Емил Манов
Пътуване в Уибробия (1)

Глава първа

Авторът съобщава някои сведения за себе си и за свое то семейство. Причините, които го принуждават да предприеме околосветско пътешествие. Той и жена му претърпяват самолетокрушение и с плуване достигат бреговете на непозната страна.

Аз съм роден в Северозападна България, околия Берковска, село К., където баща ми имаше малко земя. Притежавахме още и две мършави крави, катър, три кози и куче на име Черньо. Едва проходил, аз тръгнах да паса козите и се научих да хвърлям кокали на Черньо. Оттогава именно се привързах страстно към добитъка, без да подозирам колко много ще ми послужи това в живота.

Когато навърших четиринадесет години, баща ми ме прати да се уча в Берковската непълна гимназия, а след това и във Врачанската. Бях трудолюбив, с науките се занимавах прилежно, но до отлична диплома не можах да се добера поради неутолимия ми интерес към родната и чуждестранна фауна. През всяко свободно време, и особено в час по литература, аз четях жадно книги, в които се описваха нравите и обичаите на различни видове животни. Книгата на Брем просто изядох с кориците. Освен това често ходех в гората, за да се запозная с бита и характера на птиците, зайците, мравките, гущерите и други такива. Само вълците, лисиците и отровните влечуги не можах да опозная по-отблизо по причини, които всеки може да разбере. По-късно това неведнъж ме е изправяло пред неочаквани мъчнотии и трудности.

Постъпих във факултета по естествени науки при Софийския университет, но едва ли щях да го завърша, ако не бе дошла навреме революцията. Тя ми донесе стипендия и самочувствието на пълноправен гражданин. Верен на призванието си, аз постъпих учител по зоология и ботаника в една столична гимназия, дето преподавах няколко години. Тъй като пописвах статийки, посветени на охраната на дивеча и рибата, привлякоха ме и като нещатен сътрудник в Софийската зоологическа градина. Малко по-сетне станах щатен, зарязах учителствуването и се отдадох изцяло на любимата си професия.

Живеех скромно и здравословно. Не пушех, не пиех. От болести не страдах, нито от излишни амбиции. За ергенските си нужди отделях умерено количество средства и сили и към четиридесетата си година бях спечелил вече доста бели пари за черни дни, макар такива да не се предвиждаха. Постоянните ми контакти с животните от Зоологическата градина ми помогнаха по-добре да опозная себе си и другите и да си изработя солиден научен подход към житейските проблеми. Това много улесни постъпването ми като младши научен сътрудник в един изследователски институт, но за съжаление не ми попречи да се оженя, нито да предприема околосветското пътешествие, описано в тази книга.

Ожених се на четиридесет и първата си година, а именно на 26 февруари 1967 г. На сватбата ми присъствуваха шефът на нашия институт и неколцина колеги със съпругите си. Чиновникът по бракосъчетанията произнесе напътствено слово № 2, предназначено за младоженци в не първа младост, макар младоженката да имаше право на слово № 1, тъй като навършваше двадесет и шестата си година. Тя обаче тактично не предяви правата си.

Изобщо в първите месеци на нашия брачен живот тя беше красива, умна и скромна жена — едно съчетание на добродетели, твърде рядко в историята на човечеството — и аз страшно се гордеех с късмета си. Единственият й невинен недостатък беше нейното неудържимо влечение към книгите за пътешествия и към приключенските романи. Докато аз разумно ограничавах културните си интереси с всекидневния вестник и с едно-две научни списания, тя бе способна по цели денонощия да се унася в дневниците на Ливингстън или в издирването на безследно изчезналия капитан Лаперуз. Това, разбира се, не беше болка за умирачка, както, казва народът, но изигра почти фатална роля в нашата по-нататъшна съдба.

В началото на третата година от нашия съвместен живот аз намекнах, че не би било зле да подкрепим държавната политика относно прираста на населението. За моя изненада обаче Николина или Лина, както я наричах гальовно, ме погледна с тъжни обвиняващи очи и ме попита дали наистина си въобразявам, че тя, образована жена и съпруга на младши научен сътрудник, ще грабне куфарите и ще тръгне из Европа с ей такъв корем отпред или с пискало в ръцете. Като видя недоумението ми, тя добави, че имала по-добро мнение за моя интелект и че преди да я изведа в чужбина — никакви деца!…

Така възникна първото сериозно недоразумение в нашия щастлив брак. Ще ми влезете в положението, ако ви кажа, че като улегнал човек и заклет домосед аз и досега не мога да разбера за какъв дявол хората пътуват в чужбина. Да си оставиш удобното легло и сутрешното кафе, за да хукнеш да гониш вятъра, да сменяш хотели и климатични пояси и след това да се прибереш с разбита нервна система и изтощена кесия — това наистина е глупаво… И какво в края на краищата ще намериш отвън граничната бариера? Хора като тебе плюс известен брой пейзажи и старини, които преспокойно можеш да разгледаш по снимки и списания, без да прекрачиш прага на стаята си.

