Емил Манов
Пътуване в Уибробия (2)

Глава втора

Авторът и жена му се пробуждат на един пустинен бряг, дето намират странна флора и фауна. Те си построяват сал и проникват във вътрешността на страната. Първите им впечатления от Уибробия.

Под гърба си усетих топъл, влажен пясък и отворих очи. Блясъкът на обедното слънце ме ослепи. Нямах сили да помръдна дори пръстите на ръцете си.

Първата мисъл, която шавна в помътеното ми съзнание, беше мисълта за моята съпруга. Впоследствие аз си обясних това със силното душевно сътресение, преживяно сред вълните на океана. Във всеки случай аз си припомних последната сцена, разиграла се между нас около опашката на локхийда, и ако имах сили, бих подскочил от ужас. Можах само да седна. В момента нямах дори представа как е завършила онази сцена и с отвращение опипах корема си. Слава богу, той беше все така празен и прилепнал към гръбнака ми.

Огледах се вече с известна надежда и о, щастие! Лина лежеше само на няколко метра от мене, цяла-целеничка, и спеше. Малко по-далеч лежаха останките от опашката на локхийда.

Погледнах часовника си, моя славен непромокаем чаровник. Той представляваше комплекс от прибори и стрелки, които показваха всичко, що се отнася до времето и посоките на света, и се самонавиваше автоматически. В момента беше 13,5 часа на 25 юли 1970 година и като съобразих, че на 24 и ние бяхме все още в океана, разбрах, че сме спали близо двадесет и четири часа.

Намирахме се на непознат пустинен бряг. Пред нас се вълнуваше океанът, но отливът бе дръпнал водите му на около километър навътре и това ми обясни как ние с Лина бяхме останали на сухо. Това можеше да се разбира и в прекия, и в преносния смисъл на думата, тъй като наблизо не се забелязваха никакви признаци на човешка цивилизация. Брегът беше песъчлив, осеян със скали и големи камъни, и се простираше в източна и западна посока, докъдето поглед стига.

Когато обърнах гръб на океана и се изправих с лице към сушата, изпаднах в дълбоко униние. На около двеста метра навътре по протежение на целия бряг се издигаше на възбог една отвесна стена от скали, черни и мрачни, покрити на места с грамадни мъхове и лишеи. Върховете на тази черна скална верига се губеха в облаците, а долната й част, на височина до двеста-триста метра, беше съставена от огромни гладки блокове, издялани и подредени сякаш от човешка ръка. Ако не намерехме проход в тази стена, ние бяхме загубени. Откъм океана помощ не можехме да очакваме, тъй като през цялото време на нашето петдневно плаване не бяхме зърнали какъвто и да е кораб.

Вгледах се по-внимателно в местността и унинието ми се смени с изумление. По брега, отсам линията на прилива, растяха купчини трева, а в подножието на скалната верига и редки дървета. Но каква трева и какви дървета, боже мой! Тревата, белезникава и жилава като всяка плажна трева, достигаше три-четири човешки боя, а дърветата, ДОКОЛКОТО можах да преценя, бяха високи средно от двеста и петдесет до триста и повече метра. Сами можете да си представите какви дънери имат такива дървета. Що се отнася до короните им, под всяка от тях можеше да се приюти половин нашенско село.

Разгледах най-близкото дърво. В пукнатините на кората му човек би могъл да се скрие като в хралупа. По клоните му, на стотина метра височина, забелязах да висят плодове, обли и златисти, едри колкото две бели тикви. Отначало ги помислих за някакви екзотични плодове, но миг по-късно разбрах, че са просто гигантски ябълки. Това се потвърждаваше и от формата на листата. Имаше, разбира се, и баобаби, и дървета манго, и палми, но плодове по тях нямаше.

Дявол да го вземе, казах си, ако дърветата в тая страна са такива, то какви ли ще са хората и животните? Този въпрос ме накара да си спомня за гигантския кондор, който бяхме наблюдавали над океана. Едва ли не ми прилоша от едната мисъл, че тоя хищник може пак да се появи.

За щастие, небето беше чисто и птици не се виждаха. Затова пък една от сиво-зелените скали, пръснати по брега, най-неочаквано се размърда… Разбира се, не беше скала, а морска костенурка, голяма колкото тежък танк от Втората световна война. Корубата й можеше да послужи за покрив на една вила от средна величина. Най-напред, съгласно навиците на своята порода, тя показа глава и пак я скри, после протегна ноктестите си нозе, изсъска и тръгна. Съсъкът й напомняше шума на парен котел с отворен клапан. Като стъпваше тромаво и трошеше на ситно камънака под себе си, чудовището се придвижи срещу прилива и навлезе във вълните му.

С мъка дойдох на себе си. Трябваше час по-скоро да се махаме от тая гигантоманска местност. При мащабите на тукашната природа всяка пеперуда или водно конче биха могли да застрашат живота ни. Примъкнах се до жена си и с голям труд я събудих. За тая цел бях принуден да й ударя няколко плесници, в резултат на което тя с мъка отвори очи и още унесена от съня, промълви:

— Жоро, ти ли си?

Нейният въпрос ме хвърли в недоумение. Казах й, че съм Цено, а не Жоро, което пък хвърли в недоумение нея. Но тя бързо се оправи и зададе втория си въпрос:

— Къде сме бе, Цено?

