Джон Стайнбек
За мишките и хората (4)

Глава 4

Негърът Крукс, конярят, спеше в сарачницата — малка стая, лепната за обора. От едната страна на стаичката имаше квадратен прозорец, а от другата — тясна дъсчена врата, която водеше в обора. Леглото на Крукс представляваше дълъг плитък сандък, напълнен със слама и покрит с одеяла. До прозореца имаше закачалки, по които висяха покъсани хамути, оставени за поправка, и нови кожени ремъчки. Под самия прозорец стоеше масичка с инструменти — извити ножове и игли, кълбета ленени конци, малка ръчна замба. На закачалки висяха и поводи, един разпран хамут, чийто пълнеж се подаваше тук-там, тегличен синджир със скъсана предпазна кожа. И Крукс имаше над леглото си сандък от ябълки, на който бяха наредени шишета с лекарства — както за самия него, така и за конете. Тук бяха сложени и кутии със смазка за седла, както и една омацана кутия с катран, от която се подаваше дръжката на четка. По пода се виждаха пръснати разни лични принадлежности. Тъй като живееше сам, Крукс можеше да си позволи да оставя нещата си неприбрани; а тъй като беше коняр, имаше по-постоянна работа от другите работници и бе насъбрал повече лични вещи, отколкото би могъл да мъкне на осакатения си гръб.

Крукс разполагаше с няколко чифта обувки, чифт гумени ботуши, голям будилник и едноцевна ловна пушка. Освен това имаше и книги: покъсан речник, оръфан екземпляр от гражданския кодекс на Калифорния за 1905 година, изпомачкани списания и няколко омазани томчета. Всичко това беше подредено на специална полица над леглото. На един пирон до нея висяха големи очила със златни рамки.

Стаята беше пометена и чиста, тъй като Крукс бе човек честолюбив и със самочувствие. Той спазваше необходимата дистанция между себе си и другите и искаше и те да я спазват. Гръбнакът му бе осакатен, та ходеше превит наляво. Дълбоко хлътналите му очи издаваха силен блясък. Дълбоки бръчки прорязваха слабото му черно лице, а тънката му присвита уста, по-светла от лицето, носеше печата на страданието.

Беше събота вечер. През отворената врата на стаичката се чуваше как конете в обора шават насам-натам, потрепват копита, хрупат сено и теглят синджирите си. Малката електрическа крушка в стаята на коняря хвърляше слаба жълтеникава светлина.

Крукс седеше на леглото си. Отзад ризата му бе измъкната от панталоните. В едната ръка държеше шише с лекарство, а с другата разтриваше гърба си. Сегиз-тогиз капваше по няколко капки от лекарството в розовата си шепа, бръкваше под ризата и пак разтриваше. По едно време притисна с ръка гърба си и потрепера.

Лени се беше приближил безшумно и сега стоеше на прага, изпълнил с едрата си фигура едва ли не цялата рамка на вратата. Отначало Крукс не го забеляза, но когато вдигна очи и го видя, той се наежи и намръщи.

Лени се усмихваше безпомощно, опитвайки се да завърже приятелство.

— Нямаш право да влизаш в стаята ми! — каза остро Крукс. — Това тук е моята стая. Никой няма право да влиза тука.

Лени преглътна и се усмихна угоднически.

— Нищо лошо не правя — каза той. — Дойдох само да погледна кученцето си и видях, че при тебе свети.

— Та нямам ли право да светя? Хайде сега, махай се от стаята ми. Мене не ме искат в спалното помещение, и аз не искам да влизат тук.

— Защо не те искат? — попита Лени.

— Защото съм черен. Те си играят карти там, а аз не мога да играя, защото съм черен. Казват, че мириша. Аз пък ще ти кажа, че и вие ми миришете.

Лени плесна безпомощно едрите си ръце.

— Всички отидоха в града — каза той. — Слим, Джордж, всички. Джордж заръча да стоя тук и да не правя бели. Видях, че при тебе свети и…

— Е, какво искаш?

— Нищо. Видях, че свети, та си рекох дали не може да поседна при теб.

