Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (5)

Глава четвърта

1

Асансьорът бе пълен с мъже от съблекалните за алфи и появата на Линайна бе приветствувана от многобройни дружелюбни кимвания и усмивки. Тя се радваше на известност и по едно или друго време бе прекарала по една нощ с почти всекиго от тях.

„Те са добри момчета“, помисли си тя, като отвърна на поздравите им. Очарователни момчета! И все пак й се искаше ушите на Джордж Едзъл да не са чак толкова големи (а може би на 328-ия метър му е бил впръскан малко повече паратироид?). А като гледаше Бенито Хувър, неволно си спомняше, че без дрехи той е наистина прекалено космат.

Като се обърна с очи, помръкнали от спомена за къдравата черна растителност по тялото на Бенито, тя забеляза в ъгъла дребната невзрачна фигурка и скръбното изражение на Бърнард Маркс.

— Бърнард! — Тя пристъпи към него. — Търсих те. — Ясният й глас надви бръмченето на изкачващия се асансьор. Останалите мъже се огледаха любопитно. — Исках да поговоря с теб във връзка с нашия план за Ню Мексико. — С крайчеца на окото си тя успя да зърне как Бенито Хувър зяпна от удивление. Изумлението му я подразни. „Изненадан е, че не моля него да пътешествуваме отново“ — каза си мислено тя. И с небивала разпаленост продължи на глас: — Направо умирам да дойда с теб за една седмица през юли. — (Във всеки случай поне засвидетелствуваше публично, че изневерява на Хенри. Фани трябваше да е доволна, макар че му изневеряваше с Бърнард.) — Разбира се — Линайна му отправи своята най-пленителна многозначителна усмивка, — ако все още ме желаеш.

Бледото лице на Бърнард пламна. „Това пък сега защо?“ — запита се тя удивена, но и същевременно развълнувана от това неочаквано доказателство за своята власт.

— Няма ли да е по-добре да поговорим за това някъде другаде? — заекна той ужасно притеснен.

„Сякаш казах нещо възмутително — помисли си Линайна. — Сигурно не би се разстроил повече дори ако си бях направила някоя гадна шега — да го попитам например коя е била майка му или нещо от този род.“

— Исках да кажа, че всички тези хора наоколо… — От смущение дъхът му секна.

Смехът на Линайна бе искрен и добродушен.

— Колко си смешен! — рече тя и съвсем чистосърдечно си мислеше, че той наистина е смешен. — Нали ще ме предупредиш поне една седмица по-рано? — продължи с друг тон. — Предполагам, че ще летим с ракетата „Синият Пасифик“? Тя от Чаринг Тий Тауър ли тръгва? Или от Хампстед?

Преди Бърнард да успее да отговори, асансьорът спря.

— Покривът! — обади се скърцащ глас.

Обслужващият асансьора бе дребно маймуноподобно същество, облечено в черната туника на епсилон-минус полуморон.

— Покривът!

Той отвори рязко вратите. Топлото великолепие на следобедното слънце го слиса и той запремига с очи.

— О, покривът! — повтори той възторжено. И като че ли пробуден внезапно и радостно от някакъв мрачен унищожителен ужас, повтори: — Покривът!

Ухили се на пътниците с някакво кучешко умиление и покорство. Като разговаряха и се смееха, те излязоха от асансьора на огрения от слънцето покрив. Обслужващият асансьора се загледа подире им.

— Покривът? — изрече той въпросително.

После се чу звънеца и някакъв високоговорител от тавана на асансьора започна много тихо, но много властно да издава своите заповеди.

— Тръгвай надолу — нареждаше гласът. — Тръгвай надолу. Осемнадесети етаж. Тръгвай надолу, тръгвай надолу. Осемнадесети етаж. Тръгвай надолу, тръгвай…

Обслужващият асансьора затвори шумно вратите, докосна един бутон и на часа се гмурна обратно в бръмчащия сумрак на шахтата, сумрака на неговия собствен обичаен унес.

