Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (12)

Глава единадесета

След сцената, разиграла се в Залата за оплождане, цял висшекастов Лондон подлудя да види това чудесно същество, което бе паднало на колене пред Директора по Инкубацията и Обучението — или по-скоро пред бившия Директор, защото веднага след скандала горкият човечец си подаде оставката и никога вече кракът му не стъпи в Центъра, — което се беше пльоснало пред него и го бе нарекло (шегата бе прекалено хубава, за да е истина!) „татко мой!“. Линда — тъкмо обратното — не будеше никакъв интерес — никой не изпитваше ни най-малко желание да види Линда. Да се каже, че някоя жена е ставала майка — това вече минаваше всякаква шега; това бе гадост. Още повече че тя не беше истинска дивачка, тя бе преточена от бутилка и подложена на обучение като всички останали; така че тя не би могла да се отличава с кой знае какви необикновени идеи. И на последно място — а това решително бе най-основателният довод хората да не искат да се срещат с горката Линда — бе външният й вид. Дебела, загубила младостта си, с нащърбени зъби и осеяна с петна кожа и с тази фигура (о, Форд!) — човек просто не можеше да я погледне, без да му се повдигне, направо да му се повдигне. Ето защо най-отбраните хора бяха твърдо решили да не се срещат с Линда. А и Линда от своя страна нямаше никакво желание да ги вижда. Завръщането към цивилизацията за нея означаваше завръщане към сомата, означаваше възможността да си лежи в леглото и да предприема излет подир излет, без изобщо да трябва да изпитва отново главоболие или махмурлук, без изобщо да трябва да се чувствува така, както винаги се чувствуваш след мескала — сякаш си направил нещо толкова позорно и противообществено, че никога вече не би могъл да вървиш с изправена глава. Сомата не ти правеше ни един от тези неприятни номера. Почивката, която тя осигуряваше, бе идеална и ако на следващата сутрин ти е нещо чоглаво, това не е от сомата, а от тъгата по изживените по време на излета радости. Лекарството за това бе да се ходи непрекъснато на соматичен излет. Линда алчно настояваше за все по-големи и чести дози. Доктор Шоу първоначално се опъваше, но после я остави да взема колкото си иска. Тя гълташе не по-малко от двадесет грама на ден.

— Което за месец-два ще я довърши — довери лекарят на Бърнард. — Някой ден дихателният център ще се парализира. Край на дишането. Смърт. Чиста работа. Друго би било разбира се, ако можехме да я подмладим. Но не можем.

За всеобща изненада (тъй като по време на соматичните си излети Линда така удобно не пречеше никому) Джон възрази.

— А не й ли скъсявате живота, като й давате толкова много?

— От една страна, го скъсяваме — призна д-р Шоу. — Но от друга, всъщност го удължаваме. — Момъкът го погледна неразбиращо. — От сомата човек наистина може да загуби някоя и друга година във времето — продължи лекарят. — Но като си помисли само човек за огромните необхватни промеждутъци, които тя може да му осигури извън времето. Всеки соматичен излет е миг от онова, което нашите предци са наричали вечност.

Джон започваше да разбира.

— „Тогава вечността бе в моите устни, висшето блаженство — във изгъва на веждите ми“^[1] — промърмори той.

— Моля?

— Нищо.

— Естествено — продължи д-р Шоу, — не може да се позволява на хората да се отправят към вечността, ако те имат да вършат някаква сериозна работа. Но тъй като няма такава сериозна работа…

— И все пак — упорствуваше Джон. — Мисля, че това не е правилно.

Лекарят сви рамене.

— Ех, естествено, ако предпочитате да ви крещи непрекъснато като обезумяла…

Накрая Джон се видя принуден да отстъпи. Линда получаваше своята сома. Оттогава насетне тя не напускаше леглото и стаичката си на тридесет и седмия етаж в жилищния блок на Бърнард; радиото и телевизорът бяха винаги включени, кранчето с парфюм пачули неспирно капеше, а за таблетките сома бе достатъчно само да протегне ръка — стоеше си в стаичката, но сякаш изобщо не беше там — през цялото време бе далеч, безкрайно далеч, на излет; на излет в някакъв друг свят, където музиката от радиото се превръщаше в лабиринт от звучни цветове, в хлъзгав, туптящ лабиринт, който водеше (по какви само красиво неизбежни извивки) към яркоосветен център на пълна увереност; където танцуващите образи от телевизионната кутия бяха изпълнители от някакъв неописуемо прекрасен музикален емоцилм; където капещият парфюм пачули бе повече от благоухание — беше слънцето, беше милион сексофони, беше Попе, който я любеше, само че някак си по-различно, несравнимо по-различно и безкрайно.

