Олдъс Хъксли
Прекрасният нов свят (1)

Предговор

Хроничното угризение на съвестта, както единодушно твърдят всички преподаватели по етика, е твърде нежелателно чувство. Ако сте се държали неприлично, разкайте се, доколкото е възможно, поправете стореното и си поставете задачата друг път да се държите по-прилично. В никакъв случай не изпадайте в униние заради провинението си. Да се отъркаляте в тинята не е най-добрият начин да се очистите.

Изкуството също има своя нравственост и много от принципите на тази нравственост са същите или най-малкото са сходни с принципите на обикновената етика. Угризението на съвестта по отношение на нашето посредствено изкуство например е толкова нежелателно, колкото е и по отношение на нашето неприлично поведение. Посредствеността трябва да бъде издирвана, разобличавана и по възможност избягвана в бъдеще. Да мъдрува човек върху литературни слабости отпреди двадесет години, да се мъчи да доведе някоя недоизпипана творба до съвършенството, липсвало й при първоначалното й сътворяване, да прекара зрелите си години в опити да оправя художествените грехове, извършени и оставени от онази различна личност, която е бил на младини — всичко това, естествено, е безполезно и безсмислено. Именно поради тази причина това ново издание на „Прекрасният нов свят“ не се различава от старото. Неговите недостатъци на художествено произведение са значителни, ала за да ги отстраня, ще се наложи наново да напиша книгата — но в процеса на пренаписването й, вече като по-зрял и по друг човек, сигурно ще трябва да се отърва не само от някои нейни недостатъци, но и от онези достойнства, които тя притежава в първоначалния си вид. И така, борейки се с изкушението да се отдам изцяло на артистично разкаяние, предпочитам да не променям нито хубавото, нито лошото, а да помисля за нещо друго.

Междувременно обаче, изглежда, си заслужава поне да спомена най-сериозния недостатък на сюжета, а именно: на Дивака се предлагат само две възможности: живот на безумец в Утопия или първобитен живот в индианско селище — живот много по-човешки в известни отношения, но в други — едва ли по-малко налудничав и ненормален. По времето, когато пишех тази книга, идеята, че на човешките същества им се разрешава свобода на волята при избора между болната психика, от една страна, и налудничавостта, от друга, ми се стори забавна и като че ли най-правдива. Заради драматичния ефект обаче на Дивака често му се разрешава да приказва по-смислено, отколкото в действителност предполага възпитанието му сред хора, изповядващи религия, която е наполовина култ към плодородието и наполовина жестокост към разкаялите се грешници. Дори познанията му по творчеството на Шекспир всъщност не биха оправдали това. Накрая, разбира се, той е принуден да отстъпи от позициите на здравия разум: внушената му жестокост към каещите се грешници му налага отново своята власт и той завършва с маниакално самобичуване и отчаяно самоубийство. „И оттогава насетне те умираха окаяно“ — за успокоение на забавляващия се естет пиронист^[2], който е съчинил тази басня.

Днес не изпитвам и най-малко желание да доказвам, че нормалната психика е невъзможна. Напротив, макар да съм все така печално убеден, както и в миналото, че нормалната психика е твърде рядко явление, аз съм сигурен, че тя може да бъде постигната, и бих искал да видя повече нейни проявления. И тъй като вече съм споменал това в няколко мои книги, излезли напоследък, и най-вече защото съм съставил антология на казаното, от нормалните за нормалната психика и за всички средства, посредством които може да бъде постигната, един изтъкнат университетски критик ми заяви, че аз съм тъжен признак за краха на една интелектуална социална група по време на криза. Предполагам, намекът бе, че професорът и неговите колеги са ярки признаци на успеха. Благодетелите на човечеството заслужават дължимите почит и уважение. Нека издигнем пантеон на професорите. Той би трябвало да се разположи сред развалините на някой от опустошените градове на Европа или Япония, а над входа към костницата бих изписал с букви от по шест-седем стъпки простичките слова: „В ПАМЕТ НА ВЪЗПИТАТЕЛИТЕ НА СВЕТА. SI MONUMENTUM REQUIRIS CIRCUMSPICE.“^[3]