Лина обаче не възприе моето гледище. Между мене и моите евентуални потомци продължаваше да стои едно пътуване в чужбина. Ето защо аз размислих и предложих да идем до Белград. А може би дори до Букурещ. Като разбрах, че и това не я трогва, споменах Браила и Турну Мъгуреле. Тя обаче се изсмя в очите ми и попита не без известна ирония дали не съм чувал, че мъжете водят жените си до Париж, Москва, Лондон? Или до Ню Йорк например?

— Виж, това не беше ми дошло на ум — казах аз със свойствената ми сдържана духовитост. — Едно малко околосветско пътуване наистина не би ни навредило…

Бузките на жена ми се зачервиха и тя кимна удовлетворена.

Човек не бива да се шегува необмислено, драги читателю. Моите шеги винаги са ми излизали през носа, в това мога да ви уверя. В момента обаче аз бях доста ядосан и продължих:

— Ама, разбира се… От Лондон можем да прескочим до Ню Йорк, а оттам — до Аляска или до Патагония. После, за по-пряко, можем да минем през Магелановия пролив и да се устремим към Хаваите. Австралия е само на две крачки от тях. Пътем ще се отбием в Джакарта и Сингапур или ще погледаме боксов мач на кенгура в Мелбърн и ето ни в Мадрас…

— Мадрас? Къде е то? — запита Николина.

— О, просто под носа ни — казах аз. — Ще се приберем в България през Иран и Турция. А може и през Червеното море.

— Не може — каза жена ми. — Суец е затворен. Там плават мини.

— Тогава ще заобиколим Африка откъм нос Добра надежда и ще се завърнем през Гибралтар и Дарданелите. Така добре ли е?

Николина само премрежи мечтателно очи и пошепна:

— Знаеш ли, това е идея.

— Кое?

— Това, за околосветското… Но, разбира се, идея! Интелектуална бомба! Представи си колко време и пари ще спестим от едно такова глобално пътешествие, вместо да ходим поотделно до всички тези места и да се връщаме. Нали? Разбира се, трябва да обмислим всичко, да си направим сметката…

В момента не ми даде сърце да я разочаровам. Отложих сериозния разговор за по-благоприятно време и почнах да й доставям цели купища илюстровани списания и пътеводители, с помощта на които човек може да добие съвсем точна представа за гейзерите в Исландия, за бразилските алигатори или за Трафалгар скуер на вечерно осветление. Надявах се по тоя начин да понахраня нейната любознателност, та по-лесно да преглътне горчивия хап на истината.

Но с това само напях масло в огъня. Като се ползваше от доставената й книжнина, жена ми с всеки изминат ден все по-грижливо уточняваше плана на едно прелестно и много икономично околосветско пътуване. Тя така въодушевено четеше, чертаеше на картата и тичаше за справки по туристическите агенции, че в края на краищата виновно наведох глава.

За отстъпление вече и дума не можеше да става. Нещо повече — аз се чувствувах почти престъпник, задето измъчвам една невинна и беззащитна жена, и на самия мене почна да ми се струва странно, че сме още в София, а не на Хаваите. Съдбоносна роля изигра и едно младо семейство от нашия жилищен блок, което идваше вечер на бридж-белот. Това семейство често пътуваше из Европа с колата си и между две раздавания на картите жената много красноречиво описваше светлата бира с кренвирши в Прага, черната бира с кренвирши в Мюнхен, парижките аспержи, италианските пици и супи ди маре, лондонските кървави бифтеци. Мъжът й от своя страна твърдеше, че посредством магазините и кухнята човек най-добре опознавал съответните народи.

— Защо англичаните са владели моретата цели векове — казваше той. — Защото ядат полусурово месо. Ако го ядяха съвсем сурово, щяха и досега да ги владеят… Пътувайте, ви казвам, не ставайте будали.

Аз отговарях хладно, че не обичам полусурово месо, а още по-малко аспержи и пици.

Но вече беше късно. Положението ставаше неудържимо. Лина застрашително отслабна; нощем скимтеше насън и с отчаян глас бълнуваше разни географски названия. Аз станах разсеян и нервен, почнах да отговарям грубо на колегите си и дори на началниците — нещо, което по-преди не беше ми се случвало. В резултат мястото на старши научен сътрудник, на което дълги години бях разчитал, бе заето от един колега, който не мислеше да пътешествува.