На покрива бе топло и слънчево. Летният следобед бе упоен от жуженето на минаващите хеликоптери, а по-плътното бучене на ракетолетите, които препускаха невидими из ведрото небе на височина пет-шест мили, сякаш милваше лекия ветрец. Бърнард Маркс пое дълбоко въздух. Той вдигна поглед нагоре към небето, зарея го към синия хоризонт, после го сведе и впи очи в лицето на Линайна.

— Нали е красиво! — потрепна гласът му.

Тя му се усмихна с искрено съчувствие и разбиране.

— Идеално е за голф с препятствия — отвърна възторжено. — А сега трябва да летя, Бърнард. Хенри се сърди, когато го карам да чака. Уведоми ме навреме за датата. — И като махна с ръка, тя прекоси тичешком плоския покрив по посока на хангарите.

Спрял се на едно място, Бърнард наблюдаваше как се отдалечава блясъкът на белите чорапи, как пъргаво се прегъват и изопват помургавелите колене и как леко-леко се набръчкват под бутилково-зеления жакет прилепналите кадифени къси панталонки. По лицето му се четеше болка.

— Не може да се отрече, че е красива — разнесе се зад гърба му гръмовит и жизнерадостен глас.

Бърнард се сепна и се огледа. Насреща му сияеше топчестото червендалесто лице на Бенито Хувър — сияеше от приветливост. Бенито бе прословут със своето добродушие. За него казваха, че би могъл да изживее живота си, без дори да се докосне до сома. Злобата И лошото настроение, заради които другите трябваше да предприемат соматични излети, никога не го спохождаха. Действителността за Бенито бе винаги слънчева.

— А и пневматична. И още как! — И добави вече с променен тон: — Само че вие ми изглеждате нещо унил! Онова, от което се нуждаете, е грам сома. — И като бръкна в десния джоб на панталона си, Бенито извади шишенце. — „Грамче сома си глътни — десет грижи забрави!“ Само че…

Бърнард най-неочаквано се бе обърнал и побягнал. Бенито се загледа подир него.

„Какво ли му става на този момък? — запита се той, поклати глава и реши, че сигурно са верни приказките за алкохола, сипан в кръвозаместителя на бедния момък. Трябва да е засегнат мозъкът му.“

Той прибра шишенцето със сомата, извади пакетче секс-стимулираща дъвка, напъха една пластинка в устата си и като запреживя, бавно се отдалечи към хангарите.

Хенри Фостър бе извел машината си от хангара и когато Линайна пристигна, той вече седеше в пилотската кабина и я чакаше.

— Закъсня четири минути — бе целият му коментар, когато тя се покатери и седна до него. Той задействува двигателите и включи витлата на хеликоптера. Машината се стрелна отвесно нагоре. Хенри подаде газ, бръмченето на перката изтъня и премина последователно през жуженето на стършел, оса и комар, а скоростомерът показваше, че се издигат най-малко с два километра в минута. Долу под тях Лондон се смали. Огромните сгради с равни като длан покриви след секунди бяха само леха гъби с геометрични форми, изникнали от зеленината на парковете и градините. Сред тях, като по-висока и стройна гъба с тънко стъбълце, се въздигаше към небето Чаринг Тий Тауър — диск от бляскав бетон.

Като неясно очертани торсове на митически атлети по небесната синева се бяха излегнали огромни кълбести облаци. От единия от тях внезапно се стрелна надолу с бръмчене малко алено насекомо.

— Ето я и Червената ракета — рече Хенри. — Тъкмо пристига от Ню Йорк. — И като погледна часовника си, поклати глава и добави: — Ама и тези Атлантически линии са наистина скандално неточни.

Той отдръпна крак от педала за газта. Бръмченето на витлата спадна октава и половина и отново премина последователно през жуженето на оса, на стършел, на едра мъхеста пчела, светлокафяв нощен бръмбар и бръмбар-рогач. Устременият нагоре полет на машината стана по-плавен и миг по-късно вертолетът увисна неподвижно във въздуха. Хенри натисна някакъв лост и нещо прищрака. Първоначално бавно, после по-бързо и все по-бързо предната перка започна да се върти, докато се превърна пред очите им в мъгляв кръг. Вихърът от хоризонталното движение засвири още по-остро. Хенри не сваляше поглед от оборотомера и когато стрелката спря на 1200, той изключи витлата на хеликоптера. Сега машината бе набрала достатъчно инерция, за да може да планира.

