Джанет Еванович
Десетте Божи заповеди (2)

Глава 2

Върнах се до „Клавърлийф“ и оставих колата на паркинга. Извадих от багажника черен найлонов колан, на който бяха прикрепени устройство за електрошок, спрей със сълзотворен газ и белезници. После потърсих домоуправителя. След десет минути вече разполагах с ключ от апартамента на Бригс и стоях пред вратата му. Почуках два пъти и изкрещях: „Неспазване на закона!“ Никакъв отговор. Отключих и влязох. Бригс го нямаше.

Търпението е едно от задължителните качества на търсача на съкровища. Не го притежавам. Седнах на един стол срещу вратата и зачаках. Казах си, че ще го чакам толкова, колкото е необходимо, обаче знаех, че се самозалъгвам. Преди всичко, влизането в неговия апартамент не бе съвсем законосъобразно. Освен това бях доста уплашена. Еднометровият му ръст не означаваше, че не може да стреля. Или че няма откачени приятели, високи два метра.

След около час на вратата се почука и видях, че някой е пъхнал бележка.

„Мила ми неудачнице, знам, че си тук — пишеше на бележката. — Ще се прибера едва след като си отидеш.“

Моят жилищен блок удивително прилича на „Клавърлийф“. Същата грозна тухлена фасада. Същото минимално внимание към качеството на строежа. Повечето наематели в моя блок са възрастни, като тук-там се среща и по някой латиноамериканец, колкото за цвят. След като напуснах апартамента на Бригс, се прибрах направо у дома. Във фоайето отворих пощенската кутия и прибрах пощата. Не ми бе необходимо да отварям пликовете, за да разбера какво има вътре: все неплатени сметки. Отключих апартамента, хвърлих пощата на кухненския плот и проверих телефонния секретар. Нямаше никакви съобщения. Хамстерът ми Рекс бе заспал в консервената кутия в клетката си. — Здрасти, Рекс. Прибрах се.

В отговор се чу леко шумолене на талаш и толкоз. Рекс не си падаше по лафмоабетите. Отидох до хладилника, за да взема грозде за хамстера, и на вратата му видях залепена бележка.

 

„Аз ще имам грижата за вечерята. Ще се видим в шест.“

 

Бележката не бе подписана, но зърната на гърдите ми веднага се втвърдиха и реших, че е от Морели.

Хвърлих я в кошчето за боклук, извадих от хладилника зърно грозде и го сложих в клетката на Рекс. Този път талашът зашумоля силно. Рекс веднага се появи, скри зърното зад бузата си, примига с лъскавите си черни очички, размърда мустаци и бързо се прибра в кутията.

Взех душ, измих косата си с гел, облякох джинси и риза и легнах на кревата по корем. Когато мисля, обикновено лягам по гръб, обаче не исках Морели да ме завари с развалена прическа.

Първо се сетих за Ранди Бригс. Щеше да ми е приятно да го повлека за краката надолу по стълбите на блока му и тъпата му пъпешообразна глава да закънти по стъпалата — „туп“, „туп“, „туп“…

След това се сетих за дядо Фред и лявото око веднага ме заболя. „Защо това трябваше да се случи точно на мен?“, запитах се, обаче нямаше кой да ми отговори на този въпрос.

Истината е, че Фред не приличаше много на Индиана Джоунс и не виждах от какво друго може да е пострадал, освен от пристъп на алцхаймер. Опитах се да си спомня нещо за него, но открих много малко неща в паметта си. Усмивката му бе винаги широка и неискрена, а изкуствените му зъби тракаха. Имаше и странна походка: върховете на обувките му сочеха навън, като на паток. И толкоз. Това бяха спомените ми за дядо Фред.

Неусетно потънах в дрямка, която внезапно бе прекъсната, защото чух как някой отваря входната врата. Сърцето ми подскочи. Добре си спомнях, че я бях заключила. А сега някой я бе отключил. И отгоре на всичко този някой се намираше в квартирата ми. Затаих дъх. Моля ти се, Господи, този някой да е Морели. Мисълта, че Морели може да се вмъкне без мое разрешение в апартамента ми, не ми бе особено приятна. Все пак бе за предпочитане пред възможността за среща с някой грозен ненормален тип, който да ме стисне за шията и да я държи, докато езикът ми стане лилав.

Станах от леглото и потърсих оръжие. Спрях се на розова обувка с високо токче, остро като шило, оставена ми за късмет от Шарлот Наги. Тихо излязох от спалнята, прекосих хола и надникнах в кухнята.

Бе Рейнджъра. Тъкмо изсипваше съдържанието на голяма пластмасова кутия в една тенджера.

— Божичко, изкара ми акъла! — казах. — Следващия път първо почукай.

— Нали ти оставих бележка? Мислех, че ще ме очакваш.

