Джанет Еванович
Десетте Божи заповеди (8)

Глава 8

Вече бях ужасно закъсняла, така че отворих запъхтяно входната врата, отидох бързо до пощенските кутии в другия край на фоайето, завъртях шифъра на моята и взех пощата. Сметка за телефона, всякакъв рекламен боклук и плик от „Рейнджмън Ентърпрайзис“. Любопитството надделя над желанието ми да съм точна, така че отворих плика веднага. „Рейнджмън Ентърпрайзис“ е Рикардо Карлос Маносо. По-известен като Рейнджъра. В бизнеса популярен като Рейнджмън.

Бе чек от счетоводителката, с който се заплащаше трудът ми за изпълнението на двете задачи, в които се провалих. За миг се почувствувах гузна, но това не продължи дълго. Точно сега нямах време да се чувствам виновна.

Отидох на бегом до горния етаж и взех един душ за нула време. Сетне се заех с външността си. Косата ми трябваше да изглежда мека и вълниста. Ноктите ми се нуждаеха от лак, подобен на естествен скреж, а на миглите ми им трябваше подсилване. Облякох тясната черна рокля, застанах пред огледалото и реших, че изглеждам страхотно.

Прехвърлих няколко неща в малка чантичка от черни мъниста, сложих си две обици от продълговати изкуствени диаманти и нахлузих на пръста си пръстена, който вървеше с тях, също от изкуствен диамант.

Апартаментът ми е разположен откъм паркинга, а прозорецът на спалнята ми гледа към старомодна пожарна стълба. В по-модерните сгради вместо пожарни стълби има балкони. Там обаче наемите са с двадесет и пет долара месечно повече, така че нямам нищо против пожарната стълба.

Единственият проблем с тази стълба е, че хората могат не само да слизат, но и да се качват по нея. Сега, след като пуснаха Рамирес на свобода, започнах да проверявам по четиринадесет пъти на ден дали прозорецът на спалнята ми е затворен. А когато излизам, не само затварям прозореца, но и дърпам пердето, за да мога веднага при влизане в стаята да забележа дали някой не е разбил стъклото.

Отидох до кухнята, за да си взема довиждане с Рекс. Оставих му зърно грах и му казах да не се тревожи, ако закъснея. Той ме погледна за миг и след това отнесе граховото зърно в консервената си кутия.

— Не ме гледай така! — казах му. — Няма да спя с него!

След това отново огледах дрехите си. Разголен врат и примамливо къса пола. Кого заблуждавах? Морели нямаше да изгуби никакво време, за да ме освободи от тези дрехи. Щяхме да извадим късмет, ако въобще ни останеше време да отидем на сватбата. Това ли исках в действителност? Дявол да го вземе, не знаех какво всъщност исках.

Върнах се в спалнята, с два ритника се освободих от обувките с високи токове и се измъкнах от черната рокля. След това пробвах последователно костюм с мек цвят, червена плетена рокля, коктейлна рокля с цвят на кайсия и сив копринен костюм. Сетне се порових още малко в гардероба си и открих подходящо облекло. Дълга рокля с меки цветове, с щамповани по нея рози и не прилепваща. Е, не бе така възбуждаща като прилепналите черни дрехи, но пак бе сексапилна, макар и по един старовремски романтичен начин. Смених чорапогащника, свалих обиците, навлякох роклята, пъхнах краката си в обувки с ниски токове и прехвърлих съдържанието на черната чантичка в друга.

Тъкмо бях закопчала последното копче на роклята, когато се позвъни. Сграбчих един пуловер и се устремих към вратата. Отворих я и не видях никого.

— Погледни надолу.

Беше Ранди Бригс.

— Ти защо не си в затвора?

— Защото ме пуснаха под гаранция — каза той. — За втори път. Благодарение на теб сега съм бездомен.

— Пак ли ще ми излизаш с някакви номера?

— Ти разби вратата ми и докато бях в затвора, са ми обрали апартамента. Влезли и отнесли всичко, което може да се отнесе, а след това запалили дивана. Сега, докато го ремонтират, няма къде да живея. Когато братовчед ти ми оформи гаранцията, каза, че трябва да разполагам с адрес. Ето ме тук.

— Вини ли те изпрати при мен?

— Да. Не си ли го заслужаваш? Няма ли да ми помогнеш? Много съм натоварен.

Подадох глава от вратата. До стената Бригс бе подпрял два големи куфара.

— Няма да живееш тук! — казах му. — Трябва да си ненормален, за да допуснеш дори за миг, че ще ти позволя да живееш тук.

— Виж, малката, това и аз не го желая. И повярвай ми, ще се махна оттук при първа възможност. — След това профуча покрай мен с единия куфар. — Къде е спалнята ми?

— Ти нямаш спалня тук — казах му. — В този апартамент има само една спалня и тя е моя.

— Боже… Я ми кажи кога си се чукала за последен път? Трябва да се поразтовариш малко. — Междувременно хвана и втория куфар.

— Стоп! — казах и блокирах вратата. — Няма да живееш тук. Няма да те пусна даже и за миг тук.

— Според договора за освобождаване под гаранция трябва да ме пуснеш. Обади се на оня тип с муцуна като на плъх, братовчед ти, и го попитай дали не е така. Какво, пак ли искаш да наруша договора? Пак ли искаш да ти се налага да ме ловиш?

