Джанет Еванович
Десетте Божи заповеди (6)

Глава 6

— Разправят, че Рамирес бил станал религиозен — каза Рейнджъра. Бе се подпрял на кухненския плот, ръцете му бяха скръстени на гърдите.

— Значи може би не смята да ме изнасилва или осакатява. Може би е решил просто да спаси душата ми.

— Така или иначе, трябва да носиш пистолет.

Рейнджъра си тръгна и прослушах единственото съобщение, оставено на телефонния секретар.

 

„Стефани, ти ли си? Обажда се майка ти. Нали не си забравила, че обеща утре вечер да придружиш баба си на поклонение? Добре ще е да дойдеш по-рано и да вечеряш с нас. Ще приготвя вкусен агнешки бут.“

 

Новината за бута бе приятна, но предпочитах да науча нещо за Фред. Да чуя например, че се е случило нещо много забавно: Фред се прибрал.

На вратата пак се почука. Надникнах през шпионката и видях Бънчи.

— Знам, че ме наблюдаваш — каза той. — Знам, че освен това сега умуваш дали да не се въоръжиш с пистолета и спрея и с електрическото устройство за изтезания. Така че по-добре ги вземи, че ми омръзна да стърча тук.

Открехнах вратата, без да свалям верижката.

— Пусни ме — каза Бънчи.

— Какво искаш?

— Защо Рамбо го пускаш, а мен — не?

— Защото с него работим заедно.

— И с теб работим заедно. Изкарах едно нощно бдение вместо теб.

— Случи ли се нещо?

— Няма да ти кажа, ако не ме пуснеш.

— Чак толкова не ме интересува.

— Интересува те, интересува. Любопитна си.

Бе прав. Наистина бях любопитна. Откачих верижката и отворих.

— И какво се случи? — попитах.

— Нищо. Тревата израсна с няколко милиметра. — Той извади бира от хладилника. — Да знаеш, баба ти е истинско пиянде. Трябва да я свържеш с анонимните алкохолици или с нещо от този род. — След това забеляза роклята на плота. — Леле мале! Това твое ли е?

— Ще ходя на сватба.

— Трябва ли ти кавалер? Когато се пооправя, не изглеждам зле.

— Имам си кавалер. Отдавна се познаваме…

— Как се казва?

— Морели. Джо Морели.

— Ох, знам го! Не мога да повярвам, че ходиш с Морели. Този човек е неудачник. Не ми се сърди, но той издънва всекиго, с когото общува. Не би трябвало да имаш никакво вземане-даване с него. По-добре си намери някой друг.

— А ти откъде го познаваш?

— Познаваме се служебно. Той е ченге, а пък аз съм букмейкър.

— Питах го за теб, но той ми каза, че не те познава.

Бънчи отметна глава и се засмя. За пръв път го чух да се смее. Смехът му бе приятен.

— Сигурно знае някое от другите ми имена — каза Бънчи. — Или не иска да се издава, за да не би и аз да кажа нещо за него.

— И какви са ти другите имена?

— Те са тайни — рече. — Ако ти ги кажа, ще престанат да бъдат тайни.

— Излизай! — казах му и му посочих вратата.

 

 

Морели ми се обади в девет сутринта на следващия ден и каза:

— Само искам да ти напомня, че сватбата е утре. Ще мина да те взема към четири. И не забравяй, че още не си написала показания за престрелката на улица „Слоун“.

— Не съм забравила.

— Да си научила нещо ново за Фред?

— Не, нищо. Нищо, което да заслужава да се спомене. Слава Богу, че не си изкарвам хляба с това занимание.

— Слава Богу — съгласи се Морели.

Реших, че се усмихва. Затворих телефона и се обадих на своя приятел Лари от „Ар Джи Си“.

— Виж сега, Лари, намерих чека — казах му. — Беше на бюрото на дядо ми. Покрива разходите за прибиране на сметта за три месеца. Напълно е изряден.

— Добре. Донесете чека и ще оправим работата.

— До колко часа работите?

— До пет.

— Ще дойда, преди да затворите.