Единственото ни спасение беше да тръгваме час по-скоро. Съставихме маршрута: София — Рим — Женева — Париж — Лондон — Ню Йорк — Сан Франциско — Хаваите — Токио — Владивосток — Москва — София. Един великолепен кръг около земното кълбо. Разбира се, за да добием по-пълна представа за кълбото, на всеки континент, според предвижданията на жена ми, трябваше да посетим още по няколко области и градове.

Взех си едногодишен неплатен отпуск под предлог, че имам намерение да обогатя нашата зоология с нови изследвания върху световната фауна, а може би и да прославя нашия институт. Изтеглих всичките си спестявания, продадох бащината си къща на село на един софийски художник, закърпих със заеми неколцина приятели и се сдобих с чужда валута. За последното ми помогнаха директорът на института и приятели от три-четири министерства. Получихме паспорти и визи. И един ден…

Да, един ден, а именно на 5 май 1970 година в десет часа преди пладне, ние с жена ми качихме куфарите си на международен влак Милано — Женева — Париж. Куфарите бяха всичко осем. Три от тях бяха пълни с дрехи, салам и тоалетни принадлежности. Останалите бяха празни: те трябваше на връщане да бъдат напълнени със стоки от световния пазар, както ми съобщи Лина. На границата при Драгоман нашите митничари не обърнаха внимание на пълните куфари, но страшно се заинтересуваха от празните. Те опипаха дъната им, разпориха подплатата и прободоха с ножче дръжката от изкуствена кожа. Като не намериха нищо, спогледаха се и поклатиха глави. Същото сториха и югославските митничари. И в двата случая Лина обясни, че празните куфари са за едни наши приятели в Париж, които ни помолили да ги снабдим със здрави и красиви куфари, каквито там нямало. Митничарите пак се спогледаха и свиха рамене.

Тази куфарна история помрачи донякъде настроението ни още на първата задгранична територия. Уви, тя беше същинска дреболия в сравнение с онова, което ни очакваше по-нататък. Ние не подозирахме тогава, че един ден ще се завърнем в отечеството не само без куфари, а, кажи-речи, и без дрехи на гърба си… Но нека не изпреварваме събитията.

От Белград можахме да видим само гарата. Тя беше толкова древна и красива, колкото и софийската. На гарата продаваха гевреци съвсем като нашенските и Лина бе възхитена от този факт. Според нея това било залог за още по-голямо сближение между двата братски народа. През Загреб и Любляна минахме нощем, та не можахме да разберем дали и там не продават гевреци.

На другия ден стигнахме в Милано и се прехвърлихме на влака за Рим. До тръгването на влака имаше доста време и ние излязохме на улицата пред гарата да се поразходим. Спряхме пред една витринка, дето бяха изложени книжки с картинки и кутии с водни боички. Лина пак се възхити, понеже излезе, че и с италианците имаме нещо общо.

Върнахме се на гарата. Попитах един железничар кога по-точно ще замине влакът ни. Попитахме го на английски, тъй като и двамата с Лина бяхме учили този език и го смятахме почти за универсален. За мое учудване железничарят измърмори нещо неучтиво на италиански и отмина, като плюеше енергично на всички страни. Отде се взе толкова плюнка у тоя човек! Реших, че английският език има свойството да активизира слюнчените жлези на италианците. За всеки случай, щом се качихме на влака, ние с Лина извадихме българо-италиански разговорник и почнахме да го щудираме.

Пристигнахме в Рим. Докато чакахме в рецепцията на едно алберго да ни дадат стая, биде откраднат един от празните ни куфари. Отдадох това на голямата заетост на тукашните крадци: те, изглежда, нямаха време да преглеждат съдържанието на куфарите. Лина каза, че пълни куфари се крадат по-мъчно, понеже са по-тежки, и още на другия ден се зае да напълни празните с покупки.

В Рим престояхме четири дена. Трите от тях използвахме, за да проучим магазините и сергиите. Към края на четвъртия ден наехме един чичероне да ни покаже за половин-един час забележителностите на Вечния град. Взехме такси и от прозорчето му чичеронето ни посочи къде се намират Форо романо, Ватиканът и Вила Боргезе. На връщане спряхме за малко на пиаца Венеция. Чичеронето, един чернокос синьор с жълто палтенце от чортова кожа и с чортови пламъчета в очите, каза, че имало и по-хубави пиаци от тази, но че тази била историческа: ей от оня балкон там едно време Дучето въодушевявал тълпата, а тя ревяла „вива Дуче“ и „маре ностро е ностро“ — ставало дума за същото маре, което сега било „маре американо“.

