Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (19)

Глава осемнадесета

Вратата бе открехната; те влязоха.

— Джон!

От банята се разнесе неприятен характерен звук.

— Нещо лошо ли има? — извика Хелмхолц.

Отговор не последва. Неприятният звук се повтори и потрети; настъпи тишина. После се щракна, вратата на банята се отвори и се появи Дивакът, силно пребледнял.

— Ама че работа! — възкликна Хелмхолц загрижено. — Та ти наистина изглеждаш много зле, Джон!

— Да не си ял нещо, което не ти понася? — попита Бърнард.

Дивакът кимна.

— Похапнах си цивилизация.

— Какво?

— Тя ме отрови, аз съм омърсен. А след това — добави той приглушено — изядох собственото си безчестие.

— Добре де, но какво точно…? Та нали ти току-що…?

— Сега се пречиствам — рече Дивакът. — Пих горчица с топла вода.

Двамата го зяпнаха изумено.

— Да не искаш да кажеш, че ти си предизвикал това нарочно? — попита Бърнард.

— Индианците винаги така се пречистват. — Той седна и прекара с въздишка длан по челото си. — Ще си почина няколко минути — каза той. — Много съм уморен.

— Не се изненадвам — рече Хелмхолц. И като помълча, добави вече с по-друг тон. — Ние дойдохме да се сбогуваме. Утре заран заминаваме.

— Да, утре заминаваме — каза Бърнард, по чието лице Дивакът забеляза ново изражение на решително примирие. — И между другото, Джон — продължи той, като се наведе напред и положи ръка върху коляното на Дивака, — искам да ти кажа колко много съжалявам за случилото се вчера. — Той поруменя. — Колко се срамувам — продължи той въпреки потрепването на гласа си, — колко наистина…

Дивакът го прекъсна и като взе ръката му, нежно я стисна.

— Хелмхолц беше толкова мил към мен — продължи Бърнард след кратко мълчание. — Ако не беше той, щях…

— Хайде, хайде! — запротестира Хелмхолц.

Настъпи мълчание. И въпреки тъгата си, и дори именно поради нея, защото тъгата им бе израз на тяхната взаимна обич — тримата млади мъже бяха щастливи.

— Тази сутрин посетих Контрольора — заговори най-сетне Дивакът.

— Защо?

— За да го попитам дали не може да отида на островите с вас.

— И какво ти каза? — попита нетърпеливо Хелмхолц.

Дивакът поклати глава.

— Не пожела да ми разреши.

— И защо?

— Каза, че искал да продължи експеримента. Но проклет да съм — добави Дивакът с внезапен прилив на ярост, — проклет да съм, ако им се дам да си правят експерименти с мен. Ако ще да ме молят всичките контрольори в света. Утре аз също се махам.

— Но къде? — попитаха едновременно и двамата. Дивакът сви рамене.

— Където и да е. Все ми е едно. Стига да мога да съм сам.

 

От Гилдфорд въздушното трасе от Лондон към провинцията следваше долината Уей до Годалминг, след това минаваше над Милфорд и Уитли, продължаваше до Хейзълмиър и оттам през Питърсфийлд към Портсмът. Почти успоредно с него въздушното трасе от провинцията към Лондон минаваше над Уорпълсдън, Тонгам, Пътнам, Елстед и Грейшот. Между Хогсбек и Хайндхед имаше отсечки, където двете трасета се доближаваха едно до друго на около шест-седем километра. Разстоянието бе прекалено малко за невнимателни летци — особено нощем или когато са взели половин грам сома в повече. Ставаха катастрофи. И то тежки. Ето защо бе решено да се отклони трасето за Лондон с няколко километра на запад. Между Грейшот и Тонгам четири изоставени авиофара маркираха посоката на старото авиотрасе Портсмът — Лондон. Небето над тях бе притихнало и пусто. Сега обаче над Селборн, Бордън и Фарнам непрестанно бръмчаха и бучаха вертолети.