— Бележката нямаше подпис. Откъде можех да зная, че е от теб?

Рейнджъра ме погледна.

— Имаше възможност да е от някой друг ли?

— Да. От Морели.

— Пак ли ходите?

Уместен въпрос. Погледнах храната. Салата.

— Морели щеше да донесе сандвичи със салам.

— Подобна храна може да те умори, маце.

Бяхме търсачи на съкровища. По нас стреляха. Рейнджъра обаче се страхуваше само от синтетични мазнини и от нитрати.

— И без това нямаме кой знае каква продължителност на живота — казах.

Кухнята ми е много малка и Рейнджъра заемаше твърде голяма част от нея. Пресегна се покрай мен и взе две купи за салата от шкафа над кухненския плот. После каза:

— Продължителността не е важна. Важно е качеството на живота. Важното е да постигнеш душевна и телесна чистота.

— Ти постигнал ли си ги?

— Точно в момента, не. — Рейнджъра присви очи.

Хм.

Той напълни една от купите и ми я подаде.

— Значи ти трябват пари?

— Да.

— Пари могат да се спечелят по много начини.

Втренчих поглед в салатата и я поразбърках с една вилица.

— Така е.

Рейнджъра изчака да го погледна и чак тогава каза:

— Сигурна ли си, че си готова да ги заработиш?

— Не. Всъщност нямам представа какво имаш предвид. Нямам представа с какво въобще се занимаваш. Просто си търся страничен доход, за да си оправя положението.

— Да имаш някакви задръжки или предпочитания?

— Не трябва да е нищо, свързано с наркотици или с продажба на нерегистрирано оръжие.

— Приличам ли ти на човек, който продава наркотици?

— Не. Прощавай, дрънкам глупости.

Рейнджъра си взе салата.

— Сега се занимавам с ремонти.

Това ми хареса.

— Какво имаш предвид? Нещо като вътрешен дизайн?

— Да, можеш да го наречеш и дизайн.

Опитах салатата. Бе много вкусна, но нещо й липсваше. Картофи, пържени в масло. Или големи резени мазно сирене. И бира. Напразно потърсих с поглед втора кесия. После надникнах в хладилника. И там нямаше бира.

— Правя следното — продължи Рейнджъра. — Изпращам екип, който да направи ремонта, а после оставям в сградата един-двама души, за да се грижат за дълговременното поддържане.

Вдигна поглед от чинията.

— Ти нали си във форма? Занимаваш ли се с джогинг?

— Разбира се. Непрекъснато — отвърнах. Въобще не се занимавам с джогинг. Разбиранията ми за спорт не отиват, по-далеч от разходката из някой търговски център.

— Лъжеш ме. — Рейнджъра се навъси.

— Е, понякога си мисля за джогинг.

Рейнджъра дояде вечерята си, сложи купата в машината за миене на съдове и каза:

— Е, в пет ще мина да те взема.

— В пет? Та това време за ремонт ли е?

— Аз така съм свикнал.

В главата ми проблесна съмнение.

— Няма ли да ми кажеш нещо?

— Работата е банална. Няма нищо особено — отвърна той и си погледна часовника. — Трябва да тръгвам. Имам делова среща.

Не изпитах желание да се замисля за естеството на деловата му среща.

Включих телевизора, но не открих нищо подходящо за гледане. Нямаше хокей. Нямаше и комедии. Взех си чантата и извадих големия плик с фотокопия. Не знам защо, но преди срещата с Морели направих цветни фотокопия на снимките. Събираха се по шест бройки на стандартна страница и разполагах с четири страници. Поставих ги върху масата в хола.

Не бяха приятни за гледане.

Когато всички кадри се поставеха един до друг, можеше да се направят някои изводи. Бях напълно уверена, че тялото е само едно и че не е на стар човек. Не се виждаха побелели коси, а кожата бе стегната. Трудно бе да се определи дали тялото е на жена, или на млад мъж. Някои от снимките бяха направени в едър план, а други — по-отдалеч. Не се създаваше впечатлението, че частите са подредени по специален начин. В някои случаи обаче си личеше, че чувалът се разтваря, за да се види по-голяма част от съдържанието му.

Добре, Стефани, постави се на мястото на фотографа. Защо са ти такива снимки? Трофеи ли са? Едва ли, защото лице не е показано. Има двадесет и четири кадъра, така че е използвана цялата лента. Ако исках да запазя спомен от това чудовищно деяние, щях да заснема лицето. А снимка на лицето е необходима и като евентуално доказателство, че някоя поръчка е свършена. Ако искаш да докажеш убийство, трябва да заснемеш лицето. Каква друга възможност оставаше? Може би някой е желаел да документира нещо, без да докосва веществените доказателства? Възможно е било дядо Фред да е попаднал на чувал с части от човешко тяло и веднага да е отишъл да си вземе фотоапарата. А после? После прибрал снимките в чекмеджето на бюрото си и изчезнал по време на покупки.

