Джанет Еванович
Десетте Божи заповеди (5)

Глава 5

Излязох от къщи с предпазливост, по-голяма от обичайната, тъй като трябваше да си отварям очите за Рамирес. Стигнах до буика почти разочарована от това, че никой не ме нападна. От една страна, щеше да е хубаво срещата с него да приключи колкото се може по-скоро. От друга… Я по добре да не мисля какво може да стане от друга страна.

Бънчи също го нямаше. Към него изпитвах смесени чувства. Досаждаше ми и нямах представа що за човек е, но нямаше да ми навреди да е наблизо, ако Рамирес решеше да ме нападне. Предпочитах Бънчи пред Рамирес. Не знаех защо. Нищо чудно именно Бънчи да бе касапинът.

Измъкнах се от паркинга и поех на автопилот към дома на Мейбъл, като се опитах да подредя задачите си. Трябваше да неутрализирам Рамирес, да изясня случая с Фред, да превозя някакъв шейх… Стана ми неприятно за жената от боклукчийската фирма. Да не забравя, за събота вечер ми трябваха нови обувки. Подредих отново всички задачи. На първо място естествено идваха обувките. Е, добре, може и да не бях най-добрият търсач на съкровища в света. Не бях и страхотна готвачка. Нямах си приятел, да не говорим за съпруг. Не бях и образец на човек, преуспял във финансово отношение. Всичко това никак не ми липсваше, щом знаех, че от време на време мога да изглеждам страхотно. В съботната вечер щях да изглеждам страхотно. И така, трябваха ми нови обувки и нова рокля.

Заварих Мейбъл пред вратата. Вероятно продължаваше да очаква Фред.

— Радвам се, че дойде — каза тя. — Просто не знам какво да мисля.

Сякаш можех да й помогна с нещо.

— Понякога очаквам Фред просто да отвори вратата, както прави винаги. Друг път пък решавам, че вече няма да се върне. Отгоре на всичко ми трябва нова перална машина и нов сешоар. Всъщност трябват ми от години, но нали Фред винаги много внимава с разходите… Дали все пак да не отскоча до „Сиърс“ да видя какво предлагат? От гледане глава не боли, нали си съгласна?

— Според мен ще направиш добре, ако отскочиш до магазина.

— Знаех си, че на теб може да се разчита — каза Мейбъл. — Искаш ли чай?

— Благодаря, не. Но имам още въпроси към теб. Искам да се опиташ да си представиш къде би могъл да отиде Фред — някъде, където да има четири-пет чувала с боклук, наредени един до друг в деня, когато събират сметта. Чувалите би трябвало да са сложени върху асфалт. А някъде зад тях би могло да има светла хоросанова стена.

— Пак си гледала снимките, нали? Чакай да си помисля. Фред си имаше разписание. Когато преди две години се пенсионира, реши да се заеме с покупките. В началото пазарувахме заедно, обаче той много ме измъчи. Заради това решихме с покупките да се занимава Фред, а аз през това време да си стоя вкъщи и да гледам телевизионни сериали. До „Гранд Юниън“ ходеше всеки ден. Понякога се отбиваше и при Джовикини. Не ходеше често при него, защото мислеше, че Джовикини го лъже в кантара. Ходеше при него само когато му се прияждаше специален колбас! Понякога си купуваше оттам и хляб с оливия.

— Миналата седмица ходи ли при Джовикини?

— Не знам. Миналата седмица единственото изключение бе разговорът с боклукчийската фирма. Той обикновено не излизаше сутрин, но беше много ядосан заради този пропуснат ден.

— А вечер излизаше ли?

— Понякога в четвъртък ходехме в клуба да поиграем карти. И празненства сме посещавали. Например коледното.

Разговаряхме до прозореца на хола. По улицата мина боклукчийският камион на „Ар Джи Си“, но спря чак пред следващата къща.

— Не прибраха боклука! — възкликна Мейбъл. — Изнесла съм го, а не го прибраха! — Отвори вратата и излезе, но камионът вече бе изчезнал. — Как могат да си позволяват такова нещо? — завайка се тя. — Сега какво ще правя с този боклук?

Взех телефонния указател, намерих номера на „Ар Джи Си“ и го набрах. Обади се Лари Липински.

— Лари, обажда се Стефани Плъм. Помните ли ме?

