Джон Гришам
Да пропуснеш Коледа (11)

11

Коледното парти в кантората на „Уайли и Бек“ щеше да започне с обяд, доставен от двама враждуващи помежду си братя гърци, които правеха най-хубавата баклава в града. Барът се отваряше точно в 11:45 ч.; всъщност баровете бяха цели три и много скоро теренът щеше да се разкаля. Станли Уайли пръв щеше да направи главата — за което щеше да обвини яйцето в първия си коктейл — и щеше да стъпи на един кашон в края на голямата маса за съвещания и да произнесе същата онази реч, която бе изрекъл седмица по-рано на официалната коледна вечеря. После щяха да му поднесат подарък, ловна пушка, стик за голф или някой друг непотребен сувенир, над който той щеше да се просълзи, а месеци по-късно тайно да подари на някой клиент. Щяха да се раздадат и други подаръци, щяха да се произнесат и други речи, да се чуят шеги, някоя и друга песен, вдъхновена от алкохола. Веднъж се бяха появили двама младежи стриптийзьори и под оглушителната музика от уредбата се бяха съблекли по леопардови препаски, при което мъжете от кантората хукнаха да се крият, а секретарките запищяха от удоволствие.

С писмена заповед Станли бе забранил друг път да се канят стриптийзьори. Докс, секретарката на Лутър, бе пищяла най-пронизително и все още си пазеше снимките на ония момчета.

Вече към пет часа някои от най-задръстените счетоводители в „Уайли и Бек“ щяха да предприемат макар и плахи опити да опипат по-грозничките секретарки. Да се натряскаш на тоя ден си бе в реда на нещата. Купонджиите щяха също така да завлекат Станли в кабинета му и да го налеят с кафе, преди да го пуснат да си върви. Фирмата наемаше коли, тъй че на никого не се налагаше да шофира.

В крайна сметка се получаваше голяма бъркотия. На съдружниците обаче им харесваше, защото можеха здравата да се натряскат, и то далеч от съпругите си, получили своята доза развлечение на официалната вечеря и недопускани на служебното парти. На секретарките още повече им допадаше, защото за тези няколко часа виждаха и чуваха неща, които можеха хубавичко да запомнят и да използват като арсенал за изнудване цяла година.

Лутър бе мразил служебното парти дори в добрите години. Той пиеше малко, никога не се напиваше и всяка година се гърчеше от неудобство, като гледаше как изглупяват колегите му.

Затова той си остана в кабинета, заключи вратата и се зае с последните възникнали дребни задачи. Малко след единайсет сутринта чу музика от дъното на коридора. И реши, че това е най-подходящият момент да изчезне. Денят бе 23 декември. А той щеше да се върне тук едва на петия ден от януари и тогава всичко щеше да си тече в обичайното русло.

Чудесно бе, че намери начин да се отърве.

Влезе в туристическата агенция да се сбогува с Биф, но тя вече бе отлетяла към някакъв приказен нов курорт в Мексико, където предлагаха изгодни цени. С бърза крачка се отправи към колата си, повече от горд, задето пропуска диващината, развихрила се на шестия етаж. Потегли към салона за един последен бронзиращ сеанс и един последен поглед към тълпата перковци, чакали до последния момент, за да изкупят къде каквото е останало по магазините. Бавно напредваше в натовареното движение, а когато най-сетне спря пред търговския център, видя, че на входа пази полицай. Паркингите били пълни. И едно място не можело да се намери. Да кара нататък.

С удоволствие, рече си Лутър.

Нора го чакаше за обяд в една претъпкана пицария в центъра. Всъщност бяха направили резервация, нещо нечувано през останалата част от годината. Лутър закъсня. И забеляза, че жена му е плакала.

— Заради Бев Шийл — обясни тя. — Вчера ходила на контролен преглед. Ракът отново се развива, за трети път вече.

Макар Лутър и Уолт изобщо да не общуваха помежду си, съпругите им успяваха да поддържат добри отношения през последните година-две. В интерес на истината от много време никой от Хемлок стрийт не беше имал вземане-даване със семейство Шийл. Те се скъсваха да работят, за да печелят повече и повече, а високия си доход използваха най-вече за да се фукат.

— Плъзнал е към белите дробове — каза Нора и избърса очите си. Поръчаха си газирана вода. — Има съмнение, че може и бъбреците, и черният дроб да са засегнати.

Лутър направи гримаса, сякаш с очите си виждаше настъпването на коварната болест.

— Направо ужас — промърмори той.

— Това може да е последната й Коледа.

— Лекарят ли го е казал? — поиска уточнение той, заподозрял аматьорска преценка.