— Не, не можем да я подмладим. Но много се радвам — рече накрая д-р Шоу, — че ми се удаде възможността да видя случай на човешка старост. Много ви благодаря, че ме повикахте. — Той сърдечно разтърси ръката на Бърнард.

Следователно всички се домогваха само до Джон. И тъй като човек можеше да се срещне с Джон единствено чрез Бърнард, който му бе определен за опекун, сега с Бърнард за първи път в живота му се държаха не само човешки, а и като с изключително важна личност. Вече нямаше приказки за сипан в кръвозаместителя му алкохол, нито пък подигравки за външния му вид. Хенри Фостър с всички сили се стараеше да бъде любезен; Бенито Хувър му подари шест пакетчета секс-стимулираща дъвка; Помощник-главният предопределител пристигна и си изпроси почти унизително покана за една от вечеринките на Бърнард. Колкото до жените, Бърнард трябваше само да намекне за евентуална покана и можеше да обладае която си поиска от тях.

— Бърнард ме покани да се запозная с Дивака идната сряда — съобщи победоносно Фани.

— Много се радвам — каза Линайна. — А сега трябва да се съгласиш, че не беше справедлива към Бърнард. Нима не го намираш очарователен?

Фани кимна.

— И трябва да ти призная — рече тя, — че бях съвсем приятно изненадана.

Главният бутилировчик, Директорът по предопределението, трима Заместник-директори по осеменяването, Професорът по емоцинотеория от Института по емоционално инженерство. Възглавяващият управителното тяло на Уестминистърския певчески храм, Инспекторът по бокановскизацията — списъкът на канените от Бърнард знаменитости беше безкраен.

— Само миналата седмица обладах шест момичета — довери той на Хелмхолц Уотсън. — Една в понеделник, две във вторник, други две в петък и една в събота. И ако имах време и желание, имаше поне още дузина, които изгаряха от нетърпение…

Хелмхолц мълчаливо слушаше хвалбите му с такова мрачно неодобрение, че Бърнард се почувствува обиден.

— Ти ми завиждаш — рече той.

Хелмхолц поклати глава.

— Просто ми е много тъжно, нищо повече — отговори той. Бърнард си тръгна оскърбен и се зарече никога, за нищо на света да не проговори повече на Хелмхолц.

Дните минаваха. Успехът замая като шампанско главата на Бърнард и с течение на времето (както щеше да направи и всяко друго опияняващо средство) напълно го сдобри с един свят, който дотогава му се бе виждал твърде неудовлетворителен. Но щом този свят го признаваше за значим, тогава порядъкът в него бе приемлив. Но макар и помирен с този свят благодарение на успеха си, Бърнард не искаше да се отказва от привилегията да критикува този обществен порядък. Защото критиката засилваше усещането му за собствена важност, караше го да се чувствува по-значим. Освен това той искрено вярваше, че има какво да се критикува. (Същевременно той харесваше най-искрено и това, че се радва на успех и че може да бъде с което момиче си пожелае.) Пред онези, които го ухажваха сега заради Дивака, Бърнард остро критикуваше общоприетите правила за поведение. Изслушваха го любезно. Ала зад гърба му хората клатеха глави. „Този млад човек ще свърши зле“ — пророкуваха те с убеденост, която се подсилваше от намерението им в най-скоро време сами да се погрижат той да свърши зле. „Втори път няма да намери друг Дивак, който да го отърве“ — казваха те. Но тъй като първият Дивак бе все още тук, те се разсипваха от любезности. И от техните ласкателства Бърнард се чувствуваше определено исполин — исполин и същевременно олекнал от главозамайването, по-лек и от въздуха.

 

— По-лек и от въздуха — рече Бърнард, като посочи нагоре.