Дивакът бе избрал за своето отшелничество стария фар на билото на хълма между Пътнам и Елстед. Стоманенобетонната сграда бе в отлично състояние — бе дори прекалено уютна, си бе помислил Дивакът, когато за пръв път огледа мястото, дори прекалено цивилизовано-луксозна. Той успокои съвестта си, като си обеща за компенсация още по-строга самодисциплина и още по-дълбоки и усърдни пречиствания. Първата нощ, която прекара в убежището си, беше умишлено безсънна. Прекара я на колене, в молитва, отправена ту към небесата, които злодеят Клавдий от „Хамлет“ бе молил за прошка, ту на езика зуни към Авонавилона, ту към Исус и Пуконг, ту към собственото си свещено животно закрилник — орела. От време на време разперваше ръце, сякаш се намираше на кръста, и ги държеше дълги минути така, терзан от болка, която постепенно се усилваше, докато се превръщаше в трепетно и мъчително страдание; държеше ги така, разпнат по своя воля на кръста, и си повтаряше през стиснати зъби (потта къпеше лицето му): „О, прости ми! О, пречисти ме! О, помогни ми да стана добродетелен!“ Отново и отново, докато от болка едва не загуби съзнание.

Когато утрото настъпи, той почувствува, че си е извоювал правото да се засели във фара — да, макар че на повечето прозорци все още имаше стъкла и макар че гледката от площадката бе толкова прекрасна. Защото първопричината да избере този фар се бе превърнала почти мигновено в причина да отиде някъде другаде. Той бе решил да живее тук, защото изгледът бе толкова красив, защото от тази удобна позиция сякаш гледаше към въплъщението на някакво божествено създание. Но кой бе той, че да си угажда с ежедневна и ежечасна гледка на прекрасното? Кой бе той, че да живее в зримото присъствие на бог? Той заслужаваше да живее единствено в някоя мръсна кочина, в някоя сляпа дупка под земята. Все още вдървен и изтръпнал от болка след дългата нощ на страдание, но именно поради тази причина вътрешно спокоен, той се изкачи на площадката на своята кула и обгърна с поглед обагрения от изгрева свят, в който отново си бе извоювал правото да живее.

На север хоризонтът свършваше до дългия варовиков хребет Хогсбек, иззад източния край на който се извисяваха кулите на седемте небостъргача, които образуваха Гилдфорд. Като ги забеляза, Дивакът направи гримаса, но с течение на времето трябваше да се примири с тях, защото нощем те блестяха весело в геометрични съзвездия или пък облени в светлина, сочеха тържествено със засиялите си пръсти (с жест, чието значение никой друг в Англия освен Дивака сега не разбираше) към неразгаданите тайнства на небесата.

В долината, която разделяше Хогсбек от песъчливия хълм, върху който се намираше фарът, Пътнам бе скромно девететажно селце със силози, птицеферма и малка фабрика за витамин Д. От другата страна на фара, в южна посока, се спускаха към низ от езерца дълги скатове, обрасли с пирен.

Зад тях, зад изпречилата се пред погледа гора, се издигаше четиринадесететажната кула на Елстед. Потънали в леката английска омара, Хайндхед и Селборн мамеха окото към синкавата романтична далечина. Но не само далечината бе привлякла Дивака към този фар — близкото бе не по-малко примамливо от далечното. Горите, полянките с пирен и жълт прещип, скупчените тук-таме борове, блесналите езерца с приведените над тях брезички, с водните си лилии и ивиците тръстика — всичко това бе красиво, а за окото, привикнало със скучния пейзаж на американската пустош, тази гледка бе зашеметяваща. Ами самотата! По цели дни тук изобщо не се мяркаше човешко същество. Фарът се намираше само на четвъртчасов полет от Чаринг Тий Тауър, но хълмовете на Малпаис едва ли бяха по-безлюдни от тази пустош на Съри. Тълпите, които ежедневно напускаха Лондон, го напускаха само за да играят електромагнитен голф или тенис. В Пътнам нямаше игрища за голф, най-близките риманови повърхности се намираха в Гилдфорд. Тук единствено привлекателни бяха цветята и пейзажът. И тъй като нямаше основателна причина да се идва тук, така и никой не идваше. Първите дни Дивакът си живееше сам, необезпокояван от никого.