Казах й, че не знам. Тя се разсърди и това я разсъни окончателно. Припомни си какво се бе случило с локхийда и с нас и с немощен глас изрече „мамичко“. С големи усилия можах да сваля спасителните пояси, моя и нейния, след това се надигнах и й помогнах да се изправи на краката си. Хванати един за друг, ние изминахме стотината метра, които ни отделяха от гигантската ябълка, и паднахме без сили под сянката й. Тук бяхме защитени поне от прилива. Лина отново заспа.

Няма защо да казвам, че положението ни беше отчайващо. Бяхме сами на тоя проклет бряг. Нуждаехме се незабавно от храна и вода, инак не бихме могли да изминем дори още сто метра. Бях толкова изтощен, че небето се обръщаше в очите ми и океанът се люлееше от единия до другия край на хоризонта. Реших, че тука ще се мре, и се отпуснах по гръб, както бе сторила жена ми.

Главата ми опря о нещо меко и ароматно. Ако можех, щях да изрева от радост, но се задоволих само с един благодарствен стон: беше половинка от една, грамадна ябълка. Другата половина бе изядена от червей, дебел и дълъг като питон. Пребих червея с един камък, завладях плячката и отхапах от нея. Тя имаше вкуса на нашенската златна пармена.

Парчето, нещо около три кила и четвърт, преполових, преди да си спомня за своята другарка в живота. Все пак преодолях себе си, събудих я и й подадох остатъка… Ах, уважаеми читателю, знам, че би трябвало да постъпя в обратен ред и най-напред да нахраня жена си. Това би било благородно и героично. Но аз обещах вече да се придържам към фактите и ще правя това и занапред, дори с риск да падна в очите ви.

Между това Лина излапа парчето си с невероятна бързина въпреки моите предупреждения, че след нашия продължителен глад може да получи перфорация на чревния тракт. Тя обаче сдъвка и твърдата дебела два пръста кора, отупа ръце и се облиза. И нищо не й стана. Което показва между другото, че нежният пол е много по-жилав, отколкото би желал да изглежда. След това тя пак заспа и аз последвах примера й.

Събудихме се чак на другия ден към обед. Силите ни бяха възстановени отчасти, но гладът и жаждата ни бяха споходили пак. Уви, човек е длъжен да обменя непрекъснато веществата си с околната среда, ако желае да се съхрани и да изпълнява задоволително своите съпружески и други обществени задължения. Инак не би имало икономика и социални проблеми и хората отдавна щяха да бъдат братя помежду си.

Трябваше да подирим вода и храна. Станахме и тръгнахме по брега източно от нашия бивак. След като вървяхме повече от два часа и изминахме около три километра, стори ни се, че чуваме шум от течаща вода. Лина, която едва се държеше на краката си и до тоя момент буквално висеше на десницата ми, хукна напред.

На брега на широката бистра река стигнах десетина минути след нея. Тя бе потопила глава във водата и смучеше, без да си поеме дъх. Същото сторих и аз. След това обаче гладът се обади с двойна сила. Да, но как да го утолим? Отливът беше започнал. Недалеч от нас, из локвите в пясъка се гърчеха водни змии, дебели като охранени прасета и с немислима дължина, пълзяха краби, едри като овце, шаваха морски звезди, морски краставици и други мекотели от същите мащаби. Знаех, че тия животни се ядат, но кой би дръзнал да ги лови тук? Като за подигравка над главите ни се завъртя един врабец. Беше тлъст и едър колкото породиста гъска, тъпкана с царевица, но беше недосегаем. Доста време той пърхаше във въздуха и надаваше оглушителни чирикания, докато отлетя отвъд реката и се изгуби в гигантската трева.

Хрумна ми, че в реката, ако това е нормална река, трябва да се въди риба. Надвесих се над водата с камък в ръка и зачаках. И наистина след половин час можах да улуча една мряна и да я измъкна на брега.

Бяхме спасени. Засега поне. Мряната тежеше около осем килограма и при пестелива консумация би могла да ни стигне за два-три дена. И на двамата с Лина ни потекоха лигите. Събрах малко суха трева и попипах джоба на съдрания си панталон: очилата ми за четене бяха там. Използвах окулярите им вместо лупи, огънят пламна и мряната беше опечена. По-голямата част от нея биде изядена. Остатъка запазихме увит в един грамаден лист от азалия като полуприкосновен запас.

Седнахме щастливи на брега на реката и дори се прегърнахме. Сега вече можехме да помислим за по-нататъшните си действия, без да бъдем шибани непрекъснато от примитивния камшик на инстинкта за самосъхранение.

Първата и най-проста мисъл, която ми дойде, беше, че реката, спасила ни веднъж от глад, ще ни спаси и втори път. Тя изтичаше от един пролом между скалите и аз съобразих, че ако тръгнем нагоре по течението й, ще проникнем във вътрешността на острова — стига това да беше остров наистина. Ние и двамата не се съмнявахме, че там ще намерим ако не хора, то поне храна за известно време.

Скоро обаче се убедихме, че надеждите ни са суетни. След като извървяхме половин километър по брега на реката, трябваше да спрем. Нататък нямаше нито пътека, нито бряг. Реката изтичаше от едно ждрело, образувано от високи отвесни скали, много красиво и съвсем недостъпно.

Върнахме се по обратния път. Лина се залута някъде, а аз седнах на топлия пясък и се загледах във водите на реката без нито една мисъл в главата. Ние бяхме отрязани от света и от всяка надежда.