Високо, високо в небето балонът-сонда на Метеорологичната служба розовееше като заблестяла на слънцето перла.

„… На въпросния Дивак — гласяха наставленията до Бърнард — трябва да бъдат показани аспекти на цивилизования живот…“

От площадката на Чаринг Тий Тауър сега му се показваше животът от птичи поглед. Началникът на аеродрума и Главният метеоролог изпълняваха ролята на екскурзоводи. Но най-много говореше не друг, а Бърнард. Опиянен, той се държеше така, сякаш бе най-малко Вселенски контрольор на инспекция. По-лек и от въздуха.

От небето се спусна и кацна Зелената ракета от Бомбай. Пътниците слязоха. Осем еднояйчни, облечени в сиво-кафяво близнаци-дравиди^[2] надзърнаха през осемте илюминатора на кабината — стюардите.

— Хиляда двеста и петдесет километра в час — рече внушително началникът на аеродрума. — Как намирате това, господин Дивак?

 

 

Джон го намираше за много хубаво.

— И все пак — каза той — Ариел би могъл с колан да стегне земното кълбо в четиридесет минути.^[3]

 

„Дивакът — написа Бърнард в своя доклад до Мустафа Монд — показва изненадващо малко учудване и страхопочитание пред изобретенията на цивилизацията. Това несъмнено се дължи отчасти на факта, че той е чувал за тях от жената Линда, неговата м…“

(Мустафа Монд се начумери. „Нима този глупак ме смята за толкова гнуслив, че да не мога да понеса думата изцяло изписана?“)

„Отчасти поради това, че вниманието му е съсредоточено върху така наричаната от него «душа», за която той упорито смята, че съществува независимо от своята физическа обвивка, и когато се опитах да му изтъкна…“

Контрольорът прескочи следващите изречения и тъкмо когато се канеше да обърне страницата, за да потърси нещо по-съществено, погледът му бе привлечен от цял низ напълно необичайни изрази. „… макар че трябва да призная — прочете той, — че съм съгласен с Дивака, който намира инфантилността на нашата цивилизация за прекалено лековата, или както се изразява той, «малко евтина», и бих желал да се възползувам от случая, за да привлека вниманието на ваше фордородие върху…“

Гневът на Мустафа Монд внезапно отстъпи място на смеха. Намерението на това нищожество да го поучава тържествено, него, Мустафа Монд, по въпросите на обществения порядък бе наистина прекалено гротескно. Този човек сигурно е полудял.

„Ще се наложи да му дам урок!“ — рече си той, после отметна глава назад и гръмко се изсмя. Засега обаче урокът се отлагаше.

 

Това бе малка фабрика за осветителни устройства за хеликоптери, клон на Илектрикъл икуипмънт корпорейшън.

Още на самия покрив (защото по своето въздействие това циркулярно препоръчително писмо от Вселенския контрольор бе цяло вълшебство) бяха посрещнати от Главния инженер и Директора по човешките ресурси. Те слязоха долу във фабриката.

— Всеки процес — заобяснява Директорът по човешките ресурси — се осъществява, доколкото е възможно, от една отделна партида „Бокановски“.

И наистина — осемдесет и три почти безноси, черни, късоглави делти се занимаваха със студено щанцоване. Петдесет и шестте струга с по четири шпиндела се обслужваха от петдесет и шест клюноноси, червенокоси гами. Сто и седем обучени да понасят горещини епсилони-сенегалци работеха в леярната. Тридесет и три дългоглави делти-жени с жълтеникаво-червеникави коси, тесни тазове, които до една (с разлика плюс-минус 20 милиметра) бяха високи 1 метър и 69 см, изрязваха винтове. В монтажния цех електрогенераторите се сглобяваха от два екипа джуджета гама-плюс. Двете ниски работни маси бяха поставени една срещу друга; помежду им пълзеше конвейерът със свой товар от частите за сглобяване; четиридесет и седем русокоси глави се намираха лице с лице срещу четиридесет и седем светлокафяви. Четиридесет и седем чипи носа — срещу четиридесет и седем клюна, четиридесет и седем вдадени навътре брадички срещу четиридесет и седем издадени напред брадички. Напълно сглобените механизми се проверяваха от осемнадесет еднояйчни, къдрави, кестеняви момичета, облечени в зелените униформи на гамите, опаковата се в сандъци от тридесет и четири късокраки леваци лелти-минус и се товареха в чакащите ремаркета и камиони от шестдесет и три синеоки, жълтокоси, луничави епсилони полуморони.