Прибрах нещата си в чантата, заключих апартамента и се понесох по стълбите към фоайето. Излязох от сградата и тръгнах към колата. Държах ключа в ръка и тъкмо се наканих да отключа колата, когато усетих нечие присъствие зад себе си. Обърнах се и се озовах лице в лице с Бенито Рамирес.

— Здравей, Стефани, радвам се да те видя — каза той. — На Шампиона много му липсваше, докато го нямаше тук. Шампиона много мисли за теб.

Шампиона, известен също като Бенито Рамирес, много обичаше да говори за себе си в трето лице.

— Какво искаш?

Той се усмихна с усмивката си на болен човек.

— Знаеш какво може да иска Шампиона.

— Не е ли по-добре ти да ми го обясниш?

— Шампиона иска да е твой приятел. Иска да ти помогне да откриеш Иисус.

— Ако продължаваш да ми досаждаш, ще издействам забрана да се доближаваш до мен.

Усмивката не слезе от устата му, но очите му бяха студени и зли. Парчета стомана, плуващи в празно пространство.

— Никой не може да удържи един Божи човек, Стефани.

— Махай се от колата ми.

— Къде отиваш? — попита Рамирес. — Защо не придружиш Шампиона? Шампиона ще те поразходи. — Докоси бузата ми с опакото на ръката си. — Шампиона ще те отведе да видиш Иисус.

Бръкнах в чантата си и извадих пистолета.

— Не се доближавай до мен.

Рамирес тихо се усмихна и отстъпи една крачка.

— Когато настъпи часът да видиш Бога, няма да можеш да избягаш.

Отключих колата, седнах зад волана и оставих Рамирес да стърчи на паркинга. Спрях на светофар на две преки от булевард „Хамилтън“ и едва тогава разбрах, че по бузите ми се стичат сълзи. Майната им. Избърсах ги и изкрещях:

— Не те е страх от Бенито Рамирес!

Разбира се, подобно твърдение бе глупаво и безсъдържателно. Рамирес бе чудовище. Всеки дори само с капчица разум би се боял от него. А аз не просто се боях. Бях ужасена и се бях разплакала.

В офиса пристигнах във вече прилична форма. Ръцете ми бяха престанали да треперят и носът ми не течеше. Все още ми се гадеше, но не мислех, че ще повърна. Възприемах уплахата си като признак на слабост и това не ми бе приятно. Особено след като бях решила по собствена воля да се заема с работа, подобна на полицейската. Трудно е да я вършиш както трябва, когато трепериш от страх. Единственото, с което можех да се гордея, бе, че не бях разкрила уплахата си пред Рамирес.

Кони — нанасяща кървавочервен лак върху нокътя на палеца си, ме попита:

— Ти провери ли за Фред из болниците и моргите?

Сложих чека върху фотокопирната машина, затворих капака и натиснах копчето.

— Проверявам всяка сутрин.

— Какво друго правиш? — попита Лула.

— Мейбъл ми даде снимка на Фред. Чудех се дали да не я взема и да не обиколя с нея всички магазини в търговския център. Че и къщите от улиците зад „Гранд Юниън“.

Никак не ми се вярваше, че е нямало поне един човек, който да види как Фред излиза от паркинга.

— Това не ми звучи забавно — каза Лула.

Взех копието на чека и го прибрах в чантата си. След това надписах папка с името на Фред, сложих в нея оригиналния чек и я прибрах в шкафа за папки, в раздела на Шуц. Разбира се, щеше да ми е по-лесно, ако я бях прибрала в бюрото си. Работата е там, че нямам бюро.

— Какво става с Ранди Бригс? — попита Лула. — Днес няма ли да го посетим?

Вече се чудех дали единственият начин да изкарам Ранди Бригс от апартамента му не е да подпаля блока.

Вини подаде глава от кабинета си.

— Някоя от вас да спомена Бригс?

— Аз не съм. Аз нищо не казах — рече Лула.

— Това е съвсем лесен случай — каза Вини. — Защо още не сте докарали този човек?

— Работя по случая.

— Така е, и тя не носи никаква вина — каза Лула. — Много е хитър.

— Давам ви срок до осем сутринта в понеделник — каза Вини. — Ако този задник Бригс в понеделник сутрин не се окаже в гълъбарника, ще дам случая на друг.