— Разбира се — отвърна Лари. — В момента обаче съм зает.

— Прочетох за Марта…

— А, да, за Марта. За това ли ми се обаждате?

— Не, за боклука. Лари, вашият камион току-що мина пред къщата на баба ми, но не прибра боклука.

В слушалката се чу дълбока въздишка. После Лари каза:

— Защото не си е платила сметката.

— Нали вчера се разбрахме за това? Казахте, че ще имате грижата въпросът да се уреди.

— Вижте, госпожице. Опитах се да го уредя. Никъде обаче не открих следи от плащане. Започнах да мисля, че Марта е била права и че вие се опитвате да ни измамите.

— Лари, чуйте…

Лари затвори.

— Тъпанар! — изкрещях в слушалката.

Мейбъл изглеждаше шокирана.

— Извинявай, не можах да се сдържа — казах й. Слязох в мазето, взех чека за „Ар Джи Си“ и го прибрах в чантата си.

— Утре ще се занимая с тази история — казах й. — Бих могла да уредя въпроса и днес, но няма да ми стигне времето.

Мейбъл закърши ръце.

— Този боклук ще се размирише, ако остане на слънце. Какво ще си помислят съседите?

— Няма проблеми, не се тревожи.

Тя плахо се усмихна.

Отидох до тротоара, извадих грижливо завързания чувал за боклук от кофата и го прибрах в багажника на колата си. След това отидох до „Ар Джи Си“, оставих боклука на тротоара срещу офиса им и си тръгнах.

Аз оправна жена ли съм, или не?

Докато шофирах, продължих да мисля за Фред. Да допуснем, че той е видял някой да прави същото. Да кажем, не съвсем същото. Да допуснем, че е видял някой да изважда чувал с боклук от багажника на колата си и да го оставя на тротоара до боклука на някой друг. Да допуснем, че поради една или друга причина е решил да полюбопитства какво има в този чувал.

Тези предположения ми се сториха правдоподобни. Подобно нещо можеше да се случи. Не ми стана ясно обаче защо при това положение Фред не се е обадил на полицията. Дали пък не е познавал човека, който е оставил чувала? Защо, освен това, е трябвало да прави снимки?

А сега да си представим нещо друго. Да предположим, че някой е видял Фред да оставя чувала. Този някой е проверил съдържанието му, открил е тялото, направил е снимки и се е опитал да изнуди Фред. Кой би могъл да направи такова нещо? Бънчи например. Възможно е след това Фред внезапно да е откачил от уплаха и да е побягнал.

Кое не бе наред в последната хипотеза? Не можех да си представя Фред да нареже жена с електрически трион. А и човек трябваше да е много тъп, за да се опитва да шантажира Фред, защото той нямаше пари.

Полата на черния ми костюм бе пет сантиметра над коленете. Сакото достигаше началото на бедрата. Прилепналото ми бяло поло бе напъхано в полата. Бях с черен чорапогащник и черни обувки с високи токове. В черната ми кожена чанта имаше пистолет. За този случай си бях направила труда да го заредя. Току-виж се появил Рейнджъра, за да провери дали съм изпълнила указанията му.

На паркинга заварих Бънчи. Бе спрял точно зад моя буик.

— На погребение ли отиваш? — попита той.

— Не. Ще поработя малко като шофьор. Трябва да возя един шейх. Ще ми се наложи целия следобед да съм извън града, а се тревожа за баба Мейбъл. Тъй като ти доставя удоволствие да седиш на едно място и да не правиш нищо, би могъл да заемеш позиция пред дома й.

Реших, че съм му намерила работа — просто да си уплътни времето.

— Ти какво искаш от мен? Да охранявам хората, които ми дължат пари?

— Да.

— Това не е прието. А ти защо, по дяволите, си се заела с шофьорска работа? Нали се предполага, че трябва да търсиш дядо си?

— Трябват ми пари.

— Трябва ти да намериш Фред.

— Добре, кълна ти се, че ти казвам самата истина… Не знам къде мога да открия Фред. Тръгвам по разни следи, обаче не ме отвеждат доникъде. Може би ще ми помогнеш, ако ми обясниш какво всъщност търсиш.

— Търся Фред.

— Защо?

— Я по-добре тръгвай, че ще закъснееш — каза Бънчи.