Крукс се втренчи в Лени, после посегна към пирона, откачи очилата, сложи ги на розовите си уши и пак се втренчи.

— Не мога да разбера какво правиш в обора — каза той. — Ти не си мулетар. А другите работници няма защо да влизат в обора. Нямаш работа при конете и мулетата.

— Зарад кутрето — рече Лени. — Дойдох да си видя кутрето.

— Иди го гледай тогава. И не влизай там, дето не те искат.

Лени престана да се усмихва. Пристъпи една крачка в стаята, но после се сети и пак отстъпи към вратата.

— Аз вече погледах кутретата. Слим каза да не ги галя много.

— Ти току ги разнасяш нагоре-надолу. Чудно, че кучката все още не ги е пренесла другаде. Хайде влез и постой мъничко — рече Крукс. — Тъй и тъй не мога да се отърва от тебе. — Сега тонът му беше малко по-дружелюбен. — Та казваш, отидоха в града, а?

— Всички, освен стария Канди. Той си седи в спалното и току остри молива и пресмята.

Крукс намести очилата си и попита:

— Пресмята ли? Че какво толкоз пресмята?

— За зайците — почти изкрещя Лени.

— Ти си малко така — рече Крукс. — Смахнат си до немай-къде. За какви зайци разправяш?

— Зайците, дето ще завъдим и дето ще ги гледам. Ще им режа трева, ще им давам вода и тъй нататък.

— Смахнат човек — каза Крукс. — Прав си е приятелят ти, че те държи по-далеч от хората.

— Да не мислиш, че те лъжа? — каза спокойно Лени. — Ще стане, както сме го намислили. Ще купим една ферма и ще си живеем царски.

Крукс се намести по-удобно на леглото си.

— Седни де — покани го той. — Ей там, на сандъчето с клинците.

Лени се сви на сандъчето.

— Мислиш, че те лъжа — каза той, — но това е истина. Истина от край до край. Питай Джордж, ако искаш.

Крукс подпря брада на розовата си длан.

— Вие с Джордж все наедно се мъкнете, а?

— Разбира се. Дето и да отидем, все сме заедно.

— Понякога той говори нещо — продължи Крукс, — а ти не разбираш дори за какво става дума. Така ли е? — Той се наведе напред, пронизвайки Лени с дълбоко хлътналите си очи. — Така ли е?

— Така… Понякога.

— Той си говори, а ти не разбираш за какво става дума, нали?

— Така е… понякога. Но… не винаги.

Крукс се наведе още по-напред.

— Аз не съм Юга — подхвана той. — Роден съм тук, в Калифорния. Баща ми имаше птицеферма с десет акра земя. Белите дечурлига идваха у нас да си играем, а понякога и аз ходех у тях; някои бяха много мили. А на баща ми, кой знае защо, това не му харесваше. Тогава не разбирах защо беше против, но сега знам. — Той се подвоуми и когато заговори пак, гласът му беше по-мек: — Цели мили наоколо нямаше негърско семейство. В тази ферма например и сега няма друг чернокож освен мене, а в Соледад има само едно негърско семейство. — Той се засмя. — Ако съм казал нещо, какво пък, казал го един нищо и никакъв негър.

— Колко време им трябва на кучетата да порастат, че да мога да си ги галя колкото искам? — попита Лени. А Крукс пак се засмя.

— Човек може да ти говори каквото ще, без да се бои, че ще се разприказваш. След две седмици са готови. Та Джордж си знае работата. Той си говори, ама ти нищо не разбираш. — Крукс се наведе развълнуван. — А сега се е разбъбрал един нищо и никакъв негър, при това с крив гръбнак. Все едно, че нищо не казва, нали? Но ти и без това няма да запомниш дума. Колко пъти съм виждал: говори човек другиму, а оня нито го чува, нито го разбира, но това няма значение. Въпросът е да се раздумват или пък да си седят ей така, по двамка. Другото няма значение, няма значение! — Възбуждението му бе стигнало дотам, че той се тупна с ръка по коляното. — Джордж може да ти говори вятърничави приказки, това няма значение. Важното е, че говори на някого. Че си има другар. Там е работата. — Той млъкна. После продължи тихо и убедително: — Да речем, че Джордж не се върне вече. Представи си, че духне нанякъде и не се върне. Какво ще правиш тогава?

