Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (4)

Глава трета

Навън в градината бе време за игри. Съблечени голички на топлото юнско слънце, шест-седемстотин момченца и момиченца тичаха с пронизителни крясъци по тревните площи, играеха различни игри с топка или мълчешком приклякаха по две, по три сред нацъфтелите храсти. Розите бяха разцъфнали, в гъсталака се надпяваха два славея, а сред липите им пригласяше фалшиво кукувица. Въздухът бе натежал от жуженето на пчели и хеликоптери.

Директорът и неговите студенти постояха известно време, наблюдавайки играта на „Палаво центрофужно кученце“. Двадесет деца се подреждаха в кръг около кула от хромирана стомана. Запратената нагоре топка попадаше на площадката на върха, търкулваше се надолу във вътрешността на кулата, падаше върху бързо въртящ се диск и излиташе навън през някой от многобройните отвори по цилиндричната обшивка и трябваше да бъде уловена.

— Странно! — заразмишлява гласно Директорът, когато отминаха играчите. — Само като си помисли човек, че дори по времето на Нашия Форд в игрите не са се използували никакви други съоръжения освен една-две топки, няколко тояги и може би парче мрежа. Представете си глупостта да се позволи на хората да играят сложни игри, които с абсолютно нищо не допринасят за нарастването на потреблението. Това е лудост. В наши дни Контрольорите няма да одобрят нито една нова игра, освен ако не се докаже, че за нея са необходими толкова съоръжения, колкото за най-сложната от съществуващите вече игри. — Той млъкна. — Ето една очарователна групичка — добави той, като посочи с пръст.

В тесния тревист просвет между две кълба от средиземноморски храсти две деца, момченце на около седем и момиченце, което може и да беше година по-голямо, много сериозно, с цялата съсредоточеност на учени, отдали се на откривателски труд, играеха първобитна сексуална игра.

— Очарователно, очарователно! — повтори разчувствувано Д.И.О.

— Очарователно! — съгласиха се възпитано момчетата. Но усмивките им бяха по-скоро снизходителни. Те бяха зарязали твърде отскоро подобни детински развлечения, за да могат да ги наблюдават сега без нотка на презрение. Очарователно ли? Та това бяха просто две дечица, които си играеха — нищо повече. Просто дечица.

— Винаги си мисля… — продължи Директорът със същия прекалено сълзливо-сантиментален тон, ала бе прекъснат от нечий гръмогласен рев.

От близкия храсталак се показа сестра, повела заръка дребно момченце, което ревеше. Момиченце с угрижен вид потичваше плътно по петите им.

— Какво има? — попита Директорът.

Сестрата повдигна рамене.

— Нищо особено — отвърна тя. — Просто това момченце като че ли твърде неохотно се включва в обикновената еротична игра. Забелязвала съм го един-два пъти и преди. Днес пак същото. Току-що се разплака…

— Честна дума — намеси се угриженото на вид момиченце. — Изобщо не съм искала да го обидя или нещо от този род. Честна дума.

— Разбира се, че не си искала, драга — успокои я сестрата. — Затова — продължи тя, обръщайки се към Директора, — сега го водя на преглед при помощник-завеждащия отдел „Психология“. Просто да види дали няма някаква аномалия.

— Съвсем правилно — рече Директорът. — Заведете го. А ти, момиченце, остани тук — добави той, когато сестрата отмина с разплакания си възпитаник. — Как се казваш?

— Поли Троцки.

— И името ти е много хубаво — каза Директорът. — А сега тичай и виж дали няма да намериш някое друго момченце, с което да си играеш.

Детето се мушна в храстите и изчезна от погледа.

— Прелестно създание! — възкликна Директорът, проследявайки момиченцето с поглед. После отново се обърна към студентите си.

— Онова, което ще ви кажа сега — рече той, — може да ви прозвучи невероятно, но когато човек не е свикнал с историята, повечето факти от миналото наистина звучат невероятно.

И той им разкри поразяващата истина. В продължение на един дълъг период, преди епохата на Нашия Форд, но дори и няколко поколения С.Н.Ф., детските еротични игри са се смятали за нещо ненормално (на това място избухна смях) и не само за ненормално, но и всъщност за безнравствено (Не може да бъде!) и по тази причина са били строго забранявани.

По лицата на смаяните слушатели се изписа недоверие. Горките дечица, нима не са им разрешавали да се позабавляват? Направо не беше за вярване.

— Дори и юношите — продължаваше Д.И.О., — да, дори и юношите на вашите години…

— Не е възможно!

— Като изключим тайно разпространените самозадоволяване и хомосексуализъм — абсолютно нищо друго.

— Съвсем нищо ли?

— В повечето случаи до навършване на двадесетгодишна възраст.

— До двадесетгодишна възраст? — в един глас повториха с Маяно като ехо студентите.

— Да, до двадесетгодишна възраст — повтори Директорът. — Още в началото казах, че това ще ви се стори невероятно.

— И после какво станало? — попитаха те. — Какви са били резултатите?

