Джанет Еванович
Десетте Божи заповеди (4)

Глава 4

Отскочих, притиснах хавлията към гърдите си и изкрещях:

— Какво правиш тук?

Рейнджъра плъзна поглед по хавлията и накрая го спря върху лицето ми.

— Дойдох да ти върна шапката, маце. — Сложи шапката на ВМС на главата ми и я намести върху влажната ми коса. — Забрави я във фоайето.

— А, да. Благодаря.

Рейнджъра се усмихна.

— Какво има? — попитах.

— Отива ти.

Присвих очи.

— Нещо друго?

— Довечера ще дежуриш ли заедно с Танка?

— Ама ти още ли охраняваш онази сграда?

— Сега в нея има голяма дупка, маце. Не трябва да допускаме оттам да влизат лоши хора.

— Тази смяна май ще е по-добре да я пропусна.

— Няма проблеми. Имам и други занимания за теб.

— Тъй ли? Какви например?

Рейнджъра присви рамене.

— Нека видим каква работа ще изникне. — После посегна зад гърба си и извади пистолет. Моят пистолет. — И това се търкаляше във фоайето.

И тикна пистолета в хавлията, точно между гърдите ми, като докосна тялото ми с кокалчетата на пръстите си.

Дъхът ми секна и за миг ми се стори, че хавлията ми ще се подпали.

Рейнджъра отново се усмихна. Аз пък отново присвих очи.

— Ще държим контакт — каза Рейнджъра. И изчезна.

Внимателно измъкнах пистолета от хавлията и го сложих на буркана с курабийки в кухнята. После отидох до вратата и повторно огледах бравата. Боклук. Все пак отново заключих. Не знаех какво повече мога да направя.

Отидох в спалнята, оставих хавлията и облякох спортен сутиен и бикини. Денят нямаше да е подходящ за копринено дантелено бельо. Щеше да е уморителен спортен ден.

След половин час вече излизах, облечена в джинси и риза. Влязох в големия син звяр, закопчах колана и изкарах колата от паркинга. След две преки влязох в „Хамилтън“ и забелязах, че една кола се движи плътно зад мен. Извърнах се и погледнах шофьора. Бънчи. Стиснах сърдито устни и в отговор получих усмивка и ръкомахане. Този човек бе сякаш нереален. Бе насочвал пистолет срещу мен и вероятно имаше някакво отношение към трупа в чувала за боклук, обаче ми бе трудно да изпитам истински страх от него. Искрено казано, бе дори симпатичен… макар и по доста досаден начин.

Спрях до тротоара, дръпнах ръчната спирачка, слязох от колата и се запътих към него.

— Какво правиш? — изкрещях в прозореца му.

— Следя те.

— Защо?

— Защото не искам да пропусна нищо. Ако случайно извадиш късмет и откриеш Фред, и аз искам да присъствам.

— Не знам как да ти го обясня, но между нас казано, никак не ми се вярва Фред да е във форма да ти върне парите, когато и ако го открия.

— Допускаш, че е станал храна за рибите?

— Напълно е възможно.

Бънчи присви рамене.

— Можеш да ме сметнеш за луд, обаче съм оптимист.

— Ти си знаеш. Обаче иди да си проявяваш оптимизма другаде. Не ми е приятно да ме следиш. Досадно е.

— Няма да ти досаждам. Дори няма да разбереш, че съм тук.

— Караш на двадесет сантиметра от колата ми. Как няма да разбера, че си тук?

— Не поглеждай в огледалото.

— Освен това според мен не си букмейкър. Никой не те познава. Разпитах някои хора за теб.

Той се усмихна, сякаш думите ми бяха много забавни.

— Така ли? И какъв съм според теб?

— Не знам.

— Като узнаеш, кажи ми.

— Задник.

— Не вярвам на майка ти да й стане приятно, ако разбере, че говориш такива мръсотии.

Качих се в буика и отидох в офиса.

— Виждаш ли оня човек, дето е паркирал зад мен? — попитах Лула.

— Оня с доджа с лайняно кафявия цвят?

— Казва се Бънчи и твърди, че бил букмейкър.