Но да се върнем към бъдещето… Ако трябваше сега наново да напиша тази книга, бих предложил на Дивака и трета възможност. Между двата рога на неговата дилема — утопичния и първобитния — ще застане възможността за нормална психика — възможност вече осъществена в известна степен в една общност на заточеници и бегълци от Прекрасния нов свят, която живее в границите на Резервата. Икономиката в тази общност ще бъде децентрализирана както при Хенри Джордж^[4], а политиката ще е в стил Кропоткин^[5], основана на принципа на сътрудничеството. Науката и технологията, подобно на неделята, ще бъдат използувани така, сякаш те са създадени за човека, а не (както е сега и дори още по-силно изразено в Прекрасния нов свят) сякаш човекът следва да се приспособи към тях и да им стане роб. Религията ще бъде съзнателен и разумен стремеж към духовното осъществяване на човека, обединяващото познание за иманентния Тао или Логос, намиращото се извън пределите на съзнанието, познанието и опита главно божество на брамина. А господствуващата житейска философия ще бъде своего рода висш утилитаризъм, в който принципът за Най-великото щастие ще бъде второстепенен спрямо принципа за духовното осъществяване, защото първият въпрос, който ще се задава или на който ще се отговаря при всеки непредвиден случай в живота, ще бъде: „Доколко тази мисъл или това действие ще спомогне или ще попречи на мен и на възможно най-големия брой други индивиди да постигнем духовно осъществяване?“

В тази хипотетична нова версия на книгата отрасналият сред първобитните хора Дивак няма да бъде изпратен в Утопия, докато не му бъде дадена възможност да научи от първа ръка нещо за природата на едно общество, което се състои от свободно сътрудничещи помежду си индивиди, посветили се на постигането на нормална психика. Така променена, книгата „Прекрасният нов свят“ би придобила художествена и (ако ми бъде позволено да употребя такава силна дума във връзка с литературна творба) философска завършеност, каквато в настоящия й вид очевидно й липсва.

Но „Прекрасният нов свят“ е книга за бъдещето, а независимо от своите художествени или философски достойнства, една книга за бъдещето може да ни заинтересува единствено с това, доколко е вероятно нейните пророчества да се сбъднат. От сегашната ни изгодна позиция — петнадесет години, извървени по наклонената плоскост на съвременната история, — доколко правдоподобни изглеждат нейните прогнози? Какво се е случило през този тежък период, което би могло да потвърди или опровергае предсказанията от 1931 година?

Веднага в очи се набива един огромен и явен недостатък на предсказанието. В „Прекрасният нов свят“ не се споменава нищо за делението на атомното ядро. Този факт е доста странен наистина, тъй като възможностите на атомната енергия бяха любима тема за разговор години наред преди написването на тази книга. Моят стар приятел Робърт Никълс дори написа една сполучлива пиеса на тази тема, а си спомням, че и аз самият бегло съм я засегнал в един мой роман, издаден в края на двадесетте години. Ето защо, както вече казах, изглежда твърде странно, че ракетите и хеликоптерите от VII в. С. Н. Ф. (След Нашия Форд) не се захранват от енергията на разпадащото се ядро. Този пропуск вероятно е непростим, но поне е лесно обясним. Темата на „Прекрасният нов свят“ не е напредъкът на самата наука, а какво въздействие оказва този напредък върху човешките индивиди. Завоеванията на физиката, химията и техниката са приети тихомълком като нещо дадено. Единствените конкретно описани научни постижения са онези, които включват въздействието на резултатите от бъдещите изследвания из областта на биологията, физиологията и психологията върху човешките същества. Защото само с помощта на науките за живота може да се промени коренно естеството на живота. Науките за материята могат да въздействуват така, че да унищожат живота или да направят изживяването му невъобразимо сложно и трудно, но не се ли използуват от биолозите и психолозите, те не са в състояние да променят с нищо естествените форми и прояви на самия живот. Освобождаването на атомната енергия е забележителна революция в човешката история, но не и (освен ако ние не взривим сами себе си и по този начин сложим край на историята) окончателната и най-разтърсваща революция.

Тази наистина революционна революция трябва да бъде постигната не в заобикалящия ни свят, а в душите и в сърцата на човешките създания. Живеейки в революционно време, маркиз Дьо Сад съвсем естествено е използувал тази теория за революциите, за да осмисли своеобразното си безумство. Робеспиер е постигнал най-лекомисления вид революция — политическата. Ако се задълбаем повече, Бабьоф^[6] е направил опит за икономическа революция. Сад се е смятал за апостол на истински революционната революция — отвъд границите на чистата политика и икономика, — революцията на отделните мъже, жени и деца, чиято плът трябвало отсега нататък да се превърне в обществена сексуална собственост и чиито умове трябвало да се очистят от цялата естествена благопристойност и всички придобити с толкова усилия задръжки на традиционната цивилизация. Между садизма и истинската революционна революция не съществува, разбира се, необходима и неизбежна връзка. Сад е бил луд и осъзнатата повече или по-малко цел на неговата революция са всемирният хаос и разрухата. Хората, които управляват Прекрасния нов свят, може и да не са нормални в абсолютния смисъл на тази дума, но те не са и луди и тяхната цел е не анархията, а обществената устойчивост. И в името на тази устойчивост те извършват със средствата на науката решаващата, индивидуална, истински революционна революция.