Казаното бавно проникна в съзнанието на Лени.

— Какво? — извика той.

— Да речем, че както е отишъл в града, Джордж вече никакъв не се весне. — Крукс като че искаше да наложи някаква своя лична победа. — Представи си го само — повтори той.

— Джордж никога няма да стори такова нещо — извика Лени. — Никога няма да го стори! Отдавна познавам Джордж. Той ще се върне още тая нощ. — Но съмнението се промъкваше в него. — Ти как мислиш? Ще се върне, нали?

Като видя как Лени се измъчва, Крукс засия от удоволствие.

— Знаеш ли какво може да стане с човека? — отвърна спокойно той — Ами, я си представи, че иска да се върне, пък не може. Ако го убият, да речем, или пък му се случи нещо, той няма да се върне.

Лени се мъчеше да разбере.

— Джордж не може да направи такова нещо — повтори той. — Джордж е внимателен, нищо няма да му се случи. Никога нищо не му се е случвало, щото е внимателен.

— Добре де, представи си, просто си представи, че не се върне. Какво ще правиш тогава?

Лицето на Лени се набърчи от безпокойство.

— Не знам… Но какви ги дрънкаш ти? — изкрещя той. — Това не е вярно! Нищо не му се е случило на Джордж!

— Да ти кажа ли какво ще стане тогава? — продължи обстрела Крукс. — Ще те откарат в лудницата. И ще те вържат със синджир, като куче.

Изведнъж погледът на Лени стана съсредоточен, неподвижен, налудничав. Той се изправи и тръгна застрашително към Крукс.

— Кой е сторил нещо на Джордж? — попита властно той.

Крукс видя близката опасност и се сви на леглото си.

— Аз само тъй си говоря — каза той. — Нищо не му се е случило на Джордж. Здрав и читав е и ще се върне, разбира се.

Лени се бе надвесил над него.

— Как само тъй си говориш? Да не съм те чул да разправяш, че с Джордж се е случило нещо!

Крукс си свали очилата и разтърка очи.

— Ха седни де — рече той. — Нищо не му се е случило.

Лени се върна с мърморене на мястото си.

— Да не съм чул някой да говори, че с Джордж се е случило нещо! — изръмжа той.

— Ето, сега може би ще ме разбереш — каза благо Крукс. — Ти имаш Джордж. И си сигурен, че той ще се върне. Ами ако си нямаш нийде никого? Ами ако не те пускат да влизаш при другите и да играеш рум, защото си черен? Как ще се чувствуваш тогава? Ами ако трябва да седиш тук и само да четеш? Вярно, човек може да поиграе на подкова, дорде се мръкне, но после, ще не ще, трябва да чете книги. Ама това не оправя работата. Трябва да имаш някого край себе си — изхлипа той. — Нямаш ли си никого, ще се побъркаш. Няма значение какъв приятел имаш, важното е да имаш приятел. Да ти кажа ли аз тебе — изплака Крукс, — без приятел на човек му е пусто, побелява се от самотност.

— Джордж ще се върне — увери сам себе си Лени все още уплашен. — Дори може вече да си е дошъл. Я по-добре да ида да видя.

— Не исках да те плаша — каза Крукс. — Той ще се върне, разбира се. Аз ти говорех за себе си. Седиш си вечер самичък — кога четеш, кога си мислиш… И като си разсъждаваш нещо, няма кой да ти каже тъй ли е, не е ли тъй. Случва се и да видиш нещо, а не можеш да разбереш истина ли е, или тъй ти се е сторило. Няма кого да попиташ, та да разбереш истина ли е. Просто не знаеш. Няма с кого да го споделиш. Виждал съм аз тук някои работи. Да съм бил пиян — не съм, не пия. Но знам ли дали не съм сънувал? Ако си имах другар, щеше да ми каже дали съм сънувал, или не, а тъй… Знам ли?

Крукс се загледа към прозореца.

— Джордж няма да ме остави — каза Лени натъжен. — Знам си аз, няма да направи такова нещо.

