Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (10)

Глава девета

Линайна бе убедена, че след този страшен и ужасен ден й се полага пълна и абсолютна почивка. Щом се върнаха в хижата, тя незабавно изгълта шест половинграмови таблетки сома, легна в леглото и след десетина минути се отправи към лунната вечност. Щяха да минат най-Малко осемнадесет часа, преди да се завърне отново във времето.

През това време Бърнард лежеше с ококорени очи в мрака и размишляваше. Заспа едва късно след полунощ. Късно след полунощ, но безсънието му не остана безплодно — той вече имаше готов план.

Точно в десет на следващата сутрин пилотът е осминка негърска кръв, облечен в своята зелена униформа на каста „Гама“, слезе от вертолета. Бърнард го чакаше сред агавите.

— Госпожица Краун замина на соматичен излет — обясни той. — Едва ли ще се върне преди пет. Което ни осигурява седем часа.

Той можеше да отлети до Санта Фе, да си свърши всичките задачи, които му предстояха, и да се върне в Малпаис много преди тя да се събуди.

— Дали тук ще е в безопасност съвсем сама?

— Тук е безопасно като в хеликоптер — увери го пилотът.

Те се качиха в машината и незабавно излетяха. В десет и тридесет и четири кацнаха върху покрива на Централната поща в Санта Фе, в десет и тридесет и седем Бърнард се свърза с кабинета на Вселенския контрольор в „Уайтхол“, в десет и тридесет и девет разговаряше с четвъртия личен секретар на негово фордородие, в десет и четиридесет и четири повтаряше разказа си на първия секретар, а в десет и четиридесет и седем и половина в ушите му прозвуча плътният звучен глас на самия Мустафа Монд.

— Осмелих се да предположа — заекна Бърнард, — че ваше фордородие може да сметне, че този случай ще представлява голям интерес за науката.

— Да, аз наистина смятам, че той представлява голям интерес за науката — изрече плътният глас. — Доведете тези два индивида със себе си в Лондон.

— На ваше фордородие е известно, че ще ми е необходим специален пропуск…

— Точно в този момент — прекъсна го Мустафа Монд — се изпращат необходимите разпореждания до Управителя на Резервата. Вие незабавно ще се отправите към канцеларията му. Приятна сутрин, господин Маркс.

Отсреща прекъснаха. Бърнард окачи слушалката и забърза към покрива.

— Към канцеларията на Управителя — рече той на пилота гама с осминка негърска кръв.

В десет и петдесет и четири Бърнард вече се ръкуваше с Управителя.

— Драго ми е, господин Маркс, много ми е драго — радостта му бе почтително-сдържана. — Току-що получихме специални разпореждания…

— Известно ми е — прекъсна го Бърнард. — Само преди няколко секунди разговарях по телефона с негово фордородие. — Отегченият му тон намекваше, че му е навик да разговаря с негово фордородие всеки фордов ден. Той се тръшна в едно кресло. — Дали ще имате добрината да привършите с необходимите формалности колкото е възможно по-скоро? Колкото е възможно по-скоро — повтори той натъртено. Всичко това му доставяше неимоверно удоволствие.

В единадесет часа и три минути той вече имаше в джоба си всичките необходими документи.

— Довиждане — рече той снизходително на Управителя, който го изпроводи чак до вратите на асансьора. — Довиждане.

Отиде в хотела, взе вана, направи си вибровакуумен масаж и електролитно бръснене, изслуша предобедните новини, погледа половин час телевизия, изяде, без да бърза, обеда си и в два и половина отлетя обратно с пилота гама в Малпаис.

 

Момъкът стоеше отвън пред хижата.

— Бърнард! — извика той. — Бърнард!

Отговор нямаше.

С мокасините си от еленова кожа той безшумно се завтече по стъпалата нагоре и натисна бравата на вратата. Беше заключено.

Бяха си заминали. Заминали! Това бе най-ужасното нещо, което някога му се бе случвало. Тя сама го бе поканила да ги посети, а сега бяха заминали. Джон седна на стъпалата и заплака.

