Джон Гришам
Да пропуснеш Коледа (10)

10

Лутър предложи да вечерят в „Анджело“, техния любим италиански ресторант, който се намираше в приземния етаж на стара сграда в центъра, далеч от тълпите, опустошаващи магазините и супермаркетите, на цели пет пресечки от пътя на шествието. Добре беше тази вечер да са далеч от къщи.

Поръчаха си салата с лека заливка и спагети с доматен сос, никакво месо, никакво вино, никакъв хляб. Нора бе направила седем сеанса за почерняване, а Лутър — десет, и ето че отпивайки от газираната вода, те с удоволствие разглеждаха загорелите си лица и се усмихваха съжалително на всяка бледа физиономия. Една от прабабите на Лутър бе половин италианка и неговите средиземноморски гени се бяха оказали податливи на почерняване. Кожата му бе доста по-тъмна от тази на Нора. Приятелите му вече го бяха забелязали. Пет пари не даваше. Нали всички знаеха, че са се запътили към островите.

— Сега започва — рече Нора, като си погледна часовника.

Лутър погледна своя. Показваше седем.

Всяка година коледното шествие започваше от Парка на ветераните в центъра. С открити платформи, на които имаше живи картини, с пожарни и маршируващи оркестри, по неизменен сценарий. Дядо Коледа винаги завършваше шествието на шейна, изработена от ротарианците и ескортиран от осем охранени представители на благотворителния клуб „Шрайнърс“ на велосипеди. Цялата процесия завиваше на запад и оттам минаваше близо до Хемлок. През всяка от последните осемнайсет години семейство Кранк и техните съседи бяха заемали позиция по пътя на шествието и му се радваха въодушевено. Това беше една празнична вечер, която Лутър и Нора сега искаха да избегнат.

По цялата Хемлок щяха да се щурат деца, певци и кой знае какви други ентусиасти. Нищо чудно яхнали велосипеди банди хлапаци да задюдюкат „Освободете Скрежко“, нищо чудно невръстни терористчета да побият и други табели на моравата им.

— Как е минала коледната вечеря на фирмата? — попита Нора.

— Доколкото разбрах, както обикновено. Същата зала, същите сервитьори, същото филе, същото суфле. Слейдър ми каза, че Станли се напил като прасе още с коктейлите.

— Че аз не съм го виждала да остава трезвен след коктейлите.

— Казал си обичайната реч — колко страхотно работим, как постъпленията се покачват, догодина ще сме на върха, „Уайли и Бек“ е едно задружно семейство благодарение на всеобщите усилия. Не е като да не си я чувала. Радвам се, че я пропуснахме.

— Някой друг да е отклонил поканата?

— Слейдър спомена, че Мопин от счетоводството не се появил.

— Какво ли е облякла Джейн?

— Ще питам Слейдър. Той сигурно си е водил бележки.

Донесоха им салатите и двамата едновременно зяпнаха купчинката пресен спанак, като да бяха гладуващи бежанци. Все пак се въздържаха, бавно и внимателно добавиха заливката, малко сол и пипер и започнаха да се хранят, сякаш не проявяваха и най-малък интерес дали ще заситят глада си.

На „Островна принцеса“ щяха да ги хранят по пет пъти на ден. Лутър си обеща да се тъпче до пръсване.

На една маса недалеч от тяхната седеше хубаво тъмнокосо момиче със своя кавалер. Нора я забеляза и остави вилицата си.

— Смяташ ли, че тя е добре, Лутър?

— Кой? — сепна се Лутър и огледа ресторанта.

— Блеър.

Той бавно прехвърли хапката си в другата си буза, преглътна и се направи, че мисли върху въпроса, който сега вече му се задаваше само три пъти на ден.

— Сигурно е добре, Нора. И си прекарва страхотно.

— Дали не я застрашава нещо? — Друг стандартен въпрос, поставен в точно определен момент, като че Лутър бе длъжен да знае дали дъщеря им е в безопасност, или не именно сега, в този миг.

— От трийсет години сред доброволците към Корпуса на мира няма жертви. Взели са всички възможни мерки, Нора. Хайде, яж.

Тя разбута зелените листа в чинията си, хапна набоденото на вилицата и като че ли загуби интерес. Лутър омете своята чиния и жално погледна нейната.

— Това няма ли да го ядеш?

Размениха си чиниите и само след миг Лутър бе погълнал и втората салата. Донесоха им спагетите и Нора придърпа своята купа. След няколко оскъдни хапки тя внезапно спря, вилицата й застина във въздуха. В следващия момент я остави и възкликна:

— Как можах да забравя!

Лутър дъвчеше настървено.

— Какво има? — стресна се той от ужаса, изписан на лицето на жена му. — Какво има, Нора? — повтори и преглътна мъчително.