Тъкмо в тоя миг Лина, която не унива никога, освен ако е гладна или шивачката сбърка новата й рокля, извика зад гърба ми:

— Цено, я виж какво намерих.

И ми подаде находката си. Както и трябва да се очаква, сърцето ми подскочи: находката беше една обувка. Една стара, мокра обувка, очевидно изхвърлена от реката. Подметката й беше изтъркана и полуотпрана, а горнището й бе високо около двадесет сантиметра. Това обаче, което ме порази истински, бе формата на стъпалото й. То беше толкова късо, че нито елин човешки крак не би се напъхал в него, и освен това беше полукръгло; имаше формата на конска подкова или на мъжки ток, обърнат със заднището напред.

Вместо да се замислим над странностите ма тая находка, ние с Лина като всички хора, попаднали в беда, и като всички наивници се прегърнахме и заподскачахме от радост. Щом имаше обувка, дори тя да беше обувка на някой инвалид, имаше, значи, и цивилизация. А щом имаше цивилизация…

— Цено — пресече ме Лина. — Ще срещнем хора, а виж ме на какво приличам.

Тя не приличаше на нищо. Бялата й блузка се бе свила от солената вода и бе порозовяла тъкмо там, дето се намираше сутиенът й. Нейният светлосин панталон, който съгласно маршрута на нашето околосветско пътуване трябваше да смае аборигените на Хонолулу, беше покрит със сиво-кафяви петна и прилепнал по тялото й с недопустима откровеност. Особено изпъкваше онази нейна част, отдето излизат нозете… За своя външен вид няма да говоря, тъй като и най-беглото му описание би шокирало нравственото чувство на читателя.

Това бяха, естествено, дреболии. Целият проблем се заключаваше в друго — да се доберем до хората, които носят обувки. Да, но как?

Седнах на брега на реката и се загледах във водите й. Този път оптимистично. Това много ми помогна, защото успях да доловя нещо странно: реката течеше в обратна посока — тоест не от сушата към океана, както си е редно, а от океана към сушата. Разтърках очи, но тя продължаваше да си тече към пролома… Приливът, разбира се, ударих се аз по челото. Той връщаше речните води към сушата, и то с една значителна скорост. Ах, да имахме лодка или поне един сал, колко лесно бихме преминали онова ждрело!

— Сал можем да си направим — каза Лина, като продължаваше да разглежда с тъга своя погубен тоалет.

— От какво ма? — ядосах се аз. — Да не би от това дърво там?

И посочих една двестаметрова киселица, която можеше да бъде разбита само с реактивна артилерия.

— Ами самолетната опашка?

За първи път в живота си благодарих на провидението, че ме е оженило. Разцелувах жена си, казах й да не се отдалечава от това място и хукнах към нашия предишен бивак.

Този път изминах трите километра за трийсет минути и почти не обърнах внимание на един заек, който изскочи от крайбрежните храсти и за малко не ме смачка като бълха. Заекът беше на ръст колкото индийски слон, но неговата пословична страхливост го накара да се дръпне от пътя ми и да побегне. За всеки случай ускорих бяг и аз, понеже човек, който има зад гърба си такъв заек, е далеч, по-малко храбър от заек, който има зад гърба си някой човек…

Опашката на локхийда се полюшваше върху вълните на прилива. Това ме улесни много — вместо да я мъкна на гръб парче по парче, можех да я влача по водата. Навързах полуразпадналите се плоскости с жилави тревни стебла, влязох във водата и помъкнах товара си по самата граница на прилива. Въпреки това, докато стигна до половината на обречения път, слънцето почна да залязва.

Случи ми се и едно непредвидено произшествие. Как то се бях запъхтял и ми тъмнееше пред очите, внезапно чух шум, произведен сякаш от стотина вятърни мелници, и една огромна сянка закри слънцето. Над главата ми прелиташе оня гигантски кондор или някой негов роднина. Побързах да се гмурна под водата. Показах се отгоре едва когато почнах да се задушавам. Фантастичната птица вече кръжеше над самото било на черната скална верига и миг по-късно се скри зад него, както самолет се скрива в хангара си.

Изтрих си студената пот от челото и помъкнах опашката с удвоени усилия. Стигнах устието на реката по здрач. Издърпах остатъците от опашката на сухо, легнах по гръб и цял час лежах в полусъзнание.

Когато се окопитих, подирих жена си. Нямаше я. Само блузката и сините панталони, изпрани, види се, бяха проснати да се сушат на един голям камък. Извиках, но от гърлото ми не излезе никакъв звук, понеже бях пресипнал. Добре, че в този момент Лина се появи иззад камъка.

Като я видях, аз замръзнах на мястото си. Тя беше в една от своите последни нови рокли, ушити два-три часа преди да напуснем България. Бях запомнил тази рокля, бяла на резедави райета, понеже полите й бяха само две педи над коленете и на моята забележка, че не са достатъчно къси, Лина ми отвърна, че скромността не й позволява да ги скъси повече… Но отде бе намерила тоя тоалет?

Лина се усмихна, хвана ме за ръка и ме отведе зад камъка. Там лежеше разтворен един от нейните куфари с бельо и лятно облекло, напълно здрав, ако не се смята една драскотина на капака му. Всичко вътре беше сухо и непокътнато.

— Приливът, Цено — рече Лина щастлива. — Тъкмо си перях панталона в реката и приливът домъкна куфара просто в краката ми.