— „О, прекрасен нов свят! — По някаква злонамерена прищявка на паметта Дивакът се улови, че цитира думите на Миранда. — Ах, как прекрасни били човеците! И как щастлив си със тях, прекрасен нов свят!“

— И ви уверявам — завърши Директорът по човешките ресурси, когато напуснаха фабриката, — че ние почти никога нямаме неприятности с нашите работници. Винаги намираме…

Но Дивакът най-неочаквано бе избягал от спътниците си и така ожесточено повръщаше зад един лавров храст, сякаш твърдата земя бе вертолет, попаднал във въздушна яма.

 

„Дивакът — написа Бърнард — отказва да взима сома и изглежда много огорчен от факта, че жената Линда, неговата м…, непрекъснато предприема соматични излети. Заслужава да се отбележи, че независимо от старостта на неговата м… и изключително отблъскващият и външен вид Дивакът често я навестява и се оказва, че е много привързан към нея — интересен пример за това как ранното обучение може да бъде манипулирано така, че да видоизменя и дори да се противопоставя на естествения подтик (в този случай на подтика човек да се отвращава от неприятен обект).“

 

В Итън слязоха на покрива на колежа. В дъното на училищния двор блестеше на слънцето петдесет и две етажната бяла Лъптънсова кула. Вляво бе колежът, а вдясно издигаше своите внушаващи респект грамади от железобетон и вита-стъкло Итънският песнопевчески храм. В центъра на четириъгълния вътрешен двор бе поставена малко старомодна, направена от хромирана стомана статуя на Нашия Форд.

Д-р Гафни, Ректорът и госпожица Кийт, директорката, ги посрещнаха още със слизането им от самолета.

— Имате ли тук много близнаци? — попита Дивакът доста загрижено, щом започнаха инспекционната си обиколка.

— О, не — отвърна Ректорът. — Итън е запазен изключително за момичета и момчета от висшите касти. Една яйцеклетка — един индивид. Това, разбира се, затруднява образованието. Но тъй като нашите възпитаници ще трябва да поемат отговорност и да преодоляват неочаквани критични положения — ние нямаме друг изход. — Той въздъхна.

Бърнард междувременно много бе харесал госпожица Кийт.

— Ако сте свободна вечер в който и да е понеделник, сряда или петък — говореше й той. После посочи с палец към Дивака: — Той е, така да се каже, интересен. — И добави: — Уникален.

Госпожица Кийт се усмихна (и той си помисли, че усмивката й е наистина очарователна!), поблагодари и каза, че ще й е много приятно да дойде на някоя от неговите вечеринки. Ректорът отвори някаква врата.

Петте минути, които прекараха в тази класна стая на алфи-двоен плюс, леко озадачиха Джон.

— Какво представлява тази елементарна теория на относителността? — попита той шепнешком Бърнард. Бърнард се опита да му обясни, после поразмисли и предложи да отидат в някоя друга класна стая.

Иззад една врата в коридора, който водеше към кабинета по география на бетите-минус, се провикна звънлив сопран:

— Едно, две, три, четири! — и след това с отегчително нетърпение: — Задръж така.

— Малтусиански упражнения — обясни Директорката. — Повечето от нашите момичета са безплодни, разбира се. Дори самата аз съм безплодна. — Тя се усмихна на Бърнард. — Но имаме и около осемстотин нестерилизирани момичета, които се нуждаят от постоянни упражнения.

В кабинета по география на бетите-минус Джон научи, че Резерватът за диваци е „място, което поради неблагоприятните си климатични и геологични условия или поради оскъдните си природни богатства е икономически неоправдано да бъде цивилизовано“. Щрак! — в стаята притъмня и на екрана над главата на Учителя неочаквано се появиха каещите се грешници от Акома, които, проснали се пред Богородица Акомска, ридаеха така, както Джон ги бе слушал да ридаят, признавайки своите грехове пред разпятието на Христос и пред изобразения като орел Пуконг. Младите итънци избухнаха в искрен смях. Като продължаваха да ридаят, разкаялите се грешници се изправиха на нозе, съблякоха горните си дрехи и започнаха да се самобичуват с възлести камшици — удар подир удар. Смехът гръмна така, че удави стенанията, макар и усилени от звукозаписната апаратура.

