Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (17)

Глава шестнадесета

Стаята, в която тримата бяха въведени, се оказа кабинетът на Вселенския контрольор.

— Негово фордородие ще слезе след малко. — Икономът гама ги остави сами.

Хелмхолц звучно се разсмя.

— Това ми прилича много повече на вечеринка с кофеинов разтвор, отколкото на съдебен процес — рече той и като се отпусна, потъна в най-луксозното пневматично кресло, което някога бе виждал. — Усмихни се, Бърнард — добави той, забелязвайки позеленялото нещастно лице на приятеля си. На Бърнард обаче не му беше до усмивки — без да отговори, без дори да погледне Хелмхолц, той отиде и седна на най-неудобния стол в стаята, грижливо избран със смътната надежда, че така ще може да смекчи някак си гнева на висшестоящата власт.

Дивакът междувременно сновеше неспокойно из стаята, като оглеждаше с бегло любопитство книгите по полиците, звукозаписните ролки и бобините за машините за четене в номерираните им гнезда. На масата до прозореца се намираше масивен том, подвързан в мека черна изкуствена кожа и щампован с огромни златни Т-образни знаци. Той го взе и го отвори. „МОЯТ ЖИВОТ И РАБОТА, разказани от Нашия Форд“. Книгата бе издадена в Детройт от Обществото за прослава на фордознанието. Безучастно запрелиства страниците, прочете оттук-оттам по някое изречение и тъкмо бе стигнал до заключението, че книгата не представлява интерес за него, когато вратата се отвори и с чевръста стъпка в стаята влезе Постоянният вселенски контрольор за Западна Европа.

Мустафа Монд се ръкува и с тримата поред, но се обърна единствено към Дивака.

— Значи много-много не ви харесва цивилизацията, господин Дивак? — попита той.

Дивакът го погледна. Беше се приготвил да лъже, да вилнее, да се държи враждебно, но ободрен от добродушната интелигентност, изписана по лицето на Контрольора, той реши да каже откровено истината.

— Не! — поклати глава той.

Бърнард се сепна, по лицето му се изписа ужас. Какво ли щеше да си помисли Контрольорът? Да му лепнат клеймо, че е приятел на човек, който заявява, че не харесва цивилизацията! И заявява това открито, и то на кого? Не на друг, а на самия Вселенски контрольор — какъв ужас!

— Ама, Джон… — започна той. Един поглед на Мустафа Монд го принуди да запази унизително мълчание.

— Разбира се — продължи откровено Дивакът, — в нея има и много приятни неща. Ето тази музика например, която се носи из въздуха.

— … много често

безбройни струнни инструменти бръмкат

приятно във ушите ми, а друг път

долавям гласове…^[1]

Лицето на Дивака просветна от неочаквано удоволствие.

— И вие ли сте я чели? — попита той. — Мислех, че тук, в Англия, никой не е чувал за тази книга.

— Почти никой. Аз съм един от малцината. Нали разбирате, тя е забранена. Но тъй като тук аз създавам законите, следователно мога и да ги нарушавам. И при това безнаказано, господин Маркс — добави той, като се обърна към Бърнард. — Което, опасявам се, не се отнася и за вас.

Бърнард потъна в още по-безнадеждно униние.

— А защо е забранена? — попита Дивакът. От вълнение, че е срещнал човек, който е чел Шекспир, той за миг забрави всичко останало.

Контрольорът сви рамене.

— Защото е овехтяла — това е главната причина. В нашето общество нямаме нужда от овехтели неща.

— Даже и когато са красиви ли?

— Най-вече когато са красиви. Красотата е привлекателна, а ние не искаме хората да бъдат привличани от овехтели неща. Искаме да харесват новите неща.

— Но новите са толкова глупави и ужасни. Пиеси, в които няма нищо друго освен реещи се из въздуха вертолети и гъдел по устните ти, когато другите се целуват. — Той направи гримаса. — „Кози и маймуни!“ — Единствено с думите на Отело можеше най-добре да изрази своето презрение и ненавист.

— Във всеки случай те са мили опитомени животинки — отбеляза между другото Контрольорът.

— Защо вместо тези глупости не им позволите да гледат „Отело“?

— Казах ви вече — пиесата е овехтяла. Освен това те не биха я разбрали.

Да, това бе истина. Джон си припомни как Хелмхолц се бе присмял на „Ромео и Жулиета“.

— Ами тогава — заговори той след кратка пауза — покажете им нещо ново, което хем да прилича на „Отело“, хем да е разбираемо за тях.