— Резултатите били ужасни — най-неочаквано се намеси в разговора нечий плътен гръден глас.

Те се огледаха. Настрани от групичката стоеше някакъв непознат — човек среден на ръст, чернокос, с гърбав нос, сочни алени устни и проницателни черни очи.

— Ужасни — повтори той.

Тъкмо в този момент Д.И.О. бе поседнал на една от стоманено-каучуковите скамейки, разпръснати така удобно из градината, но щом съзря непознатия, той скочи на крака и се втурна към него с разперени ръце — усмихнат до уши, възторжен.

— Господин Контрольор! Каква неочаквана радост! Момчета, можете ли да си представите? Това е Вселенският Контрольор, това е негово фордородие Мустафа Монд!

 

В четирите хиляди зали на Центъра четирите хиляди електрически часовника удариха едновременно четири. Безлични гласове затръбиха от високоговорителите.

— Край на главна дневна смяна. Застъпва втора дневна смяна. Край на главна дневна смяна…

В асансьора, на път за съблекалните, Хенри Фостър и помощник-завеждащият отдел „Предопределение“ обърнаха твърде многозначително гръб на Бърнард Маркс от отдел „Психология“ — отдръпнаха се настрани от неговата възмутителна репутация.

Лекото бръмчене и тракане на механизмите продължаваха да раздвижват пурпурния въздух в Зародишната банка. Смените можеха да идват и да си отиват, едно лице с цвят като на болен от вълчанка отстъпваше място на друго, величествено и безотказно конвейерите пъплеха напред със своя товар от бъдещи мъже и жени.

Линайна Краун се отправи с отривиста стъпка към вратата.

 

Негово фордородие Мустафа Монд! Очите на поздравяващите го студенти едва не изскочиха от орбитите. Мустафа Монд! Постоянният Контрольор за Западна Европа! Единият от десетте Вселенски Контрольори! Единият от десетте… а седна на скамейката редом с Д.И.О. и щеше да остане, да остане, да, и всъщност да поговори с тях… направо от извора. Направо от устата на самия Форд!

Две дечица с тен на варени скариди изникнаха от близкия храсталак, втренчиха се в тях за миг с ококорените си от удивление очи и се върнаха към забавленията си сред листака.

— Всички вие помните — заговори Контрольорът с мощния си гръден глас, — всички вие помните, предполагам, онази красива крилата мисъл на Нашия Форд: „Историята — това са празни приказки.“ Историята — повтори той — това са празни приказки.

Той махна с ръка и сякаш с леко бръсване на невидима метличка от пера избърса малко прах, а този прах бе древноиндийският град Харапа и халдейският Ур в древна Месопотамия; малко паяжина, а тя бе Тива и Вавилон, и критянският Кнос, и гръцката Микена. Бръс-бръс — и къде отиде Одисей, къде отиде Йов, къде отидоха Юпитер и божественият индийски мъдрец Готма, къде отиде Исус? Бръс — и всички тези прашинки от антична пепел, наричани Атина, Рим, Ерусалим и древен Китай — изчезнаха до една. Бръс — и мястото, където се намираше Италия, остана празно. Бръс — катедралите, бръс-бръс — „Крал Лир“ и „Мислите“ на Паскал. Бръс — оратория, бръс — реквием, бръс — симфония, бръс — …

 

— Ще ходиш ли на емоцино тази вечер, Хенри? — попита помощник-главният предопределител. — Чух, че премиерният емоцилм в „Алхамбра“ бил първокласна работа. Казват, че имало някаква любовна сцена върху меча кожа, която била великолепна. Откроявало се всяко косъмче на мечката. Изумителни осезателни ефекти.

 

— Именно поради тази причина не ви се преподава история — говореше Контрольорът. — Но сега дойде времето…

Д.И.О. му отправи разтревожен поглед. Носеха се разни странни слухове за стари забранени книги, скрити в сейфа в кабинета на Контрольора. Библии, поезия, Форд знае какво.

Мустафа Монд срещна неспокойния му поглед и ъгълчетата на алените му устни се присвиха иронично.

— Всичко е наред, Директоре — рече той с лек присмех. — Няма да ги покварявам.

Д.И.О. бе дълбоко смутен.

 

Презираните се стараят да си придадат презрителен вид. Усмивката по лицето на Бърнард Маркс бе надменна. Всяко косъмче на мечката, как ли не!

— На всяка цена ще отида — рече Хенри Фостър.

Мустафа Монд се наведе напред и размаха пръст към студентите.

— Само се опитайте да проумеете — каза той и от тона му ти прониза някаква особена, остра тръпка под лъжичката. — Опитайте се да проумеете какво е означавало да имаш майка, която ражда бебетата си живи.

Пак тази цинична дума. Но този път никому и през ум не мина да се усмихне.

— Опитайте да си представите какво е означавало да „живееш при семейството си“.

Опитаха се, но очевидно без какъвто и да било успех.

— А знаете ли какво е било това „дом“?

Те поклатиха глави.