— Вини, да познаваш букмейкър на име Бънчи?

— Не. А можеш да ми повярваш, че познавам всички букмейкъри по източното крайбрежие. — Вини се прибра и хлопна вратата.

— Сълзотворен газ — каза Лула. — Ще го измъкнем само със сълзотворен газ. Ще му хвърлим флакон със сълзотворен газ през шибания прозорец и след това ще го гледаме как излиза от апартамента на бегом, целият разплакан и сополив. Знам откъде можем да вземем. А и Рейнджъра сигурно има.

— Моля ти се! Не ща никакъв сълзотворен газ!

— Ами тогава как ще го хванеш? Много ли ти се иска Вини да прехвърли случая на Джойс Барнхарт?

Само Джойс Барнхарт ми трябваше. Майната й! По-скоро щях да се обеся, отколкото да позволя на Джойс Барнхарт да залови Ранди Бригс. Джойс Барнхарт е човешки мутант и мой архивраг. Вини я нае на временна работа преди два месеца срещу услуги, за каквито не ми се иска да мисля. Тогава тя се опита да ми отнеме един от моите случаи. Реших да не допускам това да се повтори.

С Джойс бяхме съученички. Тя непрестанно лъжеше и хитруваше, и се опитваше да сваля гаджетата на своите приятелки. Не е неуместно да спомена, че не бях омъжена и година, когато заварих Джойс да се чука на масата в хола с моя изпотен и запъхтян бивш съпруг.

— С Бригс ще се разберем с добро — казах.

— Чудесно! — рече Лула. — Ще е голям майтап. Държа да го видя.

— Не. Ще отида сама. Сама ще се справя.

— Сигурна съм, че ще можеш. Но ако дойда и аз, ще е още по-весело.

— Не, не и не!

— Много си инат тези дни — каза Лула. — Докато си имаше приятел, беше по-различна, не знам дали ме разбираш. Не знам защо разкара Морели. Поначало не обичам ченгета, но този човек е симпатяга.

Знаех какво има предвид. Чувствах се разнебитена и несигурна в себе си. Преметнах чантата си през рамо.

— Ако ми потрябва помощ, ще ти се обадя.

— Добре — отвърна Лула.

При блока „Клавърлийф“ всичко бе спокойно. На паркинга нямаше движение. В унилото фоайе също нямаше движение. Качих се по стълбището и почуках на вратата на Бригс. Никакъв отговор. Отдръпнах се малко встрани, за да не може да ме види през шпионката, и набрах номера му по мобифона си.

— Здрасти — рече Бригс.

— Обажда се Стефани. Не затваряйте. Трябва да поговорим.

— Няма за какво да разговаряме. Зает съм и имам много работа.

— Вижте, знам, че това явяване пред съда не ви устройва. Знам също, че е несправедливо, защото обвинението срещу вас е неоснователно. Така или иначе обаче ще трябва да се явите.

— Няма.

— Тогава направете го заради мен.

— От къде на къде ще го правя заради вас?

— Защото съм добър човек, който просто си върши работата. А ми трябват пари, за да заплатя чифт обувки, които току-що купих. Освен това, ако не ви заведа, Вини ще прехвърли вашия случай на Джойс Барнхарт. А аз ненавиждам Джойс Барнхарт.

— Защо ненавиждате Джойс Барнхарт?

— Защото я залових да се чука със съпруга ми, който сега ми е бивш съпруг, на масата в хола. Представяте ли си? На масата в хола!

— Я виж ти… — каза Бригс. — И тя ли е търсач на съкровища?

— Някога работеше в „Мейсиз“, но сега работи за Вини.

— Мръсница.

— Така е. Та какво ще кажете? Няма ли да ми позволите да ви отведа? В това няма да има нищо лошо, уверявам ви.

— Майтап ли си правите с мен? Няма да позволя на неудачница като вас да ме отведе. Какво ще кажат хората?

И затвори телефона.

Неудачница — аз? Моля? Неудачница? Добре. Сам си е виновен. Като не разбира от добро… Този келеш сам си го изпроси.