— Точно такова нещо всички ние отдавна искаме да напишем — обади се Хелмхолц, като наруши продължителното мълчание.

— И точно това никога няма да успеете да напишете — рече Контрольора. — Защото ако то наистина прилича на „Отело“, никой няма да го разбере, колкото и ново да е то. А ако е ново, тогава е невъзможно да прилича на „Отело“.

— Защо да е невъзможно?

— Да, наистина защо? — повтори Хелмхолц. Той също забравяше неприятната действителност. Позеленял от вълнение и страх, единствен Бърнард си спомняше за нея; останалите обаче не му обръщаха внимание. — Защо да е невъзможно?

— Защото нашият свят е различен от света на Отело. Не може да има таратайки без стомана — и не може да има трагедии без обществена неустойчивост. А сега светът е устойчив. Хората са щастливи — получават онова, което искат, и никога не искат онова, което не могат да получат. Те са заможни, здрави и читави, никога не боледуват, не се боят от смъртта, блажено невежи са по отношение на страстта и старостта, не се тормозят с разни майки и бащи, нямат съпруги, деца и любими, за които да се вълнуват много, те са така възпитани, че в действителност не могат да се държат другояче освен по правилата за обществено поведение. А ако нещо се обърка, тогава имат на разположение сома. Която вие, господин Дивак, отивате и изхвърляте през прозореца в името на свободата. Свободата! — Той се изсмя. — Как можете да очаквате, че делтите ще знаят какво е това свобода! А сега да се надявате, че ще разберат „Отело“! Мило мое момче! Дивакът помълча малко.

— И въпреки това — настоя той упорито — пиесата „Отело“ си я бива. Тя е по-добра от всички тези емоцилми.

— Разбира се, че е по-добра — съгласи се Контрольорът. — Но това е цената, която трябва да заплатим за устойчивостта. Човек трябва да избира между щастието и онова, което хората са наричали навремето „голямо изкуство“. Ние пожертвувахме голямото изкуство. Вместо него си имаме емоцилмите и цветоуханния орган.

— Но те не дават нищо на човека.

— Дават онова, което могат — осигуряват на публиката приятни усещания.

— Но те са „история, разказана от луд“.^[2]

Контрольорът се изсмя.

— Май не сте много любезен към приятеля си — господин Уотсън. Един от нашите най-видни емоционални инженери…

— Той е прав — обади се мрачно Хелмхолц. — Защото написаното наистина е „разказано от луд“. Да пишеш, без да има какво да кажеш…

— Точно така. Това обаче изисква изключителна находчивост. Вие създавате таратайки от абсолютно минималното количество стомана — или на практика изграждате художествени произведения единствено от чисти усещания.

Дивакът поклати глава.

— Всичко това ми се струва толкова ужасно.

— И това е естествено. В истинския си вид щастието винаги изглежда доста жалко в сравнение с прекалено пищното нещастие. И устойчивостта, разбира се, не е толкова зрелищна, колкото неустойчивостта. И в доволството няма и следа от блясъка на очарователната битка срещу неудачите, нищо от тръпката на живописната схватка с изкушението или съдбоносното поражение, причинено от страст или съмнение. Щастието никога не е грандиозно зрелище.

— Сигурно не е — обади се Дивакът, след като дълго бе мълчал.

— Но налага ли се да е чак толкова противно — с тези близнаци? — Той прекара длан по очите си, сякаш се опитваше да заличи от паметта си картините с онези дълги редици от еднояйчни дребосъци по монтажните ленти, онези тълпи от близнаци, застанали на опашка пред входа на гара Брентфорд, онези човешки личинки, събрали се в гъмжило край смъртното ложе на Линда, и това повтарящо се до безкрай лице на неговите нападатели. Той погледна към бинтованата си лява ръка и потрепера. — Ужасно!

— Но колко полезно! Разбирам, че не ви допадат партидите „Бокановски“, но ви уверявам, че те са основата, върху която е изградено всичко останало. Те са жироскопът, който стабилизира ракетоплана на държавата по неговия неотклонен курс. — Плътният глас развълнувано потрепваше, жестикулиращата ръка описваше цялото пространство и устрема на неудържимата машина; красноречието на Мустафа Монд се извиси до синтетични стандарти.

— Все се питам — заговори Дивакът — защо изобщо произвеждате тези близнаци, като знаете, че можете да получите от бутилките каквото си поискате. Защо не правите само алфи-двоен плюс, щом веднъж вече сте се заловили с тази работа?

Мустафа Монд се засмя.