Конярят продължи унесено:

— Спомням си времето, когато бях дете и живеехме в нашата ферма. Имах двама братя. Винаги бяхме заедно, ама винаги. Спяхме в една стая, на едно легло — и тримата. Имахме градина с ягоди. И ливада с люцерна. Рано сутрин пусках кокошките в люцерната. Братята ми сядаха на оградата и им се радваха — пък те едни бели, бели!

Вниманието на Лени постепенно се насочи към разговора.

— Джордж казва, че и ние ще имаме люцерна за зайците.

— Какви зайци?

— Ами ще си имаме зайци… и ягоди.

— Ти си побъркан.

— Ще си имаме. Питай Джордж.

— Вие сте побъркани — присмя се Крукс. — Колко съм ги виждал аз такива — скитат по пътищата и по фермите с вързопи на гръб и все имотец им в главата. Един ли е, двама ли са? Дойдат, поработят, па си отидат; и все петимни за парче земя. Всеки за туй си мисли. Ама ни един не си е купил. То е като рая. Аз доста книжки съм попрочел, та знам: парчето земя е като рая — не можеш стигна до него. Но от главите им не излиза. Все за това си говорят. Фантасмагории!

Той млъкна и погледна към отворената врата, защото конете се размърдаха неспокойно и синджирите им задрънчаха. Един изцвили.

— Май че има някой отвъд — рече Крукс. — Сигур е Слим. Случва се да идва по два-три пъти нощем. Слим си разбира от занаята. Грижи се за животните си. — Той се изправи с мъка и отиде до вратата. — Вие ли сте, Слим?

— Слим отиде в града — чу се гласът на Канди. — Ами ти да си виждал Лени?

— Кой, оня едрия ли?

— Аха. Виждал ли си го нейде?

— Тук е — отвърна Крукс кратко и се върна на леглото си.

Канди се изправи на прага, почеса голата си, подобна на кочан ръка и запримигва срещу светлината. Дори не понечи да влезе.

— Знаеш ли к’во, Лени? Правя сметка за тия зайци.

— Влез, ако искаш — каза сърдито Крукс.

Канди се смути.

— Бе то… Е, като си рекъл, да вляза.

— Влизай, влизай! Щом е тръгнало всеки да влиза, защо да не влезеш и ти?

Трудно беше за Крукс да прикрие задоволството си с гняв.

Канди влезе, но все още беше смутен.

— Хубавичко си се наредил ти тука — рече той на Крукс. — Не е зле човек да си има една стаичка само за себе си.

— Никак не е зле — отвърна Крукс. — Хем с цяла могила тор под прозореца. От това по-хубаво — здраве.

— Ти каза нещо за зайците — намеси се Лени, обръщайки се към Канди.

Канди се облегна на стената до скъсания хамут и пак почеса отрязаната си ръка.

— Отдавна работя тука — каза той. — А и Крукс работи отдавна. Но сега за първи път влизам в стаята му.

— Хората избягват да влизат в стаята на един черен — рече мрачно Крукс. — Досега никой не е влизал тук освен Слим. Слим и господарят.

Канди веднага промени темата:

— Не съм виждал по-добър мулетар от Слим.

Лени се наведе към стария метач.

— Кажи за зайците де! — настоя той. Канди се усмихна.

— Всичко пресметнах. Ако пипаме както трябва, ще изкараме малко пари и от зайците.

— Но аз ще ги гледам — не се сдържа Лени. — Джордж каза, че аз ще ги гледам. Обещал ми е.

— Що ли се заблуждавате? — намеси се рязко Крукс. — Можете да си говорите колкото щете за това, но земя няма да вземете. Канди ще си остане тук метач, докато не го изнесат в сандък. Колко съм ги виждал такива като вас. Ей го на̀ и Лени, ще поработи две-три седмици и пак ще хване пътищата. Ама всеки си мисли да купи земя и това си е. — Канди почеса сърдито бузата си.

— Да не ми е името, ако не я вземем, Джордж каза, че ще я вземем. А и парите имаме.

— Какво? — извика Крукс. — А къде е Джордж сега? В града при курвите! Ето къде ви отиват парите! Все така става, знам си аз. Много ги има такива, дето не им излиза от главата тая земя. Ама все им се изплъзва, пустата.