Гаражът на ъгъла на Трета улица и булевард „Маршал“ бе безименен. Вероятно в телефонния указател бе регистриран по някакъв начин, обаче на фасадата не се виждаше никакъв надпис. Обикновена сграда от червени тухли с павиран паркинг, ограден с вериги. На три места в сградата имаше сервизи, гледащи към паркинга. Вратите им бяха отворени й вътре се виждаха работещи мъже. На паркинга имаше дълга бяла лимузина и два черни линкълна. Паркирах буика до единия от тях, заключих го и прибрах ключовете в чантата си.

Доближи се мъж, приличащ на Антонио Бандерас в почивен ден, огледа буика и каза:

— Хубава кола. Отдавна не ги произвеждат. — Погали задната броня. — Бижу, същинско бижу.

— Аха — съгласих се. Бижуто харчеше четиринадесет литра на сто километра и бръмчеше като хладилник. Да не казвам, че никак не отиваше на имиджа ми. На имиджа ми отиваше бърза, източена и черна кола, а не нещо раздуто и синьо. Е, можеше и да е червена. Отиваше ми и плъзгащ се покрив. И добра стереоуредба. Отиваха ми и кожени седалки…

— Слез на земята, маце — каза Бандерас.

Това и направих.

— Знаеш ли къде мога да намеря Еди?

— Застанала си пред него, маце. Аз съм Еди.

Подадох ръка.

— Аз съм Стефани Плъм. Изпраща ме Рейнджъра.

— Колата е готова и те чака. — Той отиде до по-близкия линкълн, отвори вратата откъм шофьора и извади от сенника голям бял плик. — Тук се намира всичко, което ти трябва. Ключът е в контакта. Резервоарът е пълен.

— За тази работа трябва ли ми професионална книжка?

Той ме погледна учудено.

— Добре, добре — казах. Вероятно нямах основания да се тревожа. В окръг Мърсър такива книжки не се взимаха лесно. А и не бях една от избраниците. Ако ме спряха и се установеше, че се занимавам незаконно с таксиметрова дейност, по всяка вероятност щяха да ме арестуват с такова удоволствие, че да забравят да проверят каква книжка имам.

Взех плика и седнах зад волана. Наместих седалката и прегледах документите. Информация за полета, указания за паркиране, име, кратко описание и фотография на Ахмед Фахед. Възрастта му не бе посочена, но на снимката изглеждаше млад.

Измъкнах линкълна от паркинга и потеглих. При Ист Брънзуик излязох на платената автострада, плъзнах се по нея с голямата си черна кола с климатична инсталация и се вживях в ролята на професионален шофьор. Реших, че тази професия всъщност не е лоша. Днес возиш шейх, а утре може да повозиш и Том Круз. Занимание, определено по-приятно от измъкването на компютърен маниак от апартамента му. За съжаление, отрязаните глава и дясна ръка не излизаха от ума ми, така че не можех да кажа, че съм в добро настроение.

Влязох в летището и отидох при терминала на пристигащите самолети. Пътникът ми идваше от Сан Франциско с редовен полет. Паркирах в района, запазен за лимузини, влязох в терминала и започнах да следя мониторите, за да разбера от коя врата ще се появи пътникът.

Фахед се появи половин час по-късно. Носеше обувки за двеста долара и джинси, които му бяха големи. Тениската му прикриваше малка пивоварна. Червената му памучна риза бе измачкана и разкопчана, с ръкави, навити до лактите. Бях очаквала да видя истински шейх, с наметалото му и всичко останало. За мой късмет той бе единственият надут арабин, излизащ от изхода за първа класа, така че не ми бе трудно да го открия.

— Ахмед Фахед? — попитах.

Той отговори на въпроса ми с едва забележимо присвиване на веждите.

— Аз съм вашият шофьор.

Той ме огледа от глава до пети.

— Къде ти е пистолетът?

— В чантата ми.

— Баща ми винаги ми поръчва телохранител. Страх го е да не ме отвлекат.

Този път аз присвих вежди. Той сви рамене.

— Ние сме богати хора. Богатите ги отвличат.

— Не ми се вярва да ви отвлекат в Джърси — казах му. — Отвличането тук е свързано с много главоболия. Трябва да наемаш хотелски стаи, да плащаш сметките за храна и така нататък. Шантажирането е по-доходно занимание.