— Отвори вратата! — изкрещях.

Вратата на отсрещния апартамент се отвори и оттам се подаде женска глава.

— Ако не престанете, ще се обадя на полицията. Тук не сме свикнали с такива безобразия.

Извърнах се и я изгледах.

— Ах, Боже мой! — каза тя и хлопна вратата. Ритнах два пъти вратата на Бригс и после забарабаних по нея с юмруци.

— Ще излезеш ли?

— Неудачница — отвърна той. — Ти си просто тъпа неудачница. Не можеш да ме накараш да направя нищо, което не ми се прави.

Извадих пистолета от чантата си и стрелях в ключалката. Куршумът се плъзна покрай метала и се заби в касата. Боже мой, май Бригс бе прав. Наистина бях жалка неудачница. Не можех дори да разбия брава с куршум.

Слязох при буика и извадих щангата от багажника. Качих се при Бригс и започнах да удрям с щангата по вратата. Успях да направя в нея две вдлъбнатини, и толкоз. Разбиването на вратата с щанга щеше да отнеме доста време. Челото ми се обля с пот, която започна да капе върху тениската ми. В другия край на етажната площадка се събра малка тълпа.

— Трябва да мушнеш щангата между вратата и касата — каза един възрастен човек. — Да я използваш като лост.

— Не й давай съвети, Хари — обади се една жена. — Не виждате ли, че е смахната. Хич не й вдъхвайте смелост.

— Просто исках да помогна — обясни Хари.

Послушах съвета му, тикнах желязото между вратата и касата и натиснах. От касата се отчупи парче дърво, под което лъсна метал.

— Видя ли, че става? — каза Хари.

След това отчупих още няколко парчета дърво, вече в близост до бравата. Тъкмо щях да тикна щангата още веднъж в процепа, когато Бригс открехна вратата и ме погледна.

— Ти да не си откачила? Кой ти дава право да трошиш хорските врати?

— Виж какво ще направя сега — казах му. Нагласих щангата и после натиснах с цялата си тежест. Верижката се откъсна и вратата зейна.

Не се доближавай до мен! — извика Бригс. — Въоръжен съм.

— Ти майтап ли си правиш? Та това е вилица.

— Да, ама е остра. Мога да ти извадя окото.

— Днес нямаш късмет, дребосъко.

— Мразя те — каза Бригс. — Разрушаваш живота ми.

Отдалеч се разнесе воят на полицейски сирени. Чудесно. Само полицията ми трябваше. Оставаше да се домъкне и пожарната. И ловците на бездомни кучета. А защо не и двама репортери?

— Няма да ти позволя да ме задържиш — каза Бригс и замахна с вилицата. Отскочих встрани и тя направи дупка в джинсите ми.

— Хей, тези джинси са почти нови — викнах.

Той отново се хвърли срещу мен с викове: „Мразя те! Мразя те!“ Този път успях да измъкна вилицата от ръката му. Той се блъсна в ръба на масата и я събори, като разби поставената върху нея лампа.

— Виж какво направи с лампата ми! — изпищя Бригс, наведе глава и ме нападна като бик. Отместих се й той връхлетя върху библиотечния шкаф. Оттам започнаха да падат книги, разни дреболии се разбиха върху полирания дървен под.

— Престани! — извиках. — Ще разрушиш жилището си! Стегни се!

— Теб ще стегна — изръмжа той, отново се втурна към мен и ме блъсна.

И двамата паднахме на пода. Бях поне с трийсет килограма по-тежка, обаче той бе побеснял и не успях да го обездвижа. Затъркаляхме се по пода, като ругаехме и дишахме тежко. Бригс успя да се откопчи от мен и хукна към вратата. Сграбчих го за крака тъкмо в последния момент, когато излизаше на стълбището. Той изпищя и падна по лице, след което двамата се затъркаляхме надолу, докато не стигнахме етажната площадка. Там отново се вкопчихме един в друг. Той започна да ме дращи и скубе, опита да бръкне в окото ми. Изгубихме равновесие и отново се затъркаляхме по стъпалата.

Спряхме на следващата площадка. Опитах се да си поема дъх. Под мен лежеше замаяният Бригс. Примигах и на фокус се появиха двама полицаи. Бяха се навели над нас и се хилеха.