По-голямата част от парите за лични разходи, които бе получил при пристигането си, бе отишла за обзавеждането на новия му дом. Преди да напусне Лондон, бе купил четири вискозно-вълнени одеяла, въже и канап, пирони, лепило, няколко инструмента, кибрит (въпреки че възнамеряваше да измайстори в най-скоро време свредел за добиване на огън), няколко тенджери и тигани, две дузини пакетчета със семена и десет килограма пшеничено брашно. „Не, не брашнозаместител от синтетично нишесте и отпадъчно памуково брашно — бе настоял той. — Нищо че е по-хранителен!“ Но когато се стигна до комплексно-хормонални бисквити и витаминизиран говеждозаместител, той повече не бе в състояние да се съпротивлява срещу убедителността на продавача. Като гледаше сега консервните кутии, той горчиво се упрекваше за своята слабост. Гадни измишльотини на цивилизацията! Беше решил никога да не хапва от тях, даже и да умира от глад. „Това ще им е за урок“ — мислеше си отмъстително той. Това обаче щеше и на него да му е за урок.

Той си преброи парите. Надяваше се, че малкото, което му е останало, ще стигне да преживее зимата. А през пролетта градината му ще произвежда достатъчно, за да го направи независим от външния свят. Междувременно винаги щеше да се намери и дивеч. Бе видял много зайци, а в езерцата имаше водни птици. Залови се незабавно да си прави лък и стрели.

Близо до фара имаше ясени, а за стрели — цяла горичка от красиви стройни лескови фиданки. Започна с това, че повали един млад ясен, отряза близо двуметрово стъбло без клони, обели кората и полека-лека одяла бялата дървена част така, както го бе учил Мицима, докато получи високата колкото себе си дъга — яка в удебелената среда, жилава и пъргава в изтънените краища. Работата му достави огромно удоволствие. След всички тези седмици на безделие в Лондон, където единствената работа, щом му потрябваше нещо, бе да натисне някой бутон или да завърти някоя ръчка, беше истинска наслада да вършиш онова нещо, което изисква умение и търпение.

Почти беше привършил дялкането на дъгата, когато осъзна сепнато, че пее — да пее! Все едно че изневиделица бе изненадал неприятно сам себе си и се бе уловил на местопрестъплението. Той виновно се изчерви. В края на краищата нали не бе дошъл тук, за да пее и да се забавлява. А за да избегне по-нататъшната зараза на мръсотията на цивилизования живот, за да се пречисти и да стане добродетелен, за да изкупи с труд грешките си. За свой ужас той осъзна, че, погълнат от дялкането на лъка, е забравил за клетвата си винаги да помни бедната Линда и своята убийствена жестокост към нея, както и онези гнусни близнаци, плъзнали като въшки по тайнството на нейната смърт, които оскърбяваха със своето присъствие не само неговата мъка и покаяние, но и самите богове. Той се бе заклел да помни, бе се заклел непрекъснато да се отплаща. И ето го сега, навел се щастливо над своя лък, той си пее, пее си…

Той влезе в сградата, отвори кутията с горчица и сложи вода на огъня.

Половин час по-късно трима селскостопански работници делти-минус от една от пътнамските партиди „Бокановски“, които случайно пътуваха с кола към Елстед, съзряха от билото на хълма за свое удивление младеж, застанал пред изоставения фар, съблечен до кръста, който сам си нанасяше удари с бич от възлести връвчици. По гърба му личаха аленочервени отвесни дири от бича, от които се стичаха тънки струйки кръв. Шофьорът на камиона спря встрани от пътя и заедно с двамата си спътници се втренчи със зяпнали уста в това необикновено зрелище. Една, две, три — започнаха да броят ударите. След осмия младежът прекъсна самобичуването си, за да прибяга до края на горичката, където неистово заповръща. Когато свърши, взе бича и отново започна да си нанася удари. Девет, десет, единадесет, дванадесет…

— О, Форд! — прошепна шофьорът. И неговите близнаци споделяха чувствата му.

