Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (18)

Глава седемнадесета

— Изкуството, науката — май сте платили доста висока цена за вашето щастие — рече Дивакът, когато останаха насаме. — Има ли и още!

— Ами религията, естествено — отговори Контрольорът. — Допреди Деветгодишната война е съществувало нещо, наричано бог. Колко забравям, вие сигурно знаете всичко за бога.

— Е… — Дивакът се поколеба. Искаше му се да каже нещо за самотата, за нощта, за високото скалисто плато, бялнало се на лунната светлина, за бездната и скока в непрогледната тъмнина, за смъртта. Искаше му се да говори, но не намираше думи. Такива думи нямаше и в Шекспир.

Контрольорът междувременно бе отишъл в другия край на стаята и отключваше един огромен сейф, вграден в стената между лавиците с книги. Тежката врата се отвори.

— Това е тема — заговори той, като ровеше из мрачната вътрешност на сейфа, — която винаги ме е интересувала изключително много. — Той извади дебел черен том. — Това например сигурно никога не сте чели.

Дивакът пое книгата.

— „Свещена Библия или книгите на Вехтия и Новия завет“ — прочете той на глас от заглавната страница.

— Нито пък тази. — Това бе тънка книжка без подвързия.

— „Подражанието на Христос“.

— Нито тази. — Той му подаде още един том.

— „Многообразието на религиозния опит“. От Уилям Джеймс^[1].

— А имам и още много други — продължи Мустафа Монд, като отново седна на мястото си. — Цяла колекция от стари порнографски книги. Бог — в сейфа, Форд — по лавиците. — Той посочи с усмивка към откритата си библиотека — към лавиците с книги и рафтовете, пълни с бобини за машини за четене и звукозаписни ролки.

— Но щом вие знаете за бог, защо тогава не им разкажете и на тях? — попита възмутено Дивакът. — Защо не им дадете книгите, в които се говори за бог?

— По същата причина, поради която не им давам и „Отело“ — те са овехтели, в тях се говори за бог отпреди стотици години. А не за сегашния бог.

— Но бог не се променя.

— Хората обаче се променят.

— И каква е разликата?

— Разликата е от земята до небето — отвърна Мустафа Монд. Той отново стана и отиде при сейфа. — Навремето е живял един човек на име кардинал Нюман^[2] — рече той. — Кардинал — възкликна той между другото — е било нещо от рода на Обществения архипеснопоец.

— „Аз, Пандулф, кардинал на дивния Милано.“^[3] Чел съм за тях в пиесите на Шекспир.

— Разбира се, че сте чели. Та, както ви казах, навремето живял един човек на име кардинал Нюман. А, ето и книгата! — Той я извади. — А щом взех нея, ще взема и ето тази книга. Тя е написана от един човек, който се нарича Мен дьо Биран. Бил е философ, ако имате представа какво е означавало това.

— Човек, който сънува по-малко неща, отколкото има по земята и небето^[4] — изрече незабавно Дивакът.