Едно от ченгетата бе Карл Костанца. Бяхме учили заедно и си бяхме останали приятели, макар и не особено близки.

— Чувал съм, че предпочиташ да си отгоре — каза Карл. — Не ти ли се струва обаче, че малко прекаляваш?

— Махнете я от мен — изпъшка Бригс. — Не мога да дишам.

— Той не заслужава да диша — казах. — Скъса ми джинсите.

— Да… — съгласи се Карл и ме вдигна от Бригс. — Това е много тежко престъпление.

Познах и другото ченге, партньора на Костанца. Казваше се Еди. Фамилното му име не помнех. Всички го знаеха като Голямото куче.

— Божичко! Какво си направила с този клет малък човечец? — попита Голямото куче, като едва сдържаше смеха си. — Май си го спукала от бой.

Бригс вече се бе изправил. Краката му трепереха. Ризата му бе разкопчана и бе изгубил едната си обувка. Лявото му око бе започнало да се подува, а от носа му течеше кръв.

— Нищо не съм му направила! — извиках. — Опитах се да го задържа, а той откачи.

— Точно така — потвърди Хари от горната площадка. — Аз съм свидетел. Малкото проклето човече само се удари. Госпожицата не го докосна с пръст. Е, естествено, когато не се бореха.

Карл погледна белезниците, които все още висяха от китката на Бригс, и попита:

— Тази гривна твоя ли е?

Кимнах.

— Предполага се, че трябва да му закопчаеш и двете ръце.

— Много смешно.

— Документи имаш ли?

— Горе са, в чантата ми.

Качихме се по стълбището. Голямото куче остана да пази Бригс.

— Боже мой! — възкликна Костанца, когато видя вратата. — Това ти ли го направи?

— Не искаше да ме пусне да вляза.

— Куче! — извика Костанца. — Заключи го в колата и ела. Искам да ти покажа нещо.

Подадох документите на Костанца и казах:

— Иска ми се, ако е възможно, за тази работа много-много да не се шуми…

— Боже мой! — възкликна Голямото куче, когато видя вратата.

— Това е работа на Стефи — поясни гордо Костанца.

Голямото куче ме потупа дружески по рамото.

— Виждам, че славата ти на страховит ловец на съкровища е съвсем заслужена.

— Според мен всичко е наред — каза Костанца. — Честито. Свършила си голяма работа.

Голямото куче оглеждаше касата на вратата.

— Знаеш ли, тук има куршум.

Костанца ме погледна.

— Ами нали нямах ключ…

Костанца запуши ушите си с ръце.

— Нищо не съм чул.

Изкуцуках в апартамента на Бригс, намерих комплект ключове на един гвоздей в кухнята и заключих вратата. Прибрах обувката му от стълбището, занесох му я заедно с ключовете и казах на Карл, че след малко ще дойда.

Когато отидох при буика, там ме чакаше Бънчи.

— Страхотна работа! — каза той. — Съдрала си от бой този малък човек. Кой, по дяволите е той, самият дявол?

— Компютърен оператор, задържан за укривателство. Всъщност не е лош човек.

— Представям си какво можеш да направиш на някой, който не ти е симпатичен.

— Ти как ме откри? Защо не беше на паркинга, когато ми трябваше?

— Започнах да те следя от момента, когато излезе от офиса. Тази сутрин се успах, така че се опитах да отгатна къде мога да те открия, и извадих късмет. С Фред какво става?

— Още не съм го открила.

— Нали не си се отказала?

— Не, не съм се отказала. Виж, трябва да тръгвам. Трябва да получа документ, че съм предала задържания.

— Гледай да не караш много бързо. Предавките ми нещо не са в ред. Карам ли с повече от шейсет, започват много да дрънчат.

Проследих го с поглед, докато отиваше към колата си. Вече бях сигурна, че знам какъв е и че определено не е букмейкър. Не знаех обаче защо продължава да се мъкне подир мен.

Костанца и Голямото куче вкараха Бригс през задната врата и го отведоха при дежурния.