— Фордичко! — възкликнаха те.

Три дни по-късно подобно на налитащи върху мърша лешояди довтасаха репортерите.

Изсушен и заякчен над бавен огън от сурови дърва, лъкът бе готов. Сега Дивакът майстореше стрелите си. Тридесет лескови пръчки бяха издялкани и изсушени; в единия им край бяха набити остри гвоздейчета, а в другия — внимателно издълбана резка за тетивата. Една нощ бе предприел внезапен набег до птицефермата в Пътнам и сега разполагаше с достатъчно пера, за да подсигури цял арсенал от лъкове и стрели. Пристигналият първи репортер го завари точно когато поставяше перата на стрелите си. Със своите пневматични обувки мъжът се приближи безшумно зад гърба му.

— Добро утро, господин Дивак — поздрави той. — Аз съм представител на „Ауърли Рейдио“.

Стреснат, сякаш го бе ухапала змия. Дивакът скочи на крака, като разпиля във всички посоки стрелите, перата, бурканчето с лепило и четката.

— Извинете ме — продължи репортерът с искрено разкаяние. — Не исках да… — Той докосна шапката си — алуминиевата си шапка във форма на кюнец, в която си носеше радиоприемника и предавателя. — Извинете ме, че не я свалям — продължи той. — Малко е тежичка. И така, както вече ви казах, — съм представител на вестник „Ауърли Рейдио“…

 

— Какво искате? — попита начумерено Дивакът. Репортерът си възвърна най-подкупващата усмивка.

— Ами да, разбира се, нашите читатели ще бъдат най-дълбоко заинтересувани… — Той килна глава на една страна, усмивката му стана почти кокетна. — Само няколко думички от вас, господин Дивак. — И светкавично, със серия ритуални жестове, той размота две жици, свързани с портативния акумулатор, закопчан около кръста му, мушна ги едновременно от двете страни на алуминиевия кюнец, докосна някаква пружинка на върха му и нагоре се стрелна антена; докосна друга пружинка отпред, на периферията, и подобно на пружинено човече от кутийка изскокна микрофон и увисна във въздуха на една педя от носа му; нахлузи чифт слушалки на ушите си, натисна някакъв бутон от лявата страна на шапката — и отвътре се разнесе слабо като на оса жужене; завъртя някакво копче отдясно и жуженето бе прекъснато от хриптене като при прислушване на болни гърди и пукот от хълцане и пресекливо цвърчене.

— Ало! — заговори той към микрофона. — Ало, ало… — Неочаквано в кюнеца иззвъня звънец. — Ти ли си, Едзъл? Обажда се Примо Мелън. Да, пипнах го. Сега господин Дивакът ще вземе микрофона и ще каже няколко думи. Нали така, господин Дивак? — Той вдигна очи към Дивака и пусна още една от онези свои чаровни усмивчици. — Само кажете на нашите читатели защо сте дошли тук. Какво ви накара да напуснете Лондон (Не прекъсвай връзката, Едзъл!) толкова ненадейно. И, разбира се, разкажете ни за този бич. (Дивакът се сепна. Откъде ли знаеха за бича?) Всички сме луди да узнаем нещичко за бича. И след това кажете нещо за Цивилизацията. Да кажем, нещо от този род: Какво ми е мнението за цивилизованото момиче? Само няколко думички — нищо повече…

Дивакът се подчини със смущаваща педантичност. Той изрече точно пет думи и нито една повече — пет думи, същите онези, които бе казал на Бърнард по адрес на Кентърбърийския обществен архипеснопоец.

— Хани! Сонс есо це-на! — И като сграбчи репортера за рамото, рязко го завъртя (задните части на младия човек се оказаха примамлива мишена), прицели се и с всичка сила и точност на футболен шампион му заби изумителен ритник.