 

От своето сумрачно кървавочервено подземие Линайна Краун се изкачи седемнадесет етажа; щом излезе от асансьора, зави надясно, тръгна по някакъв дълъг коридор и като отвори вратата с надпис „СЪБЛЕКАЛНЯ — МОМИЧЕТА“, се гмурна сред оглушителната олелия от лакти, гърди и бельо. Потоци гореща вода пълнеха с плисък стоте вани или клокочеха при изпразването им. С грохот и свистене осемдесет вакуумни вибратора за масаж едновременно мачкаха и всмукваха твърдата помургавяла плът на осемдесет великолепни женски екземпляра. Всяка крещеше с пълно гърло. От кутията за синтетична музика се разнасяше соло за свръхкорнет.

— Здравей, Фани! — поздрави Линайна младата жена, която заемаше съседното гардеробче.

Фани работеше в Бутиловъчната зала и нейното презиме бе също Краун. Но тъй като двата милиарда жители на планетата имаха само десет хиляди фамилни имена, това съвпадение не бе чак толкова смайващо.

Линайна започна да сваля циповете си — първо ципа на жакета, после с две ръце двата ципа, които държаха панталоните, и последния, за да разхлаби бельото. Без да сваля обувките и чорапите си, тя се отправи към банята.

 

Дом, дом — няколко тесни стаички, в които са натъпкани: мъж, периодично раждаща жена и паплач от момчета и момичета на всякакви възрасти. Никакъв въздух, никакъв простор — извънредно нехигиеничен затвор, мрак, болести и смрад.

(Пресъздадената от Контрольора картина бе толкова жива, че само при описанието й едно от момчетата, по-чувствително от останалите, пребледня и едва не му призля.)

 

Линайна излезе от ваната, избърса се с хавлията, улови монтираната в стената дълга еластична тръба, насочи накрайника й към гърдите си, сякаш се готвеше да извърши самоубийство, и натисна спусъка. Струя топъл въздух я напудри с най-финия талк. Над мивката бяха инсталирани кранчета за осем различни благоухания и одеколони. Тя завъртя третото отляво, обля се с шипър и понесла обувките и чорапите си в ръка, отиде да провери дали някой от вакуумните вибратори вече не е свободен.

 

И този дом бил противен както в психическо, така и във физическо отношение. От психическа гледна точка той бил заешка дупка, бунище, сгорещено от търканията между натъпканите обитатели и вдигащо пара от вълнения. Каква задушаваща близост, какви опасни, безумни и гнусни взаимоотношения между членовете на една семейна група! Майката като обезумяла бдяла над децата си (нейните деца!)… бдяла над тях като котка над, котенцата си, но котка, която можела да говори, котка, която можела да повтаря до полуда: „Рожбичката ми, свидната ми рожбичка. Ах, миличкото ми, ах, то сега ще се насуче, ах, тези мънички ръчички, ах, то ми е гладничко, ах, необяснима сладка мъка! Ах, рожбичката ми вече спинка с мехурче бяло млекце в ъгълчето на устицата. Ах, бебчето ми спинка…!“

— Да — рече Мустафа Монд, като кимна с глава. — Направо да те побият тръпки.

 

— С кого ще излизаш тази вечер? — попита Линайна на връщане от вакуумния вибратор, като грейнала в розово перла, която сияе с вътрешна светлина.

— С никого.

Линайна повдигна учудено вежди.

— Напоследък се чувствувам доста потисната — обясни Фани. — Д-р Уелс ме посъветва да изкарам една симулирана бременност.

— Но, мила моя, та ти си само на деветнадесет години. Първата симулирана бременност е задължителна едва след двадесет и една.

— Знам, скъпа. Но за някои хора е по-добре да започнат по-рано. Д-р Уотс ми обясни, че брюнетките с широки тазове като мен трябва да изкарат своята първа симулирана бременност на седемнадесетгодишна възраст. Значи не съм подранила, а съм закъсняла с две години. — Тя отвори вратата на гардеробчето си и посочи кутийките и шишенцата с етикети, строени върху най-горния рафт.

— „СИРОП ОТ ЖЪЛТО ТЯЛО“ — зачете на глас етикетите Линайна. — „ОВАРИН“, ГАРАНТИРАНА ДАТА НА ПРОИЗВОДСТВО: СРОК НА ГОДНОСТ: ДО 1 АВГУСТ 632 г. С.Н.Ф., „ЕКСТРАКТ ОТ МЛЕЧНА ЖЛЕЗА“ — ДА СЕ ВЗЕМА ТРИ ПЪТИ НА ДЕН ПРЕДИ ЯДЕНЕ С МАЛКО ВОДА; „ПЛАЦЕНТИН“ — ДА СЕ ИНЖЕКТИРА ПО 5 куб. см ИНТРАВЕНОЗНО ВСЕКИ ТРЕТИ ДЕН…Ъъъъ! — потръпна Линайна. — Как мразя венозните инжекции, а ти?

— И аз ги мразя. Но когато са за добро… — Фани беше изключително благоразумно момиче.

