Джон Стайнбек
За мишките и хората (5)

Глава 5

В единия край на големия обор имаше огромен куп прясно сено, а над купа, на стената, висеше четиризъба вила. Купът се спущаше като планински склон към другия край на обора, където все още имаше свободно място. Покрай стените бяха яслите. В боксовете се виждаха главите на конете.

Беше неделя следобед. Конете зобаха, каквото им бе останало от сеното, потропваха копита, гризяха дъските на яслите и се дърпаха на синджирите. Следобедното слънце се процеждаше през пролуките на дървените стени и се стелеше на ярки ивици по сеното. Във въздуха бръмчеха мухи, носеше се тяхното лениво следобедно „бъз-з-з“.

Отвън долитаха звън на подкова и виковете на играещите мъже — кога насърчителни, кога подигравателни. Но атмосферата в обора беше спокойна, ленива, топла.

Единствен Лени бе тук, седнал на сеното до някаква амбалажна каса край една празна ясла в дъното на обора. Седеше си в сеното и гледаше малкото мъртво кутре пред себе си. Гледа го дълго време, после протегна огромната си ръка и взе да го гали, гали — от главата до опашката.

— Защо умря? — заговори му тихичко Лени. — Не си мъничко като мишка. Толкова силно ли те ударих? — Той повдигна главата на кутрето, погледна го в муцунката и продължи: — Ако Джордж разбере, че си умряло, сигур няма да ми даде да гледам зайците.

Лени поразрови сеното, сложи кутрето в дупката и го затрупа; но продължи да гледа към мястото, където го бе скрил.

— Това не е такава поразия, че да трябва да се крия в храсталака. Не, съвсем не. Ще кажа на Джордж, че съм дошъл тука и съм го намерил мъртво.

После изрови кученцето, разгледа го внимателно и пак започна да го гали от главата до опашката. И продължи тъжно:

— Но Джордж ще се досети. Той всякога се досеща. И ще каже: „Ти си го уморил. И не ме лъжи, пред мене тия не минават!“ А после ще рече: „Щом правиш тъй, няма да гледаш никакви зайци!“ — Изведнъж у него се надигна гняв. — Проклета гадина! — извика той. — Защо умря толкова лесно? Не си толкоз мъничко, като мишка. — Лени грабна кутрето, метна го далеч от себе си и му обърна гръб. След това седна, обгърна колене и зашепна: — Сега няма да гледам зайците. Той няма да ми даде. — Обзет от мъка, Лени започна да се люлее напред-назад.

Навън подковата звънна в желязното колче и се чу дружен вик. Лени стана, донесе обратно кутрето, сложи го на сеното и пак седна.

— Ти още не беше порасло — загали го отново той. — Те ми казваха, колко пъти ми казваха това. Но знаех ли аз, че толкоз лесно ще умреш? — Лени прокара пръсти по ухото на кутрето. — Може пък Джордж да не се разсърди — рече си той. — Какво ще го е грижа него за едно нищо и никакво кутре?

В този миг откъм последния бокс се зададе жената на Кърли. Движеше се толкова тихо, че Лени не я забеляза. Носеше ярката си памучна рокля и червените пантофки. Гримирана, с обичайните си букли. Едва когато стигна съвсем близо до него, той вдигна глава и я видя. Ужасѐн, Лени нахвърля набързо сено върху кутрето. Сетне я загледа навъсено.

— Какво скри там, мойто момче? — попита тя. Лени продължаваше да я гледа.

— Джордж каза да стоя далеч от тебе — нито да ти говоря, нито нищо.

Тя се засмя.

— Джордж за всяко нещо ли ти заповядва?

Лени погледна към засипаното със сено кученце.

— Каза, че ако разговарям с тебе, няма да ми даде да гледам зайците.

— Той се страхува да не би Кърли да се разгневи — каза спокойно тя. — Но Кърли е с превързана ръка, пък ако много знае, ти можеш да му счупиш и другата. Не ми разправяй само, че машина е премазала ръката му.

Но Лени не се предаваше.

— Не, не, нито ще ти говоря, нито нищо.

Тя коленичи до него в сеното.