След половин час му хрумна да надзърне през прозореца. Първото нещо, което видя, бе зелен куфар с инициалите „Л.К.“, изписани върху капака. В гърдите му като пламък лумна радост. Взе от земята камък. Разбитото стъкло се посипа със звън. Миг по-късно той бе вече в стаята. Отвори зеления куфар и изведнъж вдъхна парфюма на Линайна, който изпълни дробовете му с нейното въздушно същество. Сърцето му лудо заби: още миг и щеше да загуби съзнание. После, като се наведе над този скъпоценен сандък, той започна да пипа, да вдига на светлината, да разглежда внимателно. Циповете на резервните вискозенокадифени панталонки на Линайна бяха първоначално загадка, но веднъж разгадана, тя се превърна в удоволствие. Зъъп и зъъп, и пак зъъп и зъъп — той бе очарован. Зелените й чехли бяха най-прекрасното нещо, което някога бе виждал. Разгъна чифт долен гащеризон с цип, изчерви се и набързо го прибра, но целуна една парфюмирана ацетатна носна кърпичка и уви някакъв шал около врата си. Като отваряше една кутийка, разсипа облак от ароматна пудра. Тя посипа ръцете му като с брашно. Отри ги о гърдите, раменете и голите си лакти. Прелестно ухание! Той затвори очи. Потри буза о напудреното си рамо. Допир на мека кожа по лицето му, аромат на мускус в ноздрите му — сякаш самата тя бе тук.

— Линайна — прошепна той. — Линайна!

Стресна го шум и той се обърна гузно. Натъпка откраднатото обратно в куфара и затвори капака, после отново се ослуша и огледа. Ни признак на живот, ни звук. Но все пак той наистина бе чул нещо — нещо като въздишка, нещо като изскърцване на дъска. Отиде на пръсти до вратата, отвори я предпазливо и се озова пред някаква широка площадка. На отсрещната й страна имаше друга врата, открехната. Той отиде до нея, бутна я и надзърна.

Там, върху ниското легло, с отметнат чаршаф, облечена в розов спален гащеризон, лежеше Линайна, дълбоко заспала и толкова красива сред разпилените къдрици, така детински-трогателна с тези розови пръстчета на краката си и сериозно личице, така доверчиво-отпусната, че очите му се напълниха със сълзи.

С безкрайна, съвсем ненужна предпазливост — защото нищо по-тихо от пистолетен изстрел не би могло да върне Линайна от соматичния й излет преди определеното време — той влезе в стаята и коленичи до леглото. Вторачи очи, сключи ръце и устните му се размърдаха.

— Очите й — промълви той, —

… очите й, косата й, страните

вървежа й, гласа й, ах, таз нейна

ръчица, пред чиято белоснежност

е всяка друга белота мастило,

подписващо срама си; пред чиято

ефирна мекота е грапав пухът

на лебеда…^[1]

Наблизо избръмча муха и той я отпъди с ръка.

— Мухи! — спомни си той:

Да, те могат

да кацат върху бялото вълшебство

на нейната ръка и да крадат

нектара свят от срамежливите й устни,

които сякаш двойно руменеят

от свян, че се целуват една друга!^[2]

Много бавно, с колебливия жест на човек, който се пресята да помилва срамежлива, но вероятно доста опасна птица, той протегна ръка. Трепереща, тя увисна във въздуха само на инч от тези отпуснати пръсти, само на косъм от допира с тях. Имаше ли нужната смелост? Смелостта да оскверни с недостойната си ръка тази… Не, нямаше. Птицата бе прекалено опасна. Ръката му клюмна. Колко красива бе Линайна! Колко красива!

После изведнъж се улови как мисли, че трябва само да хване халкичката на ципа под брадичката й и да го дръпне със замах… Затвори очи и тръсна глава, така както кучето отърсва уши, когато излиза от вода. Противна мисъл! Срамуваше се от себе си. Чиста и целомъдрена скромност…

Из въздуха отново се разнесе бръмчене. Дали не беше друга някоя муха, която се опитва да краде „нектара свят“? Или оса? Той се огледа, но не забеляза нищо. Бръмченето се усилваше все повече и повече и Джон разбра, че идва отвън, през разбитите прозорци. Вертолетът! Обзет от паника, той скочи на крака, втурна се към другата стая, прескочи през отворения прозорец, завтече се по пътеката между високите агави и пристигна навреме, за да посрещне Бърнард Маркс, който тъкмо слизаше от хеликоптера.