Линайна погледна надолу през прозореца на пода. Летяха над шесткилометровата паркова зона, която разделяше Централен Лондон от първото пръстеновидно предградие-спътник. Из зеленината пъплеха умалени фигурки. Сред дърветата блестяха цели гори от кули за „Палаво центрофужно кученце“. Близо до Шепърдс Буш две хиляди бети-минус в смесени двойки играеха тенис на риманови повърхности. От двете страни на главния път от Нотинг Хил до Уилсдън се виждаха двойните редици на кортовете за ескалаторен бадминтон. На стадион „Ийлинг“ делтите провеждаха гимнастически парад и Празник на общественото песнопойство.

— Какъв противен цвят е сиво-кафявият — отбеляза Линайна, изразявайки гласно хипнопедичните предразсъдъци на своята каста.

Павилионите на емоцилмово студио Хаунелоу се разпростираха върху площ от седем и половина хектара. Близо до тях цяла армия от работници в черно и сиво-кафяво се трудеха върху подновяването на стъкловидната настилка на автомагистрала Уест Роуд. Тъкмо когато прелитаха, от единия от огромните самоходни тигели се изсипваше разтопената сплав. Тя се изливаше върху пътя в струя от ослепителна жар, азбестовите валяци ту приближаваха, ту отминаваха, а от задната част на една изолирана цистерна се вдигаше пара на бели облаци.

Заводът на Телевизионната корпорация в Брентфорд представляваше цяло градче.

— Сигурно точно сега им свършва смяната — обади се Линайна.

Подобно на листни въшки тревистозелените момичета-гама и черните полуморони се бяха скупчили около входовете или се редяха на опашки, за да заемат местата си във вагончетата на еднорелсовата железница. Сред тълпата се мяркаха бети-минус с цвят на черница. Върху покрива на главната сграда цареше оживление — непрекъснато кацаха и излитаха вертолети.

— Честна дума — рече Линайна, — щастлива съм, че не съм гама.

Десет минути по-късно те се намираха вече в Стоук Поуджес и бяха започнали своя първи тур голф с препятствия.

2

С поглед, забит почти през цялото време в земята, който, спреше ли се върху някое себеподобно същество, незабавно крадешком се отместваше, Бърнард бързешком прекоси покрива. Имаше вид на преследван човек, но преследван от врагове, които не желае да вижда, за да не би да му се сторят по-враждебни, отколкото е предполагал, а самият той да бъде принуден да се чувства по-виновен и даже по-безпомощно сам.

„Този отвратителен Бенито Хувър!“ — И все пак този човек му желаеше доброто. Което в известен смисъл само влошаваше нещата. Хората, които му желаеха доброто, се държаха по същия начин, както и онези, които му желаеха злото. Дори Линайна го караше да страда. Той си припомни онези седмици на плаха нерешителност, когато я бе гледал и копнял и бе губел надежда, че някога ще събере смелост да я покани. Смееше ли да се изложи на опасността да бъде унижен от презрителен отказ? Но пък кажеше ли „да“ — каква радост! Е, сега вече бе казала „да“, но въпреки това той бе нещастен; нещастен, защото тя мислеше, че следобедът е идеален за голф с препятствия, защото се затича към Хенри Фостър, защото й се видя смешно нежеланието му да разискват публично най-съкровените си неща. С една дума, нещастен, защото тя се бе държала така, както трябваше да се държи всяка здрава и добродетелна английска девойка, а не по някакъв друг, ненормален и ексцентричен начин.