Осем минути по-късно из улиците на Лондон се продаваше новият брой на „Ауърли Рейдио“. „ОПАШНАТА КОСТ НА РЕПОРТЕРА ОТ «АУЪРЛИ РЕЙДИО» НАТЪРТЕНА ОТ РИТНИКА НА ТАЙНСТВЕНИЯ ДИВАК“ — крещяха заглавията от първа страница. „СЕНЗАЦИЯ В СЪРИ“.

„Сензация даже и в Лондон“ — помисли си репортерът, когато при завръщането си прочете тези думи. И дори нещо повече — доста болезнена сензация. Той внимателно се намести на стола, за да обядва.

Необезсърчени от предупредителното натъртване на опашната кост на своя колега, други четирима репортери, представящи нюйоркския „Таймс“, франкфуртския „Фор Дайменшънъл Кънтинюъм“, „Фордиън Сайънс Монитър“ и „Делта мирър“ посетиха още същия следобед фара и бяха посрещнати с прогресивно нарастваща свирепост.

— Невеж глупак! — провикна се от безопасно разстояние, като продължаваше да разтрива задните си части, репортерът от „Фордиън Сайънс Монитър“. — Защо не взимаш сома?

— Махайте се! — Дивакът размаха юмрук.

Другите отстъпиха няколко крачки назад и отново се обърнаха към него.

— Злото ще престане да съществува, ако вземеш два грама.

— Кохаква ияттокяй! — Тонът бе заплашително-подигравателен.

— Болката е самоизмама.

— О, така ли било? — възкликна Дивакът и като грабна една дебела лескова тояга, тръгна напред.

Репортерът от „Фордиън Сайънс Монитър“ хукна към вертолета си.

След това Дивакът бе оставен за известно време на спокойствие. Няколко хеликоптера долетяха и започнаха да кръжат нахално-любопитно около кулата. Той пусна една стрела към досадно най-близкия от тях. Тя прониза алуминиевия под на кабината — разнесе се остър писък и машината се понесе шеметно нагоре с цялото ускорение, което можеше да й осигури нейни: свръхдвигател. Останалите след това летяха на почетно разстояние. Без да обръща внимание на досадното им бръмчене (във въображението си той се оприличаваше на един от кандидатите на Девойката от Мацаки, непоколебим и упорит сред крилатата сган), Дивакът прекопаваше своята бъдеща градина. След известно време на крилатите твари очевидно им стана скучно и те отлетяха — часове наред небето над главата му остана празно и ако изключим чучулигите, съвсем тихо.

Беше душно и знойно, въздухът бе наелектризиран. Беше копал цяла сутрин и сега си почиваше, изтегнал се на пода. И внезапно мисълта за Линайна оживя; Линайна — гола и осезаема, която шепне „Миличък!“ и „Обгърни ме с ръце!“ — застанала по обувки и къси чорапки, благоухаеща. Проклета блудница! Но, ооо, ръцете й, обвили шията му, повдигащите се нагоре гърди, устните й! „Тогава вечността бе в моите, устни, висше блаженство — във изгъва на веждите ми…“ Линайна! Не, не, не, не! Той скочи на крака и както си беше полугол, се втурна навън. В края на обраслата с пирен пустош растяха посивели хвойнови храсти. Той се хвърли насреща им и прегърна не гладкото тяло на своите въжделения, а наръч зелени остриета. Прободоха го хиляди остри иглички. Помъчи се да мисли за горката Линда, бездиханна и безмълвна, с ръце, които искат да сграбчат въздуха, и с неизказания ужас в очите. Горката Линда, която той се бе заклел да помни. Но него все още го преследваше присъствието на Линайна. Линайна, която си бе обещал да забрави. И въпреки бодящите хвойнови игли тръпнещата му плът я усещаше ясно, неизбежно осезаема. „Миличък, миличък… И щом и ти си ме желаел, защо тогава не ми…“

Бичът висеше на един гвоздей до вратата, готов да се развърти при нашествието на репортерите. Побеснял от ярост, Дивакът се втурна вътре в къщата, грабна го и замахна. Възлестите връвчици се впиха в плътта му.