 

Нашият Форд — или Нашият Фройд, както по някаква загадъчна причина сам се е наричал, когато разисквал психологически въпроси, — Нашият Фройд е бил първият, който е разкрил ужасните опасности на семейния живот. Светът бил пълен с бащи — следователно пълен и с нещастия, бил пълен с майки — следователно пълен и с всякакви перверзии — от садизъм до целомъдрие: бил пълен с братя, сестри, чичовци и лели — следователно и с безумие и самоубийства.

— И все пак сред диваците на остров Самоа и на някои други острови край бреговете на Нова Гвинея…

Тропическото слънце облива като затоплен мед голите тела на смесената група от деца, натъркаляли се безразборно прегърнати сред цветовете на хибискуса. Всяка една от покритите с палмови листа двадесетина къщички би могла да им бъде дом. Според схващанията в Тробриандските острови зачеването било дело на прародителски духове — там никой не бил и чувал за бащи.

— Противоположностите — продължи Контрольорът — се привличат. Поради основателната причина, че е било предназначено да се привличат.

 

— Д-р Уелс твърди, че една тримесечна симулирана бременност сега ще е от огромно значение за здравето ми през следващите три-четири години.

— Е, надявам се да излезе прав — рече Линайна. — Ама, Фани, сериозно ли ми говориш, че през следващите три месеца не бива да…

— О, не, скъпа. Само една-две седмици — не повече. Довечера ще бъда в клуба — ще играя музикален бридж. А ти сигурно ще излизаш?

Линайна кимна.

— С кого?

— С Хенри Фостър.

— Пак ли? — По милото, кръгло като месечника лице на Фани се изписа нещо средно между огорчение и неодобрително учудване. — Да не искаш да ми кажеш, че все още излизаш с Хенри Фостър?

 

Майки и бащи, братя и сестри. Но освен тях имало и съпрузи, и съпруги, и любовници. Имало е и еднобрачие, и любовен роман.

— Въпреки че тези думи сигурно нищо не ви говорят — рече Мустафа Монд.

Те поклатиха глави.

Семейство, еднобрачие, любовен роман. Навсякъде изключителност, навсякъде съсредоточаване на интересите и насочване на порив и енергия по тесен улей.

— Но всеки принадлежи на всички останали — рече в заключение той, като издекламира хипнопедичната поговорка.

Студентите закимаха в знак на категорично съгласие с това твърдение, което, повтаряно повече от шестдесет и две хиляди пъти в мрака, ги бе накарало да го приемат не просто като истина, а като аксиома, очевидна и абсолютно неоспорима.

 

— Но в края на краищата — възрази Линайна — аз съм с Хенри само от около четири месеца.

— Само от четири месеца! Прекрасно! И отгоре на това — продължи Фани, като размахваше обвинително пръст — през цялото това време не е имало друг освен Хенри. Нали така?

Линайна поруменя, но погледът и тонът й си останаха все така дръзки.

— Не, не е имало друг — отвърна тя почти грубо. — И изобщо не виждам защо е трябвало да има и друг.

— Ооо, тя дори не виждала защо е трябвало да има и друг — повтори Фани, сякаш говореше на някакъв невидим слушател, застанал зад лявото рамо на Линайна. После добави с внезапно променен тон: — Шегата настрана, наистина си мисля, че трябва да внимаваш. Ужасно непристойно е да бъдеш все с един и същ мъж. Ако беше четиридесет или тридесет и пет годишна, не би било толкова страшно. Но на твоята възраст, Линайна! Не, тази наистина няма да я бъде! А и много добре знаеш колко рязко се противопоставя Д.И.О. на всичко прекомерно задълбочено или продължително. Четири месеца с Хенри Фостър, без да си имала нито един друг мъж — о, ако Д.И.О. узнае, така ще се разгневи…

 

— Представете си вода под налягане в тръба.

Представиха си я.

— Пробивам я на едно място — продължи Контрольорът. — Каква струя, а!

Той я проби още на двадесет места. Избликнаха двадесет тънички фонтанчета.

— Рожбичката ми. Бебчето ми…!

— Майко! — Лудостта е заразителна.

— Любима, единствена моя, съкровище мое, съкровище…

Майка, еднобрачие, любовен роман. Високо шурти фонтанът, плиска се и пени буйната струя. Поривът има един-единствен отдушник. Любима! Рожбичката ми! Нищо чудно, че тези нещастни предшественици на съвременните хора са били смахнати и порочни, и жалки. Техният свят не им е позволявал да живеят спокойно, не им е позволявал да бъдат нормални, добродетелни и щастливи. Заради майките и любовниците, заради забраните, на които са били обучени да се подчиняват, заради изкушенията и самотните угризения на съвестта, заради болестите и безкрайното отчуждаващо страдание, заради несигурността и бедността те били принудени да изпитват силни вълнения. А как при тези силни вълнения (които се усилвали още повече в самотата, в безнадеждната изолация на индивида) са могли те да бъдат устойчиви?