— Как тъй?

— Ами че ей тъй. Тя, продавачката, ми казваше, че е непромокаем, а аз не й вярвах… Какъв късмет, а?

Нищо от преживяното до тоя момент не беше ме изумило така, както куфарът, който ни бе последвал от багажника на самолета през океана, та чак дотук.

Но трябваше да се залавям за работа и да построя нашия сал, за да сме готови за утрешния прилив. Два подходящи камъка ми послужиха за чук и тесла, а една голяма мидена черупка — за трион. Помогна ми и джобното ножче, с което никога не се разделях. Скоро останките от опашката бяха превърнати в дъски, които аз навързах една за друга; вместо въжета използвах стебла от гигантската трева наоколо. За кърма ми послужи вертикалната плоскост с нарисуваното на нея звездно знаме.

Спуснахме с Лина сала в реката и го вързахме за един храст, та да не го отвлече течението. Хапнахме от печената мряна и се приготвихме за спане. Лина си облече лека пижама, а аз една нейна фланела, която ми бе отстъпена със свито сърце. Само на краката си нямаше какво да турим, тъй като обувките ни се бяха разпаднали от въздушната струя още при падането ни от самолета.

Нощта не мина без някои приключения. В тъмнината неочаквано ни нападнаха комари, едри колкото нашенска лястовица. Един от тях ме ухапа и на рамото ми се образува подутина колкото гъше яйце, а по ръката ми рукна кръв. Събрах суха трева и запалих огън чрез триене на две трески; малко изсъхнал мъх ми замести праха на. Лина заспа, а аз трябваше да поддържам огъня, защото комарите застрашително бръмчаха над главите ни.

Когато човек няма какво друго да прави, той започва да мисли. Размислих се и аз. Каква беше тая земя, дето ни бе изхвърлил океанът? Как беше възможно да съществуват тези невероятни растения и животни, без човечеството да ги е открило и оползотворило? Или поне без да ги е отбелязало в научните си трудове, преди да ги изтреби? Защото жителите на тая страна, които, ако се съдеше по намерената обувка, бяха разумни същества, не са могли досега да свършат тази работа?

Все въпроси, на които нямах отговор. Дадох си дума във всеки случай непременно да изуча и опиша тукашната природа, а по възможност и да взема образци от нея — разбира се, при условие, че сполучехме с жена ми да се измъкнем от тия места здрави и читави. Тая нощ и през ум не ми мина, че не на тоя гигантомански бряг ни дебнат най-големите опасности…

Слънцето изгря. Комарите изчезнаха някъде. Лина се събуди и като се прозяваше сладко, попита дали съм си починал добре. После си направи сутрешната гимнастика за поддържане на бюста и на коремните мускули.

Докато чакахме да настъпи прилива, решихме да закусим. Потърсихме остатъка от печената мряна, но излезе, че мравките са я изяли заедно с листата, в които я бяхме увили, за да я запазим от тях. Без да навлизам твърде в територията на отлива, дето се гърчеха ония мекотели чудовища, успях да намеря в една локва кръгла десеткилограмова мида. Пъхнах един камък между разтворените й черупки, за да не ги затвори, и я довлякох при огъня. С невероятни усилия, като използвах за лост един стоманен винкел от самолетната опашка, успях да измъкна месестата част на мидата и да я хвърля в жарта.

В това време Лина ахна. Обърнах се, ахнах и аз: между разчекнатите мидени черупки блестеше един бисер, голям колкото моя балканджийски юмрук. Лина го грабна и веднага го пъхна в пазвата си, но той прокъса блузката й. Това не я смути обаче и като го държеше в ръце, тя изтанцува нещо като самба, буги-вуги или друг някакъв дивашки танц. След това го прибра в куфара си. Там аз прибрах и странната стара обувка.

Най-сетне приливът стигна до устието на реката. Насрещното й течение вдигна огромна вълна. Втората вълна беше по-малка и когато речните води тръгнаха равноускорително към ждрелото, ние с жена ми се качихме на сала и го отвързахме.

Повече от два часа и половина плавахме между високите непристъпни скали на ждрелото, а то като че нямаше край. Над нас се синееше тясна слънчева ивица небе, но долу беше хладен полумрак и ние трябваше да се разтриваме един друг, та да се постоплим. От време на време аз оттласквах сала от скалите с един дълъг прът, с който се бях запасил своевременно. Много ме затрудниха честите завои на реката, дето салът ни просто връхлиташе върху скалните стени, но нищо не ни се случи.

След още един час ждрелото се разшири, а скалите от двете му страни се снишиха. В пукнатините им се появиха зелени храсти, хилави борчета и треви с най-обикновени размери. Дори не повярвахме на очите си. А когато над главите ни почнаха да прелитат малки и пъстри екзотични птичета от семейството „Avis aurea“, между които можах да различа и едно облаче колибри, ние с Лина заплакахме и се прегърнахме. Кошмарът беше свършил. Навлизахме в един нормален животински свят… Скоро свърши и ждрелото. Реката се разля в своето естествено русло и течението й стана по-спокойно. Появиха се от двете ни страни ниски зелени хълмове с най-обикновена форма, а след това навлязохме в открита полска местност.