— Защото все още не ни се умира — отвърна той. — Ние вярваме в щастието и устойчивостта. Едно общество от алфи винаги ще бъде неустойчиво и нещастно. Представете си фабрика, чийто персонал се състои само от алфи — тоест от самостоятелни, независими индивиди с добра наследственост, които са обучени така, че да могат (в известни граници) да правят свободен избор и да поемат отговорности. Представете си го! — повтори той.

Дивакът се опита да си го представи, ала без особен успех.

— Абсурд е: — ако човек е преточен като алфа и обучен като алфа, той ще полудее, ако трябва да върши работата на някой епсилон полуморон — направо ще полудее или ще започне да руши всичко около себе си. Алфите могат изцяло да бъдат приобщени към обществения живот, но само при условие, че ще вършат работа за алфи. Само от един епсилон може да се очакват жертви, свързани с работата на епсилоните, по простата причина, че за него те не представляват жертви — те са линията на най-малкото съпротивление. Неговото обучение е положило онези релси, по който той трябва да се движи. За него няма спасение — той е обречен. Даже и след преточването му от бутилката той продължава да живее в нея — в невидимата бутилка на инфантилни и зародишни емоционални ограничения. Животът на всеки от нас, разбира се — продължи замислено Контрольорът, — преминава в бутилка. Но ако се случи да сме алфи, нашите бутилки са, относително казано, огромни. Ние бихме страдали непосилно, ако сме затворени в по-тясно пространство. Шампанскозаместителят на висшите касти не може да се налива в бутилките на нисшите касти. Това от теоретична гледна точка е очевидно. Но то бе доказано и на практика. Резултатът от кипърския експеримент бе убедителен.

— За какъв експеримент говорите? — попита Дивакът.

Мустафа Монд се усмихна.

— Ако ви харесва, наречете го експеримент по пребутилиране. Бил започнат през 473 г. С.Н.Ф. Контрольорите очистили остров Кипър от всичките му тогавашни обитатели и го заселили наново със специално приготвена партида от двадесет и две хиляди алфи. Предадени им били всички селскостопански и промишлени съоръжения и били оставени сами да ръководят работите си. Полученият резултат съвпаднал точно с теоретичните прогнози. Земята не била добре обработвана, във всички фабрики имало стачки, законите не се зачитали, заповедите не се изпълнявали; всички, които имали временно назначение за някаква черна работа, непрекъснато се занимавали с машинации, за да бъдат назначени на по-високи длъжности, а всички онези, които били назначени на високите длъжности, не подбирали средства за своите контрамашинации, за да не ги загубят. Само след шест години при тях вече се водела истинска гражданска война. Когато деветнадесет от двадесет и две хилядите алфи били избити, оцелелите единодушно подали молби до Вселенските контрольори да поемат отново управлението на острова. Което те и направили. И това бил краят на единственото общество от алфи, което светът някога е виждал.

Дивакът въздъхна дълбоко.

— Оптималният кастов състав на населението — продължи Мустафа Монд — се моделира на принципа на айсберга — осем девети под водолинията и една девета — над нея.

— А онези под водолинията щастливи ли са?

— По-щастливи от онези над нея. По-щастливи например от тези ваши приятели тук — посочи той.

— Въпреки противната си работа?

— Противна ли? Те не я имат за противна. Напротив — обичат си я. Смятат я за лека и детински проста. Никакво напрягане на ума или на мускулите. Седем часа и половина лек труд, който не изморява, а после — дажбата сома и игри, и свободно съвкупляване, и емоцилми. Какво повече могат да искат? Наистина — добави той — биха могли да поискат намаляване на работното време. И ние, естествено; можем да им осигурим такова намаляване. От техническа гледна точка ще е съвсем просто да намалим до три-четири часа на ден работното време на всички нисши касти. Но дали това ще ги направи по-щастливи? Не, няма да ги направи. Подобен експеримент е бил проведен преди повече от век и половина. В цяла Ирландия бил въведен четиричасов работен ден. И какъв бил резултатът? Смут и рязко нарастване на консумацията на сома — нищо повече. Тези три часа и половина допълнително свободно време не само че не се превърнали в извор на щастие, но и принудили хората непрекъснато да предприемат соматични излети. Изобретателското бюро е претъпкано с планове за нововъведения, осигуряващи икономия на труд. Имаме ги с хиляди. — Мустафа Монд замахна широко с ръка. — И защо не ги внедряваме ли? За доброто на самите труженици. Ще е направо жестоко да ги измъчваме с допълнително свободно време. Същото се отнася и за селското стопанство. Ако само поискаме, ние можем да добием по синтетичен път всяка наша хапка храна. Но не искаме. Предпочитаме една трета от населението да продължава да обработва земята. И това е за тяхно добро, защото процесът на добиването на храна от земята е по-продължителен, отколкото във фабриката. Освен това трябва да мислим и за нашата устойчивост. Ние не искаме да се променяме. Всяка промяна е заплаха за устойчивостта. Това е още една причина да бъдем така сдържани при внедряването на нови изобретения. Всяко чисто научно откритие е потенциално пагубно; следователно дори и на науката трябва понякога да се гледа като на евентуален враг. Да, дори и на науката.

