Джон Гришам
Да пропуснеш Коледа (6)

6

Сутрешната кръгла маса в центъра за помощ на малтретирани жени завърши зле за Нора, когато Клодия, която тя не би назовала своя най-близка приятелка, най-неочаквано изтърси:

— И тъй, Нора, у вас тази година не се предвижда тържество на Бъдни вечер, а?

От осемте жени, с които беше Нора, точно пет бяха канени на нейното тържество предишни години. Три досега не бяха присъствали и тъкмо те в момента се чудеха как да се измъкнат от неловката ситуация, както впрочем и самата Нора.

Гадна нахалница, помисли си Нора, а на глас побърза да каже:

— Боя се, че не. Пропускаме празниците тази година. — На което я сърбеше езикът да добави: „А ако някога събера гости у дома, Клодия, скъпа, ти хич не чакай покана.“

— Научих, че заминавате на пътешествие — рече Джейн. Тя бе една от трите низвергнати и в момента се опитваше да отклони темата.

— Всъщност тръгваме на първия ден на Коледа.

— Значи всичките коледни празници пропускате? — уточни Бет, друга случайна позната, която всяка година получаваше покана само защото фирмата на съпруга й имаше общи дела с „Уайли и Бек“.

— Съвсем всички — натърти Нора заядливо и стегна мускулите на стомаха си.

— Хубав начин да се спестят пари — обади се и Лайла, най-голямата кучка от цялата група. Начинът, по който наблегна на думата „пари“, целеше да внуши, че финансите в семейство Кранк са разклатени. Нора усети как страните й пламват. Съпругът на Лайла беше педиатър, от най-ниско платените медици, но все пак лекар. Лутър знаеше със сигурност, че са затънали в дългове — голяма къща, големи коли, членство във всякакви клубове. В семейството влизаха много пари, но още повече изтичаха.

Та като се сети за Лутър, къде беше той в тези тъй тежки моменти? Защо тя поемаше ударите, предизвикани от неговото глупаво хрумване? Защо тя стоеше на предна линия, докато той най-доволно си седеше на спокойствие в кабинета и се разправяше с хора, които бяха или негови подчинени, или се страхуваха от него? Клуб на единомишленици, това беше „Уайли и Бек“. Ония надути стиснати счетоводители сигурно приветстваха Лутър за смелостта да обърне гръб на Коледа и да спести някой и друг долар. Ако предизвикателството му можеше да намери последователи, то те определено щяха да са сред счетоводителите.

Ето че нея пак я сочеха обвинително с пръст, а Лутър си стоеше на топло в службата и сигурно се чувстваше като герой.

Наистина, Коледата беше грижа на жените, не на мъжете. Съпругите пазаруваха, украсяваха, готвеха, организираха тържества, разпращаха картички и се притесняваха за неща, за които мъжете не се и сещаха. Всъщност защо Лутър толкова много държеше да пропуснат Коледата, след като бездруго приносът му беше нищожен?

Нора кипеше вътрешно, но предпочете да замълчи. Нямаше смисъл да се хващат за косите тук, в центъра за помощ на малтретирани жени.

Някой подхвърли да се срещнат по друго време и Нора първа изхвърча от стаята. В колата на път за вкъщи още повече се ядоса — заради Лайла и нейните намеци за пари. Още по-мрачни мисли бяха насочени към съпруга й и неговия мъжки егоизъм. Огромно бе изкушението да се поддаде, да се втурне и да украси къщата още преди да се е прибрал. За два часа щеше да поръча и да окичи елхата. Не беше късно и празненството да спретне. А Фромайър на драго сърце щеше да се погрижи за нейния Скрежко. Спестявайки подаръците и другите неща, пак щяха да имат достатъчно пари да си платят пътешествието.

Сви по Хемлок и, естествено, първото, което се набиваше на очи, бе гледката на подредените Скрежковци, сред които липсваше само един — на техния покрив. Ето какво последва, като остави Лутър да решава: сега три седмици нямаше да имат мира. Тяхната спретната двуетажна тухлена къща единствена се открояваше, сякаш бяха индуисти или будисти, които не зачитат Коледа.