— Блудница! Блудница! — крещеше той при всеки удар, сякаш (о, как неистово копнееше несъзнателно това да е така) шибаше с бича Линайна — белокожата, топла, ухаеща, презряна Линайна. — Блудница! — И добави с отчаян глас: — О, Линда, прости ми. Прости ми, боже! Аз съм лош. Аз съм грешен. Аз съм… Не, не, ти, блуднице, блуднице!

От умело измайстореното си скривалище в гората, разположено на триста метра от фара, Дарвин Бонапарт, най-опитният експерт-фотограф на едър дивеч от Емоцилмовата корпорация, видя всичко, което се случи. Търпението и умението бяха възнаградени. Той бе прекарал три дни, седнал в хралупата на един изкуствен дъб; три нощи бе лазил по корем из пустошта, като криеше микрофони в храстите на прещипа и заравяше жици в мекия сив пясък. Седемдесет и два часа истинско мъчение. Но сега бе настъпил великият миг — Дарвин Бонапарт бе имал достатъчно време за размисъл, докато сновеше сред апаратите си, — най-великият, откакто бе заснел прочутия и ненадминат стереоскопичен емоцилм за сватбата на горилите. „Великолепно!“ — рече си той, щом Дивакът започна своето изумително представление. „Великолепно!“ Телескопичните му камери бяха прецизно фокусирани — те следваха неотлъчно движещия се обект; той смени обектива, за да заснеме в едър план това безумно изкривено лице (възхитително!); превключи за половин минута на забавен каданс (обеща си изключително комичен ефект), заслуша се междувременно в ударите, стоновете, в яростните безумни думи, които се записваха на звуковата пътечка на филма; опита какъв ще е ефектът, ако поусили звука (да, така бе решително по-добре); зарадва се, като чу в едно мигновено затишие пронизителната песен на чучулига; прииска му се Дивакът да се обърне, за да може да заснеме в едър план кръвта по гърба му — и почти на секундата (какъв удивителен късмет!) сговорчивият момък наистина се обърна и той успя да снеме идеален едър план.

„Да, получи се нещо грандиозно! — помисли си той, когато всичко свърши. — Наистина грандиозно!“ Той избърса лице. Щом вмъкнат в студиото и осезателните ефекти, ще се получи прекрасен емоцилм. Не по-лош — помисли си Дарвин Бонапарт — от „Любовният живот на кашалота“, а това, ей Форду, говореше твърде много!

Дванадесет дни по-късно „Дивакът от Съри“ бе пуснат по екраните и можеше да се гледа, слуша и усеща във всеки първокласен голям емоциносалон в Западна Европа.

Въздействието на филма на Дарвин Бонапарт бе непосредствено и огромно. На другия ден след премиерата усамотението на Джон бе нарушено следобед от долетелия над фара огромен орляк от хеликоптери.

Той копаеше в градината — но копаеше и в собственото си съзнание, като усърдно откопаваше същността на своите мисли. Смърт — и той заби лопатата си веднъж и още веднъж.

… А всички наши „вчера“

са светели по пътя на глупци

към мухъла на гроба…^[1]

Докато си казваше мислено тези думи, проехтя потвърдителен гръм. Той обърна още една лопата пръст. Защо бе умряла Линда? Защо я оставиха да се превърне постепенно в човешка отрепка и накрая… Той потрепера. В послушна омекнала тленна плът. Той постави крак на лопатата и я заби ожесточено в твърдата земя.

… Каквото са мухите за децата,

това сме хората за боговете —

убиват ни, когато им е скучно,

за развлечение…^[2]

Отново се разнесе гръм — думи, които доказваха, че са правдиви — някак си по-истински и от самата истина. И въпреки това същият този Глостър ги бе нарекъл „върховно справедливи богове“. Освен това

… Най-сладкият ти отдих

е в съня и ти зовеш го често,

а ужасява те смъртта, която

е също сън…^[3]

Лопатата му удари о камък, той се наведе да го вземе.