— Никак не ми прилича на букмейкър — рече Лула. — И що за име е това — Бънчи?

Кони също надникна през прозореца и каза:

— И аз не го познавам. Обаче ако е букмейкър, бизнесът му не върви добре.

— Каза, че Фред му дължи пари и че ме следи, та да види дали ще успея да го открия.

— Това помага ли ти? — пожела да научи Лула.

— Никак. Искам да се отърва от него.

— За постоянно? Имам един приятел…

— Не! Само за остатъка от деня.

Лула отново погледна Бънчи.

— Ако му спукам гумите е изстрели, дали ще отвърне на стрелбата?

— По всяка вероятност, да.

— Не ми е приятно, когато стрелят по мен — каза Лула.

— Помислих си, че можем да си разменим колите за малко.

— Какво? Да заменя моя файърбърд за тоя кит? Недей така! Приятелството си е приятелство, ама чак толкова…

— Добре, добре. Нищо не съм казала.

— Почакай де! Не бързай да се цупиш — рече Лула. — Знаеш ли, ще взема да поговоря с него. Понякога много ме бива да убеждавам.

— Да не си решила да го заплашваш?

— Аз никого не заплашвам. Ти за каква ме взимаш?

Кони и аз проследихме как Лула излиза от офиса и се запътва към колата. Добре си я познавахме.

Бе облечена в канарено жълта стегната минипола и с блуза, която й бе поне с два размера по-малка. Косата й бе оранжева, а червилото — яркорозово. Клепачите й бяха боядисани в златно.

Чухме как казва: „Здрасти, красавецо“ на Бънчи, а след това започна да говори тихо и не чухме нищо повече.

— Може би няма да е зле да се опиташ да се измъкнеш, докато Лула го разсейва — каза Кони. — Може би ще успееш да се измъкнеш с буика тихичко, без той да забележи.

Прецених, че възможността Бънчи да не ме забележи е нищожна, но все пак реших да опитам. Бързо отидох до колата, отключих я и седнах зад кормилото. Отпуснах ръчната спирачка, затаих дъх и завъртях ключа. Раздаде се рев. Осемцилиндров автомобил не се измъква тихичко.

Бънчи и Лула се обърнаха едновременно към мен. Видях, че Бънчи казва нещо на Лула. Тя пък го сграбчи за ризата и ми изкрещя:

— Бягай! Държа го!

Бънчи я плесна по ръката, но Лула се напъха цялата в колата през прозореца и навън остана да стърчи единствено големият й жълт задник, досущ като на Мечо Пух, когато се заклещил в заешката дупка. Бе хванала Бънчи за шията и когато минах покрай тях, видях как го млясна по устата.

 

 

Когато пристигнах, Мейбъл бе в кухнята и правеше чай.

— Нещо ново във връзка с разследването? — попита тя.

— Разговарях с човека, който търси Фред. Каза, че бил негов букмейкър. Ти знаеше ли, че Фред залага на конни състезания?

— Не. — Тя задържа известно време пликчето с чай в ръката си. — Комар? — каза тя бавно, сякаш й бе трудно да произнесе думата. — Нямах си представа.

— Може и да лъже — казах.

— Защо ще лъже?

Уместен въпрос. Ако Бънчи не беше букмейкър, какъв бе тогава? Каква бе истинската му роля в тази история?

— Що се отнася до снимките, имаш ли някаква представа кога са могли да бъдат направени? — попитах я.

Тя наля още вода в чайника.

— Навярно сравнително неотдавна, защото преди това въобще не ги бях виждала. Не обичам да ровя в бюрото на Фред, обаче от време на време ми се налага да потърся нещо. Никога не съм виждала там снимки. Фред не се занимава с фотография. Снимки правехме много отдавна, когато децата бяха малки. Сега пък Роналд и Уолтър ни носят снимки на внуците. Ние вече нямаме и фотоапарат. Миналата година застрахователната компания ни поиска снимки на покрива, та за целта взехме едно от онези фотоапаратчета за еднократно ползване.

Оставих я да се занимава с чая и излязох. Огледах улицата. Засега всичко бе наред. Бънчи не се виждаше.

