Робърт Хайнлайн
Замъкът на Пророка (6)

6

Към Кабалата се присъединих по стечение на обстоятелствата. Наистина по онова време не ми беше до дълги разсъждения. Поради това не може да се каже, че съм скъсал с църквата в резултат на трезво решение.

Разбира се, осъзнавах добре, че късам всички стари връзки, но не се замислях особено. Най ми тежеше, че трябваше завинаги да се откажа от офицерския мундир. Гордеех се с него, обичах да се разхождам в униформа по улицата, да влизам в някое кафене или магазин и да усещам как всички погледи са вперени в мен.

Постепенно си избих тези мисли от главата. Връщане назад нямаше. Бях си избрал пътя и ще го следвам, докато победим или ме изгорят на клада за измяна.

Зеб ме погледна съсредоточено.

— Нещо не ти се нрави, а?

— Ще свикна. Просто събитията се развиха прекалено бързо.

— Разбирам те добре. Трябва да забравим за пенсията. Сега никак не е важно как сме изкарали Уест Пойнт.

Той свали от ръката си пръстена на училището, подхвърли го нагоре, а после го пъхна в джоба си.

— Трябва да работим, приятелю. Между другото скоро ще разбереш, че и тук има военни части. Истински. Честно казано, цялата тази бутафория ми беше дошла до гуша и се радвам, че никога повече няма да чуя: „Строй се! Равнение на средата!“ Сега главното е борбата!

Питър ван Айк ме посети след два дена. Седна на края на леглото, скръсти ръце на коремчето си и ме погледна ласкаво.

— Добре ли си, синко?

— Вече мога да ставам, но докторът не ми разрешава.

— Прекрасно, оправяй се по-бързо, че не ни достигат хора. И колкото по-малко един образован офицер се излежава в лазарета, толкова по-добре. — Той замълча, засмука си мустака и едва после добави: — Но аз, синко, не зная какво да те правя.

— Как така?

— Казано честно, не биваше да те приемаме в организацията. Не е наша работа да се намесваме в сърдечни дела. По този начин нарушаваме привичките си и можем да вземем неверни решения. Покрай теб се забъркахме в такива приключения, които не би трябвало да се случват.

Не му отговорих. Пък и нямаше какво. Капитанът беше прав. Усетих, че почервенявам.

— Не си пускай боята като младо девойче! — сряза ме капитанът. — За повдигане на бойния дух е полезно и сами да нападаме. Най-важното сега е да решим какво да те правим. Здрав си, смел си, но разбираш ли, че ние се борим за свободата и за човешкото достойнство? Разбираш ли въобще какво означават тези думи?

Отвърнах, без да се колебая:

— Може и да не съм особено умен, може да не съм силен в политиката, но твърдо зная на чия страна съм!

Той ми кимна.

— Това е достатъчно. Ние не може да очакваме от всеки да стане Томас Пейн^[1].

— Кой?

— Томас Пейн. Е, ти никога не си чувал за него. Остане ли ти малко свободно време, иди в библиотеката и прочети всичко за него. Помага, особено на такива като теб. Лесно може да те накараме да седиш на някоя маса. Твоят приятел Зеб по шестнадесет часа в денонощие подрежда архива ни. Но не искам вие двамата да се занимавате с канцеларщина. Я ми кажи, кой беше твоят любим предмет?

— Още не съм специализирал.

— Зная това. Но към какво изпитваш наклонности? Към приложната магия или към масовата психология?

— Добре се справях с чудесата, но се боя, че за психодинамика не ми достига мозък. Най обичах балистиката.

— Жалко, нямаме артилерия. Трябва ни спец по пропаганда, но ти не си подходящ.