— Точно така. След малко ще ви прочета едно от нещата, които той наистина е сънувал. Междувременно чуйте какво е казал този стар Обществен архипеснопоец. — Той отвори книгата на мястото, обозначено с листче, и зачете: „Ние принадлежим на себе си толкова, колкото ни принадлежи онова, което притежаваме. Ние не сме сътворили себе си и не можем да властвуваме над себе си. Ние не сме господари на самите себе си. Ние сме собственост на Бога. И нима нашето щастие не се състои в това, че разбираме този въпрос именно така? Нима ще изпитаме някакво щастие или успокоение, ако смятаме, че принадлежим на себе си? Така може да си мислят младите и преуспелите. Те може да си мислят, че е велико нещо да правят всичко, както на тях им се струва, посвоему — да не зависят от никого, — да не трябва да мислят за нищо незримо, да живеят без досадата на неизменната благодарност, неизменната молитва, без неизменното съобразяване на делата си с нечия чужда воля. Но с течение на времето те, както и всички люде, ще открият, че независимостта не е създадена за човека — че тя е нещо неестествено, че е полезна само за кратко време, но че с нея няма да стигнем благополучно до своя край…“ — Мустафа Монд направи пауза, остави първата книга и като взе другата, запрелиства страниците. — Да вземем това например — рече той с плътния си глас и отново зачете: — „Човек остарява, той усеща в себе си онова присъщо чувство на немощ, отпуснатост и неразположение, които съпътствуват напредналата възраст; и като се чувствува така, той си въобразява, че е нещо болнав, приспивайки страховете си с мисълта, че това му окаяно състояние се дължи на някаква причина, която е у самия него и от която той се надява да се избави като от всяко друго заболяване. Напразни упования! Тази болест е старостта и какво ужасно заболяване е тя! Говори се, че именно страхът от смъртта и от онова, което идва след нея, кара хората, чиито години напредват, да се обръщат към религията. Собственият ми опит обаче е изградил у мен убеждението, че религиозното чувство е склонно да се развива, независимо от подобни терзания и упования, когато ние започнем да стареем; да се развива, защото щом страстите утихнат, щом въображението и чувствителността по-рядко се възбуждат и стават по-трудно възбудими, на нашия разум му олеква в работата; вече не го замъгляват образите, желанията и развлеченията, които са го погълвали преди; след което бог се появява сякаш иззад облак — нашата душа започва да чувствува, да вижда, обръща се към източника на всичката тази светлина — обръща се естествено и неизбежно, защото сега, когато всичко, що е придавало на света на чувствата живот и очарование, е започнало вече да изтича от нас, когато осезаемото съществувание не се подкрепя повече, нито от вътрешни, нито от външни впечатления, ние усещаме потребността да се облегнем на нещо непоклатимо, нещо, което никога няма да ни подведе — някаква реалност, абсолютна и вечна истина. Да, ние неизбежно се обръщаме към Бог, защото това религиозно чувство е по своята същност толкова чисто и така сладостно за душата, която го изпитва, че то ни обезщетява за всички други наши загуби.“ — Мустафа Монд затвори книгата и се облегна в креслото. — Едно от многото неща по земята и небето, за което тези философи даже и не са сънували (той описа широк кръг с ръка), сме ние, съвременният свят. „Можеш да си независим от бога единствено ако се радваш на младост и благоденствие, с независимост няма да стигнеш благополучно до своя край…“ И така, сега ние се радваме на младост и благоденствие до края на живота си. Какво следва от това? Очевидно, че ние можем да сме независими от бога. „Религиозното чувство ще ни обезщети за всички наши загуби.“ Но ние нямаме никакви загуби, за които трябва да бъдем обезщетени — следователно религиозното чувство е безполезно. И защо трябва да търсим заместител на младежките си страсти, когато тези младежки страсти никога не угасват в нас? Или заместител на развлеченията, когато продължаваме да вършим до последния си час всички младежки щуротии? Защо ни е потребен покой, когато нашите умове и тела продължават да изпитват удоволствие, когато са в движение, или пък утеха, щом си имаме сома? Или пък нещо непоклатимо, ЩОМ СИ имаме нашия обществен порядък?

— Тогава според вас излиза, че няма бог, така ли?

— Не, според мен твърде вероятно е да има.

— Тогава защо…?

Мустафа Монд го прекъсна.

— Но той се разкрива по различни начини на различните хора. Допреди Деветгодишната война се е разкривал такъв, какъвто е описан в тези книги. Сега…

— Как се разкрива сега? — попита Дивакът.

— Ами, разкрива се като отсъствие, сякаш изобщо не го е имало.

— Грешката е ваша.

— Наречете го грешка на цивилизацията. Бог не е 1 вместим с машините и научната медицина, и всеобщото щастие. Човек трябва да направи своя избор. Нашата цивилизация избра машините и медицината, и щастието. Ето защо трябваше да държа под ключ в сейфа тези книги. Те са неприлични. Хората ще бъдат потресени, ако…

Дивакът го прекъсна.

— Но нима не е естествено да чувствуваш, че има бог?

— По същия начин можете да попитате дали не е естествено човек да си закопчава панталоните с ципове? — рече язвително Контрольорът. — Напомняте ми за още един от онези древни мислители на име Брадли^[5]. Той определил философията като изнамиране на неоснователни причини за онова, в което човек вярва инстинктивно. Като че ли човек е вярвал в нещо инстинктивно! Човек вярва в нещата, защото е обучаван да вярва в тях. Изнамирането на неоснователни причини за онова, в което човек вярва, поради други неоснователни причини — ето това е философията. Хората вярват в бог, защото са били обучавани да вярват в бог.

— Но въпреки това — упорствуваше Дивакът — съвсем естествено е да вярваш в бог, когато си сам — съвсем сам в нощта и си мислиш за смъртта…

— Сега обаче хората никога не остават сами — рече Мустафа Монд. — Ние ги заставяме да ненавиждат самотата и уреждаме живота им така, че е почти невъзможно някога да се почувствуват самотни.

Дивакът кимна мрачно. В Малпаис бе страдал, защото го бяха изолирали от обществения живот на пуеблото, в цивилизован Лондон страдаше, защото изобщо не можеше да избяга от този обществен живот, никога не можеше да остане съвсем сам.

— Помните ли онзи откъс от „Крал Лир“? — обади се най-сетне Дивакът.