Не се отместих.

— Виж какво, ще остана при теб само няколко дни. Докато сложат нов мокет и нова врата. Отгоре на всичко, чака ме много работа и има опасност заради теб да не я предам в срок.

— Нямам абсолютно никакво желание да споря с теб. Тъкмо излизах и е изключено да те оставя сам в апартамента си.

Той наведе глава и се промуши покрай мен.

— Хич не се тревожи. Нямам никакво желание да ти крада сребърните прибори. Трябва ми само работно място. — Той отвори единия куфар, измъкна портативен компютър и го сложи на малката масичка.

Дявол да го вземе!

Намерих Вини у тях и викнах:

— Какво си казал на Бригс?

— Трябваше да го настаня някъде, та реших, че ако го изпратя при теб, ще ти е по-лесно да не го изпущаш от око.

— Ти с всичкия си ли си?

— Човекът ще остане у вас само няколко дни, докато му оправят вратата. За твое сведение, тази врата ми създаде доста неприятности. Ти буквално си я разрушила.

— Няма да ставам бавачка на непесета.

— Той е съвсем безобиден дребосък. Освен това ме заплаши с граждански иск. И ако рече да упорства, работата ще стане дебела. Особено за теб. Ти буквално си го потрошила от бой. Виж какво, много съм зает. Гледай там да го поуспокоиш. — И затвори телефона.

Бригс вече се бе настанил на дивана и се занимаваше с компютъра. Бе много забавен с тези свои малки крачета. Приличаше на голяма смешна кукла с наранено лице. Върху разбития му нос имаше лепенка, а едното му око бе почерняло. Не ми се вярваше да успее да ме осъди за телесни повреди, но не ми се щеше да проверявам.

— Пристигаш в много неудобно време — казах му. — Имам среща с приятел.

— Чудесно. Навярно това е велико събитие в твоя живот. Между нас казано, роклята ти хич не я бива.

— На мен пък много си ми харесва. Романтична е.

— Мъжете не харесват романтичните дрехи, момиче. Мъжете обичат сексапилните дрехи. Да са къси и прилепнали. Нещо, по което да ти направи удоволствие да плъзнеш ръка. Не твърдя, че аз разсъждавам така. Казвам ти само какво предпочитат мъжете.

Чух да се отваря вратата на асансьора. Трябваше да е Морели. Взех си пуловера и чантата и се затичах към вратата.

— Не пипай нищо — казах на Бригс. — Като се върна, ще направя оглед на апартамента, и държа да го заваря точно такъв, какъвто го оставих.

— Аз си лягам рано, така че гледай да не вдигаш много шум, ако закъснееш. Като ти гледам дрехите, едва ли ще прекараш нощта при приятеля си.

Посрещнах Морели в антрето.

— Да… — огледа ме Морели. — Изглеждаш красиво, но очаквах нещо по-друго.

Не можех да кажа същото за него. Изглеждаше точно така, както очаквах. Бе прелъстителен. Тъмносив копринен габардинен костюм с калифорнийска кройка. Френско синя риза. Вратовръзка с убити цветове. Черни италиански мокасини.

— Защо? Ти какво очакваше?

— Очаквах по-високи токове, по-къса пола, по-разголени гърди.

Проклетият Бригс бе познал.

— Бях си приготвила други дрехи, обаче на тях отиваше само една малка чантичка, която не можеше да побере мобифона и пейджъра ми.

— Отиваме на сватба. Там не ти трябват мобифон и пейджър — каза Морели.

— Самият ти имаш пейджър, защипан за колана.

— Защото съм дежурен. Наближава завършекът на акция, който не искам да пропусна. Работя в екип с две момчета от данъчната служба, пред които изглеждам като бойскаут.

— Мръсна работа ли е?

— По-скоро смахната.

— Аз пък днес извадих късмет с дядо Фред. Открих една жена, която го е видяла да разговаря с човек с костюм. След това двамата се качили в колата на човека и отпътували.

— Добре ще е да съобщиш това на Арни Мот — каза Морели. — Едва ли ще искаш да те обвинят в укриване на информация за възможно отвличане и убийство.

Малкият паркинг на църквата „Възнесение Христово“ вече бе препълнен. Морели паркира на пряка и половина от черквата и каза с въздишка:

— Защо ли ми трябваше да обещавам, че ще дойда? Можех да се оправдая със служебна заетост.

— Защо? Сватбите разведряват.

— Сватбите направо те изцеждат.

— Защо не обичаш сватбите?

— Защото ми се налага да разговарям с роднините си.

— Добре. Тук си прав. От какво друго се боиш?

— Цяла година не съм стъпвал в църквата. Кюрето ще ме изпрати направо в пъкъла.

— Там може би ще срещнеш Фред. И той май много не ходеше на църква.

— Отгоре на всичко трябва да обличам костюм и вратовръзка. Досущ като чичо си Мани.

Чичо му Мани се занимаваше със строителен надзор. Надзорът му се изразяваше в това, че имаше грижата на обектите да няма необясними пожари по време на строежа.