— Господин Питър — казах горещо аз, — готов съм да служа… да служа, където ме изпратите…

— Юначага! — похвали ме той. — Знай само, че сред нас няма единствено място за тези, които обичат да заповядват, но не искат да чистят нужниците…

Скоро ми разрешиха да ставам и ми даваха леки поръчения. Няколко дни коригирах статии в „Иконоборец“ — вестник леко критичен към действителността, който призоваваше към реформи отгоре от типа „Да, но…“, външно безпределно верен на Пророка и в същото време призван да сее съмнение и да кара да се замислят дори най-нетърпимите и праволинейни защитници на властта. Идеята бе — не какво, а как го казва! Този вестник бях го виждал и в двореца.

Скоро се запознах с част от нашия подземен щаб в Нови Йерусалим. Самият супермаркет принадлежеше на наш човек и беше много важен за връзките ни с външния свят. Щандовете на магазина ни хранеха и обличаха, а чрез неговата система за връзки ние общувахме с цял свят, стига шифрованото послание да не предизвика подозренията на цензурата. Камионите му помагаха да прекарваме нашите хора през границата. Оттук бе тръгнала Джудит към Мексико — в сандък, на който бе написано „Гумени обувки“.

За успеха на революцията трябват много неща. В съвременното сложно индустриално общество една шепа заговорници, които се събират на свещ и си шепнат разни работи, не са в състояние да извършат революция. За това трябват много хора, съвременна техника и оръжие. Към всичко това е нужно да се добави конспирация, преданост и добре обмислена организация.

Въпреки че работех, имах доста свободно време. Така успях да посещавам библиотеката и да прочета за Том Пейн, за Патрик Хенри, за Томас Джеферсън и за много други. Пред мен се разкри нов свят. Отначало ми беше трудно да повярвам в прочетеното. Мисля, че най-страшното, което една полицейска държава прави със своите граждани, е изопачаването на историческото минало.

Например разбрах, че преди идването на власт на Пророка Съединените щати не са били управлявани от шайката на Сатаната. Не твърдя, че тогава държавата е била рая от проповедите, но не била и това, което ни учеха в училище. За пръв път през живота си прочетох книга, непипната от цензурата на Пророка, и тя ме потресе. Понякога неволно се обръщах, очаквайки някой да наднича през рамото ми и да ме следи.

Главата ми се изпълни с нови идеи, една от друга по-интересни. Разбрах, че междупланетните пътешествия, почти мит в мое време, са били прекратени не защото са противни Богу, а защото правителството на Пророка е довело страната до упадък и липса на достатъчно финансови средства. Разбрах, че „безмозъчните“ (т.е. чужденците) вече са покорили Марс и Венера.

Това така ме развълнува, че забравих за положението ни. Ако не бях избран за Ангел Господен, сигурно щях да се захвана с ракетостроене. Обичам нещата, свързани с бързи рефлекси и със знание на математиката и механиката. Може би след време Съединените щати отново ще имат космически кораби и аз…

Но тази мисъл се загуби сред стотиците други. Прочетох няколко чужди вестници. Преди не подозирах, че „безмозъчните“ умеят да пишат и да четат. Лондонският „Таймс“ се оказа изключително интересен. Едва сега разбрах, че англичаните не ядат човешко месо и май никога не са яли. Оказа се, че те така много приличат на нас, с изключение на едно — всичко им е разрешено. В писма до вестника читателите се осмеляваха да критикуват правителството! Нещо повече, в същия брой местен епископ укоряваше съгражданите си, че не посещават църквата. Не зная какво най-много ме потресе. В едно не се съмнявах — там цари пълна анархия.

Ван Айк ми каза, че ме изпращат в Главния щаб, където ще ме назначат някъде.

— Главният щаб ли? Къде се намира?

— Когато отидеш, ще разбереш. Сега върви при метаморфиста.

Доктор Мюлер правеше прекрасни пластични операции. Попитах го, какво ще стане от мен.

— Още не зная. Първо да си изясня какво представляваш.

Той ме измери надлъж и шир, записа на магнитофон гласа ми, анализира походката ми и провери психологичните ми данни.

— Сега ще ти потърся брат — близнак.