— Не, аз го казвам.

Дълго говориха за семейство Шийл и когато на Лутър му дойде до гуша, той просто заяви:

— Тръгваме след четирийсет и осем часа. Наздраве.

Чукнаха се с пластмасовите чашки и Нора най-сетне се усмихна.

Вече ядяха салатата, когато Лутър попита:

— Да съжаляваш за нещо?

Тя поклати глава, преглътна и рече:

— Е, случва се да ми домъчнее за елхата, за украсата, за музиката, а и за спомените май. Но не и за блъсканицата по улиците и магазините, нито за напрежението. Идеята е страхотна, Лутър.

— Аз съм гений.

— Не се главозамайвай. Смяташ ли, че Блеър изобщо ще се сети за Коледа?

— Не и ако има късмет. Съмнявам се — добави той с пълна уста. — Та тя работи с някакви диваци езичници, които обожествяват реки и разни такива работи. От къде на къде ще почитат Коледата?

— Малко грубо прозвуча, Лутър. Защо да са диваци?

— Пошегувах се, скъпа. Не се съмнявам, че са кротки добри хора. Няма причина за безпокойство.

— Пише, че изобщо не поглежда календара.

— Виж, това е интересно. Аз имам три календара и все забравям кой ден сме.

Изневиделица се появи Мили от Женската консултация, прегърна Нора и пожела весела Коледа на Лутър, който иначе би се подразнил от натрапничеството, ала тази Мили беше слабичка и много сладка за жена на нейните години. Ще рече, в началото на петдесетте.

— Нали разбра за Бев Шийл — прошепна Мили, сякаш Лутър внезапно бе изчезнал. Сега вече той наистина се подразни. Отправи молитва никога да не го сполита някоя ужасна болест, не и в този град. Доброволките щяха да научат преди него.

Инфаркт или катастрофа, нещо с бърз край, това искам аз. Нещо, за което да не могат да шушукат зад гърба ми, докато линея.

Най-сетне Мили си тръгна и те си доядоха салатите. Лутър продължаваше да усеща стомаха си празен, докато плащаше сметката, и се улови, че отново се е размечтал за блюдата деликатеси от брошурите, посветени на „Островна принцеса“.

Нора имаше списък от неща, които искаше да свърши, Лутър нямаше такъв. Той се прибра с колата на Хемлок стрийт, паркира на алеята пред къщи и почувства известно облекчение, като видя, че наоколо не се мотаят съседи. В пощенската кутия бяха попаднали още четири анонимни коледни картички с образа на Скрежко, пуснати от Рочестър, Форт Уърт, Грийн Бей и Сейнт Луис. Колегите на Фромайър от университета доста пътуваха, тъй че Лутър ги заподозря в съучастничество в игричките на съседа. Фромайър вечно го сърбяха ръцете да се захване с едно или друго, а и не му липсваше въображение да измисли подобен номер. Бяха получили вече трийсет и една картички със Скрежко, две чак от Ванкувър. Лутър ги пазеше, дори си представяше как ще се върне от Карибите, ще ги пъхне в голям плик и ще ги прати анонимно, разбира се, на Вик Фромайър, през две къщи надолу по улицата.

— Ще му пристигнат заедно с всички неплатени сметки — измърмори Лутър и се запъти да прибере и тия картички при другите в чекмеджето. После запали камината, седна в любимия си стол, зави се с одеялото и заспа.

 

 

Бурна нощ се развихри по Хемлок. Вилнеещи банди шумни певци се редуваха пред дома на Кранк. В някакъв момент викове „Искаме Скрежко!“ се нададоха от хора на Лайънс Клъб.

Появиха се табели „Освободете Скрежко“. Първата бе побита от кого мислите — от Спайк Фромайър. Той се появи с малкия си отряд на скейтбордове и велосипеди; хлапетата засноваха напред-назад по Хемлок, като огласяха цялата улица с крясъците на предколедната еуфория.

Започна се импровизирано квартално тържество. Триш Трогдън приготви горещ шоколад за децата, докато съпругът й Уес нареди микрофони край алеята. Скоро в нощта зазвучаха „Скрежко, снежният човек“ и „Пейте, звънчета“, на които се сложи край едва когато пристигна истински хор да направи серенада на семейство Кранк. Уес пусна подбрани любими песни, ала изборът му най-често попадаше на „Скрежко“.

Къщата на Кранк остана тъмна и тиха, заключена и недостъпна. Нора опаковаше багажа в спалнята. Лутър се беше усамотил в кабинета си в сутерена и се опитваше да чете.