В същност намирахме се сред една съвършено плоска безкрайна равнина, покрита с ниви от сорго, маниока, ечемик, царевица, овес и други житни растения. Повечето от нивите бяха във восъчна зрелост, което ме учуди донякъде, тъй като преваляше месец юли, но аз си спомних, че се намираме в южното полукълбо и че подобни аномалии трябва да се очакват. Тъй или инак старата обувка не беше ни излъгала — ние навлизахме в цивилизована страна, при това с висока култура на земеделието.

Почнахме да търсим с очи хора, но такива не се забелязваха никъде. Затова пък из нивите видяхме да се развяват гриви и да се размахват опашки. Несъмнено там пасяха коне или по-скоро малки кончета, защото класовете на соргото и ечемика почти ги скриваха от погледа ни. Щастливи кончета, рекох си, щом като в тая страна могат да пасат, дето си искат.

В същия момент открих, че салът ни е спрял сред реката и дори се връща назад — очевидно приливът на океана, останал далеч зад нас, бе утихнал. Побързах да насоча сала към десния бряг. След малко той се завъртя в един тих вир под сянката на огромен баобаб. Скочих на брега, поех куфара на Лина, а след това и нея самата и с общи усилия ние вързахме сала за един от корените на баобаба.

Като изправихме гръб, и двамата се стреснахме. Откъм близката ечемична нива към нас идваха двама местни жители. Бяха мъж и жена в шарени блузи и сини джинси. Това толкова ги уеднаквяваше, че само моето опитно око на зоолог можа да различи мъжа от жената. Когато се приближиха, видяхме, че на шията на жената висеше и наниз от малки сребърни хлопатарчета, които издаваха нежен звън при всяка стъпка.

Двамата аборигени се спряха на няколко крачки от нас и известно време ние се разглеждахме взаимно. Забелязал съм, че така постъпват при среща и животните, ако не живеят в една и съща гора или в един и същи двор. Аборигените бяха на ръст като нас с Лина, но имаха малко странен вид. Техните коси, у мъжа червеникави, у жената черни, стигаха до кръста им. Кожата на лицата им беше млечнобяла, като да принадлежаха към индоевропейския клон на човечеството. Но очите им бяха тесни и дръпнати към слепоочията като у монголоидите, устните им, дебели и тъмни, напомняха за африканците, а носът на мъжа, по-слабо изразен у жената, ги приближаваше към семитите или към индианците. Такава смесица на расови белези не бях срещал в нито един учебник по антропология. Стъпалата на обувките им бяха къси и имаха полукръгла форма — досущ като тази на обувката, която бяхме намерили на океанския бряг… Що за хора бяха това, дявол да го вземе?

Изглежда, че за тях ние бяхме не по-малко странни. Те се взираха смаяни в липата ни, оглеждаха ни от Глава до пети, а босите ни нозе им правеха неотразимо впечатление — особено моите, които са четиридесет и пети номер. После се спогледаха и жената каза нещо, което не разбрах. Мъжът отвърна на развален английски: „Невъзможно“. Те не биха посмели да напуснат резервата. Пък и това облекло… Той пристъпи към нас и като оголи едри бели зъби, на които би завидял всеки кон, изцвили приветливо.

Преди да успея да кажа нещо, зад гърба ми се разнесе ответно цвилене и аз се обърнах ужасен:

— Лина!

— Не виждаш ли, че човекът ни поздравява — стрелна ме Лина смразяващо. — Трябва да му се отговори.

Онзи изцвили още веднъж, този път по-тихичко, след това попита какви сме и откъде идваме. Той попита точно така — какви сме, а не кои сме — на своя развален английски език, който, както се разбра по-късно, беше не развален, а доста остарял английски.

Обясних с няколко думи, че сме туристи, претърпели самолетна катастрофа над океана, и че идваме оттам. Той като че не разбра:

— Океана? Какъв океан?

Посочих му нашия сал, а след това и черната скална верига в далечината. Той ме изгледа вторачено и пошепна:

— Импосибъл… Импосибъл, о, Диа^[1]!

И пребледня силно. Не разбрах какво го бе изплашило. Жена му обаче очевидно по-хладнокръвна от него, пристъпи, изцвили усмихнато и каза, че срещата за тях е наистина малко неочаквана и това обяснява донякъде поведението на мъжа й. Сетне ни попита не бихме ли им направили удоволствието да приемем тяхното гостоприемство и да ги придружим до техния град.

— Кой е вашият град, мадам? — попитах, като се надявах да разбера къде се намираме.

— Лахгнег — отвърна жената.

Това име нищо не ми говореше, но човек в края на краищата не може да знае всички градове на света.

— Извинете, а как се нарича тази страна?

— Уибробия.

Това име ми говореше още по-малко от предишното. Дори Лина, която се бе начела на книги, пълни с пътешествия и екзотика, не можа да си спомни страна с такова име.

Време за разсъждения обаче нямахме, понеже мъжът ни покани да ги последваме. Ние тръгнахме след двамата уибробци и веднага се натъкнахме на нова изненада: откъм гърба тия хора изглеждаха още по-чудато, отколкото откъм лицето. Онова, което бяхме взели отначало за дълги до кръста коси, бяха в същност… гриви. Истински конски гриви, каквито аз като момчурляк неведнъж съм разчесвал. Космите им бяха разположени по цялото протежение на гръбнака и се свързваха много добре с косите на главата. А малко по-надолу, под гривите, висяха две разкошни конски опашки — едната червеникава, другата черна.