— Но защо се смеят? — попита с болка и учудване Дивакът.

— Защо ли? — обърна се към него все така ухилен до уши Ректорът. — Защо ли? Ами защото е изключително смешно.

В кинематографичния здрач Бърнард се реши на постъпка, каквато в миналото дори и пълният мрак едва ли би му дал смелостта да предприеме. Окуражен от своята нова значимост, той прегърна Директорката през кръста. Тя се огъна като върбова клонка. Тъкмо се канеше да си открадне някоя и друга целувка или пък леко да я пощипне, когато жалузите щракнаха и отново се вдигнаха.

— Може би по-добре ще е да продължим обиколката — рече госпожица Кийт и се отправи към вратата.

— А това — каза минута по-късно Ректорът — е хипнопедичният контролен център.

По полиците, опасващи три от стените на помещението, стояха подредени стотици кутии за синтетична музика — по една за всяка спалня, а в преградите, монтирани по четвъртата стена, се намираха хартиените звукозаписни, ролки, върху които бяха напечатани различните хипнопедични уроци.

— Ето тук се пъха ролката — обясни Бърнард, като прекъсна д-р Гафни — и се натиска този клавиш…

— Не, онзи, другият — поправи го раздразнено Ректорът.

— Значи онзи. Ролката се развива. Селениевите клетки превръщат светлинните импулси в звукови вълни и…

— И готово — завърши д-р Гафни.

— А вашите възпитаници четат ли Шекспир? — попита Дивакът, когато на път към биохимическите лаборатории минаха покрай училищната библиотека.

— Не, разбира се — отвърна Директорката, като се изчерви.

— В библиотеката ни — обясни д-р Гафни — има само справочна литература. Ако нашите младежи се нуждаят от развлечения, могат да отидат на емоцино. Ние не ги насърчаваме да се отдават на самотни развлечения.

По стъкловидната магистрала профучаха пет автобуса, натоварени с момчета и момичета, които или пееха, или мълчаливо се прегръщаха.

— Тъкмо се завръщат — започна да обяснява д-р Гафни, докато Бърнард шепнешком си уреди още за тази вечер среща с Директорката — от Слауския крематориум. Смъртообучението започва на осемнадесетмесечна възраст. Всяко дете прекарва по два предобеда седмично в болницата за умираещи — мортаториума. Там се държат всичките най-хубави играчки и в дните, когато има смъртни случаи, на децата се раздава шоколадов крем. Така те свикват да приемат смъртта като нещо обикновено.

— Като най-обикновен физиологичен процес — вметна професионално Директорката.

Осем часът в „Савой“. Всичко бе уговорено.

 

На връщане към Лондон те спряха при завода на Телевизионната корпорация в Брентфорд.

— Би ли имал нещо против да ме изчакаш тук, докато отида да се обадя по телефона? — попита Бърнард.

Докато чакаше. Дивакът разглеждаше наоколо. Тъкмо свършваше работното време на главната дневна смяна. Цели тълпи от работници от по-нисшите касти се редяха на опашка пред гарата на еднорелсовата железница — седем-осемстотин гами, делти и епсилони, мъже и жени, сред които се открояваха не повече от десетина различни лица и ръста. На всеки от тях чиновникът на гишето подаваше заедно с билета и малка картонена кутийка с хапчета. Дългата гъсеница от мъже и жени пълзеше бавно напред.

— Какво има в тези (той си припомни „Венецианският търговец“)… в тези ковчежета? — попита Дивакът, когато Бърнард се върна.

— Дневната порция сома — отвърна Бърнард почти машинално, тъй като дъвчеше една от подарените му от Бенито Хувър секс-стимулиращи дъвки. — Раздават я в края на работния ден. Четири половинграмови таблетки. В събота — по шест.

Той улови сърдечно Джон за лакътя и двамата заедно се отправиха към хеликоптера.