… Заспиваш… Заспиваш…

И сънуваш може би?…

Защото туй — какви ли сънища

ще ни споходят в този смъртен сън?…^[4]

Бръмченето горе в небето се бе превърнало във вой — и ненадейно над него легна сянка, нещо закри слънцето. Като изостави работата и мислите си, той вдигна очи в изумление — разумът му продължаваше да броди из този друг свят на думи, по-истински и от истината, да се занимава с необятността на смъртта и божествата — вдигна очи и видя ниско над себе си орляка от кръжащи из въздуха вертолети. Те прииждаха като скакалци, задържаха се неподвижни във въздуха, кацаха навсякъде из пустошта наоколо. И от търбусите на тези исполински скакалци излизаха мъже във вискозен спортни костюми и жени (тъй като бе горещо) в ацетатни шантунгови пижами или кадифени къси панталонки и фланелки без ръкави, със свалени наполовина ципове — по една двойка от всеки скакалец. След няколко минути бяха вече десетки, застанали в широк кръг около фара — те се взираха, смееха, щракаха с камерите си, подхвърляха (като на маймуна) фъстъци, пакетчета секс-стимулираща дъвка и комплексно хормонални petit beurres^[5]. И с всяка секунда — защото потокът на движението над Хогсбек не секваше — техният брой нарастваше. Като в някакъв кошмар десетките набъбваха, превръщаха се в стотици.

Дивакът се бе отдръпнал назад, за да се прикрие, и опрял сега гръб о стената на фара, бе заел стойка на подгонено животно — местеше с неизказан ужас поглед от лице на лице като обезумял.

От вцепенението го извади и му помогна да се окопити умело запратено пакетче секс-стимулираща дъвка, което го удари по бузата. Разтърси го внезапно болка и той окончателно дойде на себе си; обзе го силен гняв.

— Махайте се! — изкрещя той.

Маймуната бе проговорила — избухнаха смехове и ръкопляскания.

— Браво, Диваче! Ура, ура!

И сред врявата той долови викове:

— Бича, бича, грабвай бича!

Следвайки словесното внушение, той грабна снопчето възлести връвчици от гвоздея зад вратата и ги размаха срещу мъчителите си.

Разнесе се вик на подигравателно одобрение.

Той заплашително тръгна към тях. Някаква жена изпищя от страх. Кръгът се огъна точно там, където заплахата бе най-непосредствена, но пак застина здраво на мястото си. Съзнанието, че представляват непреодолима сила, придаваше на тези жадни за зрелище хора храброст, каквато Дивакът не беше очаквал от тях. Объркан, той спря и се огледа.

— Защо не ме оставите на мира? — В гневните му думи се прокрадна почти жаловита нотка.

— Я си вземи няколко бадема с магнезиеви соли! — рече мъжът, който пръв щеше да пострада, ако Дивакът бе продължил напред. Той му протягаше пакетче. — Наистина ги бива, така да знаеш — добави с плаха, предразполагаща усмивка. — А магнезиевите соли ще запазят младостта ти.

Дивакът не обърна внимание на предложеното му пакетче.

— Какво искате от мен? — попита той, като обхождаше с очи ухилените им лица. — Какво искате от мен?

— Бича! — отговориха нестройно стотина гласа. — Покажи ни номера с бича. Искаме да видим номера с бича.

После хорово и в бавен тромав ритъм една по-отдалечена групичка заскандира:

— Ис-ка-ме би-ча! Ис-ка-ме би-ча!

Останалите незабавно подхванаха този призив и то заповтаряха като папагали, отново и отново, като крещяха все по-силно и по-силно, докато на седмото или осмото повторение не се чуваше никаква друга дума освен:

— Ис-ка-ме би-ча!

Те крещяха всички в хор и опиянени от врявата, от дружното си скандиране, от чувството за ритмично сливане, като че ли можеха да крещят така часове наред — почти до безкрайност. Но на около двадесет и петото повторение врявата бе неочаквано прекъсната. Над Хогсбек прелетя още един вертолет, увисна във въздуха над тълпата и кацна на няколко метра от мястото, където бе застанал Дивакът — точно сред откритото пространство между редицата на зяпачите и фара. Воят на витлата мигновено удави крясъците, но щом машината докосна земята и двигателите млъкнаха, скандирането отново избухна, все така гръмко и настойчиво:

— Ис-ка-ме би-ча! Ис-ка-ме би-ча!

