“. Предхождаха я и я следваха други, но тази се открои в бързия поток. Секунди след началото на разговора Лутър сякаш бе нагазил в дълбоки води и всеки момент щеше да се удави. Всичко около него се завъртя с шеметна бързина.

— Как си, скъпа? — попита той.

Няколко думи, после отново онази: „Маями“.

— Ти си в Маями? — повтори Лутър с извисен, грачещ глас. Нора премести тежестта си от единия на другия крак, тревожните й втренчени очи бяха на сантиметри от неговите.

Лутър се овладя и се заслуша. После взе да повтаря, за да се убеди, че чува правилно.

— Ти си в Маями, прибираш се у дома за Коледа. Прекрасно, Блеър!

Нора зяпна от изумление и застина неподвижно. Той се помъчи да чуе какво му се говори, а после заповтаря като папагал:

— Кой? Енрике? — Сетне добави с пълен глас: — Твоя годеник! Какъв годеник?!

Колкото и да е странно, Нора успя да съобрази по-бързо от него и натисна копчето, включващо говорителя на телефона. Гласът на Блеър сега се чуваше ясно, думите й огласиха стаята.

— Той е лекар, перуанец, запознахме се преди три седмици. Направо е чудесен. Влюбихме се от пръв поглед и до края на седмицата решихме да се оженим. Той никога не е бил в Щатите и ужасно се вълнува. Разказах му всичко за нашата Коледа, за елхата, за украсата, за Скрежко на покрива, за коледното празненство, абсолютно всичко. Вали ли сняг, татко? Енрике никога не е виждал сняг.

— Не, миличко, още не. Ето, говори с майка ти. Лутър предаде слушалката на Нора, която я пое, макар че при включен говорител не й беше нужна.

— Блеър, къде си, скъпа? — попита Нора, успяла да придаде на гласа си известно въодушевление.

— На летището в Маями, мамо. Пристигаме в шест и три минути. Няма начин да не обикнеш Енрике, мамо, страхотен сладур е, направо неотразим. Влюбени сме безумно. Ще уговорим сватбата, може да я направим още през лятото, нали?

— Е, ще видим.

Лутър бе рухнал на канапето, като да бе получил сериозен сърдечен пристъп.

— Разказала съм му как празнуваме Коледа на нашата улица — не млъкваше Блеър, — за децата, за Скрежковците, за голямото празненство у дома. Поканила си гости, нали, мамо?

Лутър простена, сякаш береше душа, а Нора допусна първата грешка. При обзелата я паника нищо чудно, че мислите й се объркаха. Би трябвало да каже — или поне по-късно твърдеше, че това й е било на езика, което и Лутър по-късно повтаряше, вече с прояснена глава, че е трябвало да каже: „Виж, мила, тази година празненство няма да има.“

В този момент обаче, напълно изумена, Нора заяви:

— Но да, разбира се.

Лутър отново простена. Жена му го погледна — един рухнал от своя пиедестал плажен сваляч в нелеп костюм, проснат като повален от куршум. Тя определено сама би го гръмнала, стига да имаше шанс да улучи.

— Страхотно! Енрике откога си мечтае да види с очите си как се празнува Коледа в Щатите. Всичко съм му разказала. Кажи, мамо, изненадата е чудесна, нали?

— О, миличко, толкова се вълнувам — успя да изстреля Нора и то достатъчно убедително. — Ще прекараме вълшебно.

— Нека отсега се разберем, мамо, без подаръци. Моля те обещай ми. Исках да ви изненадам с това мое ненадейно завръщане, но съвсем не ми се ще вие с татко да хукнете да купувате подаръци. Обещаваш ли?

— Обещавам.

— Чудесно. Нямам търпение да си дойда у дома.

Замина едва преди месец, мислено отбеляза Лутър.

— Сигурна ли си, че всичко ще бъде наред, мамо?

Сякаш Лутър и Нора изобщо имаха някакъв избор. Сякаш можеха да кажат: „Не, Блеър, не можеш да си дойдеш у дома за Коледа. Обърни се кръгом и се върни в джунглите на Перу.“

— Трябва да затварям. Летим оттук за Атланта, оттам към къщи. Ще ни посрещнете ли?

— Разбира се, мила — отвърна Нора. — Няма проблем. Та казваш, лекар бил?

— Да, мамо, страхотен е.

 

 

Лутър седеше на ръба на канапето, захлупил лицето си с ръце, и май че плачеше. Нора стискаше слушалката, опряла ръце на кръста, и се взираше в мъжа на канапето, сякаш се колебаеше дали да не го замери с нея.

Макар да й се искаше, послуша разума си и се отказа от тази идея.

Лутър разтвори длани и само попита:

— Колко е часът?

— Единайсет и четирийсет и шест, на двайсет и четвърти декември.

Възцари се продължително хладно мълчание, което Лутър след време се осмели да наруши:

— Защо й каза, че ще имаме гости?

— Защото ще имаме.

— Аха.

— Не зная кой ще дойде, нито какво ще има за ядене, но празненството ще се състои.

— Не съм съвсем сигурен…

— Не започвай отново, Лутър. Тази глупава идея поначало беше твоя.

— Вчера ме нарече гений заради същата тази идея.

— Днес обаче коренно си променям мнението. Ще поканим гости, мистър Плажен сваляч, ще имаме елха, с лампички, гирлянди и прочие, а ти ще си вдигнеш загорелия задник и ще качиш Скрежко на покрива.

— Не!

— Да!

Още една продължителна пауза и до слуха на Лутър достигна звънкото тиктакане на часовник откъм кухнята. Или може би това бяха ударите на сърцето му. Погледът му попадна върху пъстрите шорти. Преди минути ги беше нахлузил, предвкусвайки вълшебното пътешествие към рая.

Нора остави слушалката върху телефона и отиде в кухнята, откъдето веднага след това се разнесе трясък от отваряне и затваряне на чекмеджета.

Лутър продължи да съзерцава пъстрите си шорти. Имаше чувството, че от тях му призлява. Свършено бе с пътешествието, плажовете, островите, топлата солена вода и петте екзотични менюта на ден.

Как тъй едно обаждане по телефона бе променило толкова много неща?