При тези думи синьорът плю в краката си, а след това и по-далеч. Тия италианци очевидно много обичат да плюят. Аз гледах с известно уважение към историческия балкон. Каквото и да говорим, дори от овчаря се иска умение да поведе след себе си стадо овце — а колко повече се иска от едно дуче? И вместо благодарност на края го обесили с главата надолу! Можеха поне да изчакат, каза чичеронето, като се прозяваше, да си напише мемоарите, защото така пропаднал много ценен опит, от който биха се възползували сегашните и бъдещи ду чета, както и кандидат-дучетата и кандидатите за кандидат-дучета. Нали в историята трябва да има приемственост? Успокоих се едва когато синьорът каза, че „социалното движение“ в Италия вече почнало да хвърля бомби и се канело да запее „Джовинеца“.

Можахме на мръкване да разгледаме и Колизея. Нашият синьор ни уведоми, че някога това било съоръжение за циркови забави, дето гладиатори са се клали за удоволствие на публиката и дето римляните хвърляли християни на лъвовете. По-късно пък християните хвърляли християни, но вече не на лъвовете, което било езически обичай, а на кладите в Кампо ди Фиори, както повелявала любовта към ближния.

В това отношение другите столици по нашия европейски маршрут не ни предложиха кой знае какво разнообразие. В Женева, дето има езеро, банки и паметник на Калвин градината, нас ни запознаха накъсо с калвинизма и неговата борба срещу римската църква. Борбата обаче не пречела на двете църкви да преследват еретиците с еднакъв плам. Така Джордано от Нола, когото женевските протестанти изтървали жив, бил изгорен от римските католици. Малко преди това Мигел Сервет бил изтърван от католиците, но го изгорили протестантите. Нещо повече: докато Сервет бил в ръцете на инквизицията, Калвин я снабдявал със сведения и доказателства за неговата ерес. Така двете враждуващи църкви си помагали братски в богоугодните работи — което не успявала да свърши едната, свършвала го другата. Париж също не бе останал назад и можеше да се гордее с Вартоломеевата нощ, Лондон — с касапницата на Тауер и тъй нататък.

За останалите си впечатления от Европа няма да ви разказвам. Ще кажа само, че като си спомних по-далечното минало на този континент, намерих, че то е достойно за неговото не толкова далечно настояще и на края ние с Лина почнахме да заобикаляме старините му отдалеч, а сегашните забележителности още по-отдалеч.

На 24 юни 1970 година напуснахме Лондон. Качихме се на един „Боинг“, който трябваше да ни отнесе до Ню Йорк. Самолетната скука ни приспа и когато се събудихме няколко часа по-късно, в далечината се показаха купчина небостъргачи и голямо пристанище, а в пристанището — една доста височка статуя. Статуята представляваше жена с факел в ръката. На главата си тя имаше трънен венец, чиито шипове стърчаха на всички страни. Лина обаче ме поправи: шиповете не били шипове, а лъчи и самата статуя била прочутата Статуя на свободата. В нейното подножие се тълпяха корабчета, лодки и хора. Стюардът бе любезен да ни обясни, че част от тези хора са полковници и генерали от американските, европейските, африканските, азиатските, индонезийските, меланезийските и други хунти, дошли да почетат с присъствието си Свободата; нямало представители само на хунтите от Антарктида, понеже там още нямало държави. Останалата публика се състояла от американски негри и индианци, дошли със същата цел. Отблизо, каза стюардът, зрелището на поклонниците било много по-трогателно, отколкото от въздуха.

В Ню Йорк не се задържахме дълго. Още първата вечер недалеч от кръстовището на Петото авеню и 48-ата стрийт двама едри джентълмени ни спряха и ни поиска ха назаем стотина долара. Не можахме да им услужим, понеже отнякъде пристигна полицейска кола и между нея и джентълмените се завърза упорита престрелка с всички видове ръчно оръжие. Когато се прибрахме в хотела, румбоят ни посъветва да се снабдим непременно с автоматични пистолети и вечер да барикадираме добре вратата на стаята си.

Предпочетохме да заминем за Вашингтон, дето се надявахме на по-меки нрави. Разгледахме Белия дом отвън. Портиерът ни каза, че президента го нямало — бил зает с подготовката на предстоящите президентски избори и събирал документация, уличаваща неговия противник в неплащане на данъци, корупция, търпимост спрямо негрите и хомосексуализъм. Противникът му от своя страна поддържал, че той, ниневластвуващият президент, още като дете участвувал в шайката на мафиозите, а баща му бил близък приятел на Ал Капоне.

Спряхме се за малко пред паметника на Вашингтон. Той си мълчеше. След смъртта си великите хора, изглежда, няма какво да кажат.