— Съвсем не приличаш на чичо си Мани — казах. — Изглеждаш много секси. — Докоснах крака му. — Костюмът ти е чудесен.

Очите му се навлажниха.

— Наистина ли мислиш така? Защо пък не зарежем тази сватба. Ще се явим чак на бракосъчетанието.

— Дотогава има цял час. Как ще го запълним?

Той протегна ръка към седалката ми и започна да навива една от къдриците ми около пръста си.

— Не! — казах, като се постарах реакцията ми да изглежда искрена.

— Защо да не го направим в джипа? Никога не сме го правили в джип.

Морели караше джип „Тойота“ 4х4. Бе красив, но не можеше да замени креват. Отгоре на всичко щях да си разваля прическата. Да не говорим, че се боях да не би Бънчи да ни наблюдава отнякъде.

— По-добре не — отвърнах.

Той доближи устни до ухото ми и ми каза някои от нещата, които би искал да направи с мен. През стомаха ми премина гореща вълна. Да не би пък да не бе по-добре да размисля? Всички тези неща много ми харесваха. Наистина много.

Автомобил, дълъг цял километър, паркира зад нас.

— Дявол да го вземе, това са чичо Доминик и леля Роза — каза Морели.

— Не знаех, че имаш чичо с такова име.

— Той е от щата Ню Йорк. Занимава се с търговия на дребно — каза Морели, докато отваряше вратата. — По-добре не го разпитвай как върви бизнесът.

Леля Роза вече бе слязла от колата и тичаше към нас.

— Та това е малкият Джо! — изписка тя. — Дай да ти се порадвам! Виж, Доминик, това е малкият Джо!

Доминик се приближи с бавни крачки и кимна на Джо.

— Отдавна не сме се виждали.

Джо ме представи.

— Чух, че си имаш приятелка — каза Роза на Джо, докато ме разглеждаше. — Време ти е да се задомиш. Да зарадваш майка си с още внучета.

— И това ще стане някой ден — каза Джо.

— Джо, няма да ставаш по-млад. Още малко и може да стане късно за това.

— За един Морели никога не е късно — отвърна Джо.

Доминик се престори, че се кани да плесне Джо.

— Голям умник си.

В квартал Бърг не са много местата, достатъчно големи, за да поберат италианска сватба. За сватбата на Джули Морели бе ангажиран задният салон на „Анджио“. Там можеха да се съберат двеста и петдесет души. Бе почти пълен, когато пристигнахме с Джо.

— А твоята сватба кога ще бъде? — Въпросът бе зададен на Джо от леля му Лорета, широко усмихната и със закачка с погледа. Заплаши го шеговито с пръст. — Кога ще превърнеш това клето създание в почтена жена? Майра, ела тук. Джо е тук с приятелката си.

— Роклята ви е много красива — каза Майра, докато ме оглеждаше. — Толкова е приятно в наше време да срещнеш скромна млада жена.

Прекрасно. Цял живот бях мечтала да бъда скромна млада жена.

— Донеси ми някакво питие — казах на Джо. — Желателно с цианкалий.

Зърнах Тери Гилмън. Съвсем не бе скромно облечена. Роклята й бе златиста, къса и прилепнала. Къде ли бе успяла да скрие пистолета си? Обърна се към нас, погледна Джо и му изпрати въздушна целувка.

Джо реагира със сдържана усмивка и кимане. Ако бе реагирал с нещо повече, щях да го намушкам с някой от ножовете за мазане на масло.

— Какво прави тук Тери? — попитах го.

— Братовчедка е на младоженеца.

Тълпата някак си затихна. За миг настъпи пълно мълчание, а сетне разговорите се възобновиха. Като тих шепот, който след малко премина в бучене.

— Защо притихнаха? — попитах Джо.

— Защото пристигна баба Бела. Смълчаването на гостите бе нейна заслуга.

Погледнах към вратата и я видях. Да, тя бе там. Бела, бабата на Джо. Бе дребна жена с бяла коса и пронизващ ястребов поглед. Беше облечена в черно и повече й отиваше да е в Сицилия, да дои кози и да превръща живота на снахите си в ад. Според някои Бела бе магьосница. Според други изкуфяла. И вторите обаче се бояха да предизвикат гнева й.

Бела сканира салона с поглед и ме забеляза.

— Ей ти — посочи ме тя с костеливия си пръст. — Ела тук.

— Боже мой! — пошепнах на Джо. — Сега какво да правя?

— Просто не й позволявай да остане с усещането, че се боиш от нея, и всичко ще е наред — каза Джо и ме поведе през тълпата, като притискаше ръка на гърба ми.

— Тази си я спомням — каза Бела на Джо. — Това е жената, с която сега спиш.

— Ами всъщност… — започнах аз.

Джо ме целуна по врата.

— Старая се.

— Виждам бебета — каза Бела. — Ще ми родиш нови правнучета. Тези неща ги знам. Мога да те урочасам. — Потупа ме по корема. — За тази нощ си готова. Тази нощ е подходяща.

Обърнах поглед към Джо.

— Не се безпокой — каза той. — Защитен съм от уроки. Освен това уроки няма.

— Няма ли? — каза Бела. — Урочасах Рей Барколовски и всичките му зъби изпадаха.

Джо погледна ухилено баба си.