— Науката ли? — Дивакът се начумери. Тази дума му беше позната. Само че не можеше да каже какво точно означава тя. Нито Шекспир, нито старците от пуеблото бяха споменавали някога думата „наука“, а от Линда бе чувал само най-смътни загатвания: науката бе нещо, с чиято помощ се правят вертолети, нещо, което те кара да гледаш с присмех на Празниците на Царевицата, нещо, което те предпазва да не се набръчкаш и да не ти опадат зъбите. Той положи отчаяно усилие да вникне в думите на Контрольора.

— Да — казваше Мустафа Монд, — ето още една добавка към цената, която плащаме за устойчивостта. Не само изкуството е несъвместимо с щастието — несъвместима е и науката. Науката е опасна и ние трябва най-предпазливо да я държим на синджир и с намордник.

— Как така! — възкликна учудено Хелмхолц. — Та нали ние непрекъснато твърдим, че науката е жизненоважна? Това е изтъркана хипнопедична мъдрост.

— Три пъти седмично между тринадесет и седемнадесетгодишна възраст — вметна Бърнард.

— А цялата тази пропаганда в полза на науката, която вършим в Института…?

— Да, но коя наука? — попита присмехулно Мустафа Монд. — Вие не сте изучавали точни науки, така че не можете да прецените. А навремето аз бях доста добър физик. Дори прекалено добър — достатъчно добър, за да осъзная, че нашата наука е чисто и просто една готварска книга с общоприета теория на готвенето, която никой няма право да оспорва, плюс списък с рецепти, към който не може да са прибави нищо без специално разрешение от главния готвач. Сега главният готвач съм аз. Но някога бях любознателен млад чирак в кухнята. Опитах се да сготвя нещичко по моя собствена рецепта. Извън общоприетата теория, по непозволена рецепта. Всъщност опитах се да се занимавам с малко истинска наука. — Той замълча.

— И какво стана? — попита Хелмхолц Уотсън.

Контрольорът въздъхна.

— Стана горе-долу онова, което ще стане и с вас, младежи. Едва не ме изпратиха на един остров.

Тези думи подтикнаха Бърнард към ожесточени и непристойни действия.

— Мен ли ще изпратите на остров? — Той скочи на крака, пресече с бърза стъпка стаята и ръкомахайки, застана пред Контрольора.

— Защо ще ме изпращате? Аз не съм направил нищо. Те са виновни. Кълна се, че те са виновни. — И той посочи обвинително Хелмхолц и Дивака. — О, моля ви, не ме изпращайте в Исландия. Обещавам, че ще се държа прилично. Дайте ми още една възможност. Умолявам ви, дайте ми още една възможност. — Той се заля в сълзи. — Уверявам ви, че те са виновни — хълцаше. — Само не в Исландия. О, моля ви, Ваше фордородие, моля ви… — И в пристъп на раболепие той се строполи на колене пред Контрольора. Мустафа Монд се помъчи да го накара да се изправи, но Бърнард упорствуваше в своето унижение; потокът от думи се лееше неуморно. Накрая се наложи Контрольорът да позвъни за четвъртия си секретар.

— Доведете трима души — нареди той — и отведете господин Маркс в някоя спалня. Вапоризирайте го хубавичко със сома, сложете го да си легне и го оставете да поспи.

Четвъртият секретар излезе и се завърна с трима лакеи близнаци в зелени ливреи. Бърнард, който продължаваше да крещи и хълца, бе изведен навън.

— Като то слушаш, все едно че ще го убиват — рече Контрольорът, когато вратата се затвори. — А ако имаше капчица разум, щеше да разбере, че това наказание е всъщност награда. Изпращат го на остров. А това означава, че го изпращат на място, където ще срещне едни от най-интересните мъже и жени на света. Всички онези, чието самосъзнание по една или друга причина се е развило прекалено много, за да могат вече да се приспособят към обществения живот. Всички хора, които не са доволни от общоприетия порядък, които имат свои собствени, самостоятелни идеи. С една дума, всички, които представляват нещо. Почти ви завиждам, господин Уотсън.