 

— Не е нужно да го зарязваш, естествено. Просто от време на време се взаимообладавай и с някой друг. Той си има и други момичета, нали?

Линайна потвърди.

— Естествено, че ще си има. Убедена съм, че Хенри Фостър е наистина благороден и порядъчен човек — винаги благоразумен. А освен това трябва да помислиш и за Директора. Знаеш колко педантично държи той за…

Линайна кимна с глава и рече:

— Днес — той ме потупа отзад.

— Ето, виждаш ли! — Фани ликуваше. — Това показва за какво държи той. За най-строго традиционно поведение.

 

— Устойчивост — рече Контрольорът — и пак устойчивост. Без обществена устойчивост не може да има цивилизация. Без лична устойчивост не може да има обществена устойчивост. — Гласът му гърмеше като тръба. Като го слушаха, студентите се чувствуваха по-значими, по-въодушевени.

Машината се върти, върти се и трябва да продължава да се върти — непрекъснато. Спирането й би означавало смърт. Един милиард пъплеха по земната кора. Колелата се завъртяха. След сто и петдесет години хората бяха вече два милиарда. Спрете всички колела. След сто и петдесет седмици хората ще са отново само един милиард — на хиляда места хиляда пъти по хиляда мъже и жени ще са умрели от глад.

Колелата трябва да се въртят равномерно, но не могат да се въртят сами. Трябва да има хора, които да ги обслужват, хора устойчиви като колелата на своите оси, здравомислещи хора, хора покорни и винаги доволни.

А онези, които скимтят: рожбичката ми, майчицата ми, единствена моя любима; които хленчат: съгреших, ужасни мой боже; които пищят от болка, стенат от треска, оплакват старостта и бедността си — как могат те да обслужват колелата? А щом не могат да обслужват колелата… Трудно ще могат да се погребат или изгорят труповете на хиляда хиляди мъже и жени на хиляда места.

 

— А в края на краищата — гласът на Фани звучеше увещаващо — да не би да има нещо мъчително или противно в това да се взаимообладаваш с още един-двама освен Хенри? И като се има предвид, че ти трябва да бъдеш малко по-свободна във връзките си с мъжете…

 

— Устойчивост — подчерта Контрольорът — и пак устойчивост. Първа и последна необходимост. Устойчивост. Благодарение на нея имаме всичко това.

Той махна с ръка и посочи към градината, към огромните сгради на Центъра за обучение и към голите дечица, които се криеха из гъсталака или тичаха по тревните площи.

 

Линайна поклати глава.

— Напоследък — рече замислено тя — като че ли нямам желание да съм прекалено свободна във връзките си. Понякога човек изпада в такова настроение. Не ти ли се е случвало и на теб, Фани?

Фани й кимна със съчувствие и разбиране.

— Но човек трябва да се постарае — рече тя нравоучително — и трябва да спазва правилата. В края на краищата нали всеки принадлежи на всички останали.

— Да, всеки принадлежи на всички останали — повтори Линайна бавно и като въздъхна, помълча малко; после взе ръката на Фани и лекичко я стисна. — Напълно си права, Фани. Както винаги. Ще се постарая.

 

Задържаният от бариерата порив бликва отведнъж и пороят е чувство, пороят е страст, пороят е дори лудост: зависи от силата на струята, от височината и якостта на бариерата. А няма ли бариера, пороят се стича равномерно и по определените канали се влива в спокойното благополучие. (Зародишът е гладен и ден след ден помпата на кръвозаместителя прави безотказно своите осемстотин оборота в минута.) Преточеното бебе заплаква и на часа се появява сестра с бутилка външен секрет. Чувството се спотайва именно в този промеждутък от време между желанието и неговото осъществяване. Да се съкрати този промеждутък, да се разрушат всички тези стари, непотребни бариери.

— Вие сте момчета с късмет! — рече Контрольорът. — За вас бяха положени всички усилия, за да се направи животът ви в емоционално отношение лек, за да ви предпазим, доколкото е възможно, от всякакви чувства.

— Щом Форд е в таратайката си — промълви Д.И.О., — целият свят е честит!

 

— Линайна Краун ли? — повтори Хенри Фостър въпроса на помощник-главния предопределител, като вдигаше ципа на панталоните си. — О, тя е великолепно момиче. Превъзходно пневматична. Учудвам се, че още не си бил с нея.

— И аз не мога да си обясня как се е получило това — рече помощник-главният предопределител. — Естествено, че ще я обладая. При първа възможност.

Застанал от другата страна на пътечката между гардеробчетата в съблекалнята, Бърнард Маркс дочу разговора им и пребледня.

 

— А и да си призная истината — каза Линайна, — вече започва да ми поомръзва да съм всеки ден само с Хенри. — Тя си обу левия чорап. — Познаваш ли Бърнард Маркс? — попита тя с тон, чието прекалено равнодушие бе очевидно преднамерено.

Фани се слиса.

— Нямаш предвид…

— А защо не? Бърнард е алфа-плюс. Освен това той ме покани да отида с него в един от Резерватите за диваци. Винаги ми се е искало да посетя някой Резерват за диваци.