— Виж какво, всички мъже са се хванали да играят на подкова. Часът е едва четири. Никой няма да се откаже от играта. Защо да не си поговорим? Все няма с кого да си поговоря. Толкова съм самотна.

— Не бива да говоря с тебе — упорствуваше Лени.

— Ужасно самотна съм — продължи тя. — Ти можеш да разговаряш, с хората; но аз не мога да говоря с никого, освен с Кърли. Види ли ме да приказвам с някого, побеснява. Ти какво би сторил, ако си на мое място?

— Не, не бива да ти говоря. Джордж се страхува да не направя някоя беля.

Тя промени темата:

— Какво скри в сеното?

Горест завладя отново Лени.

— Моето кутре — отвърна тежко той. — Моето мъничко кутре. — И Лени разрови сеното.

— А! Та то е мъртво! — възкликна жената.

— Беше толкоз мъничко — рече Лени. — Бях се заиграл с него и… то понечи да ме ухапе… пък аз понечих да го ударя и… и… го ударих. А то взе, че умря.

— Не се тревожи — заутешава го тя. — То не беше чиста порода. Навсякъде ги има такива. Лесно ще си намериш друго.

— Не е там работата — отвърна Лени нещастен. — Джордж няма да ми даде да гледам зайците.

— Защо да не ти даде?

— Ами каза, че ако пак правя поразии, няма да ме остави да ги гледам.

Тя се приближи още повече до него и заговори меко:

— Няма защо да се боиш, че разговаряш с мен. Чуй как крещят мъжете навън. Заложили са по четири долара в играта. Никой няма да се откаже от нея, докато не свърши.

— Ако Джордж ме види, че говоря с тебе, ще ме пребие — рече предпазливо Лени. — Така ми каза.

По лицето й се изписа гняв.

— Аз не съм ли човек? — извика тя. — Нямам ли право да поговоря с хората? За каква ме мислят? Ти си добро момче. Не разбирам защо да не поговоря с теб. С това няма да ти навредя.

— Да, ама Джордж казва, че ще ни забъркаш в някоя каша.

— Глупости! — отвърна тя. — Кажи, правя ли ти нещо лошо сега? Никой тук не се интересува как живея аз. А да ти кажа право, не съм свикнала на такъв живот. От мене можеше да излезе нещо. И все още може — добави мрачно тя. После думите й рукнаха като поток, сякаш се страхуваше да не й отнемат събеседника. — Живеех в Салинас. Заселихме се там, още когато бях дете. Един ден имаше някакво представление и се запознах с един от артистите. Той ми каза, че могат да ме вземат при тях. Но старата не ме пусна. Рече, че съм била малка — едва петнайсетгодишна. Пък артистът каза, че това няма значение. Ако бях отишла с групата, нямаше да водя живот като сегашния.

Лени галеше кутрето.

— Ние ще си купим малка ферма… и зайци — обясни той.

Тя бързо продължи да разправя историята си, за да не бъде прекъсната:

— После се запознах с един от киното. Отидохме да танцуваме с него в „Ривърсайд“. Обеща, че ще ме снима във филм. Каза, че съм била родена артистка. Щеше да ми пише от Холивуд как се урежда работата. — Тя се вгледа в Лени, за да разбере дали думите й му правят впечатление. — Но писмо не получих. Все си мисля, че старата го е прибрала. Е, можеш ли да живееш повече в къща, дето не ти дават да се проявиш и крадат писмата ти? Питах старата дали не го е задигнала, но тя каза, че не е. След това се омъжих за Кърли. Запознахме се в „Ривърсайд“… Слушаш ли ме? — попита строго тя.

— А? Разбира се.

— Добре, сега ще ти кажа нещо, дето никому не съм го казвала. Не обичам Кърли. Не е добър човек той. — И понеже вече му се беше доверила, пристъпи и седна до него. — Ако бях отишла в киното, щях да си имам хубави дрехи — все хубави като тия, дето ги носят артистките. Щях да си живея в големите хотели и само щяха да ме снимат. Щях да ходя по премиери, хем без пари, по радиото щях да говоря. И все с хубави дрехи. Нали ми каза човекът, че съм родена за артистка. — Тя погледна Лени и направи с ръка един малък жест на изящество, за да покаже, че я бива за сцена: пречупи ръка в китката, а от изтеглените назад пръсти грациозно се отдели кутрето й.