— Онези членове на журито не се ли появяваха след шествието?

Сега вече и на Лутър му просветна. И той остави поднесената към устата си вилица, пийна глътка вода и нещастно се загледа в празното пространство. Да, това беше самата истина.

След шествието комисия от „Паркове и озеленяване“ обикаляше кварталите върху платформа, теглена от трактор „Джон Диър“, и проверяваше състоянието на коледното настроение. Раздаваха индивидуални награди в различни категории — „Оригинално хрумване“, „Празнично осветление“ и тъй нататък. Присъждаха и награда за най-хубаво украсена улица. Хемлок бе печелила синята панделка два пъти.

Предишната година бе класирана на второ място най-вече защото, както гласеше клюката, върху две от всичките четирийсет и четири къщи не бяха поставени Скрежковци. Три пресечки по на север Боксуд Лейн най-неочаквано беше подредила по цялото си протежение захарни пръчки — Алея захарни пръчки, така я бяха нарекли — и затова грабна вместо Хемлок наградата. Цял месец след това Фромайър им разпращаше паметни записки.

Чудесно замислената вечеря вървеше към провал. Двамата отново хванаха вилиците и взеха да ровят из спагетите колкото да минава време. Поръчаха си кафе без кофеин, което пиха дълго време. Когато ресторантът се опразни, Лутър плати сметката. Двамата се качиха в колата и поеха с възможно най-бавна скорост.

* * *

Естествено, Хемлок отново изтърва първото място. Лутър излезе да си прибере вестника, преди да се е развиделило, и се стресна още от първата страница. Наградените бяха изброени до един — на първо място Чери авеню, Боксуд Лейн на второ, Стантън на трето. Трогдън, съседът отсреща с неговите 14 000 лампички, бе заел четвърто място в категорията „Празнично осветление“.

В центъра на страницата се мъдреше огромна цветна снимка на тяхната собствена къща, заснета отдалеч. Лутър внимателно я разгледа, като се стараеше да определи от какъв ъгъл е бил насочен обективът. Фотографът бе постигнал доста голям обхват, все едно бе щракал от въздуха.

При съседите Бекър лампите грееха ослепително. От другата страна къщата на Кър, заедно с моравата, бе обрамчена от строен ред червени и зелени лампички, които вече наброяваха хиляди.

Домът на Кранк тънеше в мрак.

На изток се виждаха домовете на Фромайър, Нъджънт и Голди, грейнали приветливо, всичките с по един самодоволен Скрежко на покрива. На запад къщите на Дент, Мактиър и Белингтън искряха с подобаващо коледно великолепие.

Домът на Кранк тънеше в мрак.

— Шийл — измърмори под нос Лутър. Снимката бе направена точно отсреща. Уолт Шийл бе позволил на фотографа да се покатери на покрива на двуетажната му къща и да снима с широкоъгълен обектив. Навярно цялата улица се бе събрала да го приветства.

Под фотографията имаше кратка дописка, озаглавена „Да пропуснеш Коледа“, която гласеше:

Тази Коледа домът на мистър и мисис Кранк е доста мрачен. Докато съседите им от Хемлок стрийт подреждат украсата и се готвят да посрещнат Дядо Коледа, семейство Кранк, по сведения от анонимен източник, пропускат празниците и се готвят за морско пътешествие. У тях няма елха, няма цветни лампички, на покрива не се вижда Скрежко; това е единствената къща от цялата улица, която го държи на тавана. (Хемлок стрийт, по традиция победителка в конкурса на „Газет“ за най-добре украсена улица, тази година завърши на съвсем незадоволителното шесто място.)

„Надявам се, че най-сетне са останали доволни“, оплака се един от съседите.

„Осъдителна проява на егоизъм“, коментира друг.

 

 

Ако разполагаше с автомат, Лутър би изтичал навън и би изпразнил по един пълнител във всяка къща.

А понеже нямаше дори пушка, той дълго седя със свит стомах, като се опитваше да си внуши, че и това ще мине. Оставаха четири дни до заминаването, а когато се върнеха, Скрежковците щяха да са прибрани, лампичките и елхите също. Една по една щяха да завалят сметки и извлечения от кредитни карти и може би тогава всички тези чудесни съседи щяха да проявят повече разбиране.

Той разлисти вестника, но умът му бе другаде. Накрая събра кураж, стисна зъби и отиде да съобщи лошата новина на жена си.

— Ужасно е точно това да ти поднесат на събуждане — рече Нора, като се опита да хване на фокус снимката във вестника. Разтърка очи, сетне примижа.

— Смахнатият Шийл е позволил на фотографа да се покатери на покрива у тях — обясни Лутър.

— Сигурен ли си?

— Разбира се, че съм сигурен. Виж снимката.