Продължихме пътя си за Сан Франциско. Там ни лъхна вятърът на Пасифика, но и там не се задържахме дълго. Тъкмо по това време няколко пастори, двама-трима професори и известен брой майки с детски колички правеха митинг против войната във Виетнам. Студентите бяха окупирали университета. Полицията им хвърляше бомби със сълзлив газ, а те по нея — камъни. В паузата между две схватки студентите в знак на протест пееха Интернационала и гълтаха значителни количества марихуана. Наоколо стояха големи групи работници — те жвакаха гумена дъвка и флегматично коментираха гледката, а профсъюзните им босове ги потупваха по раменете. И прочее… Изобщо останах с впечатление, че когато е откривал Америка, Христофор Колумб не е знаел какво прави. Единственото му оправдание е, дето си е мислел, че е открил Индия…

На това място в момента, когато ние с жена ми се готвим да изоставим територията на САЩ и изобщо американския материк, интелигентният читател, чието търпение, предполагам, се е изчерпало, ще ни запита, обладан от благородно възмущение: нима нашите бележки са наистина пътни бележки? Как си позволяваме да претупваме по тоя начин цели два материка, при това най-напредналите и културните в света? Не сме ли едностранчиви и тенденциозни, като се спираме, и то съвсем мимоходом, само на магазините и крадците, на някои стари исторически безобразия и съвременни магарии? Нима друго не сме видели? Пък и струва ли си да пишем за работи, които всеки ден можем да прочетем във вестниците?

Като приемаме смирено упреците на интелигентния читател, ние си позволяваме, на първо място, да му напомним за традициите на нашия роден задграничен пътепис, които желаем да следваме. На второ място, известно е, че всеки вижда, чува и запомня най-добре онова, което отговаря на неговите интереси и наклонности, а аз вече споменах, струва ми се, че по професия съм зоолог и обичам да чета вестници: самото мое светоусещане, така да се каже, е зоовестникарско. И на трето място, още като дете казах веднъж на дядо си, че е много грозен и смешен с тая брадавица под носа, а той се намуси и ми рече, че имам просено зърно в окото: то все ме глождело и ме карало да приказвам глупости и ако не го извадя навреме, нямало да прокопсам. Оттогава аз все го вадя, но не знам дали успявам, пък и отдавна вече не го усещам, понеже окото в края на краищата може да се акомодира като едно просено зърно… Ако тези обяснения задоволяват интелигентния читател, ние ще продължим нашето пътешествие, като го уверим, че и занапред ще се придържаме само към фактите, но че не е по силите ни да излагаме всички факти, за което го молим предварително да ни извини.

И тъй на 20 юли 1970 година, след един спор между мен и жена ми — дали да се отбием до пампасите на Патагония или до Аляска, дето според нея можело да се намерят хубави мечи кожи за пред легло — ние стигнахме до компромис и взехме самолета за Хонолулу. Този път щяхме да пътуваме с „Локхийд 1011“, една великолепна реактивна машина със 154 места за пътници и с 8 души екипаж, включително двете стюардеси, стабилна, удобна и напълно безопасна. Самолетът развиваше 1200 километра в час, а на опашката му личеше звездното знаме на Великата демокрация.

Излетяхме в 8,15 часа сутринта. Времето беше ясно и слънчево, въздухът ухаеше на субтропически растения. Вятърът беше попътен, ост-норд-ост, и ние се надявахме в ранните следобедни часове да кацнем на Хаваите. Това щеше да стане, както каза стюардесата, точно в 14 часа и 6 минути — нито секунда по-рано или по-късно. Господи, рекох си наум, колко далеч е отишъл техническият прогрес на човечеството: там, дето някога платноходният флот е плавал с месеци, за да занесе на диваците маниста, ракия и сифилис, сега щяхме да стигнем само за няколко часа — и то без споменатите дарове, понеже диваците са вече цивилизовани и сами си ги произвеждат. И се почувствувах горд за човечеството.

Стюардесата съобщи освен това, че самолетът е директен, че ще лети на 10 000 метра височина и че сме поверени в опитните ръце на главния пилот кептън Т. С. Стивънсън, който ни пожелава приятно пътуване; този кептън бил ветеран от виетнамската война, командувал там един „Би-52“ и се завърнал въпреки това напълно здрав и читав.

Това ни зарадва. Ние с Лина вече се виждахме по екзотичните улици на Хонолулу и в ушите ни звънтяха хавайски китари. Лина дори си затананика: „Хоно-лу-луу, хоно-лу-лу, хоно-луу-луу, хоно-хоно-лу-луи“ — на мелодията на „Бяла Недо“ и аз се учудих на нейния вкус към фолклора. Настроението ни се повиши още повече, когато двете стюардеси, блондинка и брюнетка, с великолепно аранжирани бедра и минижупи помъкнаха в прохода между креслата една сървис-количка и почнаха да раздават закуски и усмивки. Трите вида джус — доматен, портокалов и манго — бяха чудесни, а закуските имаха прелестния вкус на мариновани дървени трици. Салатата към тях беше артикул на реномираната фирма „Юнайтид Кемикъл Къмпани“ и действуваше много приятно на зрението със свежия си зелен цвят. Също така действуваха и усмивките.