Реших, че тия оригинални принадлежности не са нищо друго освен перуки, наложени от тукашната мода. В края на краищата малко ли европейци и европейки носят гривите и опашките си на главите? Защо уибробците, както нарекох в ума си тукашните жители, да не ги носят там, дето им е мястото?

— Не е лошо — възторгна се веднага Лина. — Има какво да научим от тези хора.

Аз изръмжах предупредително, макар да си знаех, че рано или късно жена ми ще опита тези украшения.

Като вървяхме след нашите водачи, ние стъпихме на един синор между нивите. Сред зазряващите ечемици се бяха навели стотина уибробци и уибробки и правеха нещо там, а гривите им шаваха от вятъра. Женските опашки по правило бяха по-дълги, почти до земята, докато мъжките бяха подстригани. Стана ми ясно защо от сала ни се бе сторило, че из нивите се движат кончета.

— Цено — побутна ме Лина. — Ами че те ядат от тая трева.

— Това е ечемик, а не трева — отвърнах аз.

— Тогава те ядат ечемик…

Тия уибробци наистина пасяха ечемик. Те го хрупаха заедно с осила и стеблата така сладко и увлечено, че дори не поглеждаха наоколо си. Какво пък, суровоядци се срещат навсякъде. Имам един приятел, син на професор по хистология, който пролетно време излиза всяка сутрин с колата си към Долни Богров, за да закуси млечни зърна от пшеница. Предпочита сорта „452 бис“. През лятото се храни само с плодове и зеленчуци, а зиме отглежда в саксии зелен боб и леща и лапа пера от прораснал кромид. И това никак не му вреди. Както не ми вредят и някои дребни признаци на хронически кретенизъм, благодарение на които много добре напредва в кариерата…

Посъветвах тихичко Лина да не издаваме учудването си от това, което виждаме и чуваме, за да не накърним патриотичните чувства на тукашните жители. По-нататък това правило ни помагаше да запазваме прилични отношения с уибробците — включително и при най-неприлични обстоятелства.

Пресякохме още няколко ниви, дето уибробци пасяха сорго, и излязохме на една широка и блестяща аутострада. Такава аутострада не бяхме виждали нито в Европа, нито в Америка. Тя имаше по осем платна от двете страни, а настилката й като че бе излята от дебело матово стъкло, което, както разбрахме впоследствие, се оказа обикновен уибробски тор, химически преработен и пресован. Всяко платно имаше свойството да измества автоматически вляво превозното средство, щом то надхвърляше определена скорост. Поради това в Уибробия катастрофи не се случват.

В един от апендиксите на аутострадата ни очакваше колата на нашите домакини, също така широка и блестяща. В действителност това не беше автомобил, а неизвестен за нас тип вездеход. Както се убедихме още следващия час, тази машина можеше да се движи по аутострадата със скорост до осемстотин и нещо километра, или четиристотин и деветдесет мили^[2], както се изразиха нашите домакини. Освен това тя беше пригодена да лети във въздуха, да минава водни прегради й да плува под водата, без да губи нищо от скоростта си. Ето защо в Уибробия не се строят мостове и самолети и това спестява огромни средства на държавата. Изобщо, ако се съдеше по тези първи впечатления, намирахме се в страна, която ни показваше бъдещето на световната техника.

Уибробецът ни покани във вездехода. Хвърлих Лининия куфар в багажника зад гърба ни и седнахме. Аборигенът и аборигенката седнаха от двете ни страни, макар вездеходът да имаше още четири седалки за по пет човека. Това ме озадачи, но аз го отдадох на учтивостта на нашите домакини. Преди да потеглим, уибробецът ни се представи:

— Броб Уининим. — И след това посочи жена си. — Нег Уининим.

Изпълнихме церемонията и ние. Уибробците се засмяха и се опитаха да произнесат имената ни на техния староанглийски. Получи се нещо като Ченоу енд Никоулин Драгойефф. Сега пък ние се засмяхме и смехът ни накара да се почувствуваме по-непринудено.

Едно автоматично гребенче, изхвръкнало от специален прибор, среса гривата на Нег под завистливия поглед на Лина. А когато Нег метна дългата си опашка на коленете, жена ми позеленя и ме погледна тъй, като да бях аз виновен, дето си няма опашка. В това време Броб натисна няколко бутона и програмира предстоящото движение на вездехода до най-малките подробности.

Вездеходът полетя по шосето с шеметна бързина. Броб се наведе към един микрофон и каза няколко думи, от които разбрах, че съобщава някому за нашето пристигане. Той често повтаряше названието „грейтполисмен“ и аз го запитах кой е този грейтполисмен. В отговор мистър Броб най-напред ми обърна внимание, че тази дума се произнася с главна буква, а именно — Грейтполисмен^[3]. След това, макар и несвикнал още със староанглийския, разбрах, че Грейтполисмените били нещо като тотални управители на всеки по-голям град заедно с принадлежащата му област; те съчетавали в свое лице длъжностите на уважавани регионални администратори, на любими председатели на Лигата на заднокопитните и на Велики полицаи.

— Визитата на учтивост, която трябва да направите на мистър Ролф, ще отложим за утре или другиден — добави мистър Броб. — Грейтполисменът е на уикенд из нивята, а после ще бъде зает с подготовката на утрешния Парад на уининимите. Помолиха ни да го извините.