— Всеки иска, я! — извика Канди. — Всеки иска да има парче земица, не повече. Да си има нещо свое. Място, дето да живее и никой да не може да го изрита оттам. Аз никога не съм имал. Сял съм нивите на кого ли не, ама не съм сял свое; прибирал съм жетвата, ама не е била моя. Но сега ще се уредим, бъди сигурен. Джордж не е взел парите в града. Тия пари са в банката. Общи, на трима ни. Ще се наредим в една стая — наша си. И куче ще си имаме, и зайци, и кокошки. Па и царевица, и крава или коза.

Той млъкна, завладян от това видение.

— Казваш, че имате парите, а? — попита Крукс.

— Горе-долу. Остава ни да съберем още мъничко. След месец ще ги имаме всичките. Джордж вече е избрал и фермата.

Крукс се пресегна и опипа гърба си.

— Не знам някой да е успял в тая работа — каза той. — Виждал съм мнозина едва ли не луди за парче земя, но все тъй се случва, че не могат събра пари — пръскат ги я по курви, я на комар. — Той се подвоуми. — Е, ако ви трябва помощник в работата… аз такова… без пари, колкото за храната. Не гледайте, че ми е схванат гърбът, мога да работя като вол, стига да искам.

— Да сте виждали Кърли?

Тримата мигновено извърнаха глави към вратата. Там бе застанала жената на Кърли. Силно гримирана, с полуотворени устни, тя дишаше тежко, като да бе тичала.

— Кърли не е идвал тука — сопна се Канди. Леко усмихната, тя продължаваше да стои на прага, като търкаше ноктите на едната си ръка с палеца на другата. Очите й шареха по лицата на тримата.

— Значи, оставили са тук само негодните — каза най-после тя. — Да не мислите, че не знам къде са отишли? Ведно с Кърли. Много добре знам.

Лени я гледаше прехласнат; но Канди и Крукс, намусени, бяха забили надолу глави и избягваха погледа й.

— Щом знаеш, защо трябва да ни питаш къде е Кърли? — каза Канди.

Жената ги изгледа учудена.

— Смешна работа — каза тя. — Случа ли някой мъж насаме, разбирам се чудесно с него. Но щом са двама, езиците им се връзват. Щури хора! — Тя престана да си играе с ноктите и сложи ръце на кръста. — Страхувате се един от друг, това е то. Всеки го е страх да не би другият да го подреди.

След малко Крукс каза:

— Я по-добре се прибирайте в къщи. Не ни трябват главоболия.

— Че какви главоболия ви създавам? — викна тя. — Да не мислиш, че не ми се иска сегиз-тогиз да поприказвам с някого? Да не мислиш, че ми харесва да кисна непрекъснато в къщи?

Канди сложи сакатата си ръка на коляното и я потри леко.

— Имаш си мъж — рече той с укор. — Няма защо да се задяваш с чуждите мъже и да причиняваш главоболия.

— То пък един мъж! — избухна тя. — Познавате го добре. Чудо момче, нали? По цял ден разправя как щял да пречука тоз или онзи, защото не го обичал; кого ли пък обича? Да не мислите, че ще стоя непрекъснато у дома и ще слушам как Кърли щял да подпре някого си с един ляв и да го свали с един десен? Ляв, десен — само това знае. „Ляв, десен и край.“ — Тя млъкна и озлоблението й изчезна, за да отстъпи място на любопитството. — Е, какво се случи с ръката на Кърли?

Тримата мълчаха смутени. Канди погледна крадешком Лени. После се покашля.

— Ами че… Кърли… той… една машина закачи ръката му. И я смаза.

Тя ги гледа известно време, после прихна да се смее.

— Глупости! На кого ги разправяш тия? Кърли си е намерил майстора. Машина му смазала ръката! Глупости! Но откак му е счупена ръката, не се хвали, не раздава вече леви и десни. Кой му я счупи, а?

— Една машина — отвърна навъсен Канди.