Дежурният го изгледа иззад бюрото си, после ме попита:

— Дявол да го вземе, Стефани, какво си направила с клетия човек? Днес да не би да не си на кеф?

Покрай нас мина Джуниак и каза на Бригс:

— Извадил си късмет. Тя иначе хората обикновено ги взривява.

Бригс не оцени чувството му за хумор и измърмори сърдито:

— Обвинението срещу мен бе скалъпено.

Получих разписката за залавянето на Бригс и след това отидох на горния етаж, където се помещаваше звеното „Престъпления против личността“, и оставих показанията си за престрелката на улица „Слоун“. Позвъних на Вини и му казах, че съм заловила Ранди Бригс, така че тази вечер Америка ще може да спи спокойно. След това потеглих към „Ар Джи Си“. Бънчи плътно ме следеше.

Пристигнах на улица „Уотър“ малко след три. Бяха се натрупали ниски и плътни облаци с цвета и вида на сланина. Имах усещането, че упражняват натиск върху покрива на буика и забавят мисленето ми, като затрудняват работата на мозъчните синапси. Оставих мислите си да текат безконтролно. Първо се сетих за дядо Фред, после за Джо Морели, накрая за Чарли Чан. Чарли Чан си живееше живота. На него всичко му бе ясно.

На две преки от „Ар Джи Си“ отново се върнах към действителността и забелязах, че на улицата става нещо. Пред входа на „Ар Джи Си“ имаше ченгета. Много ченгета. Плюс камионетката на съдебния лекар, а това не вещаеше нищо добро. Паркирах на половин пряка от „Ар Джи Си“ и продължих пеша. Бънчи продължи да ме следи като вярно куче. Не извадих късмет. Малка група униформени служители на компанията се бяха скупчили встрани. Вероятно току-що се бяха прибрали с камионите си.

— Какво става? — попитах един от тях.

— Застреляли са нашия човек.

— Кого?

— Липински.

Вероятно ми е проличало, че съм смаяна, защото човекът също ми зададе въпрос.

— Познавахте ли го?

— Не. Дойдох да оправя сметките на баба си. Как точно се е случило?

— Самоубийство. Аз го открих — отвърна друг от мъжете. — Днес се прибрах рано с камиона, така че дойдох да си взема заплатата. Влязох и го заварих с изтекъл мозък. Сигурно е лапнал дулото. Божичко, цялата стая бе пълна с кръв и мозък! Не мислех, че Липински има толкова много мозък.

— Защо сте сигурен, че става дума за самоубийство?

— Защото бе оставил писмо и го прочетох. Пише, че е очистил Марта Дийтър. Че се скарали заради някакви пари и я застрелял. После се опитал да представи случилото се като грабеж. Съвестта започнала да го гризе, така че решил да напусне този свят.

Боже мой!

— Глупости на търкалета — каза Бънчи. — Тази работа никак, ама никак не ми се вярва.

Постоях още малко. Полицейският фотограф си тръгна. Повечето останали полицаи също си тръгнаха. Служителите на компанията също започнаха един по един да си тръгват. Накрая си тръгнах и аз, последвана от Бънчи. След като се бе произнесъл за глупостите на търкалета, той се бе умълчал. И бе станал много сериозен.

— Двама служители на „Ал Джи Си“ са мъртви — казах му. — Защо?

Погледите ни за миг се срещнаха, след което той поклати глава и тръгна.

Взех набързо душ, изсуших си косата и облякох къса джинсова пола и червена тениска. Огледах косата си, реших, че малко повече грижи няма да й навредят, така че използувах маша. И тя не й помогна много и заради това реших да подчертая грима на очите си и да добавя фон дьо тен. Стефани Плъм е майстор на отклоняване на вниманието. Щом косата ти не струва, сложи си по-къса пола и повече грим.

Преди да изляза не забравих да прегледам жълтите страници и да намеря нова компания за извозване на сметта на баба Мейбъл.

Бънчи ме чакаше във фоайето. Бе се облегнал на стената и продължаваше да има много сериозен вид. А може би просто бе уморен.

— Добре изглеждаш — каза. — Наистина добре. Обаче си си сложила прекалено много грим.

Баба ме чакаше на вратата.