                … Боговете

във своята върховна справедливост

превръщат жаждата ни за наслади

в оръдие за мъки. Мракът, в който

баща ми те зачена, угаси

светлика му…

— А Едмънд отговаря, спомняте ли си — той е ранен и умира: „Така е. Колелото направи пълен кръг. И аз съм мъртъв!“^[6] Сега какво ще кажете? Изглежда, има бог, който управлява нещата, наказва и възнаграждава?

— А дали има наистина? — попита на свой ред Контрольорът. — Можете да се отдадете на колкото си искате „жажди за наслада“ с някое безплодно момиче, без да се излагате на риска любовницата на сина ви да ви избоде очите. „Колелото направи пълен кръг. И аз съм мъртъв.“ Но къде би бил Едмънд в наши дни? Ще си седи в някое пневматично кресло, прегърнал през кръста някое момиче, ще си смуче секс-стимулираща дъвка и ще си гледа емоцилми. „Боговете в своята върховна справедливост.“ Няма съмнение, че са справедливи. Но техният сборник от закони се диктува в крайна сметка от хората, които организират Обществото; Провидението се съобразява с хората.

— Сигурен ли сте? — попита Дивакът. — Напълно сигурен ли сте, че онзи Едмънд в пневматичното кресло не е точно толкова наказан, колкото и Едмънд, който е ранен и загива от загуба на кръв? „Боговете в своята върховна справедливост.“ Нима те не са използували неговата „жажда за наслади“ като средство да го унижат?

— Като какъв да го унижат? Като щастлив, трудолюбив гражданин — потребител на стоки, той е безупречен. Естествено, ако изберете не нашите, а някои други норми, тогава вероятно бихте могли да кажете, че е унижен. Но човек трябва да се придържа към един сбор от основни принципи. Не можете да играете електромагнитен голф по правилата на Палаво центрофужно кученце.

— … Но стойността зависи

не само от вкуса и склонността

на оценителя, но и от туй

какви са качествата на предмета…^[7]

— рече Дивакът.

— Хайде, хайде! — възпротиви се Мустафа Монд. — Не смятате ли, че отиваме твърде далече?

— Ако сте позволили на себе си да мислите за бог, тогава няма да си позволявате да бъдете унижавани посредством „жажда за наслади“. Щяхте да имате причина да понасяте нещата търпеливо и да действувате храбро. Виждал съм това у индианците.

— Сигурно сте го виждали — каза Мустафа Монд. — Само че ние не сме индианци. Изобщо не е необходимо един цивилизован човек да понася нещо, което е крайно неприятно. А що се отнася до действуването — Форд изобщо е забранил на цивилизования човек тази мисъл да се мярка в главата му. Целият обществен порядък би рухнал, ако хората започнат да действуват посвоему.

— А какво ще кажете тогава за себеотрицанието? Ако имахте бог, щяхте да имате основание за себеотрицание.

— Но индустриалната цивилизация е възможна само тогава, когато няма себеотрицание. Пълно задоволяване на собствените желания, наложени от хигиената и икономиката. В противен случай колелетата ще спрат да се въртят.

— Тогава ще имате причина за целомъдрие! — каза Дивакът, като още докато изговаряше тези думи, поруменя.

— Но целомъдрието означава страст, целомъдрието означава неврастения. А страстта и неврастенията означават неустойчивост. А неустойчивостта означава край на цивилизацията. Не може да съществува трайна цивилизация без по-силна „жажда за наслади“.

— Но бог е причината за всичко благородно и прекрасно, и героично. Ако имахте бог…

— Скъпи ми приятелю — прекъсна го Мустафа Монд, — цивилизацията няма абсолютно никаква нужда от благородство и героизъм. Тези неща са симптоми за политическа некадърност. В едно правилно организирано общество като нашето никой няма възможност да бъде благороден или героичен. Условията трябва да станат изцяло неустойчиви, за да възникне такава възможност. Там, където има войни, където има раздвоена вярност, където има изкушения, на които трябва да се устоява, любими хора, за които трябва да се биеш или защитаваш — там очевидно благородството и героизмът имат известен смисъл. Но в наши дни изобщо няма войни. Ние полагаме най-ревностно усърдие да ви предпазим да не обиквате някого много дълбоко. Изобщо не съществува подобно нещо като раздвоена вярност, всички вие сте така обучени, че можете да вършите единствено онова, което трябва да вършите. А онова, което трябва да вършите, е, общо взето, толкова приятно, на толкова много естествени импулси е дадена зелена улица, че всъщност няма съблазни, на които трябва да се устоява. А ако някога, по някаква нещастна случайност се случи нещо неприятно — е, тогава винаги имате сома, която да ви отведе на излет надалеч от действителността. И винаги имате подръка сома, която да успокои яростта ви, да ви помири с враговете ви, да ви направи кротки и търпеливи. В миналото човек е можел да постигне всичките тези неща само с огромни усилия и след дългогодишно упорито нравствено възпитание. А сега само поглъщате две-три половинграмови таблетки и готово. Сега вече всеки може да бъде добродетелен. Можете да носите поне половината от своята нравственост в шишенце. Християнство без сълзи — ето това е сомата.