Нора стоеше в хола и гледаше през прозореца, точно от мястото, където всяка година се кипреше чудна елха, и ето че за пръв път този неин дом й се стори неприветлив, празен. Тя прехапа устна и посегна към телефона, но Лутър бе отскочил за сандвич. В купчинката, която взе от пощенската кутия, между две поздравителни картички забеляза нещо, от което сърцето й подскочи. Въздушна поща от Перу. На клеймото думи на испански.

Нора седна и разкъса плика. Отвътре извади два листа, изписани с красивия почерк на Блеър, всяка дума свидна за майчиното й сърце.

Прекарвала си чудесно сред дивата природа на Перу. За по-хубаво нещо не можела и да мечтае, да живее сред някакво индианско племе с неколкохилядна история. Много бедни били според американските стандарти, но пък това не им пречело да са здрави и щастливи. Отнело й повече от седмица, докато привикне с липсата на всички онези неща, за които те не били и чували. Отначало децата били по-скоро боязливи, но сега вече свиквали с нея и проявявали желание да се учат. По-нататък Блеър надълго и широко разказваше за децата.

Тя самата живеела в колиба от трева със Стейси, нейната нова приятелка от Юта. Други двама доброволци от Корпуса на мира живеели наблизо. Били създали малкото училище преди четири години. С две думи, тя била здрава, хранела се добре, нямало опасност от заразни болести или страшни зверове, а работата била истинско предизвикателство.

Последният параграф дойде като прилив на сили, от които Нора тъкмо се нуждаеше отчаяно.

Зная, ще ви е мъчно без мен на Коледа, но, моля ви, не бъдете тъжни. Малките дечица тук не знаят нищо за Коледа и, честно казано, на мен ще ми е приятно да я пропусна заедно с тях. Те имат толкова малко и искат толкова малко, че се чувствам някак виновна заради безсмисления материализъм на нашата цивилизация. Тук няма нито календар, нито часовник, тъй че сигурно дори няма да усетя кога ще дойде празникът и кога ще отмине.

(А нека не забравяме, че догодина ще можем да си наваксаме, нали?)

Каква умница. Нора прочете отново писмото и внезапно се изпълни с гордост не само защото бе отгледала такава мъдра, вече зряла дъщеря, но и заради собственото си решение да отхвърли, макар и само тази година, безсмисления материализъм на нашата цивилизация.

Тя отново позвъни на Лутър и му прочете писмото.

 

 

Петък вечер в търговския център! Това съвсем не беше любимото място на Лутър, но беше усетил, че Нора има нужда да я изведе. Вечеряха в бутафорна кръчма в единия край, после с мъка си проправиха път през тълпата до другия, където предстоеше премиерата на романтична комедия с цяло съзвездие нашумели актьори. По осем долара билета за два часа скука със скъпо платени клоуни, които се хилят от началото до самия край на блудкавия сюжет. Нищо не можеше да се направи, Нора обичаше киното, а той, макар и неохотно, я придружаваше, за да има мир. Въпреки огромните тълпи отвън, салонът беше празен, което безкрайно зарадва Лутър, който осъзна, че всички са по магазините и пазаруват ли, пазаруват. С пуканките в ръка, той потъна в стола си и заспа.

Събуди го лакът в ребрата.

— Хъркаш — изсъска Нора.

— Какво от това. Тук няма никой.

— Млъквай, Лутър.

Той загледа филма, но след пет минути усети, че не издържа повече.

— Ей сега се връщам — прошепна и напусна салона. Предпочиташе да го блъска и тъпче тълпата, наместо да седи да гледа оная глупост. Взе ескалатора за мецанина, където се облегна на парапета и зазяпа хаоса под себе си. Дядо Коледа бе заел мястото си на трона, а опашката едва-едва пристъпваше. На ледената пързалка музиката трещеше от пресипнали тонколони, стотина деца, костюмирани като елфи, се пързаляха около някакво пухкаво животно, което приличаше на северен елен. Всеки родител наблюдаваше картинката през визьора на видеокамера. Уморени купувачи влачеха крака, натоварени с обемисти торби, залитаха, бутаха се, караха се на децата си.