Лени въздъхна дълбоко. Отвън долетя пак звънът на подковата и дружен одобрителен възглас.

— Някой улучи колчето — рече жената на Кърли. Слънцето клонеше вече към залез, та хоризонталните ивици светлина се бяха изкачили по стената и сега падаха върху яслите и главите на конете.

— Ако изнеса оттука кутрето и го захвърля някъде, Джордж може и да не разбере — каза Лени. — И тогава преспокойно ще мога да си гледам зайците.

— За нищо друго ли не мислиш, освен за тия зайци? — ядоса се жената на Кърли.

— Ще си имаме малка ферма — заобяснява търпеливо Лени. — С къщица и градина и ливада с люцерна — люцерна за зайците, и аз ще вземам един чувал, ще го пълня догоре с люцерна и ще я нося на зайците.

— Какво толкова си пощръклял по тия зайци? — попита тя.

Лени трябваше да премисли внимателно, преди да стигне до някакво заключение. Той предпазливо се доближи съвсем до нея и каза:

— Обичам да си галя меки неща. Веднъж на един панаир видях зайци от ония, с дългата козина. Виж, те бяха много мекички. Понякога си галя и мишки, но само ако няма нещо по-добро.

Жената на Кърли се отдръпна малко от него.

— Ти май си луд — рече тя.

— Не, не съм — поясни искрено Лени. — Джордж казва, че не съм. Само обичам да си галя нещо мекичко, с пръстите, нещо мекичко.

Жената се поуспокои.

— Та кой не обича това? — възкликна тя. — Всеки обича. Аз например обичам да пипам коприна и кадифе. Ти обичаш ли да пипаш кадифе?

Лени се засмя доволно.

— И още как! — извика той възторжено. — Аз си имах кадифе. Беше ми го дала една жена, леля ми Клара де. Ей такова голямо парче беше. Ех, да го имах сега. — По лицето му се разля усмивка. — Но, изглежда, съм го загубил — додаде той. — Отдавна не съм го виждал.

— Ти си смахнат — изсмя му се жената на Кърли. — Но иначе си добро момче. Едно голямо дете. Всеки случай аз те разбирам. Понякога, като се реша, започвам да си галя косата, защото е тъй мека. — Тя прокара пръсти по косата си, за да покаже как прави това. — Някои хора имат остра коса — каза тя замислено. — Например Кърли. — Косата му е същинска четина. А моята е мека като свила. Вярно, че аз много я реша. От това става мека. Пипни да видиш. — Тя взе ръката на Лени и я сложи на главата си. — Попипай да видиш колко е мека.

Лени загали косата й с големите си пръсти.

— Не ме разрошвай — предупреди го тя.

— Ох, колко е хубаво! — отвърна Лени и продължи да я гали. — Ох, колко е хубаво!

— Полека, че ще ме разрошиш! Полека, че съвсем ще ме разрошиш! — извика гневно тя и дръпна глава настрана, но пръстите на Лени се вкопчиха в косата й. — Пусни ме! — завика жената. — Пусни ме!

Лени се паникьоса. Лицето му се бе изкривило от страх. Тя започна да пищи и той запуши със свободната си ръка устата и носа й.

— Недей! — замоли се жената на Кърли. — О, недей прави това. Джордж ще те пребие.

Тя се бореше ожесточено да се измъкне от ръцете му. Тупаше с крака по сеното, извиваше се; изпод ръката на Лени се чу приглушен писък. Тогава Лени извика уплашен:

— Недей пищя, моля ти се! Джордж пак ще каже, че съм направил беля. Няма да ми даде да гледам зайците.

Лени отмести малко ръката си и отново се чу пресипнал вик. Тогава Лени се ядоса.

— Недей пищя! — повтори той. — Стига си пискала! Прав си беше Джордж, ще ме вкараш в беля. Стига си пискала!

Но тя, с разширени от ужас зеници, продължаваше да се бори. Сега Лени съвсем се разгневи и я разтърси.

— Стига си пищяла! — извика той и пак я разтърси.

Тя се просна като риба и утихна. Лени й беше счупил врата.