Следващата ми спирка бе търговската улица, където Фред пазаруваше. Паркирах близо до мястото, където бяха открили колата му. Часът бе приблизително същият. И времето бе подобно: двадесет и един градуса и слънчево. Имаше достатъчно хора, така че едно боричкане нямаше да остане незабелязано. Нямаше да остане незабелязан и човек, лутащ се безцелно. Аз обаче търсех нещо друго.

Клонът на „Фърст Трентън“ бе разположен в самия край на улицата. Отвън имаше гише за автомобилисти, но пълният комплект от банкови услуги се предлагаше вътре. Една от касиерките в банката бе Леона Фримън, моя втора братовчедка по майчина линия. Бе две години по-голяма от мен и ме бе изпреварила в семейния живот. Имаше четири деца, две кучета и добър съпруг.

Влязох. Нямаше много хора. Леона ми махна иззад гишето.

— Здравей, Стефани!

— Здрасти, Леона, как си?

— Нормално. А ти как си? Трябват ли ти пари? Имам много!

Усмихнах се.

— Професионална шега — каза Леона.

— Ти разбра ли, че Фред е изчезнал?

— Да, чух. Беше тук точно преди това да се случи.

— Ти видя ли го?

— Да, разбира се. Взе си пари от машината, а след това отиде да разговаря с Шемпски.

Алън Шемпски бе наш съученик. Добро момче, извървяло пътя си по служебната стълбица и днес вицепрезидент на банката. Това обаче бе нещо ново. Никой не бе споменал, че Фред е говорил с Шемпски.

— Фред какво е искал от Алън?

Леона присви рамене.

— Не знам. Разговаря с него десетина минути. Не се спря да каже „здрасти“ или нещо от този род обаче. Фред си е такъв. Не е от най-общителните, знаеш го.

Шемпски си имаше отделен кабинет. Вратата му бе отворена, така че си подадох главата и казах:

— Чук, чук.

Алън Шемпски за миг ме погледна удивено и чак след малко се сети коя съм. После каза:

— Прощавай. Мислех си за нещо. Какво има?

— Търся дядо Фред. Разбрах, че непосредствено преди да изчезне разговарял с теб.

— Да. Мислеше да тегли заем.

— Заем ли? Какъв заем?

— Личен.

— Каза ли за какво са му парите?

— Не. Искаше да узнае каква е лихвата и за колко време се урежда цялата работа. Общи приказки. Предварителна информация. Нищо не сме оформяли писмено. Стоя тук пет-шест минути, най-много десет.

— Изглеждаше ли разтревожен?

— Не останах с такова впечатление. Всъщност не изглеждаше по-разтревожен от обичайното. Не е от най-приветливите хора, знаеш го. Да не би семейството му да те е хванало да го търсиш?

— Да. — Дадох на Шемпски визитната си картичка. — Ако се сетиш за нещо, което ти се стори важно, обади ми се.

Заем. Замислих се дали не бе искал да тегли пари, за да се разплати с Бънчи. Не смятах, че Бънчи е букмейкър. Нямаше обаче да се учудя, ако се окажеше изнудвач.

Ателието за химическо чистене бе по средата на улицата, непосредствено до „Гранд Юниън“. Познавах жената зад тезгяха по физиономия, но не и знаех името. Понякога и аз носех дрехите си тук.

Сети се за Фред, но не можа да си спомни нищо друго. Прибрал си дрехите и толкоз. Въобще не разговаряли. Имало много хора и не обърнала особено внимание на Фред.

Върнах се при буика и постоях известно време, като се оглеждах и се опитвах да си представя какво е могло да се случи. Фред бе паркирал пред „Гранд Юниън“, за да напазарува. След това внимателно бе подредил почистените дрехи на задната седалка. След това бе затворил и заключил колата. А какво бе правил след това? След това бе изчезнал. От едната страна на търговския център минаваше шосе с четири платна. Отвъд него беше жилищният комплекс и кварталът с единични къщи, където вече бях търсила Фред.

Офисът на „Ар Джи Си“ бе до реката, от другата страна на „Броуд“. Промишлен район, пълен със складове и малки фабрички. Местността не бе особено красива. Чудесно подхождаше на компания за събиране на отпадъци.