— Рей Барколовски страдаше от пародонтоза.

Бела поклати глава и каза:

— Днешните млади в нищо не вярват. — Хвана ме за ръката и ме помъкна със себе си. — Ела с мен. Трябва да ти представя семейството.

Отново се обърнах към Джо.

— Помогни ми!

— Пълнолетна си — отвърна Джо. — Много се нуждая от едно питие. От едно голямо питие.

— Това е Луис, братовчед на Джо — каза баба Бела. — Луис слага рога на жена си.

Луис приличаше на тридесетгодишен бухнал бял хляб. Мек и закръглен. В момента се тъпчеше с хапки. До него бе застанала дребна жена с матова кожа. От начина, по който го гледаше, останах с чувството, че са женени.

— Я, баба Бела! — успя да изкряка той с уста, пълна с кюфтенца от раци. — Никога не бих…

— Млъкни — каза му бабата. — Не се опитвай да ме лъжеш, че ще те урочасам.

Луис се опита да преглътне и се хвана за гърлото. Лицето му първо почервеня, а после придоби лилав цвят. Започна да маха с ръце.

— Задави се! — казах.

Баба Бела докосна окото си с пръст и се усмихна като злата вещица от „Вълшебника от Оз“.

Ударих силно Луис с юмрук между плешките и кюфтенцето изскочи от устата му.

— Ако още веднъж изневериш на жена си, следващия път ще те убия — каза му баба Бела. После се обърна към мен.

— За мъжете от рода Морели трябва да знаеш едно: нищо не трябва да им се разминава безнаказано.

Дойде Джо, подаде ми чаша и попита:

— Как е?

— Всичко е наред. Баба Бела урочаса Луис. — Отпих една глътка. — Това шампанско ли е?

— Да. Не можах да ти намеря цианкалий.

Към осем вечерта келнерките започнаха да разтребват масите, оркестърът продължи да свири, а италианските дами останаха да танцуват сами на дансинга. Между масите тичаха пищящи и смеещи се деца. Повечето гости се бяха преместили до бара. Мъжете от рода Морели пушеха пури и разговаряха.

Джо Морели, пренебрегнал ритуала с пурите, се беше изтегнал в едно кресло и изучаваше с поглед копчетата на роклята ми.

— Сега бихме могли да се измъкнем, без никой да забележи.

— Ще ни забележи баба ти Бела. Не е престанала да гледа насам. Току-виж решила пак да урочаса някого.

— Аз съм любимият й внук, така че за мен не съществува такава опасност — каза Морели.

— Значи не те е страх от нея?

— Страх ме е само от теб — каза Морели. — Искаш ли да танцуваме?

— Та ти танцуваш ли?

— Когато е необходимо — да.

Бе седнал близо до мен и коленете ни се докосваха. Приведе се, пое ръката ми и целуна дланта ми. Почувствах как всичките ми кости се размекват и започват да се втечняват.

Дочу се тракането на остри като ножове токчета и с периферното си зрение забелязах нещо златисто.

— Преча ли на някого? — попита Тери Гилмън с усмивка от лъскаво червило и хищни и съвършени бели зъби.

— Привет, Тери — каза Джо. — Какво има?

— Франки Русо буйства в мъжката тоалетна. Жена му си била хапнала картофена салата от вилицата на Хектор Сантяго.

— И какво искаш? Да поговоря с него?

— Или да поговориш, или да го застреляш. Тук само ти имаш законно право на това. Страхотна дандания е вдигнал.

Морели целуна още веднъж ръката ми и каза:

— Почакай ме тук.

Тръгнаха заедно и за миг се усъмних, че отиват именно в мъжката тоалетна. „Не бъди глупава — рекох си. — Джо вече не е такъв.“

Минаха пет минути и усетих, че започва да ми се повишава кръвното. Започнах даже да чувам странни звуци, идващи отдалеч. След миг внезапно осъзнах, че звукът идва съвсем отблизо. Звънеше мобифонът в чантата ми.

Обаждаше се Санди.

— Тук е! — каза тя бързо. — Изведох кучето, надникнах в прозореца на семейство Рузик и го видях! Седеше и гледаше телевизия. Лесно го забелязах, защото лампите бяха запалени, а госпожа Рузик никога не спуска щорите.

Благодарих й и набрах номера на Рейнджъра. Никой не отговори, така че оставих съобщение. Позвъних и на телефона в автомобила и на мобифона. И там нямаше отговор. Потърсих го на пейджъра и оставих номера на мобифона си. Барабаних с пръсти по масата цели пет минути, докато чаках отговор. Никой не се обади. И Джо не се появи. Имах чувството, че косата ми започва да дими.

Домът на Рузик се намираше само на три преки. Исках да се заема веднага с работа, но не ми се щеше да оставя Джо с впечатлението, че съм го зарязала. „Няма проблеми — рекох си, — просто трябва да го потърся. Той е в мъжката тоалетна.“ Само дето го нямаше в мъжката тоалетна. В мъжката тоалетна нямаше никого. Попитах няколко души дали могат да ми помогнат да намеря Джо. Не можеха. Никой не знаеше къде мога да намеря Джо. И Рейнджъра не се обаждаше.