Наблюдавах мълчаливо как ме сравняват с други и дори започнах да подозирам, че съм нещо уникално, когато апаратът посочи цели двама души наведнъж, а накрая станаха общо пет.

— Добра група — произнесе доволен доктор Мюлер. — Един е синтетичен, двама още са живи, един е мъртъв и една жена. Е, нея ще я оставим засега настрана, но ще запомним, че на този свят има жена, която би могъл да имитираш.

— А какво е това синтетичен?

— Личност, съставена от лъжливи документи и с измислен произход. Да се направи е невероятно трудно и рисковано — трябва да се внасят изменения в държавните архиви. Предпочитам да не използвам синтетичните — няма как да отчетеш всички дребни подробности, които могат да се окажат от жизнена важност. Винаги ми се иска да давам облик и данни на жив човек.

— Защо все пак създаваш синтетични личности?

— Понякога се налага. Примерно трябва бързо да се измъкне някой беглец, а под ръка нямаме подходяща личност, в която да го преобразим. Затова разполагаме с известен брой синтетици. Но да видим кои са живите.

— Докторе — прекъснах го отново, — а защо пазите данните на мъртвите?

— Само на тези, които формално са още живи. Когато някой от нашите умре и ни се удаде да скрием смъртта му от властите, то можем да използваме данните му за наш агент. Случайно да пееш?

— Доста посредствено.

— Този отпада. Баритон. Мога много да те променя, но няма как да те науча да пееш. Виж, може да станеш Адам Рийвс, представител на текстилна фирма.

— Дали ще се справя?

— Естествено. Сега ще се захвана с теб.

Минаха две седмици и родната ми майка не би ме познала. Мисля, че и майката на Рийвс не би ме отличила от сина си. В продължение на няколко дни се срещах с истинския Рийвс. Постепенно свикнах с него и дори ми хареса. Оказа се тих скромен човек, който не обича да се изтъква и затова изглеждаше по-нисък на ръст, макар да беше висок колкото мен и дори си приличахме малко.

Малко бе в началото. След операцията ушите ми леко клепнаха. Носът на Рийвс бе гърбав. Малко восък под кожата и моят нос също огърбавя. Наложи се да ми поставят няколко коронки на зъбите и това беше единствената част от превъплъщението, против която възразявах. Накрая направиха кожата на лицето ми бледа — Рийвс нямаше възможност често да излиза на чист въздух.

Но най-трудното беше с изкуствените отпечатъци на пръстите. Покриха пръстите ми с тънък прозрачен слой, на който бяха изобразени линиите на Рийвс. Тази работа изискваше особена точност и затова доктор Мюлер направи седем опита, докато постигна необходимия резултат.

Всъщност това се оказа само началото. Започнах да имитирам походката на Рийвс, смеха му, дори как се храни. Ако се наложеше да стана артист, сигурно все гладен щях да стоя.

— Скъпи Лили — често повтаряше доктор Мюлер, — кога най-после ще възприемеш истината, че животът ти ще зависи единствено от умението ти да имитираш Рийвс. Трябва да се научиш!

— Но аз съм се научил — възразявах му аз.

— Научил ли? Там е бедата, че смяташ така. Разликата между теб и Рийвс е като между жив крак и протеза. Ти трябва да станеш истинския Рийвс. Опитай се. Мисли непрекъснато за разпространението на платовете, за последното ти делово пътуване, за данъците и цветовете…

През свободното си време изучавах работата на Рийвс и скоро можех напълно да го заменя като спец по текстила. Овладях начините на търговия и разбрах, че не е достатъчно да разнасяш разни образци насам-натам и да ги предлагаш на дребните търговци. Още преди да свърша с обучението вече уважавах моя двойник. Преди предполагах, че да търгуваш е нещо просто и лесно. Оказа се, че много съм грешал.

И най-после всичко свърши. Станах Адам Рийвс, търговски пътник.