Качих се в колата и подкарах на запад. След десет минути и седем светофара се озовах на улица „Уотър“ и започнах да следя номерацията на мрачните тухлени сгради. Платното бе разбито и пълно с дупки. Паркингите на компаниите бяха обградени с вериги. Тротоарите бяха празни. Прозорците бяха тъмни и безжизнени. Не бе необходимо да се взирам в номерата. Открих с лекота „Ар Джи Си“, тъй като пред нея имаше огромна табела с името на компанията, а в двора й бяха паркирани много камиони за събиране на смет. Непосредствено до сградата имаше пет места за паркиране, предназначени за посетители. До едно бяха свободни. Нямаше нищо изненадващо. Районът не миришеше точно на розова градина.

Паркирах и влязох в сградата. Приемната бе малка. Под, постлан с балатум, мъртвешко бледи зелени стени и плот, разрязващ стаята на две. В едната половина на помещението имаше две бюра и два шкафа.

Една жена стана от бюрото си и дойде при плота. На него имаше табела с надпис:

Реших, че именно тази жена трябва да е Марта.

— Какво обичате? — попита Марта.

Представих се като роднина на Фред и й казах, че го търся.

— Спомням си, че разговарях с него — каза тя. — Тръгна си за вкъщи, за да вземе копие от чека, и повече не се върна. Въобще не ми дойде наум, че може да му се е случило нещо. Помислих си, че просто се е отказал. При нас идват много хора, които се опитват да получат нещо срещу нищо.

— Сигурно.

— Точно така е. И точно заради това му казах да донесе копие от чека. Най-досадни са възрастните хора. Доходите им са фиксирани и са готови на какво ли не, за да спестят някой долар.

Мъжът на второто бюро стана и дойде при нас.

— Може би аз ще мога да ви помогна — каза той. — Аз съм деловодителят и това е мой проблем. Истината е, че такива неприятности сме имали и преди. Виновен е компютърът. Просто не можем да го научим да разпознава някои клиенти.

Марта почука с пръсти по плота и възрази:

— Не е виновен компютърът. Просто има хора, които са готови да ни измамят. Хора, които смятат, че е съвсем в реда на нещата да ни пооскубят.

Мъжът стеснително се усмихна и ми подаде ръка.

— Лари Липински. Ще имам грижата въпросът да се уреди.

На Марта не й стана приятно от думите му, така че каза намръщено:

— Според мен е редно първо да видим чека.

— За Бога! — каза Липински. — Човекът е изчезнал. Сигурно чекът е бил у него. Как може да искаш да ти го покажат?

— Семейство Шуц са ни клиенти от години. Не може да не са останали техни чекове от предишни тримесечия — каза тя.

— Не ми се вярва — рече Липински. — Дай да не се занимаваме с това. Според мен е виновен компютърът. Спомняш ли си какво стана миналия месец? Имахме абсолютно същия проблем.

— Компютърът не е виновен.

— Виновен е.

— Не е.

— Виновен е.

Бързо се измъкнах от офиса. Не исках да ставам свидетел на кавги и разправии. Ако Фред бе мислил да види сметката някому, едва ли бе имал предвид точно тази двойка.

След половин час бях отново в офиса на Вини. Вратата му бе заключена, а пред бюрото на Кони нямаше клиенти. Лула и Кони обсъждаха приготвянето на руло „Стефани“.

— Гнусна работа — каза Лула, като оглеждаше сандвича на Кони. — Кой е чул на руло „Стефани“ да се слага майонеза? На руло „Стефани“ се слага винаги кетчуп. И никога не се слага никаква шибана майонеза. Това да не е пак някаква италианска измишльотина?

Кони й показа среден пръст и викна:

— Ей това е италианска измишльотина.

Взех си царевичен чипс от кесията на бюрото на Кони и попитах:

— Какво стана? Вече сериозно ли ходите с Бънчи?

— Защо не? Бива си го по целувките — отвърна Лула. — В началото му беше малко трудно, но после май му хареса.