— При тази репутация на Бърнард?

— Какво ме е грижа за репутацията му?

— Говори се, че не обича голф с препятствия.

— Говори се, говори се — взе да я имитира подигравателно Линайна.

— И освен това той прекарва повечето от времето си в уединение — сам. — В гласа на Фани се долавяше ужас.

— Е, когато е с мен, няма да е вече сам. И във всеки случай, защо хората са така отвратително настроени към него? Според мен той е много приятен. — Тя се усмихна мислено — колко нелепо срамежливо се бе държал той! Почти уплашено — сякаш тя беше Вселенски Контрольор, а той — пилот гама-минус.

 

— Да разгледаме например вашите собствени влечения — каза Мустафа Монд. — Сблъсквал ли се е някога някой от вас с непреодолимо препятствие?

В отговор на този въпрос настъпи мълчание.

— Бил ли е някой от вас принуден да преживее продължителен промеждутък от време между осъзнаването на някакво желание и осъществяването му?

— Ами… — започна едно от момчетата, но се поколеба.

— Говорете — подкани го Д.И.О. — Не карайте негово фордородие да чака.

— Веднъж ми се наложи да изчакам почти четири седмици, докато момичето, което желаех, ми разреши да го обладая.

— И в резултат на това изпитахте силно чувство?

— Ужасно!

— Точно така, ужасно — каза Контрольорът. — Нашите предци са били толкова глупави и недалновидни, че когато първите реформатори дошли и им предложили да ги избавят от тези ужасни чувства, те не пожелали да имат никакво вземане-даване с тях!

 

„Да говорят за нея като за мръвка месо — скърцаше със зъби Бърнард. — Тук я обладали, там я обладали. Сякаш е овца. Да я унижават до такава степен. Тя ми обеща, че ще си помисли, каза, че ще ми даде отговор до края на тази седмица. О, Форд, Форд, Форд!“ Искаше му се да отиде при тях и да ги цапардоса по мутрите — силно, и пак, и пак.

— Да, наистина те съветвам да я опиташ — казваше Хенри Фостър.

 

— Да вземем ектогенезата. Пфицнер и Кавагучи разработили цялата методика. Но пожелали ли са правителствата да й обърнат внимание? Не. Съществувало е нещо, наричано християнство. И жените били принудени да продължават да раждат бебетата си.

 

— Толкова е грозен! — рече Фани.

— Аз пък харесвам външността му.

— И после, толкова е дребен — Фани сбърчи носле: ниският ръст бе една ужасна, присъща за нисшите касти черта.

— Според мен ръстът му е направо очарователен — каза Линайна. — Човек изпитва желание да го погали. Нали разбираш. Като котенце.

Фани беше потресена.

— Разправят, че още когато бил в бутилката, е била допусната грешка — помислили го за гама и му сипали алкохол в кръвозаместителя. Затова е такъв дребосък.

— Каква глупост! — Линайна бе възмутена.

 

— Преподаването по време на сън всъщност било забранено в Англия. Съществувало е нещо, наречено либерализъм. Парламентът, ако това понятие ви говори нещо, приел закон срещу този метод на преподаване. Протоколите са запазени. Речи за свободата по този въпрос. Свободата да си неспособен и жалък. Свободата да си различен и непригоден.

 

— Но, скъпи ми приятелю, аз ти я отстъпвам от сърце, уверявам те, от сърце. — Хенри Фостър потупа помощник-главния предопределител по рамото. — В края на краищата нали всеки принадлежи на всички останали.

„Сто повторения по три нощи седмично в продължение на четири години — помисли си Бърнард Маркс, който бе специалист по хипнопедия. — Или шестдесет и две хиляди и четиристотин повторения създават една истина. Идиоти!“

 

— Или например кастовата система. Непрекъснато предлагана и непрекъснато отхвърляна. Съществувало е нещо, наричано демокрация. Сякаш хората са били равни не само като физикохимия!

— И така, мога само да кажа, че ще приема поканата му.

 

Бърнард ги ненавиждаше, ненавиждаше ги. Но те бяха двама, бяха едри, бяха силни.

 

— Деветгодишната война започнала през 141 г. С.Н.Ф.

 

— Дори и да е вярно това за алкохола в кръвозаместителя му.

 

— Фосген, хлорпикрин, етилов йодацетат, дифенилцианарсин, трихлорметил, хлороформат, иприт. Да не говорим за циановодородната киселина.

 

— На което аз просто не вярвам — рече в заключение Линайна.

 

— Тътенът от четиринадесет хиляди самолета, летящи в разгънат строй. Но по „Курфюрстендам“ в Берлин и в Осмия район на Париж експлозията на антраксовите бомби едва ли е вдигнала по-голям шум, отколкото гръмването на книжна кесия.

 

— Защото наистина искам да посетя някой Резерват за диваци.