Междувременно обаче самите ние се намираме в първия етап на евентуалната предпоследна революция. Нейният следващ етап би могъл да бъде една атомна война и в такъв случай няма да е необходимо да се тревожим за пророчества, свързани с бъдещето. Възможно е обаче да проявим достатъчно здравомислие и ако не спрем изобщо да воюваме, то поне да се държим разумно като нашите предци от осемнадесетия век, Невъобразимите ужаси на Тридесетгодишната война^[7] са дали всъщност урок на човечеството и в продължение на повече от сто години политиците и генералите на Европа съзнателно са се съпротивлявали срещу изкушението да използуват военния си потенциал до границите на разрушението или (поне в преобладаващата част от конфликтите) да продължават да се бият до пълното унищожение на противника. Били са безспорно агресори, жадни за печалби и слава, но са били и консерватори, решени на всяка цена да запазят цял своя свят, и са имали това за постоянна грижа. През последните тридесет години изобщо нямаше консерватори — имаше само леви националрадикали и десни националрадикали. Последният държавник консерватор беше петият Лансдаунски маркиз и когато той написа писмо до „Таймс“ с предложение Първата световна война да бъде приключена с компромис, така както са завършвали повечето от войните през осемнадесети век, редакторът на този консервативен навремето вестник отказа да го публикува. Националрадикалите си правеха каквото си поискат и последствията са известни на всички ни — болшевизъм, фашизъм, инфлация, депресия, Хитлер, Втората световна война, разрухата в Европа и почти всемирен глад.

И ако приемем, че сме способни да се поучим от Хирошима, така както нашите деди са се поучили от Магдебург, тогава можем да се вгледаме напред в един бъдещ период, наистина не на мир, но все пак на ограничена и само частично унищожителна война. Може да се приеме, че през този период атомната енергия ще бъде използвана за промишлени цели. Резултатът съвсем очевидно ще бъде поредица от икономически и социални промени, невиждани по темпове и завършеност, всички съществуващи модели на човешкия живот ще бъдат разрушени и ще трябва да се създадат на бърза ръка нови модели, които да отговарят на противоречащата на човешката природа атомна енергия. Атомният специалист, цял Прокруст^[8] в съвременна премяна, ще приготви ложето, на което ще трябва да легне човечеството, а ако се окаже, че то не му е по мярка — е, тогава толкова по-зле за човечеството. Ще се наложат известни разтегляния или някоя и друга ампутацийка — същите онези разтегляния и ампутации, които се извършват, откакто приложната наука набра темпо и заработи бързо и ефикасно, само че този път те ще са доста по-драстични, отколкото в миналото. Тези далеч не безболезнени операции ще бъдат ръководени от силно централизирани тоталитарни правителства. И това е неизбежно, защото най-вероятно е непосредственото бъдеще да прилича на непосредственото минало, а в непосредственото минало бурните технологически промени, извършващи се в икономика с фабрично производство и население, което в по-голямата си част е лишено от собственост, винаги са създавали опасност от икономически и социален хаос. За да се преодолее хаосът, властта бе централизирана, а правителственият контрол — засилен. Твърде вероятно е всички правителства в света да станат в по-голяма или по-малка степен изцяло тоталитарни още преди овладяването на атомната енергия; а че ще бъдат тоталитарни по време и след периода на овладяването й, изглежда почти сигурно. Само едно всеобхватно народно движение към децентрализация и самоподпомагане може да възпре сегашната тенденция към държавно планиране и контрол. Засега все още няма признаци за появата на такова движение.