Вратата на хеликоптера се отвори и от него слезе първо русокос и червендалест млад мъж, а след него — млада жена в зелени кадифени къси панталонки, бяла риза и жокейска шапчица.

Щом зърна младата жена, Дивакът се сепна, отдръпна се и пребледня.

Тя се поспря и му се усмихна — с плаха, умолителна, угодническа усмивка. Секундите се нижеха. Устните й се раздвижиха — тя казваше нещо, ала гласът й се заглушаваше от гръмкото скандиране на зяпачите.

— Ис-ка-ме би-ча! Ис-ка-ме би-ча!

Младата жена притисна две ръце към сърцето си и по прасково-розовото й кукленски красиво лице се изписа странно нелепо изражение на силно страдание. Сините й очи сякаш станаха по-големи и по-лъчисти и внезапно по бузите й се търкулнаха две сълзи. Тя отново каза нещо и после с отривист жест на нетърпение простря ръце към Дивака и тръгна напред.

И най-неочаквано зяпачите получиха онова, което искаха.

— Блудница! — втурна се като обезумял Дивакът. — Мръсница! — Като обезумял заудря с бича от възлести връвчици.

Ужасена, тя се обърна да побегне, но се препъна и падна, сред пирена.

— Хенри! Хенри! — извика тя. Но червендалестият й кавалер бе избягал от опасността зад един вертолет.

С викове на радостно оживление кръгът се скъса и всички спонтанно се втурнаха към този магнетичен притегателен център. Болката се превърна в пленителен ужас.

— „Пържи ги в тигана си, пържи ги, дяволе!“^[6] — Обезумелият Дивак отново замахна с бича.

Те ненаситно се скупчиха — блъскаха се и се боричкаха като свине на копаня.

— О, тази плът! — изскърца със зъби Дивакът. Този път бичът се стовари върху неговите плещи. — Смажи я от бой, смажи я.

Запленени от очарованието на ужаса от страданието и движени от вътрешния подтик на навика за единодействие, на желанието за единодушие и изкупление, които обучението им така неизкоренимо бе насадило у тях, те започнаха да имитират яростните му движения, като си нанасяха взаимно удари така, както Дивакът удряше по своята размирна плът или по онова изкусително въплъщение на низостта, гърчещо се сред пирена в нозете му.

— Смажи я от бой, смажи я, смажи я… — продължаваше да крещи Дивакът.

И изведнъж някой запя: „Веселете се в захлас, фордови чеда…“ и след миг всички подеха припева и пеейки, започнаха да танцуват. Веселете се в захлас — обикаляха и обикаляха, като се удряха един друг в шест осми такт. Веселете се в захлас…

Вече бе минало полунощ, когато отлетяха и последните вертолети. Замаян от сома и изтощен от дълго проточилото се безумство на сладострастие, Дивакът спеше сред пирена. Когато се събуди, слънцето вече се бе вдигнало високо. Той полежа още миг, после изведнъж си спомни — всичко.

— О, боже мой, боже мой! — Той покри очи с ръка. Същата вечер орлякът хеликоптери, който прелетя с бръмчене над Хогсбек, приличаше на тъмен десеткилометров облак. Снощната оргия на сливането бе описана от всички вестници.

— Дивако! — провикнаха се първите, които пристигнаха още щом слязоха от машините си. — Господин Дивак!

Никакъв отговор.

Вратата на фара беше открехната. Те я блъснаха и влязоха в сумрачното помещение. През свода, в дъното на стаята, се виждаше долната площадка на стълбище, което водеше нагоре, към следващите етажи. Точно под дъгата на свода се люлееха две ходила.

— Господин Дивак!

Бавно, много бавно, като две тромави стрелки на компас, ходилата се завъртяха надясно — север, североизток, изток, югоизток, юг, югозапад; после се спряха и след няколко секунди се завъртяха, пак без да бързат, обратно, наляво. Юг-югозапад, юг, югоизток, изток…