Тази задочна любезност на големия сановник веднага ме плени. Що се касае до споменатия парад, помислих си, че на другия ден уибробците имат някакъв празник, съпроводен с неизбежната военна демонстрация. Но, както ще видим, не улучих.

За да поддържам разговор, попитах много ли е развито суровоядството в Уибробия. Боб Уининим не разбра въпроса ми. Когато му обясних какво има пред вид, той продължи да недоумява и каза само, че преди малко сме били свидетели на техния предпразничен файфоклок. Този път аз не го разбрах.

До Лахгнег пътувахме около четири часа. Като умножих това време по скоростта на вездехода, излезе, че сме изминали близо 2260 уибробски мили, което прави повече от 3390 километра^[4]. Разстоянието до Уиброб сити, столицата на Уибробия, било още три пъти по толкова, както ни уведоми мистър Броб Уининим, а самата столица се намирала почти в центъра на страната. Ние с Лина бяхме озадачени — очевидно бяхме попаднали не на остров, а на материк. Мистър Броб потвърди това. Той добави, че материкът носи същото име, Уибробия, и че на територията му се помещава още една държава, наречена Бробдингуйя, със стотина квадратни мили по-голяма от тяхната… Дяволска история! Нито такъв материк, нито подобни държави на географските карти не съществуваха. Ние с жена ми обаче решихме да запазим хладнокръвие, като се надявахме, че по-сетне загадката ще се разкрие от само себе си.

В Лахгнег пристигнахме по тъмно. Градът беше великолепно осветен, но не видяхме почти нищо от него, понеже вездеходът ни се вдигна във въздуха и ние полетяхме над покривите му. Останах с впечатление във всеки случай, че Лахгнег е не по-малък от Лондон или от Калкута.

Кацнахме върху плоската азотеа на една многоетажна сграда. Част от азотеата тутакси хлътна надолу заедно с вездехода ни и след няколко мига се намерихме в един обширен хол. Щом напуснахме машината, тя се прибра сама в един стенен гараж и стената зад нея се затвори. Четири леки кресла се плъзнаха към нас и ние седнахме да си починем от пътя.

Зазвуча музика, тиха и унасяща, макар че нито Броб, нито Нег се докоснаха до какъвто и да било апарат. Броб ни обясни, че те получавали музика според настроението си само при едно мислено пожелание. Това било едно старо изобретение, основаващо се на принципа на телепатичната радиотехника. След това Броб предположи, че навярно сме гладни и желаем да си отдъхнем, което беше самата истина.

Най-напред той ни покани в банята. Извини се, че ваните им не работели поради повреда, но един ултра душ не било лошо нещо, разгеле и те с Нег се нуждаели от освежаване. За наше учудване те влязоха в банята заедно с нас и съвсем непринудено се съблякоха. Посъветваха ни да сторим и ние същото. Ние с Лина се понаежихме, но си спомнихме, че в някои европейски страни цели семейства приятели се къпят заедно, и го сторихме. Стараехме се да не поглеждаме към нашите домакини.

Ултра душът се оказа едно голямо матово кръгло стъкло на тавана на банята. Как действуваше, не мога да кажа. Той просто забръмча тихичко, ние усетихме затопляне и се поизпотихме. Лъхна ме миризма на конска пот. Неволно хвърлих поглед към Броб и Нег, защото миризмата несъмнено идваше от тях. Направи ми впечатление, че те не бяха свалили странните си перуки, и погледнах още веднъж.

Едва не хлъцнах. Перуките им не бяха никакви перуки… Да, драги читателю, това, което бяхме взели за перуки, си бяха естествени конски гриви и опашки, неделими от телата на двамата уибробци — само дето косъмът им беше по-тънък и нежен от обикновения конски косъм. Те растяха по телата на уибробците, както растат по нашите тела коси и мустаци. Още несъвзел се от изненадата, трябваше да констатирам, че голите нозе на Броб и Нег завършваха долу не със стъпала, а с копита. Това обясняваше полукръглата форма на техните обувки. Що се отнася до ръцете им, те имаха само по два пръста и бяха лишени от длан: пръстите им излизаха направо от китката и бяха снабдени с дълги нокти, твърди и остри като кинжали.

Побутнах навреме Лина, която се беше зазяпала в нашите домакини с отворена уста. За честта на Броб и Нег трябва да кажа, че те също поглеждаха към нас, но по-рядко и по-сдържано — това говореше за добро възпитание. Само веднъж-два пъти долових, че подушиха въздуха и не можаха да сдържат една гримаса на отвращение. Престорих се, че не съм забелязал нищо.

След банята Лина облече една вечерна рокля от куфара си, а на мене Броб предложи чиста риза и един свой вечерен костюм. Костюмът беше добре ушит, но ми беше малко тесен и къс и имаше това неудобство, че гърбът му беше снабден с една отвесни продълговата цепка, очевидно за гривата. Панталонът пък имаше отзад кръгла дупка, обрамчена с красив металически обръч… Само обуща за нас не можаха да се намерят по понятни причини и ние си останахме боси.

Отидохме в трапезарията. Всичко тук беше елегантно и светеше от чистота. Вечерята се състоеше от овесена супа без мазнина, ситно нарязани парчета кръмно цвекло, бучки меласа и несварен булгур, поръсен със захар. За питие ни служеше някаква настойка от ароматична трева в кладенчова вода. Ние с Лина нямахме сили дори да се спогледаме: бяхме попаднали, уви, в един вегетариански и безалкохолен свят, твърде непригоден за стомасите ни.