От ушите ми започна да излиза пара. Ако това продължеше, дали нямаше да засвистя като чайник? Тази гледка нямаше ли да бъде смущаваща?

Добре, ще му оставя бележка. Имах химикалка, но не и хартия, така че използвах една салфетка. „Веднага се връщам — написах. — Трябва да намеря един НПС, търсен от Рейнджъра.“ Оставих салфетката до чашата на Джо и излязох.

Изминах трите преки почти на бегом и се озовах при къщата на Рузик. Точно така, Алфонс си бе там, голям и съвсем реален, и гледаше телевизия. Виждаше се съвсем ясно през стъклото на прозореца на хола. Никой никога не бе отправял към Алфонс обвинението, че е много умен. Вероятно това можеше да се каже и за мен, тъй като бях съобразила да си взема чантичката, но бях забравила пуловера и мобифона си в ресторанта. Сега, застанала неподвижно, започнах да изстивам. „Няма проблеми — рекох си. — Ще се върна в ресторанта, ще си прибера нещата и ще дойда пак.“

Този план не изглеждаше лош. Уви, точно в този момент Алфонс стана, почеса се по корема, стегна панталоните си и излезе от стаята. Дявол да го вземе. А сега какво да правя?

Бях на улицата точно срещу дома на семейство Рузик, сгушена между две паркирани коли. Имах чудесен обзор към хола и лицевата част на къщата, но не виждах нищо друго. Тъкмо размишлявах върху този проблем, когато чух как се отвори задната врата. Майната му! Тръгваше си. Навярно бе паркирал колата си в улицата зад къщата.

Затичах се по улицата и се скрих в сенките встрани от къщата. Видях как масивният силует на Алфонс Рузик се придвижва към улицата, с торба в ръка. Бе обвинен във въоръжен грабеж и опит да използва смъртоносно оръжие. Бе на четиридесет и шест години и тежеше деветдесет и пет килограма, като основната част от тях се падаха на търбуха му. Имаше островърха малка глава и мозък, който й съответствуваше по размери. И сега си отиваше. Дяволите да вземат Рейнджъра! Защо не идваше?

Алфонс бе пресякъл половината двор, когато изкрещях. Нямах оръжие. Нямах и белезници. Нямах нищо, но така или иначе изкрещях. Друго просто не ми дойде наум.

— Стой! — извиках. — Служба за задържане на укриващи се! Лягай на земята!

Алфонс дори не се и обърна. Просто хукна напред. Предпочете да прекоси дворовете, отколкото да тича по алеята. Тичаше с все сили, макар и да не можеше да набере особена скорост поради дебелия си задник и бирения си търбух, без да изпуска торбата, която държеше в дясната ръка. Разлаяха се кучета, светнаха лампи и всички хора от квартала започнаха да отварят задните си врати.

— Извикайте полиция! — продължих да крещя, докато търчах подир Алфонс. Полата ми се бе увила около врата. — Пожар, пожар! Помощ, помощ!

Тъкмо го бях наближила на една ръка разстояние, когато той се извърна и ме удари с торбата. От удара тя се пръсна, а аз паднах на земята. Паднах по гръб, цялата посипана с боклук. Алфонс въобще не бе мислил да бяга. Просто бе излязъл да изхвърли боклука на майка си.

Успях да се изправя и отново затичах след Алфонс, който търчеше към къщата на майка си. И изведнъж извади от джоба си ключове и ги насочи към един форд, паркиран на ъгъла. Алармената система зачурулика.

— Стой! — изкрещях. — Арестуван си! Стой или ще стрелям!

Това бе много тъпо, защото нямах пистолет. А и да имах, в никакъв случай нямаше да го застрелям. Алфонс се извърна през рамо и това движение се оказа достатъчно, за да наруши координацията му и да се препъне. Блъснах се в желатиновото му тяло.

И двамата тупнахме на тротоара и се вкопчих в него с все сили. Алфонс се опитваше да се изправи, а аз да не му позволя да го направи. В далечината завиха сирени, чуха се виковете на хора, затичали се към нас. Мислех си, че просто трябва да успея да го задържа достатъчно време, за да изчакам идването на помощ. Той успя да се изправи на колене, а аз бях стиснала ризата му. Отпъждаше ме с ръце, сякаш бях, вредно насекомо.

— Тъпа путка — каза ми. — Та ти нямаш пистолет!

Обиждали са ме как ли не. Думата, която използува, не бе от любимите ми. Дръпнах го за ръкава и го изритах по краката. Той първо сякаш увисна във въздуха за част от секундата, а после тежко падна. Чу се глух тътен, който разтърси земята с около 6.7 по скалата на Рихтер.

— Ще те утрепя — каза той, потен и запъхтян, и се опита да се намести върху мен и да ме стисне за шията. — Мамицата ти мръсна, ще те утрепя.

Успях да се извъртя и го захапах с все сили по рамото.

— Лелее! — изпищя той. — Мръсна кучка! Ти вампир ли си ма?

Продължихме да се боричкаме, както ми се стори, цели часове, вкопчени в мъртва хватка. Той се опитваше да ме убие, а аз просто се бях впила в него като кърлеж в куче. Въобще не се замислих къде сме и в какво състояние е роклята ми. Страх ме беше, че ако го пусна, може да ме пребие до смърт. Тъкмо се бях почувствала напълно изтощена и започнах да мисля, че настъпва краят ми, когато някой ни заля с кофа леденостудена вода.