Той заби поглед в гърдите ми и попита:

— Правила ли си го с шейх?

— Моля?

— Днес може да ти излезе късметът.

— Разбрах. А ти пък би могъл да отнесеш един куршум. На колко години си впрочем?

Той понавири брадичка.

— На деветнадесет.

На мен ми се струваше по-скоро петнадесетгодишен, обаче не знам точно как се развиват арабите.

— Имаш ли багаж?

— Два куфара.

Поведох го към багажния сектор, прибрах двата му куфара, натоварих ги на количка и ги закарах до паркинга. Изчаках пътникът ми да се настани на задната седалка се включих в претовареното движение.

Колата пълзеше едва-едва и след две минути Ахмед се изнерви и викна:

— Защо едва-едва пълзим?

— Колите са твърде много, а пространството не достига — отговорих.

— Ами направи нещо.

Погледнах го в огледалото.

— Какво имаш предвид?

— Не знам. Просто направи нещо.

— Това не е хеликоптер. Не мога да излетя.

— Добре — каза той. — Имам една идея. Какво ще речеш, ако направим това?

— Какво?

— Това.

Обърнах се към него.

— Какво по-точно?

Беше си извадил пишката, размахваше я и ми се усмихваше.

Страхотно! Петнадесетгодишен шейх, а вече сексманиак и ексхибиционист.

— С него мога да правя най-различни неща — каза.

— Не и в моята кола. Прибери си го, или ще кажа на баща ти.

— Баща ми би се гордял с мен. Я го виж, голям е като на кон.

Извадих от чантата си сгъваем нож и го отворих.

— Прибери го, или ще стане колкото на хамстер.

— Мръсна американска курва.

Въздъхнах.

— Това е непоносимо — каза той. — Мразя задръстванията. Мразя и колите. И въобще много мразя да седя, без да правя нищо.

Фахед не бе единственият, раздразнен от трафика. Други шофьори също се нервираха. Някои мъже псуваха полугласно и разкопчаваха яките си. Други барабаняха, нетърпеливо с пръсти. Един зад мен натисна клаксона.

— Ще ти дам сто долара, ако ми разрешиш аз да карам — каза Фахед.

— Не.

— Хиляда.

— Не.

— Пет хиляди.

Погледнах го в огледалото.

— Не.

— Забелязах, че насмалко не се поддаде на изкушението — каза той и се усмихна видимо доволен.

Дявол да го вземе!

Час и половина по-късно успяхме да достигнем разклонението за Ню Брънзуик.

— Искам да пийна нещо — каза Фахед. — В тази кола няма нищо за пиене. Свикнал съм винаги да имам нещо за пиене подръка. Намери някое място, където да мога да пия нещо газирано.

Не знаех дали подобно нещо е предвидено в протокола, но в края на краищата, той плащаше. Тръгнах по Автострада 1 и започнах да търся с поглед заведения за бързо хранене. Първото, на което попаднахме, бе заведение на „Макдоналдс“. Бе време за вечеря и платното, предназначено за автомобилисти, не бе по-малко претоварено от автострадата.

— Искам кока-кола — каза той. Бе се настанил удобно и си личеше, че няма намерение да се реди на опашка заедно с останалите жители на Ню Джърси.

„Не губи самообладание — казах си. — Човекът е свикнал да му слугуват.“

— Нещо друго да искаш?

— Пържени картофи.

Чудесно. Взех си чантата и прекосих паркинга. Отворих вратата и си избрах една опашка. Пред мен имаше само двама души. Прегледах менюто. Пред мен имаше вече само един човек. Наместих чантата на рамото си и погледнах през прозореца. Колата не се виждаше. Нещо под сърцето ми подаде сигнал за тревога. Огледах отново колите. Моята на се виждаше никъде. Бързо излязох навън. Колата я нямаше.

Майната му!

Първото ми опасение бе, че са го отвлекли. Бяха ме наели като шофьор и телохранител на шейх, а пък го отвлякоха. Това опасение не продължи дълго. Никой не би искал да се занимава с това лигаво хлапе. Това малко мръсниче просто бе подкарало колата.

Имах две възможности. Да се обадя на полицията. И да се обадя на Рейнджъра.

Първо позвъних на Рейнджъра.

— Имам лоши новини. Изгубих шейха.