Преди да пристъпим към вечерята, станахме свидетели на малък уибробски религиозен обред. Броб измъкна от джоба си една книжка с жълто-зелени корици, отвори я на определено място и като стана прав, вдигна ръка за тишина. Помислих, че е протестант и ще изпее преди вечеря някой псалм от библията. Вместо това той прочете известен брой необикновено мъдри изречения. Ето някои от тях:

„Светът се състои от земя, вода, въздух и огън. От същото се състои и уибробецът, но без огъня, понеже в противен случай би изгорял.“

„Животът на уибробеца се поддържа чрез храна и отделяне на екскременти. Поемането на храната става посредством устата. След това тя се сдъвква от зъбите и се поглъща.“

„Водата служи за пиене. Водата е течност, но не всяка течност е вода.“

„Здравето е нужно на уибробеца, за да бъде добър войник.“

„Плуването е полезен спорт. От Бробдингуйя ни дели река.“

„Когато те сърби, трябва да се почешеш и ще ти мине. В случай че не ти мине, обади се в полицията. Там ще те почешат.“

Броб прочете с благоговение още десетина изречения, но тях не запомних, пък и още не бях се снабдил с бележник, за да си ги запиша.

Когато привърши четенето и почнахме да се храним, Броб бе любезен да задоволи любопитството ни относно жълто-зелената книжка. Тя била настолна за всеки истински уибробец и съдържала само малка част от мислите и напътствията на техния древен крал Джордж Франсоа Александър Чжао Вилхелм Мохамед ибн Сауд Мванга Чиполини де Торерос XXXI. Този крал бил кралувал най-дълго, т.е. цели две седмици, преди да бъде отровен от сина си Джордж Франсоа и т.н. де Торерос XXXII. Последният в знак на почит към паметта на своя непрежалим татко събрал най-важните му и полезни мисли в няколко дебели тома, адаптация на които се явявала тази малка жълто-зелена книжка. Тя била много полезна и необходима, макар Уибробия отдавна да не е кралство. Ето защо всеки уибробец четял от нея по не що три пъти на ден преди ядене, а понякога и по-често.

Тази подробност на уибробския бит не ме учуди. Както е известно, народите в света все още съществуват само защото се ръководят на всяка стъпка в живота си от наставленията на своите велики мъже и жени.

Нашите домакини ядяха бързо и с голям апетит. Докато ние с Лина още сърбахме овесената супа и се чудехме как да минем към другите блюда, Броб и Нег вече хрупаха десерта си от твърд булгур със захар. Удиви ме здравината на техните едри кътници и още повече това, че на тях им липсваха кучешки зъби. При тоя вид храна впрочем това беше нормално. Също така нормално беше, дето не употребяваха салфетки, а връзваха на гърдите си малки кошнички от слама — там падаха случайно изтърваните зърна: на края те се поглъщаха и по тоя начин се избягваше всякакво пилеене на хранителни материали.

Ние с Лина изядохме и по парче кръмно цвекло и с това приключихме. За да позамажа нашето трапезно поведение и същевременно да направя комплимент на нашите гостоприемници, аз казах, че по отношение на храната те са в по-изгодно и почетно положение, тъй като общите ни прародители маймуните са по начало тревопасни животни. Тук обаче Броб присви очи и много учтиво, но достатъчно твърдо и студено възрази, че техните прапрародители наистина били тревопасни, но били не маймуни, а уининими — същества, напълно достойни и разумни. При това той не си даде труд да ни обясни що за същества са тези уининими. Не го запитах и аз, защото не бях сигурен дали ще му бъде приятно да говори на тази тема.

Деликатно прехвърлих разговора на друга тема, но и тук ме очакваше фиаско. Заинтересувах се къде се намира Уибробският материк, от коя страна на Гринуичкия меридиан. Отговорът беше, че те, уибробците, не са и чу вали за такъв меридиан. Техният материк се намирал от двете страни на Уибробския меридиан, а този последният разделял на две части Уибробския материк. Уибробия, както изглежда, беше величина, която се определя сама от себе си, без да се съотнася с други величини. А когато случайно споменах за Европа, отдето идвахме ние с Лина, и Броб заяви с усмивка, че не бива да вярваме на всичко, което се разправя в митологията, бях принуден да замлъкна.

Добре, че Нег се прозя дискретно и като вирна опашка, каза, че е време за лягане. Ние с жена ми бяхме отведени в нашата спалня. Тук всичко беше на високо естетическо и техническо равнище. Леглото излизаше от стената и се разгъваше автоматично. Една камериерка-компютърка на металически нозе уреждаше събличането и подреждането на леглото. С металически завеси бяха и прозорците, което говореше за обезпечената сигурност и високия морал на уибробския дом.

Когато решихме да се измием преди лягане. Нег, която като добра домакиня следеше да не липсва нещо, ни спря ужасена и ни отстрани от умивалника.

— Оттук се пие вода — рече тя с тон на възпитателка от детска градина. — Ето така…

Тя напълни умивалника със студена вода и като се наведе, почна да смуче и да пръхти. След това направи знак на компютърката и онази домъкна някъде отвън две кофи — едната с вода, другата без. Над празната кофа тя ни поля да се измием. Нег ни пожела лека нощ.

Легнахме се. Бяхме твърде уморени, за да се вълнуваме от каквото и да било.