— Отивам при Бригс — казах. — Искаш ли да ми правиш компания?

— Разбира се — каза Лула и навлече пуловера си. — Все ще е по-забавно, отколкото да вися тук. Днес ми е доста скучно. Ще отидем с моята кола и аз ще карам. Уредбата на твоя буик пищи на поразия, а аз съм свикнала на „долби“. Искам да слушам приятна музика. Искам да съм на кеф, когато ми се наложи да сритам някого в задника.

— Никого няма да ритаме. Работата ни е деликатна.

— И за деликатна работа съм готова — каза Лула.

Излязохме и отидохме при колата й. Закопчахме коланите, тя включи компактдиска и басовите тонове почти ни изхвърлиха във въздуха.

— Какъв ти е планът? — попита Лула, когато спря в паркинга на Бригс. — Трябва да имаме план.

— Планът ми е да почукаме на вратата му и да го излъжем.

— Чиста работа — каза Лула. — Много обичам да лъжа. Мога така да те излъжа, че да ми повярваш.

Коридорът бе празен и от апартамента на Бригс не се чуваше никакъв звук.

Притиснах се плътно до стената, за да не може Бригс да ме види през шпионката, а Лула почука два пъти на вратата му.

— Добре ли изглеждам? — попита ме. — Сега гледам благо. Сега погледът ми казва: „Хайде, келеш, отвори“.

Ако аз бях срещнала благия поглед на Лула през шпионката си, щях да се скрия под кревата. Други хора може би биха реагирали иначе.

Вратата се отвори и Бригс погледна озадачено Лула. Беше сложил верижката.

— Здрасти — каза Лула. — Аз съм съседката от долния етаж. Нося ви за подпис жалба, задето искат да ни вдигат наемите.

— Да ни вдигат наемите? Нищо не съм чул за такова нещо. Никой нищо не ми е казвал.

— И да не са ти казали, пак ще ги вдигат.

— Мамицата им! — възкликна Бригс. — Вечно измислят разни дивотии. Защо ли още живея тук?

— Да не би да е заради малкия наем? — попита Лула.

Чу се откачането на верижката и след това вратата широко се отвори.

— Хей! — каза Бригс, когато двете с Лула влязохме. — Нямате право да нахълтвате така. Измамихте ме.

— Виж какво — отвърна Лула. — Ако искаме, можем да нахълтаме. Имаме това право.

— Нямате — каза Бригс. — Обвинението е скалъпено. Ножът ми бе церемониален. Гравиран.

— Церемониален — повтори Лула. — Като те гледам какъв си ми дребосък, на теб наистина ти отива само церемониален нож.

— Точно така е — потвърди Ранди. — Обвинението е скалъпено.

— Това, разбира се, е без значение — каза Лула. — Трябва да дойдеш с нас.

— Точно сега съм зает с много важен проект и нямам време.

— Хм — рече Лула. — Нека ти обясня как работим. Първо, хич не ни пука от нищо.

Бригс присви устни, скръсти ръце на гърдите си и каза:

— Не можете да ме принудите да дойда с вас.

— Можем, можем — възрази Лула. — Можем, защото си дребосък. Ако поискаме, можем да те накараме и химна да ни изпееш. Обаче няма да го правим, защото сме професионалистки.

Извадих белезници от задния си джоб и щракнах едната халка на китката на Бригс.

Той впери поглед в белезниците, сякаш бяха вирус, разяждащ плътта, и попита:

— Това пък какво е?

— Не се тревожи — успокоих го. — Така е предвидено в правилника.

Бригс започна да пищи.

— Я стига! — нахока го Лула. — Какво си се разпищял като девойче? Ще вземеш да ме изкараш от нерви.

Бригс започна да се мята из стаята, като махаше с ръце и продължаваше да пищи.

— Хвани го — каза Лула. Бригс пищеше.

Посегнах към белезниците, обаче Бригс се изплъзна.

— Я стой мирно — викнах му.

Бригс профуча покрай Лула, която бе застинала като паметник, и избяга.

— Дръж го! — изкрещях. — Не му давай да избяга!

Хукнахме след него.

Той изскочи през вратата и се шмугна в паркинга.