И двамата веднага прекратихме схватката и се отпуснахме по гръб, целите мокри.

— Какво има? — попитах. — Какво става? — Примигах няколко пъти и видях, че около нас има много хора. Морели и Рейнджъра, двама униформени полицаи и съседи от квартала. Плюс госпожа Рузик, с голяма празна тенджера в ръце.

— Това няма грешка — каза госпожа Рузик. — Този номер обикновено го правя на котките. В този квартал има прекалено много котки.

Рейнджъра ми се ухили и каза:

— Честито, тигрице!

Изправих се и се огледах. Нямах счупени кости. По тялото ми нямаше дупки от куршуми. Нито пък рани от нож. Маникюрът ми бе свършен. От косата и роклята ми се стичаше вода. Гърдите ми бяха покрити с нещо, наподобяващо зеленчукова супа.

Морели и Рейнджъра бяха вперили поглед в гърдите ми и в мократа рокля, плътно прилепнала по тялото ми. Хилеха се.

— Да де, имам гърди — отсякох. — Стига сте се хилили.

Морели ми подаде сакото си и попита:

— Каква е тази зеленчукова супа по роклята ти?

— Той ме удари с торба с боклук.

Морели и Рейнджъра отново се ухилиха.

— По-добре си мълчете — казах им. — И ако ви е мил животът, престанете да се хилите.

— Е, аз си тръгвам — каза Рейнджъра, като се ухили още по-широко. — Време е да разходя кучето.

— Представлението свърши — каза Морели на съседите.

Тук бе и Санди Полан. Тя огледа още веднъж Джо от глава до пети, изкикоти се и си тръгна.

— Каква беше тази история? — попита Джо.

Погледнах го сърдито и казах:

— Опитай да се сетиш.

Когато стигнахме до джипа, му върнах сакото и си облякох пуловера. После попитах:

— Само от любопитство искам да разбера: колко време остана да гледаш как се боря с Рузик?

— Не много. Минута или две.

— А Рейнджъра?

— И той толкова.

— Можеше да се намесите и да ми помогнете.

— Опитахме се, но не успяхме да те хванем както трябва, защото през цялото време се търкаляхте. Освен това се виждаше, че и сама можеш да се справиш.

— Ти откъде разбра къде съм?

— Разговарях с Рейнджъра. Той позвъни на мобифона ти.

Огледах още веднъж роклята си. Очевидно вече за нищо не ставаше. Добре че не бях облекла тесните черни дрехи.

— А ти къде беше? Потърсих те в мъжката тоалетна, но там нямаше никого.

— Наложи се да изведа Франки на свеж въздух — каза Морели, спря на светофара и ме погледна. — Ти с какъв акъл отиде да ловиш Алфонс невъоръжена?

Дадох си сметка, че не преследването на Алфонс трябва да ме смущава. Добре де, може и да не е било много умно от моя страна. Истинската ми глупост обаче се състоеше в друго: бях излязла на улицата сама и невъоръжена, без да съобразя, че някъде може да ме издебне Рамирес.

Морели ме изпрати до апартамента ми. Притисна ме леко към вратата, целуна ме нежно и попита:

— Ще ме пуснеш ли да вляза?

— Косата ми е покрита с утайка от кафе, а отгоре на всичко в апартамента е Ранди Бригс.

— Вярно е. Ухаеш на къщовница.

— И тази вечер май не съм настроена романтично.

— Ще се оправим и без романтика — каза Морели. — Можем да се заемем с истински долнопробен секс.

Погледнах го възмутено. Морели отново ме целуна. Този път като за лека нощ. И каза:

— Обади ми се, когато ти потрябва.

— Когато ми потрябва какво? — Сякаш не знаех за какво става дума.

— Каквото и да е.

Влязох в апартамента и минах тихичко покрай Бригс, който спеше на дивана.

В неделя сутринта ме събуди дъждът. Барабанеше с равен звук по пожарната площадка и мокреше прозореца. Дръпнах завесите и реших, че светът е сив. Отвъд паркинга светът въобще не съществуваше. Погледнах леглото. Голямо изкушение. Можеше да си се пъхна в него и да си лежа, докато дъждът спре, или до края на света, или до момента, когато влезе някой с кесия със сладкиши.

За нещастие, ако се върнех в леглото, можеше да остана там и да започна да правя разбор на живота си. А в живота ми имаше проблеми. Заниманието, което отнемаше най-голяма част от времето ми и от умствената ми енергия, нямаше да ми спечели дори пари за закуска. Вярно е, че в момента това беше без значение. Бях решила да открия Фред, жив или мъртъв. Задачите, които ми възлагаше Рейнджъра, се оказваха непосилни за мен. Колкото до търсенето на съкровища, и то се оказа голям кьорфишек. Ако започнех да размишлявам повечко за живота си, можеше да стигна до извода, че трябва да си намеря истинска работа. Работа, при която да ти се налага всеки ден да носиш чорапогащник и да демонстрираш добри обноски.