Причина, поради която новият тоталитаризъм трябва да прилича на стария, разбира се, не съществува. Правителство, което управлява с помощта на тояги и взводове за екзекуция, принудителен глад, масово хвърляне в затвора и масово изселване, е не само нехуманно (сега вече никого не го е грижа за това), но то е и очевидно непригодно, а в ерата на високо развитата технология непригодността е грях срещу светия дух. Истински пригодна тоталитарна държава ще бъде онази, в която всемогъщата изпълнителна власт на политическите вождове и тяхната армия от управници ръководи население от роби, които не е необходимо да бъдат насилвани, за да се подчиняват, защото те обичат своето робство. В сегашните тоталитарни държави задачата да бъдат накарани хората да заобичат своето робство е възложена на министерствата на пропагандата, на вестникарите и на учителите. Техните методи обаче са все още груби и ненаучни. Самохвалствата на старите йезуити, че ако им бъде възложено обучението на едно дете, те ще могат да гарантират за религиозните убеждения на израсналия от него човек, са плод на самозалъгване. А съвременният педагог е вероятно доста по-некадърен при изграждането на рефлексите у своите питомници, отколкото са били светите отци, възпитавали Волтер. Най-забележителните успехи на пропагандата са постигнати не посредством извършването на нещо, а посредством въздържането от това извършване. Истината е велика, но още по-велико от практическа гледна точка е премълчаването на истината. Като просто заобикалят определени теми и като спускат онова, което господин Чърчил нарича „желязна завеса“, между масите и фактите и доводите, считани от местните политически ръководители за нежелателни, тоталитарните пропагандисти повлияха на светогледа много по-резултатно, отколкото биха повлияли и с най-красноречивите изобличения или с най-неопровержимите логически доказателства. Премълчаването обаче не е достатъчно. Ако се наложи да бъдат избягвани преследването, убиването и другите признаци на социални търкания, тогава положителните страни на пропагандата следва да станат толкова ефективни, колкото и отрицателните. Най-значимите проекти „Манхатън“^[9] за бъдещето представляват мащабни, финансирани от правителството проучвания на онова, което политиците и участвуващите научни работници ще наричат „Проблем за щастието“ — с други думи, проблема да се накарат хората да обикнат своето робство. Без икономическа сигурност любовта към робството вероятно не може да се породи — за по-кратко приемам, че всемогъщата изпълнителна власт и нейните управници ще успеят да разрешат проблема за постоянната сигурност. Със сигурността обаче много бързо се свиква. Постигането й е просто привидна, външна революция. Любовта към робството не може да се породи другояче освен в резултат на дълбока, индивидуална революция в човешките умове и сърца. За да се осъществи тази революция, са ни необходими освен всичко останало и следните открития и изобретения. Първо — значително подобрени методи за внушение — първоначално по пътя на обучението още от детска възраст, а по-късно с помощта на препарати от рода на скополамина^[10]. Второ — цялостно развита наука за индивидуалните качества на хората, която да улеснява правителствените управници да поставят всеки отделен индивид на полагаемото му се в социалната и икономическа йерархия място. (Индивидите с нестандартно мислене са склонни да хранят опасни за обществения строй мисли и да заразяват и другите със своето недоволство.) Трето (тъй като действителността, макар и утопична, е нещо, от което хората доста често искат да избягат за известно време) — необходим е заместител на алкохола и другите наркотици — нещо по-безвредно, но и същевременно осигуряващо повече наслада от джина или хероина. И четвърто (това ще бъде дългосрочен проект, за чието успешно осъществяване ще са потребни поколения тоталитарно ръководство) — разбираема и за глупците евгенична^[11] система, предназначена да стандартизира човешкия продукт и така да улесни задачата на управниците. В „Прекрасният нов свят“ тази стандартизация е тласната до фантастични, макар и вероятно възможни крайности. От техническа и идеологическа гледна точка ние все още сме далеч от бебетата в бутилки и от партидите „Бокановски“ от полуморони^[12]. Но знае ли някой какво би могло да се случи към 600-та година С.Н.Ф.? Междувременно от другите характерни черти на този по-честит и по-устойчив свят — от еквивалентите на сомата и хипнопедията и научната кастова система — ни делят вероятно не повече от три-четири поколения. Пълната свобода на половите отношения в „Прекрасният нов свят“ също не изглежда толкова далечна. В някои американски градове броят на разводите е вече равен на броя на браковете. Няма съмнение, че след някоя и друга година разрешителните за встъпване в брак ще се продават като разрешителните за притежаване на куче — валидни за период от дванадесет месеца, без да има закон, забраняващ подмяната на кучетата или притежаването на повече от едно животно наведнъж. Очевидно в отговор на ограничаването на политическата и икономическата свобода сексуалната свобода нараства. А един диктатор (освен ако не са му необходими пушечно месо или семейства, с които да колонизира незаселени или новозавоювани територии) ще направи много, за да насърчи тази свобода. Заедно със свободата да се бленува под влиянието на опиатите, на киното и на радиото тя ще помогне на поданиците му да се примирят с робството, което е тяхна съдба.

Като се има предвид всичко това. Утопията сякаш е много по-близо до нас, отколкото човек можеше да си представи само преди петнадесет години. Тогава аз я пренесох шестстотин години напред в бъдещето. Днес обаче изглежда напълно възможно този ужас да се стовари върху нас и след по-малко от век. И то ако дотогава успеем да се обуздаем и не се самовзривим. И наистина, освен ако не изберем да децентрализираме и да използуваме приложната наука, но не като цел, за чието постигане човешките същества трябва да бъдат използувани като оръдия, а като начин да се създаде една раса от свободни индивиди, ние имаме само две възможности за избор: или множество национални, милитаризирани тоталитарни режими, които имат за основа ужаса от атомната бомба, а за последица — унищожението на цивилизацията (или ако войната е ограничена — увековечаването на милитаризма), или един всемирен тоталитаризъм, който е породен от социалния хаос, предизвикан от бурното развитие на технологията като цяло и конкретно от атомната революция, и който прераства, притиснат от необходимостта за пригодност и устойчивост, в благоденствуващата тирания на Утопията. „Парата ваша — воля ваша.“^[13]