 

Като си тананикаше, Линайна влезе в съблекалнята.

— Изглеждаш твърде доволна от себе си — рече Фани.

— И наистина съм доволна — отвърна тя. Зъъп! — Бърнард ми позвъни преди половин час. — Зъъп! Зъъп! Тя смъкна панталонките си. Възникнало му някакво непредвидено задължение. — Зъъп! — Помоли ме тази вечер да заведа Дивака на емоцино. Трябва да летя! — Линайна припна към банята.

„Момиче с късмет“ — рече си мислено Фани, като проследи с поглед Линайна.

Тази забележка бе лишена от завист — добродушната Фани само отбелязваше един факт. На Линайна наистина й провървя — провървя й да си подели с Бърнард щедър дял от невероятната слава на Дивака; провървя й, защото на нейната незначителна личност се падна да отрази сензационната слава на деня. Нима Секретарката на Фордоасоциацията на младите жени не я покани да изнесе беседа за своите преживявания? Нима не беше поканена на традиционния годишен обяд в клуб „Афродитеум“? Нима вече не я показваха в емоциновите новини и не се появи и зримо, и звуково, и осезателно пред безчетните милиони по цялата планета?

А едва ли по-малко ласкателно бе вниманието, засвидетелствувано й от най-видни личности. Вторият секретар на Постоянния вселенски контрольор я покани на вечеря и закуска. Прекара един уикенд с Председателя на Фордовърховния съд и друг с Кентърбърийския обществен Архипеснопоец. Президентът на Корпорацията за вътрешни и външни секреции непрекъснато й се обаждаше по телефона и бе посетила Довил със Заместник-управителя на Европейската банка.

— Всичко това е, разбира се, чудесно. Но в известен смисъл — бе признала тя пред Фани — се чувствувам така, сякаш го получавам с измама. Защото първото нещо, което всичките тези хора искат да узнаят, е, естествено, какво изпитваш, като се любиш с Дивак. А аз трябва да им отговарям, че нямам представа. — Тя разтърси глава. — Повечето от мъжете не ми вярват, разбира се. Но това е истината. Бих искала да не е — добави тя тъжно и въздъхна. — Той е ужасно симпатичен, нали?

— Но нима той не те харесва? — попита Фани.

— Понякога ми се струва, че ме харесва, а понякога — че не ме харесва. Той непрекъснато и всячески ме отбягва; щом аз вляза в стаята, той излиза; гледа да не се докосне до мен и дори не ме поглежда. Но понякога, обърна ли се ненадейно, го улавям, че ме гледа втренчено и тогава — е, знаеш с какви очи гледат мъжете, когато те харесват.

Да, Фани наистина знаеше.

— Не мога да проумея тази работа — рече Линайна. Наистина не можеше да я проумее и беше не само озадачена, но и доста разстроена.

— Защото, как да ти кажа, Фани, аз самата го харесвам.

Харесваше го все повече и повече. „Да, и сега ми се удава истинска възможност“ — помисли си тя, докато се обливаше с благоухания след банята. Фъш, фъш, фъш — истинска възможност! Приповдигнатото й настроение преля в песен:

Притисни ме страстно, скъпи,

докато изпадна в кома.

Притисни ме и не питай!

Любовта е като сома!

Цветоуханният орган свиреше възхитително-освежително „Билково капричио“, сипеше звънливо арпеджи от мащерка, лавандула, розмарин, босилек, мирта и пелин; серия дръзки модулации през тоналностите на подправките чак до амбра и бавно завръщане през санталово дърво, камфор, кедър и прясно окосено сено (с редки, едва загатнати дисонанси — лек мирис на пудинг с бъбреци и почти неуловим полъх на свински тор) и обратно към обикновените аромати, с които произведението започна. Разнесе се последният полъх на мащерка. Гръмна буря от аплодисменти, запалиха светлините. В машината за синтетична музика започна да се развива звукозаписната ролка. Беше трио за хиперцигулка, суперчело и изкуствен обой, което сега изпълни въздуха със своята приятна притома. Тридесет-четиридесет такта, след които на този инструментален фон зачурулика един повече от човешки глас — ту гърлено, ту носово, ту глухо като флейта, ту страстно като копнееща хармоника, гласът с лекота мина от най-ниския тон на Гаспар Форстер досами долната граница на музикалния тон и се извиси до трептящата шеметна височина (някъде далеч над най-високото „до“), която (през 1770 г. в Херцогската опера в град Парма за удивление и на самия Моцарт) Лукреция Аюгари единствена от всички певици в историята успяла пронизително да вземе.