— Машина, та машина — рече презрително тя. — Добре де, крийте го, щом ви е угодно. Какво ме интересува? За много умни се имате, просяци такива! Да не мислите, че съм вчерашна? Охо, мене в естрада са ме викали. И не в една! А един ми каза, че може да ме нареди в киното… — Тя едва дишаше от озлобление. — Събота вечер. Всеки се нагласил и излязъл някъде. Всеки! А аз какво да правя? Стоя тука и разговарям с просяци — един негър, един перушан и една дърта овца. И това ми доставя удоволствие, защото няма с кого другиго да си кажеш приказката.

Лени я беше зяпнал с отворена уста. Крукс се бе прибрал в онази страшна защитна черупка на достойнство, присъща на негъра. Ала в държането на Канди настъпи промяна. Той скочи, ритна назад сандъчето, на което седеше, и кресна:

— До гуша ми дойде! Не разбра ли, че не те искаме тука? Хем ти го казахме. А ще ти кажа и друго: вятър работа е тая, дето разправяш, че сме такива-онакива. С твойта пилешка глава и през ум не ти минава дори, че не сме просяци. Да речем, че ни изгониш, да не мислиш, че ще скитаме по пътищата и ще търсим работа като сегашната? Знаеш ли ти, че си имаме ферма, дето да отидем, и собствена къща? Хич не ни трябва да стоим тука. Имаме си и къща, и кокошчици и овошки… ферма, сто пъти по-хубава от тази. А и приятели си имаме, ако искаш да знаеш. Беше време, когато треперехме да не ни изгонят, но сега пет пари не даваме. Имаме си земя, наша земя, и ще отидем там.

— Глупости — изсмя се жената на Кърли, — с какво сте я купили? Нали си ви знам какви сте всичките. Имате ли двайсет цента, профуквате ги за уиски. Не ви знам аз!

Лицето на Канди се беше зачервило, но преди тя да се доизкаже, той се овладя. Сега бе господар на положението.

— И аз знам — каза спокойно той. — Хайде сега да ти видим гърба! Няма к’во да разговаряме с тебе. Ние си знаем к’во имаме и к’во нямаме и не ни интересува к’во мислиш ти. Хайде омитай се, че надали ще му хареса тая работа на Кърли — седнала жена му в обора да разговаря с някакви си „просяци“.

Тя ги изгледа поред, но лицата и на тримата останаха каменно студени. Задържа поглед върху Лени, докато той наведе смутено глава.

— От що ти е изподрано лицето? — попита внезапно тя.

— Кое… мойто ли? — попита виновно Лени.

— Твойто я!

Лени подири с поглед помощ от Канди и пак наведе глава.

— Една машина му счупи ръката — каза той. Жената на Кърли се засмя.

— Ясно, машинке. Ще си поговорим с тебе по-късно. Аз обичам машините.

— Остави момчето на мира! — намеси се Канди. — Не се задявай с него, че ще кажа на Джордж к’ви ги говориш!

— Кой е Джордж? — обърна се тя към Лени. — Оня, дребничкият, с когото дойде ли?

— Същият — засмя се радостно Лени. — Той същият, дето ще ми даде да гледам зайците.

— Ако нищо повече не ти трябва, и аз мога да ти дам чифт зайци.

Крукс стана от леглото си и се изправи срещу нея.

— Достатъчно — рече студено той. — Вие нямате право да влизате в стаята на чернокож. Въобще нямате право да се мотаете тука. Излизайте, и то веднага. Ако ли не, ще кажа на господаря да ви забрани да идвате в обора.

Тя го изгледа презрително.

— Слушай, черна сврако, знаеш ли какво мога да ти погодя, ако още веднъж си отвориш устата?

Крукс я погледна безпомощно, после седна на леглото и се вглъби в себе си.

— Знаеш ли какво мога да ти погодя? — пристъпи тя към него.

Притиснал се до стената, Крукс сякаш започна да се смалява.

— Да, госпожо.

— Тогава знай си мястото. Толкова лесно мога да накарам да те обесят, че дори няма да е интересно.

Крукс се бе превърнал в нищо. Нямаше личност, нямаше свое „аз“ — нищо, което да буди добри или лоши чувства към него. С беззвучен глас той каза само:

— Да, госпожо.