— Но сълзите са необходими. Не си ли спомняте какво казва Отело?

„Ако след всяка буря във морето

такъв покой настъпва, нека духат

тъй силно вихрите и да събудят

самата смърт…“^[8]

Има една приказка за Девойката от Мацаки, която един от старците индианци ни разказваше. Младежите, които искали да се оженят за нея, трябвало сутрин да копаят в градината й. Изглеждало лесно — но там имало мухи и комари, и то вълшебни. Повечето от младежите не могли да понесат ухапването и жиленето. Но онзи момък, който издържал, той се оженил за девойката.

— Очарователно! Но в цивилизованите страни — рече Контрольорът — можеш да обладаваш момичета и без да им копаеш, а и няма нито мухи, нито комари, които да те хапят. Ние се отървахме от тях преди много векове.

Дивакът кимна навъсено.

— Отървали сте се от тях. Да, това е точно във ваш стил. Да се отървавате от всичко неприятно, вместо да се научите как да го понасяте.

… Дали е по-достойно да понасяш

стрелите на свирепата съдба,

или обнажил меч, да се опълчиш

срещу море от мъки и в таз битка

да ги зачеркнеш всички?…^[9]

Но вие не правите нито едното, нито другото. Нито понасяте, нито се опълчвате. Вие просто премахвате стрелите и меча. Колко по-лесно!

Спомнил си за майка си, той внезапно млъкна. В стаята си на тридесет и седмия етаж Линда бе плавала в море от пеещи светлини и благоухаещи ласки — бе отплавала извън пространството и времето, извън затвора на своите спомени, от навиците си, от остарялото си и отпуснато тяло. А Томакин, бившият Директор на Центъра за инкубация и обучение, Томакин бе все още на излет — на излет, далеч от унижението и болката, в един свят, където не би могъл да чуе онези думи, онзи подигравателен смях; където не можеше да види противното лице, да усети влажните и увиснали ръце около шията си; в един красив свят…

— Онова, от което имате нужда — продължи Дивакът, — е нещо със сълзи, за разнообразие. Тук всичко е прекалено евтино.

(„Двадесет и половина милиона долара! — бе възразил Хенри Фостър, когато Дивакът му бе казал това. — Двадесет и половина милиона — толкова струва Новият център за обучение. И нито цент по-малко.“)

— … плези се на всички

превратности и свойта тлен излага

на случай и на смърт заради празна

черупка от яйце…^[10]

Не намирате ли някакъв смисъл в това? — попита той и вдигна поглед към Мустафа Монд. — Независимо от бог, макар че, разбира се, бог ще е причината за всичко това? Няма ли някакъв смисъл в това да се живее сред опасности?

— В това има огромен смисъл — отговори Контрольорът. — Дейността на надбъбречните жлези на мъжете и жените трябва да се стимулира от време на време.

— Какво? — попита, без да разбира, Дивакът.

— Това е едно от условията за безупречно здраве. Ето защо ние направихме задължително лечението С.Б.С.

— Лечението С.Б.С. ли?

— Симулиране на буйни страсти. Редовно, веднъж месечно. Насищаме целия организъм с адреналин, който е абсолютен физиологичен еквивалент на страха и гнева. Всички ободряващи ефекти на това да умреш като Дездемона и да убиеш като Отело, без обаче каквито и да било неудобства.

— Но аз обичам неудобствата.

— А ние — не! — каза Контрольорът. — Ние предпочитаме да действуваме удобно.

— Аз обаче не искам удобства. Искам бог, искам поезия, искам истински опасности, искам свобода, искам доброта. Искам грях.

— Всъщност — заключи Мустафа Монд — вие искате да ви се признае правото да бъдете нещастен.

— Точно така — рече Дивакът предизвикателно, — искам да ми се признае правото да бъда нещастен.

— Да не споменаваме правото да остареете, да погрознеете, да изнемощеете, правото да заболеете от сифилис или от рак, правото да гладувате, правото да въшлясате, правото да живеете в постоянен страх пред онова, което може да се случи през утрешния ден, правото да се заразите от тиф, правото да бъдете измъчван от всякакви болки. — Настъпи продължително мълчание.

— Да, искам да ми се признаят всичките тези права — каза най-сетне Дивакът.

Мустафа Монд сви рамене.

— Да са ви честити! — рече той.