Потънали в пневматичните си кресла в първите редове на партера, Линайна и Дивакът възприемаха с обоняние и слух. Сега идваше редът на зрението и осезанието.

Осветлението в салона изгасна, в мрака плътно се откроиха огнени букви, които сякаш увиснаха във въздуха. „ТРИ СЕДМИЦИ В ХЕЛИКОПТЕР“ — СУПЕРПЕВЧЕСКИ, СИНТЕТИЧНО-ГОВОРЕЩ, ЦВЕТЕН, СТЕРЕОСКОПИЧЕН ЕМОЦИЛМ. СИНХРОНЕН СЪПРОВОД НА ЦВЕТОУХАНЕН ОРГАН.

— Улови онези метални ръчки на дръжките на креслото си — прошепна Линайна. — Иначе няма да изпиташ нито един от емоцилмовите ефекти.

Дивакът се подчини.

Огнените букви междувременно бяха изчезнали; в продължение на десет секунди цареше пълен мрак; после изведнъж, поразителни и несравнимо по-осезаеми, отколкото ако бяха от плът и кръв, много по-истински, отколкото в живота, се появиха стереоскопичните образи на включилите се в прегръдка негър исполин и златокоса млада късоглава бета-плюс.

Дивакът потрепера. Какво странно усещане върху устните! Той вдигна ръка към устата си — гъделичкането изчезна; отново отпусна ръка върху металната ръчка и то пак се появи. Цветоуханният орган междувременно пръскаше аромат на чист мускус. От затихващия звукозапис изгука супергълъб: „Гуу-гуу“ и вибрирайки само тридесет и два пъти в секунда, един глас, по-плътен и от африкански бас, отвърна: „Ааа-ааа!“ „Гуу-гуу! Гуу-гуу“ — стереоскопичните устни отново се сляха и отново лицевите ерогенни зони на шестте хиляди зрители в „Алхамбра“ потръпнаха от почти нетърпимо галванично удоволствие. „Гуу…“

Сюжетът на филма бе изключително прост. Няколко минути след първите гукания и ахкания (след като дуетът бе изпят и се полюбиха набързо върху онази прословута меча кожа, всеки косъм на която — Помощник-главният предопределител бе абсолютно прав — можеше поотделно и отчетливо да се усети) негърът претърпява катастрофа с вертолет и пада върху главата си. Бум! Ау, каква силна болка пронизва челото му! От публиката се надига цял хор от „ооо“ и „ааа“!

Сътресението прави на пух и прах цялото обучение на негъра. Той развива неукротима и маниакална страст към блондинката бета. Тя се възпротивява. Той упорствува. Следват боричкания, преследвания, покушение срещу съперник и накрая сензационно отвличане. Блондинката бета е похитена и в продължение на три седмици я държат в един кръжащ из въздуха хеликоптер в смахнато, противообществено Tête-à-tête с чернокожия безумец. Накрая, след цяла поредица от приключения и много въздушна акробатика, трима красиви млади алфи успяват да я спасят. Негърът е изпратен с усмирителна риза в Център за преобучение на възрастни и филмът завършва щастливо и благоприлично, като русокосата бета става любовница и на тримата си спасители. Те прекъсват заниманията си за миг, за да изпеят синтетичен квартет с пълен супероркестров съпровод и ароматичен фон на гардении от цветоуханния орган. След това мечата кожа се появи за последен път и сред воя на сексофоните последната стереоскопична целувка се стопи в мрака, последното електрическо гъделичкане замря върху устните като умираща нощна пеперудка, която пърха, пърха все по-немощно и по-слабо, докато накрая остане съвсем, съвсем неподвижна.