Един миг тя стоя над него, като че чакаше да шавне, за да може пак да го шибне. Но Крукс седеше съвършено неподвижен, с извърнат поглед. У него нямаше вече нищо, което да бъде обидено.

После тя се обърна към другите двама. Старият Канди я гледаше, изгубил ума и дума.

— Ако се случи нещо с Крукс, ще те обадим — каза тихо той. — Ще кажем, че си го заплашвала.

— Кажете, дявол ви взел! — викна тя. — Никой няма да ви чуе, знаете го много добре. Никой няма да ви чуе!

— Права си — съгласи се Канди. — Кой ли ще ни чуе!

— Що го няма Джордж тука — изцвили Лени. — Ех, що го няма?

Канди се приближи до него.

— Не се тревожи — каза той. — Счу ми се, че момчетата се прибраха. Джордж сигурно е вече в спалното. — После се обърна към жената на Кърли. — Върви си сега — рече й спокойно. — Идеш ли си веднага, няма да казваме на Кърли, че си била тука.

Тя го изгледа студено.

— Не съм сигурна какво ти се е счуло.

— Ти по-добре не рискувай — каза й той. — Щом не си сигурна, побързай да се прибереш.

Тя се обърна към Лени:

— Радвам се, че си понапухал Кърли. Пада му се. Понякога ми се иска и аз да го напухам.

След това тя се измъкна през вратата и изчезна в тъмнината на обора. Като мина край животните, чу се дрънчене на синджири, пръхтене, тропот на копита.

Крукс бавно излизаше от защитния пашкул, в който се бе обвил.

— Истина ли е това, дето го каза — че момчетата са се върнали?

— Разбира се. Нали ги чух.

— Аз пък нищо не съм чул.

— Вратата на обора се хлопна — отбеляза Канди и подаде глава. — Ама и тая жена си я бива — стъпва като котка. Навикнала е, не й е за първи път.

Крукс нямаше желание да говори за жената на Кърли.

— Време е май да си вървите вече — каза той. — Не ми се ще да стоите повече. Все пак негърът трябва да има някакви права, макар и да не са му приятни.

— Не биваше да ти надума такива приказки, кучката му с кучка! — изруга Канди.

— Няма нищо — отвърна мрачно Крукс. — Като дойдохте при мен на гости, накарахте ме да забравя някои неща. А това, дето го рече тя, е вярно.

Конете в обора запръхтяха, звъннаха синджири и се чу глас:

— Лени! Ей, Лени! В обора ли си?

— Това е Джордж — възкликна Лени и му се обади: — Тук съм, Джордж. Тук съм.

След секунда Джордж се изправи на вратата с неодобрителен поглед:

— Какво търсите тука? Не бива да влизате в тая стая.

— Казах им — рече Крукс, — но те влязоха.

— Защо не ги изрита?

— Е, чак пък толкоз — отвърна Крукс. — Лени е добро момче.

Сега се обади Канди:

— Ей, Джордж, да знаеш колко съм пресмятал, пресмятал! Така съм нагласил всичко, че и от зайците пари ще изкараме.

— Нали ви казах никому да не разправяте за това! — намръщи се Джордж.

— Никому не сме казали… освен на Крукс — виновно наведе глава Канди.

— Добре, тръгвайте сега — каза Джордж. — Ей, боже, човек не може да мръдне някъде за минутка.

Канди и Лени станаха и тръгнаха към вратата. В този момент Крукс извика:

— Канди!

— Какво?

— Нали помниш, дето ти казах — да помагам в работата?

— Да — отговори Канди. — Помня.

— Забрави го тогава — рече Крукс. — Все едно, че не съм го казал. Аз само се пошегувах. Не искам да ходя на никаква ферма.

— Добре, щом тъй си решил. Лека нощ.

Тримата излязоха и като минаваха през обора, конете взеха да пръхтят, синджирите им задрънчаха.

Крукс седна на леглото си, загледа се за миг към вратата, а после взе шишето с лекарството. След това измъкна ризата си отзад, отля от течността в розовата си шепа, бръкна под ризата и заразтрива бавно гърба си.