Тя наистина се опитваше. Най-сетне хвана на фокус бележката и я прочете. Изразът „осъдителна проява на егоизъм“ я накара да ахне.

— Това кой го е казал? — попита.

— Или Шийл, или Фромайър. Откъде да знам. Отивам в банята.

— Как смеят! — възкликна Нора, все още загледана в снимката.

А така, мойто момиче, каза си Лутър. Ядосай се. Изправи гръб. Остават някакви си четири дни — няма да се предаваме я.

 

 

Същата вечер, след като хапнаха и се опитаха да се разсеят с телевизия, Лутър реши да излезе на разходка. Облече се дебело, на врата си уви вълнен шал; температурата навън беше под нулата, май се канеше да завали сняг. Двамата с Нора бяха едни от първите, закупили къща на Хемлок, и той за нищо на света нямаше да се крие в своя дом. Това беше неговата улица, неговият квартал, неговото обкръжение. Много скоро този епизод щеше да бъде забравен.

Лутър тръгна с тромава крачка, пъхнал ръце надълбоко в джобовете, вдишвайки ободрителния студен въздух.

Стигна до пресечката при Мос Пойнт, преди Спайк Фромайър да надуши следата и да го настигне със своя скейтборд.

— Здравейте, мистър Кранк — рече той и спря.

— Здравей, Спайк.

— Какво ви води насам?

— Просто излязох да се поразходя.

— Да се порадвате на коледната украса?

— Естествено. А ти защо си навън?

— Просто наглеждам улицата — отвърна Спайк, после се озърна, сякаш вражеското нападение бе неизбежно.

— Какво ще ти донесе Дядо Коледа?

Момчето се усмихна, позамисли се.

— Не съм съвсем сигурен, но трябва да е нова електронна игра, стик за хокей и комплект барабани.

— Доста голяма ще да е торбата.

— Е, аз вече не вярвам в Дядо Коледа. Майк обаче е само на пет, заради него се преструваме.

— Разбирам.

— Време е да вървя. Весела Коледа.

— Весела и на теб, Спайк — отвърна Лутър, изричайки забраненото пожелание за пръв и последен път тази година. Спайк се изгуби по Хемлок — без съмнение бързаше към къщи да докладва на баща си, че мистър Кранк е напуснал дома си и вилнее по тротоара.

Лутър спря пред декора у Трогдън — 14 000 лампички, накачени по дървета, храсти, прозорци и колони. На покрива при Скрежко беше и Дядо Коледа с неговия елен Рудолф — разбира се, с ярко просветващ нос — всичките обрамчени с бели лампички. Самият покрив бе ограден с два реда последователно примигващи крушки в червено и зелено. Коминът също просветваше — стотици сини звездички излъчваха трепкащо сияние, което обливаше стария Скрежко. Край храстите хвойна близо до къщата отряд метални войници стояха на стража, всеки с ръста на истински мъж, увит в многоцветни лампички. В центъра на моравата бе аранжиран декорът от сцената на рождеството, не липсваха бали сено и коза с помахваща нагоре-надолу опашка.

Старателно подготвено представление.

Лутър чу шум, сякаш стълба падна край навеса у съседа на Трогдън, и в сенките успя да различи Уолт Шийл, който се бореше с нов кабел нанизани светлинки. Приближи се и май го стресна.

— Добър вечер, Уолт — поздрави любезно Лутър.

— И това ако не е старият чичо Скрудж — отвърна Уолт с фалшива усмивка.

Стиснаха си ръцете и взеха да си блъскат главите кой пръв ще измисли нещо хапливо и остроумно. Лутър отстъпи крачка назад, вдигна глава и рече:

— Как успя да се покатери фотографът толкова нависоко?

— Кой фотограф?

— Онзи от „Газет“.

— А, за него ли питаш…

— За него, да.

— Покатери се.

— Без майтап. А ти защо му позволи?

— Не знам. Каза, че искал да хване цялата улица.

Лутър изсумтя и махна с ръка.

— Ти ме изненада, Уолт — рече той, макар ни най-малко да не се беше изненадал. Цели единайсет години се беше държал уж сърдечно, никога не бе искал да враждуват. Лутър обаче не обичаше Уолт, защото му се виждаше надут и прекалено напорист. А Уолт пет пари не даваше за мнението на Лутър, защото от години подозираше, че изкарват едни и същи пари.

— Ти също ме поизненада — не остана длъжен Уолт, макар и двамата да знаеха, че нищо такова не се е случило.

— Една лампичка там май ти е изгоряла — отбеляза Лутър като посочи някакъв храст, задушен от поне стотина малки крушки.

— Ей сега ще я подменя.

— До скоро — махна Лутър и си тръгна. — Весела Коледа — викна Уолт след него.

— Тъй, тъй.