— Мамицата му — каза Лула. — Чувам как тропка с малките си крачета, ама не го виждам. Скри се някъде между колите.

Разделихме се с Лула, като тя пое проверката на една пътека, а аз на друга. От време на време спирахме и се вслушвахме с надеждата да чуем тропота на малки крачета.

— Въобще не го чувам — каза Лула. — Сигурно върви на пръсти.

Вече бяхме тръгнали да се връщаме, когато видяхме как Бригс заобикаля ъгъла на блока и се устремява към вратата.

— Верицата му! — викна Лула. — Сега ще се заключи в апартамента!

Пресякохме паркинга на бегом, нахълтахме в сградата и хукнахме по стълбището, като взимахме по две стъпала наведнъж. Когато стигнахме до апартамента на Бригс, вратата вече беше заключена.

— Знаем, че си вътре — изкрещя Лула. — Отвори!

— Може да крякате колкото си искате, ама през тази врата няма да влезете — каза Бригс.

— Няма да влезем, друг път — отвърна Лула. — Ще разбием ключалката с изстрел, ще влезем и ще те скъсаме от бой.

Никакъв отговор.

— Ей? — каза Лула.

Залепихме ухо на вратата и чухме включването на компютър. Бригс се бе върнал към заниманията си.

— Най мразя хитрите джуджета — каза Лула и извади от чантичката си пистолет. — Я се отмести. Сега ще отворя тази шибана врата.

Продупчването на вратата на Бригс изглеждаше много примамливо занимание, но едва ли вървеше да се започва стрелба в жилищен блок заради човек, който струва само седемстотин долара.

— Ще минем без стрелба — казах. — Ще отида да взема ключа от домоуправителя.

— Няма да свърши работа — каза Лула. — Сто на сто пак е сложил верижката.

— Онзи ден Рейнджъра изби една врата с рамо.

Лула погледна вратата и каза:

— И аз бих могла да го направя. Само дето току-що си купих тази рокля с тънки презрамки и не бих искала да се натъртя.

Погледнах си часовника.

— Почти пет е, а обещах на родителите си да вечерям у тях.

— Ами тогава да оставим тази работа за друг път.

— Сега си отиваме, обаче ще се върнем — извиках през вратата на Бригс. — И да пазиш белезниците. Четиридесет долара съм дала за тях.

— Знаеш ли, можем да разбием ключалката с изстрел заради това, че укрива крадено имущество — каза Лула.

— Винаги ли носиш пистолет? — попитах я.

— Че кой не носи?

— Преди два дни са пуснали Бенито Рамирес.

Лула насмалко не се препъна по стълбите.

— Не е възможно!

— Джо ми каза.

— Божеее… Що за лайняни закони имаме…

— Та внимавай.

— За какво да внимавам? Нали той вече ме накълца с ножа. Ти внимавай.

Отворихме вратата на блока и застинахме.

— Виж ти кой бил тук — каза Лула.

Беше Бънчи. Бе паркирал зад нашата кола. Изглеждаше недоволен.

— Как ли е успял да ни проследи? — попита Лула. — Нали нарочно не взехме твоята кола?

— Сигурно ни е проследил още от офиса.

— Не го видях. А при това се оглеждах.

— И аз не го видях.

— Бива си го — каза Лула. — Може и да ни отвори работа.

 

 

— Харесва ли ти яденето? — попита мама. — Да не съм го направила твърде сухо?

— Чудесно е — отвърнах. — Както винаги.

— Рецептата за граха я взех от Роуз Молиноуски. Приготвя се с гъбена супа и трохи.

— Когато има панихида или кръщене, Роуз винаги приготвя тази манджа — каза баба. — Това е фирмената й манджа.

Баща ми вдигна поглед от чинията си.

— Фирмена манджа?

— Това го научих от рекламния телевизионен канал. Всички големи дизайнери си имат фирмени манджи.

Баща ми поклати глава и пак се наведе над чинията си. Баба си сипа още малко и попита:

— Как върви издирването? Имаш ли вече някаква новина за Фред?