Той отвори вратата на своята клетка в хангара и извика на двама безделничещи делти-минус от обслужващия персонал да дойдат да изтикат вертолета му на покрива. Персоналът на хангарите представляваше цяла отделна партида „Бокановски“ — еднакво дребни, черни и противни близнаци. Бърнард даде нарежданията си с онзи рязък, твърде груб и дори обиден тон на човек, който не е напълно сигурен в своето превъзходство. За Бърнард бе винаги непосилно трудно да има вземане-даване с членове на по-нисшите касти. Защото каквато и да бе причината (а напълно възможно е последните клюки за алкохола в кръвозаместителя му да се окажат верни, защото нещастни случаи винаги ще има), физиката на Бърнард едва ли превъзхождаше физиката на един среден гама. Той бе с осем сантиметра по-нисък от стандартния за алфа ръст и несъразмерно слаб. Общуването с членове на по-нисшите касти винаги болезнено му напомняше за неговата физическа неугледност. „Аз съм такъв, какъвто съм, а как бих искал да не съм такъв!“ Чувството му за малоценност бе остро и мъчително. Всеки път, когато се окажеше, че не гледа отвисоко някой делта, защото погледите им се срещаха на едно ниво, той се чувствуваше унизен. Дали онзи насреща щеше да се отнесе към него с полагащото се за кастата му уважение? Този въпрос винаги го измъчваше. И не без основание. Защото обучението на гамите, делтите и епсилоните донякъде им внушаваше да свързват телесната маса със социалното превъзходство. Наистина у всички съществуваше известен хипнопедичен предразсъдък в полза на едрия ръст. Оттук и присмехът на жените, на които бе правил предложения, както и грубите шеги на мъжете от неговите среди. От подигравките се чувствуваше отритнат, а като се чувствуваше така, той се и държеше като отритнат, с което само засилваше предубеждението на околните към него и увеличаваше презрението и враждебността, предизвиквани от физическите му недостатъци. А това на свой ред подсилваше усещането му, че е чужденец и самотник. Хроничният страх, че може да бъде оскърбен, го караше да избягва хората от своите среди, както и да държи преднамерено грубо на достойнството си, когато общуваше с по-нискостоящи от себе си. Каква горчива завист изпитваше към мъже като Хенри Фостър и Бенито Хувър! Мъже, на които никога не се налагаше да крещят на някой епсилон, за да го накарат да изпълни заповедта им, мъже, за които принадлежността им към висшата каста бе нещо напълно естествено, мъже, които в кастовата система бяха като риба във вода — чувствуваха се толкова удобно, че дори не забелязваха нито себе си, нито благотворната и естествена среда, в която водеха своето съществуване.

Вяло и както му се стори, неохотно двамата близнаци от обслужващия персонал изтикаха вертолета му върху покрива.

— По-чевръсто! — рече сприхаво Бърнард. Единият го изгледа. Дали не зърна някакъв животински присмех в празния поглед на тези сиви очи? — По-чевръсто! — извика той по-силно и в гласа му се долови отблъскваща грубост.

Той се качи във вертолета и минута по-късно вече летеше на юг, по посока на реката.

Различните пропагандни служби, както и Институтът по емоционално инженерство бяха разположени в една-единствена шестдесететажна сграда на Флийт Стрийт. В приземието и на долните етажи се намираха печатниците и канцелариите на трите най-известни лондонски вестника: „Ауърли Рейдио“ — вестника на по-висшите класи, бледозеления „Гама Газет“ и „Делта Мирър“, на сиво-кафява хартия и почти само с едносрични думи. В следващите двадесет и два етажа бяха пропагандните служби на Телевизията, Емоцилмите и Синтетичния глас и музика. Над тях се намираха научноизследователските лаборатории и звукоизолираните кабинети, в които звукозаписни писатели и синтетични композитори вършеха своята отговорна работа. На последните осемнадесет етажа се помещаваше Институтът по емоционално инженерство.

Бърнард кацна върху покрива на Дома на пропагандата и слезе от хеликоптера.

— Обади се на господин Хелмхолц Уотсън — нареди той на портиера гама-плюс — и му предай, че господин Бърнард Маркс го чака на покрива.

После седна и запали цигара.

Хелмхолц Уотсън пишеше, когато му позвъниха.