Той се вгледа отблизо в нея и предпазливо отмахна ръка от устата й, но жената на Кърли си остана неподвижна.

— Не исках нищо лошо да ти сторя — каза Лени, — но не трябваше да крещиш, че Джордж ужасно ще се разсърди.

Тя нито отговори, нито помръдна и той се наведе над нея. Известно време сякаш недоумяваше. После прошепна уплашен:

— Ето че направих беля. Пак направих беля.

Той захвърля върху нея сено, докато горе-долу я покри.

Отвън долетяха виковете на мъжете и звънът на подковата, ударила се в металното колче. За първи път Лени се сети за съществуването на външния свят. Той се сви на сеното и се ослуша.

— Направих голяма поразия — рече си той. — Не трябваше да правя това. Джордж ще побеснее. Но… той каза… „Крий се в храсталака, докато не дойда аз.“ Ще побеснее… В храсталака, докато не дойде той — тъй ми каза. — Лени се обърна и погледна мъртвата жена. Близо до нея лежеше кутрето. Лени го вдигна. — Ще го изхвърля — каза той. — Не ми стига другата беля, ами и то.

Той сложи кутрето под палтото си, пропълзя до стената на обора, надзърна през една пролука и видя мъжете, които играеха на подкова. После се промъкна покрай последната ясла и изчезна.

Сега слънчевите ивици бяха високо на стената, а светлината в обора се смекчаваше. Полупокрита със сено, жената на Кърли лежеше по гръб.

В обора бе много тихо, тишината на следобеда бе легнала над цялата ферма. Дори звънът на подковата и виковете на мъжете поутихнаха. Здрачът навлизаше в обора, преди да бе настъпил навън. През отворената врата на сеновала влезе гълъб, направи един кръг и пак излезе. Край последния бокс се вмъкна женско овчарско куче — слабовато и длъгнесто, с тежки, увиснали бозки. Нестигнало още до амбалажната каса с кутретата, то усети мъртвешката миризма на жената и цяло настръхна. Взе да скимти, после тръгна към касата и скочи при кутретата.

Жената на Кърли лежеше полупокрита със сено. Наглостта, желанията, недоволството, жаждата за внимание — всичко това бе изчезнало от лицето й. Сега тя бе много хубава и естествена; образът й бе благ, младежки. С начервените бузи и устни тя изглеждаше като жива, само че, леко заспала. Буклите й бяха пръснати върху сеното около главата, устата й бе полуотворена.

Понявга се случва тъй, че настъпва един миг, който спира, забавя се и трае много повече от миг. Тъй и сега — всякакъв звук и движение спряха, спряха за много повече от миг. После времето постепенно се съживи и пак започна бавния си ход. Животните затрополиха край яслите, синджирите задрънчаха. Гласовете на мъжете навън се зачуха по-силни и по-ясни.

Откъм крайния бокс долетя гласът на стария Канди:

— Лени! Ей, Лени! Тука ли си? Аз пак правя разни сметки. Да ти кажа к’во ще сторим, Лени… — И ето че и самият Канди се появи при бокса. — Ей, Лени! — извика отново той; сетне спря и се вцепени. Потри със сакатата ръка белите си бакенбарди. — Не знаех, че ти си тука — обърна се той към жената на Кърли.

Като не получи отговор, Канди пристъпи по-близо.

— Не бива да спиш тук — каза неодобрително той, после съвсем се доближи до нея и… — О, Исусе Христе! — Канди се огледа безпомощно и потри повторно брадата си. След това скочи и бързо излезе от обора.

Оборът вече се беше оживил. Конете трополяха, пръхтяха, зобеха сено от яслите и теглеха синджирите си. Подир малко Канди се върна с Джордж.

— Какво искаш да ми покажеш? — попита го Джордж.

Канди посочи жената на Кърли. Джордж се вторачи в нея и каза:

— Какво й е? — После се приближи и повтори като ехо възклицанието на Канди: — О, Исусе Христе!

Джордж тутакси коленичи до нея и сложи ръка на сърцето й. Когато най-после се изправи, бавно и вдървено, лицето му се вкамени, погледът също.

— Кой е сторил това? — попита Канди.

Джордж го изгледа студено.