Хелмхолц се засмя.

— В такъв случай защо и вие не сте на някой остров?

— Защото в края на краищата предпочетох това тук — отговори Контрольорът. — Беше ми предоставено право на избор: да бъда изпратен на някой остров, където бих могъл да продължа своите чисто научни занимания, или да бъда взет на стаж в Съвета на вселенските Контрольори с перспективата след време да стана Контрольор. Избрах втората възможност и зарязах науката. — Той направи кратка пауза и добави: — Понякога съжалявам за науката. Щастието е жесток господар — особено щастието на другите. По-жесток господар и от истината, ако обучението не ти е внушило да го приемаш безропотно. — Той въздъхна, отново млъкна и после продължи с по-бодър тон: — Да, дългът си е дълг. Човек не може да се съобразява със собствените си предпочитания. Аз се интересувам от истината. Обичам науката. Но истината е заплаха, а науката е опасност за Обществото. Толкова е опасна, колкото и благотворна. Науката ни осигури най-устойчивото равновесие в историята. В сравнение с нас дори равновесието в Китай е било безнадеждно несигурно; даже и първобитните матриархати са били по-неустойчиви от нас. И всичко това, повтарям, благодарение на науката. Ние обаче не можем да позволим на науката да унищожи извършената от самата нея добра работа. Ето защо ограничаваме така усърдно размаха на нейните изследвания — ето защо едва не бях изпратен на остров. Ние не позволяваме на науката да се занимава с нищо друго освен с най-неотложните проблеми на деня. Всякакви други изследвания усърдно се обезсърчават. Любопитно е — продължи той след кратка пауза — да се прочете какво са писали за научния прогрес по времето на Нашия Форд. Изглежда, са си въобразявали, че научният прогрес може да бъде оставен да се развива до безкрайност, независимо от всичко останало. Знанията са били най-висше благо, а истината — върховна ценност; всичко останало било второстепенно и маловажно. Въпреки че още по онова време представите започнали да се променят. Нашият Форд сам е извършил изключително много, за да премести ударението от истината и красотата върху удобството и щастието. Това преместване било наложено от масовото производство. Именно всеобщото щастие кара колелетата да се въртят безотказно, докато истината и красотата не могат. И естествено, щом масите завземели политическата власт, тогава само щастието, а не истината и красотата, било от значение. Но въпреки всичко все още се разрешавали неограничените научни изследвания. Хората продължавали да говорят за истината и красотата така, сякаш те били върховни блага. И така чак до започването на Деветгодишната война. Войната обаче ги накарала да запеят съвсем друга песен. Какъв бил смисълът на истината, красотата или знанието, когато навсякъде наоколо ти валят антраксови бомби? Именно тогава, след Деветгодишната война, за първи път бил наложен контрол върху науката. По онова време хората били готови да подложат на контрол дори и желанията си. Всичко — само за да имат спокоен живот. И оттогава ние непрекъснато контролираме. Това, естествено, не повлия благоприятно на истината. Но пък повлия добре на щастието. Човек не може да получи нещо без нищо. За щастието трябва да се плаща. И вие ще си платите за него, господин Уотсън — ще платите, щом толкова много се интересувате от красотата. Аз се интересувах прекалено много от истината и също платих.

 

— Но вие не сте отишли на остров — рече Дивакът, нарушавайки проточилото се дълго мълчание.

Контрольорът се усмихна.

— Точно с това и платих. Като избрах да служа на щастието. Щастието на другите — не моето собствено. Добре, че — добави той след известна пауза — на този свят има толкова много острови. Нямам представа как бихме се справили без тях. Може би щяхме да ви натикаме до един в камерата за безболезнено убиване на болни животни. Между впрочем, господин Уотсън, дали би ви допаднал тропическият климат? Маркизките острови, да речем, или Самоа? Или пък нещо по-освежително?

Хелмхолц се надигна от пневматичното си кресло.

— Бих предпочел крайно неблагоприятен климат — отговори той. — Убеден съм, че може да се пише, по-добре при по-неблагоприятен климат. Ако има повечко ветрове и бури например…

Контрольорът кимна в знак на одобрение.

— Вашата сърцатост ми допада, господин Уотсън. Наистина много ми допада. Точно толкова, колкото и официално я порицавам. — Той се усмихна. — Какво бихте казали за Фолкландските острови?

— Да, мисля, че са подходящи — отговори Хелмхолц. — А сега, ако нямате нищо против, ще отида да видя какво прави горкичкият Бърнард.