— Къде го изгуби?

— В северен Брънзуик. Изпрати ме в един „Макдоналдс“ да му купя кола и докато се усетя, изчезна.

— Сега къде си?

— Още съм в „Макдоналдс“. Къде другаде да бъда?

— Стой там. След малко ще ти се обадя.

Връзката прекъсна.

— Кога? — попитах замлъкналата слушалка. — Кога?

След десет минути телефонът позвъни.

— Няма проблеми — каза Рейнджъра. — Намерих шейха.

— Как го намери?

— Потърсих го на телефона в колата.

— Бяха ли го отвлекли?

— Беше нетърпелив. Каза, че му омръзнало да те чака.

— Мръсен малък чекиджия!

Няколко души около мен застинаха и започнаха да ме гледат.

Обърнах се към телефона и продължих по-тихо:

— Извинявай, просто не можах да се сдържа.

— Разбирам те, маце.

— Сакото ми остана у него.

— Боунс ще го прибере, когато вземе колата. Трябва ли някой да те закара у вас?

— Ще се обадя на Лула.

 

 

— Трябваше да ми се обадиш — каза Лула. — Ако не бе решила сама да си развяваш мършавия задник, това нямаше да се случи.

— Работата ми се стори съвсем лесна. Трябваше просто да се вземе едно хлапе от летището и да се закара някъде.

— Виж какво, минаваме покрай търговския център — каза Лула. — Бас държа, че малко пазаруване ще те разведри.

— И без това наистина трябва да си купя обувки.

— Виждаш ли, че имаме причини да се отбием. Бог е решил, че тази вечер трябва да пазаруваш.

Влязохме в центъра откъм „Мейсиз“ и се насочихме право към щанда за обувки.

— Стой! — каза Лула. — Виж тези! — Свали един чифт лъскави черни обувки от щанда. Бяха остри, с петнадесетсантиметрови токове и изящна каишка за глезена. — Страхотни са! — каза Лула.

Наистина бяха страхотни. Поисках размера си от продавачката и ги пробвах.

— Тези обувки са само за теб — каза Лула. — Трябва да ги вземеш! Взимаме ги — рече на продавачката. — Опаковайте ги.

След десет минути вече смъкваше рокли от един щанд.

— Леле! Ето я!

Роклята, която бе избрала, бе едва забележима — просто парче лъскава черна тъкан.

— Истинска рокля за надървяне — каза Лула.

Предположих, че е права. Погледнах цената и ахнах.

— Това не мога да си го позволя!

— Поне трябва да я пробваш. Може и да не ти стои добре и тогава няма да съжаляваш, че не можеш да я купиш.

Доводът й бе разумен, така че взех роклята и отидох в пробната. Изчислих набързо парите, които можех да ползвам с кредитната си карта, и смръщих вежди. Ако успеех да заловя Ранди Бригс, през следващия месец да се храня само при майка си и да си направя сама маникюра за сватбата, почти щях да мога да си позволя роклята.

— Страхотна е! — каза Лула, когато излязох от пробната с черните обувки и черната рокля. — Мамицата си трака!

Застанах пред огледалото. Роклята наистина бе страхотна и мамицата си тракаше. Ако успеех през следващите два дни да сваля два килограма, можеше и да ми стане.

— Добре. Взимам я — казах.

— Ще отбележим покупката с малко пържени картофи — каза Лула, след като платих. — Аз черпя.

— Не мога да си позволя пържени картофи. Кача ли още грам, няма да успея да се вмъкна в нея.

— Пържените картофи са зеленчук — каза Лула. — От тях не се дебелее. Освен това ще трябва да прекосим целия център, докато стигнем до ресторантите, така че ще се пораздвижим. Ако искаш да знаеш, ще сме толкова отпаднали след това вървене пеша, че ще трябва да си поръчаме и малко хрупкаво панирано пилешко.

Когато излязохме от центъра, вече се бе стъмнило. Бях разкопчала копчето на полата си, за да мога да поема пърженото пиле и пържените картофи. Освен това новите ми дрехи почти ме бяха хвърлили в паника.

— Я виж, някой ни е оставил писмо — каза Лула, когато стигнахме до нейния файърбърд. — Само да не е глоба. Много мразя такива работи.

Надникнах над рамото й и прочетох текста.