Ние с Лина усилено опитвахме последните постижения на хранителната техника, когато от репродуктора над нас гръмна един плътен мъжествен глас:

— Гут морнинг, лейди енд джентълмен, хау ду ю ду. Говори кептън Стивънсън. Радвам се да ви осведомя, че се намираме над големия океан. Местонахождението на самолета е 81 градуса западна дължина и 23 градуса северна ширина. Летим по границата на Раковия тропик. — Капитанът се разсмя на шегата си, а след това продължи в същия дух: — Един от моторите ни не работи. Да се надяваме, че останалите три няма да последват примера му… Апшу! Тенкю… Апшу.

Т. С. Стивънсън беше хремав, но ние с Лина се спогледахме по други причини. Наоколо обаче пътниците се смееха и ние също се разсмяхме: сетихме се навреме, че „спрелият мотор“ е само една шега в американски стил. Съседът ни, дебел перуански търговец на плодове, потвърди това. Той беше сигурен, че след малко „ще спрат“ един след друг и останалите три мотора. Какво искате от фантазията на един гринго, при това бивш военен?!

Бяхме привършили закуската. По силата на контраста нас с Лина ни завладяха спомени за нашите български пилоти, домати и зелени пиперки — и ние се умилихме до сълзи. Нашият патриотичен екстаз бе споделен от перуанеца. Той ни обясни разнежено какво представлява на вид и вкус фрутсалат от гуава, коросол и авокадо — мммм!…

Навярно и той попресилваше, но що се отнася до американското чувство за хумор, излезе прав. Не бе минал и половин час и русата стюардеса се появи на вратата на пилотската кабина, поклати една-две минути бедрата си и после обяви, че поради повреда в радиоуредбата е принудена да се обърне пряко към пътниците. След това оповести с прозявка, че още един от моторите бил излязъл от строя.

Този път всички се позасмяха само от учтивост. Каквото и да говорим, стюардесата беше красива.

Всичко нататък тръгна по сценариото. Отдолу ни беше синият безкраен океан отгоре ни — безкрайното синьо небе. За да не заспи, Лина се загледа в един криминален комикс, напъхан в джоба на предното кресло. Аз разгърнах някакво модно списание. Изглежда, списанието бе предназначено за нудисти, тъй като в илюстрациите му не забелязах и следа от дрехи. Макар никога да не съм се интересувал от модата, аз се поувлякох в разглеждане на илюстрациите, но Лина, слава богу, не забеляза това. Заплесната в комикса, тя вдигна глава едва когато се появи чернооката стюардеса, за да ни разсмее с известието, че е спрял и третият мотор на самолета.

— Е-е-е! — извикаха всички, а Лина подхвърли, че тия американци са я разочаровали.

Стюардесата обаче, подчинена на сценариото, добави с невъзмутима усмивка, че в момента се намираме над южното полушарие, около Тропика на козирога.

— Над южното? — ухили се нашият съсед перуанецът и апетитно чмокна с дебелите си устни, загледан в краката на брюнетката. — А Хаваите не се ли намират в северното полушарие, мем?

— Намират се — парира го стюардесата и продължи: — От два часа, джентълмен енд лейди, радиовръзката с външния свят е прекъсната. Поради силни магнитни смущения останалите прибори за ориентация не работят. В четвъртия мотор се забелязват обезпокоителни синкопи… Барометърът обаче е в отлично състояние и показва приближаването на един малък ураган. Впрочем в тия ширини това не е рядкост… Кептън Стивънсън ви поздравява и ви моли да наденете спасителните пояси. Ит’с, олрайт?

За да вземем участие в играта, всички надянахме поясите. Само янките от двата пола, убедени от рождение във всемогъществото на техниката, смигнаха на стюардесата и запяха „Янки дудл“, като продължаваха да се надвикват весело и да се замерят с топчета от станиоловите опаковки на „Юнайтид Кемикъл Къмпани“.

Ах, как ни се щеше на всички нас, американци и неамериканци, тая ужасно тъпа история с моторите на локхийда да е също толкова тъпа американска шега! Така ни се щеше, че янките дори не надянаха своите пояси. Но в живота, уви, между желаното и действителното всякога има известна разлика и затова е добре човек да има винаги подръка един спасителен пояс. За зор заман, както казваше дядо ми. Когато тръгваше за дърва в балкана, той туряше в дисагите и един кой знае отде изровен евзалия пищов, макар да нямаше за него ни евзи, ни барут…

Изведнъж янките млъкнаха и впериха очи пред себе си, а жена ми ме прегърна тъй, че усетих маникюра й на врата си. Нашият съсед перуанецът пошепна нещо като „олей“ или „олала“ и се хвана за подлакътниците на креслото си. Чернокосата стюардеса се хвърли към пилотската кабина като към мъжки обятия.