— Стигнах до задънена улица. Разговарях със синовете му и с приятелката му. Минах по стъпките му. Говорих и с Мейбъл. Нищо не открих. Изчезнал е безследно.

Баща ми промърмори нещо от типа на „щастливец“ и продължи да яде.

Майка ми го погледна отчаяно. Баба си сипа още малко грах и каза:

— Трябва ни екстрасенс. От телевизията разбрах къде можеш да ги откриеш. Всичко знаят. Не минава ден, без да открият някой мъртвец. Показаха двама, които обясняваха как помагат на полицията да открива серийни убийци. Докато ги гледах, реших, че ако аз съм сериен убиец, ще накълцвам телата на малки парченца, за да дам зор на екстрасенсите. А може да се направи и друго: да се източи цялата кръв от телата и да се събере в голяма кофа. После закопаваш някъде кокошка и разливаш кръвта, така че да направи следа до нея. Екстрасенсът има да се чуди, когато полицията разрови мястото и изкопае кокошка. — Баба си сложи още сос и попита: — Как мислите, този номер би ли минал?

Всички бяхме застинали с вилици във въздуха.

— Е, никога не бих заровила жива кокошка — поясни баба.

След тези думи нямаше какво да се коментира и усетих, че по-късно, докато дояждах второто парче кекс, само кимам разсеяно.

— Много измъчен вид имаш — каза баба. — Сигурно тоя взрив ти е взел силите.

— Не можах да се наспя.

— Не искаш ли малко да си подремнеш, докато с баба ти разтребим? — попита майка ми. — Можеш да поспиш в стаята за гости.

При други обстоятелства щях да благодаря за поканата, да се извиня и да се прибера у дома. Този път обаче само две къщи по-надолу Бънчи ме чакаше в своя додж. Накратко, идеята да се прибера вкъщи не ми допадна. Допадна ми мисълта да накарам Бънчи да бодърства колкото се може по-дълго.

Родителите ми имат три спални. Баба Мазур спи в спалнята на сестра ми, а моята спалня се използва като спалня за гости. Естествено, аз съм единствената гостенка, която я използва. Всички приятели и роднини на родителите ми живеят в радиус от осем километра от техния дом и нямат причини да прекарват нощта у тях. Аз също живея в радиус от осем километра, обаче понякога при произшествия ми се налага да търся временно убежище.

— Може и да подремна мъничко — казах. — Наистина съм уморена.

Когато се събудих, слънчевите лъчи проникваха в процепа между завесите. За миг се почувствах объркана и се уплаших, да не би да закъснея за училище. Чак после се сетих, че от много години вече не ходя на училище и че съм спала цяла нощ.

Измъкнах се от леглото, както си бях облечена, и слязох в кухнята. Майка ми готвеше зеленчукова супа, а баба седеше до кухненската маса и четеше вестник — предимно некролозите.

Когато влязох, баба вдигна поглед към мен и каза:

— Ти вчера ходи ли в боклукчийската компания, за да провериш за Фред?

Налях си кафе, седнах срещу нея и казах:

— Да.

— Тук пише, че онази жена, Марта Дийтър, дето работила в приемната на „Ар Джи Си“, снощи била застреляна. Открили тялото й в паркинга на блока, където живеела. — Баба ми подаде вестника. — И снимка са публикували.

Ококорих се и втренчих поглед в снимката. Да, това бе Марта. Както бе започнала да се кара с колегата си, повече щеше да й отива да я заварят с отпечатъци от пръсти на шията, а не с куршум в мозъка.

— Пише, че утре вечер ще изложат тялото й за поклонение — каза баба. — Според мен е редно да отидем. Все пак работеше в нашата боклукчийска компания.

Католическата църква устройва игри на бинго само два пъти седмично, така че баба и приятелките й обогатяват светския си живот с ходене на погребения.

— Няма заподозрени — казах, докато преглеждах статията. — Според полицията става дума за грабеж. Портмонето й е изчезнало.

Когато излязох, кафявият додж продължаваше да е паркиран на улицата. Бънчи бе заспал зад кормилото. Бе отметнал глава назад и устата му бе отворена. Почуках на прозореца и той подскочи и се събуди.