 

„Видях те в магазина — пишеше на бележката. — Не бива да изкушаваш мъжете с подобни рокли.“

 

— Предполагам, че е за теб — каза Лула. — Аз не съм с рокля.

Огледах набързо паркинга и казах:

— Отключи колата и да се махаме по-бързо оттук.

— Само маниаците пишат, такива неща — каза Лула.

— Права си, но това го е написал някой, който е знаел къде ни е колата.

— Може да е бил някой, който ни е видял още при пристигането ни. Някой келеш, който е очаквал жена му да излезе от „Мейсиз“.

— Или някой, който ме е проследил още от Трентън.

Не мислех, че е Бънчи. През цялото време се оглеждах за колата му. Освен това бях сигурна, че той ще остане да следи Мейбъл, както му заръчах.

С Лула се спогледахме и май стигнахме до една и съща мисъл — Рамирес. Бързо се качихме във файърбърда и заключихме вратите.

— Вероятно не е бил той — каза Лула. — Ти нали щеше да го забележиш?

Вечер моят квартал е тих. През тези часове всички възрастни хора са в апартаментите си и гледат стари сериали от типа на „Зайнфелд“ и „Полицейски гафове“.

Лула ме остави пред задната врата на блока малко след девет и както винаги не се чу никакъв звук. Потърсихме с поглед автомобилни фарове и се вслушахме с надеждата да чуем стъпки или шум на двигател. Пълна тишина.

— Ще те изчакам, докато влезеш — каза Лула.

— Няма нужда.

— Нищо, нищо. Ще те изчакам.

Тръгнах по стълбището, надявайки се физическите усилия да ми помогнат да се справя с пърженото пиле и пържените картофи. Когато съм уплашена, винаги се колебая кое да избера — стълбището или асансьора. На стълбището имам повече възможности за маневриране, но се чувствам някак си изолирана. Освен това, когато вратите към пожарната стълба са затворени, стълбището става звукоизолирано. Почувствувах облекчение, когато стигнах до вратата на апартамента си, без да заваря Рамирес.

Влязох у дома и поздравих хамстера Рекс. Оставих покупките на кухненския плот, с два ритника във въздуха се освободих от обувките си и после свалих чорапогащника. Направих бърз оглед на стаите и не открих в тях огромни мъже. Слава Богу. Върнах се в кухнята, за да чуя съобщенията, оставени на телефонния секретар, и изпищях, защото някой почука на вратата. С ръка на сърцето, надникнах през шпионката.

Рейнджъра.

— Никога не чукаш — казах му, когато отворих вратата.

— Винаги чукам. Работата е там, че ти никога не отговаряш. Малкият шейх каза, че си била много скучна.

— Задраскай и шофирането от списъка.

Рейнджъра впери поглед в мен.

— Искаш ли да го застрелям?

— Не, моля те! — отвърнах.

Идеята обаче не бе лоша.

Рейнджъра огледа обувките и чорапогащника, които се търкаляха на пода.

— Да не би да прекъсвам нещо?

— Не. Току-що се прибрах. С Лула ходихме на покупки.

— Разтоварваща терапия, така ли?

— Да. Обаче трябваше да си купя и нова рокля. — Показах му я. — Лула ме убеди да я купя. Как я намираш?

Очите на Рейнджъра потъмняха, а устата му се сви в полуусмивка. Усетих как се изчервявам и изпуснах роклята на пода.

Рейнджъра се наведе и ми я подаде.

— Е, струва ми се, че разбрах какво мислиш за нея — казах, докато оправях кичур коса на челото си.

— Ако беше разбрала, нямаше да стоиш тук — каза Рейнджъра. — Щеше да си се барикадирала в спалнята с пистолет в ръка.

Олеле!

Рейнджъра погледна бележката, оставена на кухненския плот, и каза:

— Виждам, че и някой друг споделя мнението ми за роклята.

— Открихме тази бележка на предното стъкло на колата на Лула, когато излязохме от търговския център.

— Имаш ли представа кой е авторът?

— Имам няколко предположения.

— Ще ги споделиш ли с мен?

— Може да е някой, който ме е видял в центъра.

— Или?

— Или може да е Рамирес.

— Имаш ли причини да смяташ, че е Рамирес?

— Да. Като я докоснах, кожата ми настръхна.