За Линайна обаче нощната пеперудка не умря. Даже и след като запалиха светлините, докато се тътреха бавно с тълпата към асансьорите, сянката на пеперудката продължаваше да пърха по устните й и продължаваше да чертае по кожата й приятни тръпнещи пътечки на възбуда и доволство. Страните й бяха поруменели, очите й се бяха навлажнили и блеснали, дишаше дълбоко. Тя сграбчи Дивака за лакътя иго притисна до себе си. Джон сведе очи към нея — пребледнял, изтерзан, изпълнен с желание, от което се срамуваше. Той не беше достоен, не беше… Погледите им за миг се срещнаха. Какви съкровища обещаваше нейният! Какъв темперамент! Той бързо отвърна поглед и освободи пленената си ръка. Ужасяваше се да не би тя изведнъж да престане да бъде онова нещо, за което той се чувствуваше недостоен.

— Според мен не бива да гледате подобни неща — рече той, като избърза да прехвърли от самата Линайна върху обкръжаващата я среда вината за всякакво минало или евентуално бъдещо отклонение от съвършенството.

— Какви неща, Джон?

— Като този ужасен филм.

— Ужасен ли? — Линайна бе искрено учудена. — Но според мен филмът е прекрасен.

— Беше долнопробен — рече той възмутено. — Беше позорен.

Тя поклати глава.

— Не разбирам какво имате предвид. — Защо беше такъв чудак? Защо прави всичко възможно да развали нещата?

В таксилета той дори не я погледна. Обвързан с непоклатими обети, които никога не бяха произнасяни, подчинен на закони, които отдавна вече не бяха в сила, той седеше извърнат настрани и мълчеше. От време на време подобно на подръпвана от нечий пръст, изопната до краен предел струна по цялото му тяло преминаваше ненадейно нервна тръпка.

Таксилетът кацна върху покрива на жилищния блок на Линайна. „Най-сетне! — помисли си тя ликуващо, щом слезе от хеликоптера. — Най-сетне!“ — макар че тъкмо сега той се държеше толкова странно. Застанала под една лампа, тя се взря в джобното си огледалце. Най-сетне! Да, носът й наистина мъничко лъщеше. Тя тръсна леко пухчето на пудрата си. Докато Джон се разплащаше с пилота — тъкмо щеше да има време да се пооправи. Линайна разтриваше лъскавината с пухчето и си мислеше: „Той е ужасно симпатичен. Не е необходимо да се стеснява като Бърнард. И все пак… Всеки друг мъж би го направил много отдавна. Е, сега, най-сетне!“ Напудрената вече част от лицето й, която я гледаше от кръглото огледалце, внезапно й се усмихна.

— Лека нощ — обади се сподавен глас зад гърба й. Линайна се завъртя. Джон стоеше на вратата на таксилета и я гледаше втренчено; явно, че я бе гледал втренчено през цялото време, докато тя си бе пудрила носа, замръзнал в очакване — но в очакване на какво? Или в колебание — може би се бе опитвал да вземе някакво решение и през цялото време бе мислил, мислил — тя не можеше и да си представи за какво!

— Лека нощ, Линайна — повтори той и странно изкриви лице в опит да се усмихне.

— Но, Джон… Аз си мислех, че… Искам да кажа, няма ли…?

Той затвори вратата и се наведе напред, за да каже нещо на пилота. Таксилетът се стрелна нагоре в небето.

Като гледаше надолу през прозореца на пода, Дивакът виждаше обърнатото нагоре лице на Линайна, бледо на синкавата светлина на лампите. Устата бе отворена, тя викаше нещо. Смалената й фигурка отлетя, чезнещият квадрат на покрива сякаш пропадаше в мрака.

Пет минути по-късно той си бе вече в стаята. Извади от скривалището изгризания от мишките том, прелисти с благоговение изцапаните и смачкани страници и зачете „Отело“. Отело, припомни си той, бе също като героя от „Три седмици в хеликоптера“ — чернокож.

Като избърса очи, Линайна прекоси покрива към асансьора. По пътя до двадесет и седмия етаж тя извади шишенцето си със сома. Един грам, реши тя, няма да е достатъчно; мъката й превишаваше еднограмовата доза. Но ако вземеше два грама, рискуваше утре да не се събуди навреме. Взе компромисно решение и изтърси в лявата си шепа три половинграмови таблетки.