— Не се ли досещаш? — попита той и Канди не отговори.

— Знаех си аз — каза отчаяно Джордж. — Имах някакво предчувствие.

— К’во ще правим сега, Джордж? К’во ще правим сега? — попита Канди.

Джордж дълго време не отговори.

— Мисля, че… трябва да кажем… на момчетата. Ще трябва да го хванем и да го затворим. Не бива да го оставим да избяга. Ще пукне от глад, нещастникът. — И той се опита да се успокои: — Ще го затворят, пък може да се държат добре с него.

— Не, ще го оставим да избяга — възрази Канди развълнуван. — Ти не познаваш Кърли, Той ще иска да го линчуват. Ще го пречука.

Джордж го гледаше в устата.

— Да — каза най-сетне той, — ти си прав. И не само Кърли, а и другите ще искат това.

Джордж погледна отново жената на Кърли, а Канди отвори дума за това, за което най-много се страхуваше:

— Сега двамата с тебе ще вземем фермичката, нали, Джордж? Ще идем да си живеем там, а? Бива ли, Джордж?

Преди Джордж да отговори, Канди сведе глава и заби поглед в сеното. Беше разбрал.

— Знаех си го още отначало — каза меко Джордж. — Знаех си, че не ще можем я купи. Но той толкоз обичаше да му разправям за нея, че аз започнах да си вярвам.

— Значи… всичко е свършено? — попита мрачно Канди.

Джордж не отговори на въпроса му, но каза:

— Ще работя един месец, ще си взема петдесетте долара, па като вляза в някой бардак, цяла нощ няма да изляза. Или пък ще заседна в казиното, доде не се опразни. После ще се върна, ще работя още един месец, ще взема пак петдесет долара…

— Таквоз добро момче беше — каза Канди. — И през ум не ми е минало, че ще я свърши такава.

Джордж пак се загледа в жената на Кърли.

— Не го е сторил от лошотия — рече той. — По никой начин! Все правеше поразии, но никога от лошотия. — Джордж се изопна и погледна Канди. — Чувай сега: трябва да кажем на момчетата. Ще трябва да го намерят. Няма друг начин. Може пък да не му сторят нищо лошо. Няма да им дам да го бутнат — додаде остро той. — Виж какво, ония може да си помислят, че и аз съм замесен в тая работа. Затова първо аз ще се прибера в помещението. След малко идваш ти и казваш на момчетата за станалото. Тогава ще дойдем тука и аз ще се правя, че нищо не съм знаел. Бива ли? Иначе момчетата ще помислят, че и аз съм замесен.

— Бива, как да не бива — увери го Канди.

— Добре. Сега изчакваш тука малко, после идваш задъхан и казваш, че току-що си я намерил. Аз тръгвам.

Джордж се обърна и изхвръкна от обора. Старият Канди го проследи с поглед до вратата. После се обърна, погледна безпомощно жената на Кърли и заизлива, в думи мъката и гнева си.

— Ти, мръсна никаквице! — викна злъчно той. — Ти си виновна! Радвай се сега! Кой не знаеше, че все ги бъркаш разни? Не беше стока ти. И сега не си стока, въшлива курветино! — Той подсмръкна и гласът му затрепера. — А можех да си копая в градината и да мия чиниите на момчетата. — Той млъкна, а после продължи да нарежда, повтаряйки старите думи: — Пък дойде ли цирк или се играе мач… отиваме и това си е… казваме: „По дяволите работата!“ и отиваме. Никого няма да питаме. Па ще си имаме и прасенце, и кокошчици… а зиме… чугунената печка. Нека вали колкото ще… ние ще си седим вътре… — Очите му се наляха със сълзи. Той се обърна, излезе сломен от обора и потърка бакенбардите си с отрязаната ръка.

Шумната игра навън бе прекратена. Чуха се въпросителни гласове, трополене на тичащи крака и ето че мъжете нахълтаха в обора. Слим, Карлсън, младият Уит, Кърли, а подир тях на почетно разстояние Крукс. После влезе Канди и последен — Джордж. Закопчал синьото си сако, той бе нахлупил черната шапка ниско над очите. Те се втурнаха покрай последния бокс. Като забелязаха в сумрака жената на Кърли, спряха се неподвижни и се втренчиха в нея.