 

— CH₃C₆H₂(NO₂)₃ + Hg(CNO)₂ = е, какво прави това? Огромна яма в земята, купчина мазилка, парчета плът и слуз, крак все още обут в ботуша, който излита във въздуха и тупва на земята, пльос, точно посред мушкатата — огненочервените мушката, какво великолепно зрелище е предложило онова лято!

 

— Ти си твърдоглава, Линайна, вдигам ръце от теб.

 

— Руският метод за заразяване на водоизточниците бе изключително умно измислен.

 

Обърнали си взаимно гръб, Фани и Линайна продължиха да се обличат мълчешком.

 

— Деветгодишната война, Великият икономически крах. Трябваше да се избира между Вселенския надзор и разрухата. Между устойчивостта и…

 

— И Фани Краун е приятно момиче — рече помощник-главният предопределител.

 

В яслите завърши урокът по Елементарно класово съзнание — гласовете приспособяваха бъдещото търсене към бъдещото предлагане на промишлени изделия: „О, как обичам да летя!“ — шепнеха те. „О, как обичам да летя, о, как обичам нови дрехи! О, как обичам…“

 

— Антраксът — сибирската язва, разбира се, видял сметката на либерализма, но все едно, нещата не могат да се вършат насила.

 

— Но в никакъв случай не е пневматична колкото Линайна. Не, в никакъв случай.

 

— А старите дрехи са отвратителни — продължаваше неуморният шепот. — Ние винаги изхвърляме старите дрехи. По-добре хвърли, но не кърпи; по-добре хвърли, но не кърпи; по-добре…

 

— Работата на правителството е да седи, не да удря. Управлява се с ум и със задни части, но никога с юмруци. Превръщали са например потреблението в повинност.

 

— И така, вече съм готова — рече Линайна, но Фани остана безмълвна и все така обърната настрани. — Фани, мила, нека се сдобрим.

 

— Всеки мъж, жена и дете били задължавани да консумират толкова и толкова на година. За доброто на промишлеността. Единственият резултат…

 

— По-добре хвърли, но не кърпи. Много кръпки — празна кесия, много кръпки…

 

— Някой ден — заговори Фани, като мрачно натъртваше на всяка дума — ще си навлечеш беля.

 

— Повсеместен отказ да се изпълнява повинността. Призив за преустановяване на потреблението. Връщане към природата.

 

— О, как обичам да летя, о, как обичам да летя…

 

— Връщане към културата. Да, точно към културата. Човек не може да консумира много, ако си седи мирничко и си чете книжки.

 

— Как ти изглеждам? — попита Линайна. Жакетът й бе ушит от бутилково-зелена ацетатна коприна със зелена вискозна кожа на маншетите и яката.

 

— Осемстотин защитници на природосъобразния начин на живот били покосени с картечници при Гоулдърс Грийн.

 

— По-добре хвърли, но не кърпи. По-добре хвърли, но не кърпи.

 

Зелени къси панталонки от рипсено кадифе и бели вискозно-вълнени чорапи, навити под коляното.

 

— После станало прочутото клане в Британския музей. Две хиляди почитатели на културата били задушени с иприт.

 

Козирката на зелено-бяла жокейска шапчица засенчваше очите на Линайна; обувките й бяха яркозелени, излъскани до блясък.

 

— Накрая — продължи Мустафа Монд — Контрольорите осъзнали, че от употребата на сила няма полза. Бавнодействуващите, но безкрайно по-сигурни методи на ектогенезата, неопавловското обучение и хипнопедията…

 

А около кръста си носеше обточен със сребро зелен патрондаш от изкуствен марокен — натъпкан (тъй като Линайна не беше безплодна) с предписания от закона запас от противозачатъчни средства.

 

— Откритията на Пфицнер и Кавагучи най-сетне влезли в употреба. Започнала се усилена пропаганда срещу възпроизводството чрез раждане…

 

— Прекрасно! — извика въодушевено Фани. Тя така и не можеше да устоява дълго на обаянието на Линайна. — И какъв прелестен малтусиански пояс!

 

— Придружена от кампания срещу Миналото, от затваряне на музеите, взривяване на историческите паметници (за щастие повечето от тях били вече разрушени по време на Деветгодишната война) и от забраната на всички книги, издадени преди 150 г. С.Н.Ф.

 

— На всяка цена трябва да си намеря един такъв пояс — рече Фани.

 

— Съществували са например някакви неща, наричани пирамиди.

 

— Моят стар черен лачен патрондаш…

 

— Както и един човек на име Шекспир. Вие, разбира се, никога не сте и чували за тях.

 

— Направо ме е срам с този мой патрондаш.

 

— Такива са предимствата на едно истинско научно образование…

 

— Много кръпки — празна кесия, много кръпки — празна…

 

— Датата на пускането на пазара на първия модел „Т“ на Нашия Форд…

 

— Имам го отблизо три месеца.

 

— Била избрана за началната дата на новото летоброене.

— По-добре хвърли, но не кърпи. По-добре хвърли…

 

— Както вече споменах, съществувало е нещо, наричано християнство.