— Майната му — рече. — Колко е часът?

— Ти цяла нощ ли изкара тук?

— Не си ли личи?

Личеше си. Имаше по-неугледен вид от обичайния. Под очите му имаше тъмни кръгове, брадата му бе набола, а косата му изглеждаше сякаш сресана с електрошоково устройство.

— Значи тази нощ не си убивал никого?

Бънчи ме погледна изненадано.

— Не си спомням. Кой го е отнесъл?

— Марта Дийтър. Работеше в „Ар Джи Си“. Фирмата за извозване на смет.

— Защо да я убивам?

— Нямам представа. Просто прочетох във вестника, че са я убили, та реших да те попитам.

— От питане глава не боли — отвърна Бънчи.

Прибрах се в апартамента си и видях, че лампичката на телефонния секретар примигва.

 

„Здрасти, маце — каза Рейнджъра. — Имам работа за теб.“

 

Второто съобщение бе от Бенито Рамирес.

 

„Здравей Стефани — каза той. Тихо. Членоразделно, както винаги. — Наложи ми се известно време да отсъствам. Знаеш защо. — Настъпи пауза и си представих очите му. Твърде малки за неговото лице и изпълнени с безумен блясък. — Наминах към вас, обаче ти не си беше вкъщи. Няма страшно. Ще дойда друг път.“

 

След това се чу весел кикот, сякаш момичешки, и апаратът изключи.

Изтрих посланието на Рейнджъра и запазих посланието на Рамирес. Май щеше да ми се наложи да поискам от съда да му забрани да се доближава до мен. По правило не хващам много вяра на този род съдебни решения, но ако Рамирес продължаваше да ми досажда, може би щях да успея да анулирам пускането му под гаранция.

Набрах номера на телефона в колата на Рейнджъра и попитах:

— За каква работа става дума?

— Шофьорска. В пет часа един шейх ще пристигне в Нюарк.

— Какво пренася? Наркотици? Оръжие?

— Нищичко. Идва на гости при роднини в Бъкс Каунти. Ще изкара един уикенд. Сигурно няма да му остане време даже да се изсекне.

— Така. А сега ми кажи какъв е номерът.

— Няма номера. Обличаш черен костюм и бяла риза. Посрещаш го на летището и го ескортираш до местоназначението му.

— Това ми звучи приемливо.

— Ще вземеш един линкълн. Иди в гаража на ъгъла на Трета улица и булевард „Маршал“. Бъди там в три часа и потърси Еди.

— Нещо друго?

— Гледай да си добре облечена.

— Нали ми каза да съм с костюм.

— Казвам ти да си носиш пистолет.

— Аха.

Затворих телефона и се заех със снимките на Фред. Пак разстлах цветните фотокопия върху масата. На две чувалът бе завързан. Предположих, че Фред го е заварил в такъв вид. Направил е две снимки и след това го е отворил. Не ми стана ясно обаче дали е знаел какво има вътре още преди да го отвори, или е бил изненадан от съдържанието.

Отидох на горния етаж при госпожа Бестлър, която имаше слабо зрение, и я помолих да ми услужи с лупата си. Върнах се в апартамента си, доближих фотокопията до прозореца и започнах да ги разглеждам с лупата. Не ми бе от особена полза, но по едно време реших, че със сигурност става дума за жена. Късо подстригана тъмна коса. Никакви бижута на дясната ръка. В чувала, изглежда, бяха натикани и смачкани вестници. В полицейската лаборатория можеха и да открият нещо, което да им помогне да датират фотографиите. Чувалът с тялото на жената бе до други чували. Успях да наброя четири. Бяха върху асфалт. Може би бяха боклук, натрупан пред някой магазин. Твърде малък магазин, за да се нуждае от собствена кофа. Наоколо ги имаше колкото искаш. А може би чувалите бяха на семейство, изхвърлящо много боклук.

В дъното се виждаше част от сграда. Не можеше да се определи каква е. Бе в сянка и не на фокус. Стори ми се, че мазилката е от хоросан.

Снимките не ми казаха нищо повече.

Взех душ, хапнах набързо и реших да се обадя на Мейбъл.