После Слим пристъпи леко до трупа и попипа китката. Докосна с един пръст бузата й, а после ръката му се плъзна под леко извития й врат и го опипа. Когато се изправи, мъжете го наобиколиха и той им каза истината.

Изведнъж Кърли се оживи.

— Знам чия работа е това — извика той. — На онова мръсно копеле! Сигурен съм. Всички останали играехме на подкова. Ще го пипна! — разбесня се той. — Отивам за пушката си. Ще го пречукам тоя майчин син! Право в корема ще го насоля! Да вървим, момчета — подкани ги той и излетя от обора.

— Аз ще взема пистолета си — каза Карлсън и също хукна навън.

Слим се обърна тихо към Джордж:

— Това е работа на Лени, няма съмнение — каза той. — Вратът й е счупен. Не може да бъде друг, освен Лени.

Джордж не отговори, а само кимна леко. Толкова беше нахлупил шапката си, че очите му не се виждаха.

— Сигурно пак е станало тъй, както в Уийд — продължи Слим. — Ти нали ми разправяше.

Джордж кимна отново.

— Няма как, трябва да го хванем — въздъхна Слим. — Къде може да е отишъл?

На Джордж сякаш му беше нужно известно време, за да може да проговори.

— Трябва да е побягнал на юг — каза той. — Ние дойдохме от север, тъй че сигурно е отишъл на юг. — Трябва да го хванем — повтори Слим. Джордж пристъпи до него.

— Не може ли да го хванем и да го предадем в затвора? Той не е с всичкия си, Слим. Не го е направил нарочно.

Слим кимна.

— Може — рече той, — ако успеем да го опазим от Кърли, може. Но Кърли ще му види сметката. Още го е яд за ръката. После я си представи, че в затвора го вържат и го хвърлят в карцер. Нищо няма да спечели от това, Джордж.

— Знам — каза Джордж. — Знам.

Карлсън се втурна в обора.

— Задигнал ми е пистолета, копелето! — извика той. — Няма го в торбата.

След него, с ловна пушка в здравата ръка, дотича Кърли. Той вече се бе успокоил.

— Всичко е наред, момчета — каза той. — Негърът има пушка. Вземи я ти, Карлсън. И зърнеш ли го, не го оставяй. Стреляй направо, та да му дойде умът.

— Аз нямам оръжие — рече възбудено Уит.

— Ти ще идеш в Соледад да повикаш полицай. Вземи Ал Уилтс, той е заместник-шериф. Да вървим сега! — Кърли изгледа подозрително Джордж. — И ти ще дойдеш с нас, приятелю.

— Разбира се — отвърна Джордж. — Идвам. Но слушай, Кърли, нещастникът не е с всичкия си. Не го убивай. Не е знаел какво върши.

— Да не го убивам ли? — извика Кърли. — Та той има оръжие — пистолета на Карлсън. Убивам го, без да ми мигне окото!

— Може Карлсън да си е загубил пистолета — обади се неуверено Джордж.

— Тая заран беше в торбата — каза Карлсън. — Взел го е, дума да няма.

Слим се беше загледал в жената на Кърли.

— Кърли — рече той, — не е ли по-добре да останеш тук, при жена си?

Лицето на Кърли се наля с кръв.

— Тръгвам! — отсече той. — Ще му изтърбуша червата на тоя мръсник, нищо, че съм само с една здрава ръка! Ще го пипна аз!

Тръгнаха да излизат. Джордж се спря за миг до Канди и двамата се загледаха в мъртвата жена.

— Ей, Джордж! — повика го Кърли. — Върви с нас, да не решим, че и ти имаш пръст в тая работа.

С натежали крака, Джордж се помъкна бавно след тях.

Когато всички излязоха, Канди седна в сеното и се загледа пак в лицето на жената на Кърли.

— Горкият Лени! — промълви той.

Гласовете на мъжете заглъхнаха. Оборът потъваше постепенно в мрак. Конете трополяха в боксовете си, синджирите им дрънчаха. Старият Канди легна в сеното и покри очи с ръка.

Слим се обърна към Канди:

— Тогава ти остани тук с нея, Канди. А другите по-добре да вървим.