В самолета бе настъпила тишина. Ни рев на мотори, ни глас, ни скърцане на ремъци и седалки. Някой кихна и като че това беше сигнал: самолетът почна да се люшка, да се гмурка и да се възема като ненормален. Той ни тръскаше, както се тръска бутилка с коктейл, за да се размесят по-добре питиетата… Тишината бе грубо нарушена от писъци и вопли, към които ние с Лина побързахме да присъвъкупим и нашите.

Все пак аз не загубих способност за самонаблюдение. Най-напред усетих как стомахът ми се изкачва в гърлото, от което заключих, че „Локхийд 1011“ лети стремглаво към земята. Минута по-късно стигнах до заключението, че поради навлизане в по-плътните слоеве на атмосферата самолетът се е разпаднал на съставните си части, тъй като ние с Лина, все така прегърнати, падахме леко и свободно в пространството. Ние с голяма бързина наближавахме една бяла, ослепително сияеща облачна пелена, която изглеждаше много мека и красива. Край нас се премятаха парчета от локхийда, куфари и човешки фигури, разперили ръце и нозе с надеждата да се хванат за нещо. Наблизо прелетя стюардесата-брюнетка, изнемогваща в обятията на един мъж в яке цвят хаки и с мъжествен белег на дясната буза. Предположих, че това е славният кептън Т. С. Стивънсън, и не се излъгах, понеже чух един храбър вик: „О кей, бойс!“

Други подробности не съм запомнил, за което моля читателят да ме извини. Ние с Лина пробихме две облачни пелени и под нас се разкри в цялата си мрачна красота сиво-белият разбунен океан. Ръчният ми часовник показваше точно 12,22 часа, когато ние се устремихме към нашата гибел…

Спаси ни една щастлива случайност. Казвам щастлива, защото да паднеш от десетина километра височина във водата е все едно да скочиш от покрива на небостъргач на улицата. Такова нещо, изглежда, бе станало с нашите спътници и с екипажа на самолета начело с главния му пилот. В момента обаче, в който ние с Лина се канехме да се ударим в ревящите вълни, нас ни подхвана един силен порив на урагана, вдигна ни на няколко метра, след което сравнително леко ни хвърли във водата. Потънахме надълбоко, но нашите спасителни пояси бързо ни изнесоха на повърхността.

Щом се окопитих, потърсих с поглед Лина. Тя се люшкаше на гребена на съседната вълна, трийсетина метра по-далеч. Беше ни жива, ни умряла, но по-скоро жива, понеже блещеше очи и сърдито викаше нещо, което не можах да чуя поради страшния рев на стихията. Люшкаха се наоколо и други тела, но без признаци на живот. Вълните ме вдигаха и ме спущаха от десетина етажа височина и да се добера до Лина беше много трудно. Нейсе, най-после се добрах. А сега накъде?

Да, накъде — това беше въпросът. Въпрос на живот и смърт, както се е досетил вече интелигентният читател.

Наоколо ни беше безкрайна водна пустиня, безбрежният ревящ Пасифик и нищо друго. Ако се съдеше по съобщенията на стюардесата, последните два часа самолетът бе летял в югозападна посока, а при падането ни ураганът ни бе отнесъл още по-югозападно и вероятно беше да сме пресекли южния тропик. Това значеше, че се намираме някъде далеч на запад от остров Пасха и бурята ни носи в общо направление Австралия или Нова Зеландия, които отстояха от нас, разбира се, на хиляди километри. Реехме се из океана по места, далечни от обичайните морски пътища.

Побиха ме тръпки. При възлизане върху гребена на вълните аз се опитах да се ориентирам, както ни бяха учили някога в казармата, но наоколо нямаше никакъв ориентир. Вода, вода и вода. Погледнах компаса на моя непромокаем и противоударен часовник и можах да установя, че вятърът и едно силно морско течение ни отнасят в посока зюйд-уест-уест, тоест повече западно, отколкото южно. Лина, естествено, плачеше, а аз си помислих, че дълго не ще издържим: ако не ни изядат акулите, ще погинем от глад и жажда. При това спасителните ни пояси след салатата на „Юнайтид Кемикъл Къмпани“ не ми вдъхваха никакво доверие.