— Чу ли за оня мъж от боклукчийската компания? Пръснал си мозъка. Обади ми се Лавърн Станковски. Синът й, Джои, през това време бил при камиона. Такова чудо не бил виждал. Целият офис бил опръскан с мозък. А задната част на главата на човека останала залепена на стената.

Баба, обута по чехли, ме последва.

— Лавърн каза, че тялото щял да го обработи Стива. Представям си какъв зор ще види. Ще му потрябва цяло кило крем, за да запуши всички дупки. Помниш ли Рита Гънт?

Рита Гънт почина на деветдесет и две години. През последните няколко години от живота си бе много отслабнала и заради това близките й бяха помолили Стива да я направи малко по-пълна за последното й показване пред хора. Стива навярно се бе постарал, но така или иначе Рита бе погребана с глава, наподобяваща картоф.

— Ако някой рече да ме убива, не искам да е с куршум в главата — каза баба.

Баща ми се бе настанил в любимото си кресло в хола. С крайчеца на окото си забелязах, че надникна иззад вестника си.

— По-добре да ме отровят — каза баба. — Така няма да ми развалят прическата.

— Да… — каза баща ми замислено.

От кухнята излезе майка ми. Миришеше на печено агнешко и червено зеле, а лицето й, влажно от парата на фурната, сияеше.

— Да си научила нещо за Фред?

— Нищо ново, мамо — отвърнах.

— На тези боклукчии работата им не е читава — каза баба. — Някой е започнал да ги избива. Бас държа, че и Фред е убил.

— Лари Липински е оставил предсмъртно писмо — казах й.

— Може да е фалшификат — отвърна баба. — Да са го фалшифицирали, за да отпратят хората по погрешна следа.

— Аз пък досега си мислех, че Фред са го отвлекли извънземни — каза баща ми иззад вестника си.

— Това би обяснило всичко — каза баба. — Не ми се вярва обаче извънземните да са очистили и боклукчиите.

Майка ми отправи предупредителен поглед към баща ми, преди да се върне в кухнята и каза:

— Искам всички да сте на масата преди агнешкото да е изстинало. И не ми се слушат повече приказки за извънземни и за трупове.

— Това е от критическата възраст — каза баба. — Майка ти стана много раздразнителна, откакто навлезе в критическата възраст.

— Това вече съм го чувала — каза мама. — И въобще не съм раздразнителна.

— Казах й да започне да взима хормонални хапчета каза баба. — Чудя се дали да не започна и аз да ги взимам. Мери Джо Клик започна да ги взима и после ми каза, че някои части на тялото й, които били съвсем сбръчкани, започнали отново да се наливат с месо. — Баба се огледа. — И аз не бих имала нищо против да се поналея тук-там.

Седнахме на масата. На Коледа и Великден в такива случаи се казват молитви. Тъй като денят не бе празничен, баща ми напълни чинията си с храна, наведе глава и се съсредоточи върху яденето.

— Какво според теб се е случило с дядо Фред? — попитах го, когато успях да привлека вниманието му между две хапки.

Той ме погледна изненадано. Никой досега не се бе интересувал от неговото мнение по какъвто и да било въпрос.

— Мафията — рече татко. — Когато някой изчезне безследно, това е работа на мафията. Тя си знае работата.

— А защо й е на мафията да убива дядо Фред?

— Нямам представа — призна баща ми. — Знам само, че това ми прилича на работа на мафията.

— По-добре да побързаме — каза баба. — Не искам да закъснявам за опелото. Искам да си намеря място на предните редове, а сигурно ще се събере много народ, защото покойната е застреляна. Знаеш колко са любопитни някои хора.

На масата се възцари мълчание. Никой не се осмели да коментира думите на баба.

— Е, може би и самата аз понякога показвам известно любопитство — каза баба.

Когато приключихме вечерята, сложих малко месо, картофи и други зеленчуци в една чиния за еднократно ползване.

— Това пък за кого е? — попита баба.

Сложих в чинията пластмасов нож и вилица.

— За едно улично куче.

— Кучето с нож и вилица ли яде?

— Не ми задавай глупави въпроси — отвърнах.