 

— По-добре хвърли, но не кърпи…

 

— Етиката и философията на заниженото потребление…

 

— О, как обичам нови дрехи, о, как обичам нови дрехи, о, как обичам…

 

— Което е било от особена важност при съществуването на недостиг от произвеждани блага, но в епохата на автоматизацията, когато е внедрено и свързването на азота от атмосферата в различни съединения, сниженото потребление определено е престъпление срещу Обществото.

 

— Подари ми го Хенри Фостър.

 

— Върховете на всички кръстове били отрязани и така придобили Т-образна форма. Имало е и нещо, което наричали бог.

 

— Истински изкуствен марокен.

 

— Сега вече имаме Световна държава. Празнуваме Фордовден, провеждаме. Празници на песнопойството и обредни сбирки за духовно сливане.

 

„Форде, как ги ненавиждам!“ — мислеше си Бърнард Маркс.

 

 

— Имало е нещо, което наричали рай, но въпреки това пиели алкохол в огромни количества.

„Като за мръвка месо, направо като за мръвка месо!“

 

— Имало нещо, което наричали рай, но въпреки това пиели алкохол в огромни количества.

 

— Моля те, попитай Хенри откъде го е купил.

 

— Но често вземали морфин и кокаин.

 

„А което е още по-лошо — самата тя мисли за себе си като за мръвка месо!“

 

— През 178 г. С.Н.Ф. били субсидирани две хиляди фармаколози и биохимици.

 

— Този май се чумери нещо — рече помощник-главният предопределител, като посочи към Бърнард Маркс.

 

— Шест години по-късно вече го произвеждали за пазара. Идеалният наркотик.

 

— Хайде да го подразним.

 

— Наркотикът, който създава радостно настроение, възбужда и предизвиква приятни халюцинации.

 

— Мръщете се, Маркс, мръщете се! — Потупването по рамото го стресна и го накара да вдигне очи. Беше онзи грубиян Хенри Фостър. — Това, от което се нуждаете, е грам сома.

 

— Всички предимства на християнството и алкохола, но нито един от недостатъците им.

 

„О, Форд, как ми се иска да му светя маслото!“ — помисли си Бърнард, но каза само:

— Не, благодаря! — и отклони предложената тубичка с таблетки.

 

— Да отпътуваш от действителността, когато ти се прииска, и да се върнеш без даже главобол и без никаква митология.

 

— Вземете си — настоя Хенри Фостър. — Вземете си!

 

— Устойчивостта била вече осигурена.

 

— Грамче сома си глътни — десет грижи забрави! — издекламира помощник-главният предопределител част от непретенциозна хипнопедична мъдрост.

 

— Сега остава само да се надвие старостта.

 

— Вървете по дяволите! Не ви е срам! — изкрещя Бърнард Маркс.

 

— Я стига си се перчил.

 

— Полови хормони, преливане на млада кръв, магнезиеви соли…

 

— И си набий в главата, че „по-добре грам, отколкото срам“. — И като продължиха да се смеят, те си тръгнаха.

 

— Всички физиологични белези на старостта са вече премахнати. А наред с тях, разбира се…

 

— Не забравяй да го попиташ за малтусианския пояс — заръча Фани.

 

— Наред с тях и всички психически особености на стария човек. Сега вече характерите на хората не се променят през целия човешки живот.

 

— … Трябва да изкарам два тура голф с препятствия, преди да мръкне. Ще трябва да летя.

 

— Работа, забавления — на шестдесетгодишна възраст нашите възможности и вкусове са същите, каквито са били на седем на десетгодишна възраст. В лошите стари времена възрастните хора обикновено са се пенсионирали, отдавали са се на религия, прекарвали са времето си в четене и размисъл — размисъл!

 

— Идиоти, свине! — говореше сам на себе си Бърнард Маркс, докато вървеше по коридора към асансьора.

 

— А сега — ето го прогреса — възрастните хора работят, възрастните хора се любят, на възрастните хора не им остава свободно време от забавления, нито един-единствен свободен миг, в който да седнат и да мислят; или ако понякога, по някаква нещастна случайност подобна пукнатина от време зейне в монолитния блок на техните развлечения — винаги може да се вземе сома, вкусна сома — половин грам за половин соматичен излет, грам — за двудневен излет, два грама — за пътешествие до пищния Ориент, три — за безрадостна вечност на луната; а след завръщането си те се озовават на отвъдната страна на пукнатината, кацнали здрави и читави върху твърдата земя на ежедневния труд и развлечения и отново препускащи от един емоцилм на друг, от едно пневматично момиче на друго, от една игра на електромагнитен голф на…

 

— Махай се, момиченце! — изрева гневно Д.И.О. — Махай се, момченце! Не виждате ли, че негово фордородие е зает? Идете да играете някъде другаде еротичната си игра.

 

— Горките дечица! — рече Контрольорът.

 

Бавно, величествено, сред приглушеното бръмчене на механизмите, конвейерите пълзяха напред, тридесет и три сантиметра в час. Сред червения сумрак проблясваха безброй рубини.