— Предай му, че незабавно идвам — рече той и окачи слушалката. После се обърна към секретарката си. — Оставям на вас да приберете нещата ми — продължи той със същия делови и безличен тон и без да обръща внимание на ослепителната й усмивка, стана и се отправи с бърза крачка към вратата.

Той бе мъж с могъщо телосложение, с обемист гръден кош, широкоплещест и масивен, но въпреки това с пъргави движения, гъвкав и подвижен. Мощната колона на шията му крепеше красиво оформена глава. Косата му бе черна и къдрава, а чертите на лицето — много изразителни. Или казано с по-силни думи — той бе красив и както секретарката му никога не се уморяваше да повтаря, бе алфа-плюс до върха на пръстите си. По професия бе лектор в Института по емоционално инженерство (Писателски факултет), а в интервалите между преподавателската си дейност работеше като емоционален инженер. Сътрудничеше редовно на_ „Ауърли Рейдио“_, пишеше емоцилмови сценарии и притежаваше най-лекото перо за лозунги и хипнопедични стихове.

— Способен — гласеше присъдата на неговите началници. — Може би (и тук те поклащаха глава и многозначително снишаваха глас) — малко прекалено способен.

Да, те имаха право, малко прекалено способен. Умственият излишък бе довел при Хелмхолц Уотсън до последици, твърде сходни с онези, които при Бърнард Маркс се дължаха на физическите му недостатъци. Невзрачните кости и мускули бяха изолирали Бърнард от събратята му и чувството за тази самотност, която по всички съвременни стандарти представляваше умствен излишък, стана на свой ред причина за още по-дълбока изолация. Онова, което бе накарало Хелмхолц да прозре с горчивина своята същност и самота, бяха прекалено големите му способности. Онова, което обединяваше двамата, бе съзнанието, че са личности. Но докато физически несъвършеният Бърнард бе страдал цял живот от чувството, че е отритнат, то Хелмхолц едва съвсем наскоро бе осъзнал своя умствен излишък и бе прозрял, че е различен от хората, които го заобикалят. Този шампион по ескалаторен соло-тенис, този неуморим любовник (мълвеше се, че за по-малко от четири години бил обладал шестстотин и четиридесет различни момичета), този възхитителен функционер и изключително общителен човек бе осъзнал съвсем ненадейно, че спортът, жените и обществената дейност са, поне що се отнася до него, само второстепенни занимания. А дълбоко в себе си той в действителност, се интересуваше от нещо друго. От какво обаче? Ето това бе въпросът, който Бърнард бе дошъл да обсъди с него — или по-скоро, тъй като винаги Хелмхолц бе онзи, който говореше, да изслуша още веднъж размишленията на приятеля си.

Три прелестни момичета от Пропагандната служба на Синтетичния глас издебнаха Хелмхолц при слизането му от асансьора.

— О, скъпи Хелмхолц, хайде ела с нас на вечерен пикник в Ексмур — наобиколиха го те умолително.

Той поклати глава и леко ги разблъска, за да си направи път.

— Не, не.

— Няма да каним никакви други мъже.

Хелмхолц обаче остана непреклонен въпреки това примамливо обещание.

— Не — повтори той. — Зает съм. — И продължи неотклонно по пътя си. Момичетата тръгнаха подире му. Едва когато той се качи в самолета на Бърнард и хлопна вратата, те се отказаха да го преследват повече. И то не без укори.

— Ах, тези жени! — възкликна той, когато машината се издигна във въздуха. — Ах, тези жени! — И като поклати глава, се навъси.

— Толкова са ужасни! — съгласи се лицемерно Бърнард, но докато изговаряше тези думи, му се прииска и той да може да обладава толкова момичета, колкото Хелмхолц, и то така безпрепятствено. Внезапно го завладя неудържимо желание да се похвали. — Ще заведа Линайна Краун в Ню Мексико — рече той, като се стараеше тонът му да е колкото може по-нехаен.