Което е по-лошо, можеше да започна да мисля за Морели. Да реша, че съм идиотка, задето не го поканих да прекара нощта при мен. Можеше да бъде още по-зле — да започна да мисля за Рейнджъра. Това пък въобще не ми трябваше!

Едва тогава се сетих защо не бях поканила Морели в апартамента си. Бригс. Затворих очи и замечтах всичко да е само кошмар.

Тряс, тряс, тряс! Вратата.

— Хей! — изкрещя Бригс. — Ти си останала без кафе! Как ще работя без кафе? Знаеш ли колко е часът, Спяща красавице? Ти по цял ден ли спиш? Нищо чудно да е така, щом в тази дупка няма никаква храна.

Станах, облякох се и влязох в хола.

— Слушай, дребосък, ти какво си въобразяваш? За какъв се мислиш?

— Мисля се за тоя, дето тъй ще те осъди, че ще ти се запали задникът. За такъв се мисля.

— Само изчакай да се науча да те мразя сериозно.

— И ми го казваш тъкмо в момента, когато си помислих, че сме сродни души?

Погледнах го с колкото се може повече ненавист, закопчах си шлифера и грабнах чантата.

— Как го предпочиташ?

— Черно. И да е много.

Отидох на бегом при буика и запраших към Джовикини. Магазинът, с фасада от червени тухли, се намираше между други два магазина. И двата бяха едноетажни. Магазинът на Джовикини бе на два етажа, обаче вторият много-много не се използваше. Там имаше само складови помещения и офис. Отидох с колата до края на сградата и завих по алеята, водеща към задната й част. И тя бе от червени тухли, досущ като фасадата. Задната врата гледаше към малък двор. В края му имаше неасфалтиран паркинг за товарни камиони. Отсреща бе разположена фирма за търговия с недвижимо имущество. Задната й стена бе от цимент, боядисан в бежово. Пред нея имаше малък асфалтиран паркинг.

Да кажем, че скъперникът Фред бе решил да използва тъмната нощ, за да стовари окапалите листа при боклука на Джовикини. Трябва да паркира колата и да загаси светлините. Не иска да го хванат. Оставя боклука и чува, че идва кола. Какво трябва да направи? Да се скрие. Значи, крие се, и може би вижда как някой оставя чувал с боклук в задния двор на фирмата за търговия с недвижимо имущество.

Не знаех обаче какво да мисля за това, което се бе случило после. Щеше да ми се наложи да поразсъждавам повечко по този въпрос.

Следващата ми спирка бе магазин „7-11“, откъдето се завърнах у дома с голямо кафе за мен, с кафе размер „Голяма глътка“ за Бригс и с кутия шоколадени бисквити. За да изтърпя Бригс, щяха да са ми необходими шоколадени бисквити.

Свалих мокрия си шлифер и седнах на масата в столовата с кафе, бисквити и стенографски бележник, като се опитвах да не обръщам внимание на факта, че на малката масичка пише на компютър чужд човек. Записах си всички неща, които знаех за изчезването на Фред. Вече нямах съмнения, че снимките са много важни. Когато не остана нищо друго за писане върху бележника, се заключих в спалнята си и погледах анимационни филми по телевизора. Стана време за обяд. Не ми се ядяха остатъците от агнешкото, така че изядох останалите шоколадени бисквити.

— Божичко, ти винаги ли така се храниш? — попита Бригс. — Нищо ли не си чувала за основните групи храни? Никак не се учудвам, че ти се налага да носиш такива „романтични“ дрехи.

Прибрах се в стаята и си подремнах. От дрямката ме извади звънящият телефон.

— Исках само да се уверя, че не си забравила, че довечера трябва да ме отведеш на поклонението на Липински — каза баба.

Сега пък и Липински. Ужас! Да излезеш на дъжда, за да отидеш да зяпаш някакъв мъртвец. Това съвсем не бе сред нещата, които най-много обичах.

— А не може ли да те закара Хариет Шнабле?

— На Хариет колата й е в сервиза.

— А Ефи Рийдър?

— Ефи умря.

— Прощавай, не знаех.

— Почти всичките ми познати измряха — каза баба. — Кекави хора.

— Добре. Ще те закарам.

— Благодаря. Да не забравя, майка ти те очаква за вечеря.

Бригс се изправи още преди да стигна до вратата и попита:

— Къде си тръгнала?

— Излизам. Къде отиваш?

— У родителите си.

— Бас държа, че отиваш на вечеря. Страхотно мило от твоя страна, няма що. Ще ме оставиш тук гладен, докато си хапваш у родителите си.

— В хладилника има студено агнешко.

— Изядох го още на обяд. Почакай, идвам с теб.

— Не! Няма да дойдеш с мен!

— Защо? Да не би да се срамуваш от мен?

— Да.

— Я виж ти… Кой е този дребосък? — попита баба, когато влязохме.

— Това е Ранди. Мой… приятел.

— Голяма работа си — каза му баба. — Досега не бях виждала джудже отблизо.

— Не се казва „джудже“, а „малък човек“ — поправи я Бригс. — Аз пък не бях виждал толкова дърта жена като теб отблизо.

Тупнах го лекичко по главата и казах:

— Дръж се възпитано.

— Какво ти е на лицето? — попита го баба.

— Внучка ти ме преби.

