Кръстан Дянков
Нима това може да се повтори?

Риторичността в горното заглавие е достатъчна гаранция, че разказаното в романа на Хъксли е само един кошмарен спомен, от който светът — преживял го в една или друга степен — се отърсва завинаги. Нарисуван е такава цинична бруталност, той наистина е вече само една анахронична картина, която повече е невъзможно да се вмести в съвременните представи за бъдещето на човечеството. Навремето Томас Мор, Кампанела и Бейкън сътворяваха в известните си съчинения един въображаем, идеален и хармоничен свят, в който човеците най-сетне ще заживеят в безоблачно и вечно съгласие и нравствено равновесие, чисти, усъвършенствувани, идеални, излети сякаш от неръждаемата сплав на мечтите за безконечно съзвучие на стремежите си. Но в началото на миналия век втората съпруга на поета Шели, Мери Улстънкрафт, създаде във вилата на Байрон край Женевското езеро изкуствения човек на Франкенщайн, който накара хората да изтръпнат — появила се беше една прогностика с обратен знак: антиутопията. По-късно Самуел Бътлър написа своя „Едъкин“ (1872), анаграма на „никъде“, за да предскаже с мрачно прорицателство възможното заробване на човека от машината, която сам е създал. Все по същото време Ф. У. Тейлър предписваше максимално повишение на интензивността на труда посредством дълбокото му разделение и свръхтясната специализация на определени трудови движения (да си спомним същата мрачна картина в „Модерни времена“ на Чаплин!). С романите си „Невидимият“ и „Война на световете“ Хърбърт Уелс прозря незатихващия конфликт между интелекта и неговия антипод. Беше именно средата на XIX век, когато В. Ф. Одоевски и Г. П. Данилевски предложиха своите кошмарни варианти на утрешния антиутопичен свят.

Но антиутопията се утвърждава като литературен жанр едва през века, чийто край е вече тъй близо — нашия век, когато развитието на машинното производство и постепенната, но и неограничена механизация на всички контролирани от човека процеси дотам, че да почнат постепенно да се изплъзват от неговата воля, започнаха все по-интензивно да заплашват и нормалното развитие на междучовешките отношения, на социалното равновесие, на надеждите за бъдещето. „Р.У.Р.“ на Карел Чапек, „Ние“ на Евгений Замятин, „Хиляда деветстотин осемдесет и четвърта“ на Джордж Оруел това са само няколко от значителните антиутопични съчинения на нашето време. Сред тях като блестящо, задълбочено и ужасяващо прозрение за бъдещето, което цивилизацията на човека може би сама си създава, е и „Прекрасният нов свят“ (1932) на Олдъс Хъксли. Уж достоверен разказ за един манипулиран, бездушен, идеално подреден по предварителна схема рай, този роман е пророческото виждане на писателя за мястото на естествения човек, „дивака“, незачеван чрез инкубация, в един неестествен свят, в който свободната воля е отдавна умъртвена по генетичен път, а всички дотогавашни човешки разбирания за нравственост — навеки забравени.

Олдъс Хъксли е пряк потомък на Матю Арнолд (1822–1888) — поета, литературния историк и критик, и на Томас Хъксли (1825–1895) — писателя, биолога, прочутия колега на Чарлс Дарвин. Олдъс Ленърд Хъксли (1894–1963) е роден в Годалминг, графство Съри. Получава образованието си в реномираните колежи Итън и Бейлиъл, но тежко заболяване на очите му попречва да вземе докторат. Почти ослепял, до края на живота си той ще носи травмата на изгубеното зрение дори след като то до известна степен се подобрява и това му дава възможност през 1915 г. да завърши Оксфорд. Като журналист от щаба на известното списание „Атенеум“ се занимава с разнообразна литературна дейност, а от 1923 до 1930 г. живее в Италия, където заедно с Д. Х. Лорънс написва няколко романа. През 1934 г. посещава Централна Америка, а от 1937 до края на живота си се установява в САЩ (Калифорния). Писател и поет („Хоровод на смешниците“, „Контрапункт“, „Прекрасният нов свят“, „Сляп в Газа“, „Лебедът умира след много лета“ и др.), блестящ сатирик и критик в областта на литературата, историята, философията, музиката и архитектурата („В полето на страницата“, „Покрай пътя“, „Вулгарността в литературата“, „Музика нощем“, „Текстове и претексти“, „Цели и средства“, „Теми с вариации“, „Времето трябва да спре“ и др.), Хъксли и до днес си остава един от най-представителните автори в новата английска литература.

С „Прекрасният нов свят“ писателят прави любопитен експеримент — да установи накъде ще ни изведе сегашното време, ако светът позволи да го разтърсват и разделят идейни и политически нелепици, каквито в по-голяма или по-малка степен са бележили развитието му от началото на века. Естествено, една книга за бъдещето би могла да има смисъл и стойност единствено ако принуди читателя да се замисли доколко е възможно нейните мрачни „пророчества“ да се сбъднат. Стандартизацията на човешкия „продукт“ (населението се „развъжда“ по установени шаблони и по лабораторен път с помощта на химически въздействия и съответното възпитание), така добре улесняваща задачата на управниците да манипулират хората си, както и тоталитаризмът на властта в романа са доведени до наистина фантастични крайности (нищо че звучат твърде малко вероятно). Общественото предназначение на индивида, който е освободен от грижата за здравето и живота си, е да поддържа системата във вечно равновесие, така че тя никога да не изпитва нито социални, нито политически кризи, да функционира видимо гладко, без сътресенията, характерни за обществата от свободни хора. В унищожаващата безцветност и повърхностна хармония единствените осъдени са ония, които са или запазени като „лош урок“ (Дивакът), или пък в лабораторното им приготовляване е била допусната непростима грешка в дозирането (Бърнард).

Колкото и да ни се внушава, че „благоденствието“ в тоталната си затворена рамка при тези обстоятелства може да донесе на човека мечтаното щастие, тема на „Прекрасният нов свят“ е не толкова напредъкът на науката, а неговото въздействие върху обикновения човешки индивид. Науката и развитието на технологията — иска да внуши Хъксли — трябва да бъдат използувани така, сякаш, или тъкмо защото са създадени за човека, а не сякаш човекът е създаден за тях и е длъжен да се приспособи и да им стане роб. Подобно на Замятин в „Ние“ Хъксли предупреждава докъде би могла да доведе науката в самоцелното си и безконтролно развитие при условията на една глобална свръхдържава, сляпо подчинена на технократичното общество, откъснала се от всякакви нравствени и духовни начала (ония, които винаги са били нейните естествени стимули), държава, в която е настъпила конвергенция на социалните системи и на пръв поглед са унищожени всякакви идеологически и политически различия.

Днес, в условията на един уравновесяващ се и по-стабилен, по-спокоен и най-вече по-мъдър и разумен свят, може би ще трябва да приемем „Прекрасният нов свят“ на Хъксли с неговото послание от предупреждения и мрачни антиутопични прогнози като портрет на един ужасен и безнадеждно остарял свят.