— Така ли? — отвърна Хелмхолц без капчица интерес. И след кратка пауза продължи: — През последните две седмици се отказах от всякакви заседания и всякакви срещи с момичета. Нямаш представа каква врява се вдигна в Института по този повод. И въпреки това мисля, че си заслужаваше. Резултатите… — Той се поколеба. — Да, те са необичайни, твърде необичайни.

Физическият недостатък можеше да породи своего рода умствен излишък. Процесът, изглежда, бе обратим. За своите собствени цели умственият излишък можеше да породи доброволната слепота и глухота на съзнателната самота, изкуственото безсилие на аскетизма.

Остатъкът от краткия полет премина в мълчание. Когато пристигнаха и удобно се разположиха върху пневматичните дивани в стаята на Бърнард, Хелмхолц отново заговори:

— Чувствувал ли си се някога така — започна той, като изговаряше думите съвсем бавно, — като че ли имаше нещо вътре у себе си, което напира и само чака възможност да излезе навън? Нещо като излишна сила, която не използуваш — нали разбираш, като водата, която шурти от водопада, вместо да мине през турбините? — Той изгледа въпросително Бърнард.

— Имаш предвид всичките онези чувства, които човек може да изпита, ако нещата бяха по-различни?

Хелмхолц поклати глава.

— Не съвсем. Имам предвид онова странно чувство, което понякога ме спохожда, чувството, че имам да казвам нещо много важно, както и убеждението, че притежавам способността да го кажа — но не знам какво точно представлява то и не мога да използувам способността си. Ако съществуваше някакъв различен начин за писане… Или пък нещо друго, за което да се пише… — Той помълча и накрая продължи: — Знаеш ли, много ме бива да измислям фрази — онези думи, които те карат най-неочаквано да подскочиш, все едно че си седнал върху топлийка — те звучат така поновому и така вълнуващо, макар че се отнасят за нещо очевидно от хипнопедична гледна точка. Но и това не ми се струва достатъчно. Не е достатъчно само фразите да са хубави, хубаво трябва да е и онова, за което ги използуваш.

— Но твоите творби са хубави, Хелмхолц.

— Да, щом вървят — Хелмхолц сви рамене. — Но пътят, който извървяват, е твърде късичък. Те някак си не са достатъчно значими. Имам чувството, че мога да сътворя нещо далеч по-значимо. Да, и по-прочувствено, и по-страстно. Но какво? Какво по-значимо е останало за казване? И как човек може да пише по-страстно за онези неща, за които пише по поръчка? Думите биха могли да бъдат като рентгеновите лъчи, ако човек ги използува правилно — биха проникнали през всякакво препятствие. Четеш, а те те пронизват. Ето едно от нещата, на което се опитвам да науча студентите си — как да пишат пронизващи творби. Но каква полза да бъдеш пронизан от някаква статия за Празника на песнопойството или за най-новите постижения в музиката за цветоуханни органи? Освен това дали можеш да направиш думите наистина пронизващи — като най-твърдите рентгенови лъчи например, — щом пишеш за нещо от подобен род? Може ли да се напише нещо за нищо? Ето до какво се свеждат накрая нещата. Опитвам се, опитвам се, но…

— Шшшт! — изшътка внезапно Бърнард и вдигна предупредително пръст; те се заслушаха. — Струва ми се, че зад вратата има някой — прошепна той.

Хелмхолц стана, прекоси на пръсти стаята и с рязко движение отвори широко вратата. Там, естествено, нямаше никого.

— Извинявай — рече Бърнард, като се чувствуваше, а и изглеждаше неловко-глупаво. — Струва ми се, че с нервите ми става нещо. Когато хората са подозрителни спрямо теб, и ти започваш да ставаш подозрителен спрямо тях.

Той прекара длан по очите си, въздъхна, гласът му стана жален. Започна да се оправдава.

— Ако само знаеше какво ми се е струпало напоследък — рече той почти през сълзи и самосъжалението му изригна внезапно като гейзер. — Ако само знаеше!

Хелмхолц Уотсън го слушаше с известно неудобство. „Горкичкият Бърнард!“ — помисли си той. Ала в същото време му стана мъничко срамно заради приятеля му. Прииска му се Бърнард да се държи малко по-достойно.