— Без майтап? — попита баба. — Амчи хубавичко те е пребила.

Баща ми, който седеше пред телевизора, се обърна и възкликна:

— Боже, какво е пък това?

— Това е Ранди — отговорих.

— Не е ли малко нисичък за теб?

— Не ми е гадже.

Баща ми отново впери поглед в екрана.

— Слава Богу.

На масата имаше пет прибора.

— Кой е петият?

— Мейбъл — каза майка ми. — Баба ти я покани.

— Реших, че ще е добре да я поразпитаме — каза баба. — Така ще разберем дали не крие нещо.

— Никакви разпити не ща — каза й мама. — Ти покани Мейбъл на вечеря и точно това ще стане. Ще изкараме една приятна вечер.

— Разбира се — каза баба. — Според мен обаче няколко въпросчета няма да й навредят.

Пред къщата хлопна вратата на кола и всички тръгнахме към антрето.

— Що за кола кара Мейбъл? — попита баба. — Това не комбито.

— Мейбъл си купи нова кола — казах. — Каза ми, че комбито било прекалено голямо.

— Много добре е направила — каза мама. — Време й е да се научи да взима самостоятелни решения.

— Права си — съгласи се баба. — При това положение обаче дано извади късмет Фред наистина да е мъртъв.

— Кои са Мейбъл и Фред? — попита Бригс. Обясних му накратко.

— Екстра — каза Бригс. — Започвам да харесвам това семейство.

— Донесох кекс — каза Мейбъл и подаде кутия на майка ми с едната си ръка, а с другата затвори вратата. — С плънка от сливи. Знам, че Франк обича сливи. — После надникна в хола и извика: — Здравей, Франк!

— Здрасти, Мейбъл — отвърна баща ми.

— Хубава кола имаш — каза баба на Мейбъл. — Не те ли е страх, че ще си имаш разправии с Фред, когато се върне?

— Не трябваше да изчезва — каза Мейбъл. — И откъде да знам дали ще се върне? Поръчах и нова спалня. Утре ще я докарат. И нови матраци.

— Чудя се да не би именно ти да си пречукала Фред — каза баба. — Да си го направила заради парите.

Майка ми изтърва купа грах с майонеза върху масата.

— Мамо!

— Е, нищо де, просто ми мина през ума — каза баба.

Всички насядахме около масата. Майка ми постави уиски със сода пред Мейбъл и бира пред баща ми. След това донесе детска възглавничка за Бригс и каза:

— Ползвам я, когато идват внучетата ми.

Бригс ме погледна.

— Става дума за децата на сестра ми Валери — казах.

— Значи хич те няма и в състезанието по раждане на внучета — каза той.

— Имам си хамстер — отвърнах.

Баща ми си поигра с вилицата с къс печено пиле и след това посегна към картофеното пюре.

Мейбъл преполови уискито си.

— Какво друго ще купуваш? — попита я баба.

— Може да попътувам малко — каза Мейбъл. — Мога да посетя Хаваите. Или да отида на туристическо пътешествие с кораб. Открай време мечтая за това. Разбира се, не веднага. Ще изчакам Стефани да намери онзи човек. Това може да ускори нещата.

— За какъв човек става дума? — попита баба.

Предадох й разказаното от жената от „Гранд Юниън“.

— Значи вече има някакъв напредък — коментира баба. — Това е добре. Сега остава само да открием онзи мъж. — Обърна се към мен. — Подозираш ли конкретно някого?

— Не.

— Абсолютно никого?

— Ще ти кажа кого подозирам аз — вметна Мейбъл. — Подозирам боклукчийската компания. Там не обичаха Фред.

Баба размаха пилешкото бутче, което държеше.

— Това и аз си го помислих. На тази боклукчийска фирма не й е чист косъмът. Довечера ще отидем на бдението, за да научим нещо повече. — Хапна малко пилешко, замисли се и ме попита: — Ти нали разговаря с покойния, когато ходи при боклукчиите? Как изглеждаше? Възможно ли е да е бил човекът, който е взел Фред в колата си?

— Би могъл да съответства на описанието.

— Много жалко, че и този път ковчегът ще е с капак. Ако беше без капак, можеше да вземем жената от „Гранд Юниън“, за да ни каже дали това не е бил Липински.

— Дойде ми нещо наум — каза баща ми. — Защо не вземеш да сложиш Липински заедно с други в редица за разпознаване?

Баба го погледна.

— Мислиш ли, че ще разрешат? Сигурно вече се е вкочанил.

Майка ми тежко въздъхна.

— Човек не остава вкочанен — каза Мейбъл. — После пак се размеква.

— Има ли сос? — попита баща ми. — Някой ще ми подаде ли соса?

На лицето на баба се изписа вдъхновение.

— Довечера ще дойдат много роднини на Липински. Може би някой от тях ще ни даде негова снимка! След това ще можем да я покажем на жената от „Гранд Юниън“.

Всичко това ми се стори малко зловещо при положение, че Мейбъл бе сред нас. Самата тя обаче не изглеждаше смутена.

— Ти какво мислиш, Стефани — попита тя. — До Хаваите ли да отида, или по-добре да предприема пътуване по море?

— Божичко, като ти гледам гените, получила си се съвсем прилична — каза Бригс.