Тъкмо си мислех тези работи и нещо твърдо ме удари в гърба. Беше ни настигнал голям къс от опашката на локхийда. Вертикалната плоскост бе под водата и това му придаваше плавателна стабилност. За наше щастие, излезе, че опашката е направена от дъски и шперплат вместо от дуралуминий. Хванахме се за парчето опашка и така намерихме още една опора за живота си. Можехме дори да го възсядаме поред и така да си почиваме.

Пътувахме дълги часове, подхвърляни като тресчици от страшните вълни. През нощта ураганът утихна и на сутринта вълнението намаля. Слънцето възлезе на източния хоризонт. Ние се постоплихме и го благословихме.

Малко по-късно почнахме да го проклинаме. То напичаше все по-силно и ние все по-често трябваше да гмуркаме глави във водата, за да не ни хване дамла. Свалих от гърба си ризата — ние с жена ми бяхме с леки летни дрехи, съобразени с прекрасния климат на Хаваите, — разкъсах я и направих от нея два тюрбана. Поотдъхнахме си. Да, но сега пък се обади най-страшният враг на корабокрушенците, от които ние не се отличавахме по нищо. Първият тревожен сигнал дойде от жена ми.

— Цено, пие ми се кока-кола — каза тя с виновни очи.

И на мене ми се пиеше. И кока-кола, и доматен джус от хладилника, и дори боза. А най-вече обикновена прясна вода. Да, но какво можех да направя аз? Около нас беше океан от вода, но тя не се пиеше; под нас плуваха безброй риби, но те бяха неуловими. Опитах се да отвлека мислите на жена си от кока-колата, като й разправих няколко забавни истории за животни. Тя ме изслуша и заяви:

— Цено, пие ми се. И съм гладна…

Цели пет денонощия прекарахме ние из просторите на Южния Пасифик, носени от силното течение все на запад-югозапад. Да разказвам за всички перипетии на това плаване и за всичките ни мъки няма смисъл — едва ли някой би ни разбрал. Затова ще отбележа само две събития.

Първото дойде на четвъртия ден привечер. Устните ни бяха напукани и изранени от жажда и от солената вода, виеше ни се свят — силите ни бяха към края. Вече си мислех, че една бърза смърт е за предпочитане пред бавната агония, когато в залеза, който биеше в очите ни, се появи някаква черна точка. Беше птица. Отначало ми се стори, че е чайка. Но птицата се приближаваше с голяма бързина и нарастваше с всяка секунда — най-напред до размерите на орел, после до тези на албатрос или американски кондор. А когато прелетя на около половин километър от нас, помислих, че халюцинирам.

Беше наистина орел или кондор, но какъв, божичко! По-голям от самолет за триста пътници с тая разлика, че крилата му бяха поне два пъти по-дълги и широки. Мощният му закривен клюн, вероятно триметров, би могъл да захапе и вдигне във въздуха един тон месо или едно бунгало заедно с обитателите му. Сигурен бях, че е няколко пъти по-голям от птицата, която някога бе спасила Синдбад Мореплавателя.

Разбира се, не повярвах на очите си. Писъците на жена ми обаче ме убедиха, че не бълнувам. Или — че бълнуваме и двамата по един и същи начин… Гигантският кондор отлетя, без да ни забележи, но ние почувствувахме как вълнението се усили от вятъра, произведен от крилата му. Значи, не бълнувахме?

Постепенно се успокоихме. Нещо повече, една надежда шавна в душата ми. Дето има птици, трябва да има и земя, суша, спасение… Казах това на жена си, за да й вдъхна кураж, и добавих, че ако ни стигнат силите, положително ще се доберем до твърда земя, понеже кондорът дойде оттам, накъдето ни носеше течението. Моето желание да я ободря обаче едва не ми струва живота.

Лина беше станала само кожа и кости и аз не вярвах, че ще издържи още едно денонощие. Докато й говорех, в погледа й се появи някакъв странен блясък. Тя не откъсваше от мене пламтящите си безумни очи. После облиза устни и почна да прави усилия да се доближи до мене, като заобикаляше опашката на локхийда, за която се държахме и двамата. Потреперах. Ужасното предположение се затвърди в мозъка ми, когато дочух и едно тихо, но много убедително ръмжене…

Честна дума, никога не съм се чувствувал толкова вкусен. Помъчих се да се отдалеча от нея, а тя протягаше ръка да ме докопа, като мляскаше и преглъщаше. В следващия миг нещо стана и с мене. Една ужасна ответна мисъл ме овладя и аз се спрях да я дочакам. Последното, което съм запомнил, беше, че и двамата се опитвахме да се покачим върху нашия импровизиран сал, за да вземем навярно по-изгодна позиция, но дрехите или по-скоро дрипите ни се закачиха и омотаха в нацепените дъски.

Това, изглежда, бе изчерпало силите ни и ние бяхме припаднали от изтощение.

Дойдохме в съзнание едва на другия ден.