Лутър се изпълни с безмерна гордост.

Отсреща зърна нов магазин за спортни стоки. Насочи се към него и още през витрината забеляза, че за тази навалица вътре обслужващите каси са съвсем недостатъчни. Той обаче искаше само да разгледа какво има. В дъното откри шнорхелите, но асортиментът не беше особено богат — в края на краищата беше декември. Банските костюми модел „Спийдо“ до един бяха безумно тесни, вероятно предназначени само за плувци олимпийци, ненавършили двайсет години. Човек по-лесно би се напъхал в ръкавица. Лутър не посмя дори да ги докосне. Реши да си вземе каталог и да поръча каквото му е нужно от безопасната крепост на своя дом.

На излизане от магазина дочу зараждащ се скандал, някаква поръчана стока не беше пристигнала. Ама че глупаци.

Той си купи обезмаслено кисело мляко и за да убие времето, обиколи и горния етаж, като тайничко се подсмихваше на измъчените души, които с настървение пилееха парите си. Спря се, зашеметен от огромен постер на приказно младо създание с безупречен загар по миниатюрни бикини. То го приканваше да прекрачи в малък салон, наречен „Тен завинаги“. Лутър се огледа, като че влизаше в порно книжарница, после се пъхна вътре, а там, зад едно списание, го очакваше Дейзи. Бронзовото й лице се разтегли в механична усмивка, която понабръчка челото и кожата около очите. Зъбите й бяха избелени, косата изсветлена, кожата потъмнена и за миг Лутър се запита как ли е изглеждала преди интервенцията.

Той не се изненада, когато Дейзи заяви, че този бил най-подходящият ден от годината за заплащане на процедурата. Специалната коледна програма включвала 18 сеанса за 90 долара. Само по един сеанс на ден, като се започне с петнайсетминутна продължителност, която нараства максимално до половинчасова. След приключване на програмата Лутър ще притежава прекрасен загар, с който може да посрещне всяка лудория на карибското слънце.

Той последва момичето до редицата кабинки — малки отделения с леки прегради. В момента правели промоция на последния модел „Бронзомат 2000“, току-що получен от Швеция, сякаш шведите бяха всепризнатите експерти по слънчевите бани. На пръв поглед бронзоматът ужаси Лутър. Дейзи обясни, че трябвало да се съблече, да, всичко да свали, промърка тя, пъхна се вътре и хлопна капака. Жестът извика у Лутър асоциация с металната форма за гофрети. Печеш се двайсет минути, таймерът ти дава знак, че си приключил, ставаш, обличаш се. Толкова е просто.

— Много ли се поти човек? — попита Лутър, който някак не можеше да възприеме мисълта, че тялото му ще лежи безпомощно, докато 80 лампи го пекат отвсякъде.

Дейзи обясни, че вътре наистина ставало горещо. Накрая трябвало просто бронзоматът да се напръска със специалния спрей и да се забърше с хартиена салфетка, след което щял да е напълно готов за следващия желаещ.

Рак на кожата? — бе следващият въпрос. Момичето се изкикоти превзето. В никакъв случай. Може би при старите модели, когато още не била усъвършенствана технологията за отстраняване на ултравиолетовото лъчение и другите вредни странични ефекти. Новите уреди всъщност били по-безопасни и от слънцето. Тя самата поддържала така своя тен от единайсет години.

Затова кожата ти прилича на изгорял чорт, отвърна й Лутър безгласно.

Накрая се договори да плати 120 долара за двама души. И напусна салона с твърдото намерение да се сдобие със загар, колкото и неудобства да обещаваше процедурата. Подсмихна се при мисълта как Нора ще бъде принудена да се съблече чисто гола зад тънката като хартия преграда и да се напъха в бронзомата.