Само тази мисъл ми дойде наум, а тя никак не бе убедителна. Снимките можеше да са били направени и преди пет години. Не бе изключено някой да ги е оставил на съхранение при Фред или просто да си е направил с него зловеща шега.

Прибрах фотокопията в плика и взех чантата си. Реших, че една обиколка из квартала около „Гранд Юниън“ ще е безполезна, но че така или иначе трябва да я направя.

Паркирах до търговския център, взех си фенерчето и тръгнах пеша, като обходих главни и второстепенни улици, надничах зад храсти и кофи за боклук и виках дядо Фред. Като малка имах котка, казваше се Кетрин. Веднъж се появи в нашия дом и отказа да го напусне. Започнахме да й носим храна пред прага на задната врата, докато Кетрин неусетно се намести в кухнята. Нощем обикаляше квартала, а денем спеше на леглото ми, свита на кълбо. Една нощ излезе и не се върна. Дни наред обикалях улици и дворове, надничах зад храсти и кофи за боклук и я виках, както правех сега. Майка ми тогава ми каза, че котките изчезват така неочаквано, когато усетят, че им е дошло време да умират. Не й повярвах.

Към четири и половина сутринта се изтърколих от леглото, домъкнах се до банята и стоях под душа, докато ми се отворят очите. След известно време кожата ми започна да настръхва и реших, че съм готова. Избърсах се с хавлиена кърпа, а колкото до прическата си, задоволих се с тръскане на глава. Нямах представа какви дрехи се обличат, когато се занимаваш с вътрешен дизайн, и заради това облякох това, което обличам поначало: джинси и тениска. За всеки случай, ако наистина се стигнеше до вътрешен дизайн, взех колан и яке.

Излязох през задната врата и установих, че Рейнджъра вече ме чака на паркинга. Караше лъскав черен рейндж роувър със затъмнени странични стъкла. Колите на Рейнджъра винаги бяха чисто нови и покупката им трудно можеше да бъде обяснена. На задната седалка имаше трима души. Двама от тях бяха чернокожи, третият — с неопределен произход. И тримата бяха с къси прически на морски пехотинци. И тримата бяха облечени с черни панталони на специалните части и с черни тениски. И тримата бяха много мускулести. Едва ли щеше да се събере общо у тях дори и грам тлъстина. Нещо не ми приличаха на дизайнери.

Седнах до Рейнджъра и закопчах предпазния колан.

— Екипът дизайнери на задната седалка ли е?

Рейнджъра се усмихна в утринния мрак и бавно потегли.

— Май само аз съм облечена по-различно — казах.

Рейнджъра спря на светофара при „Хамилтън“ и каза:

— Отзад съм ти приготвил яке и бронежилетка.

— Значи не става дума за вътрешен дизайн?

— Маце, дизайни всякакви.

— А бронежи…

— От кевлар е.

Кевларът е устойчив на куршуми.

— Ужас — казах. Много мразя да стрелят по мен. — Знаеш, че никак не обичам да стрелят по мен.

— Просто предпазна мярка — отвърна Рейнджъра. — Вероятно няма да има престрелки.

— Вероятно?

Прекосихме мълчаливо центъра на града. Рейнджъра мисловно бе на своя територия и се занимаваше със собствените си мисли. Тримата на задната седалка не създаваха впечатлението, че някога въобще са имали мисли. Аз пък се чудех дали на следващия светофар да не отворя вратата и да не побягна с все сили към къщи. Колкото и смешно да изглежда, продължавах да търся с поглед Фред. Бе се отпечатал върху мозъка ми. Същото ми се бе случило и с котката Кетрин. Бе изчезнала преди петнадесет години, обаче и досега не преставах да се вглеждам в черните котки. Вероятно съм останала с чувството, че тогава не съм си свършила работата докрай.

— Къде отиваме?

— В един блок на улица „Слоун“. Трябва да се почисти едно жилище.

Улица „Слоун“ е успоредна на улица „Старк“, от която я делят само две преки. Улица „Старк“ е най-страшната улица в града, пълна с наркотици, с отчаяние и с полуразрушени къщи. Гетото се оформя в южно направление и улица „Слоун“ започва да се превръща в демаркационна линия между тези, които спазват законите, и онези, които не ги спазват. Борбата за отбраняване на линията и за недопускане на наркотрафикантите и проститутките до „Слоун“ не прекъсва дори и за миг. В последно време се смята, че „Слоун“ вече е изгубила битката.

Рейнджъра измина още три преки, спря и ни посочи с поглед сграда от жълти тухли от другата страна на улицата.

— Ей това е нашата сграда. Отиваме на третия етаж.

Сградата бе четириетажна и на всеки етаж имаше по два или три малки апартамента. На равнището на партера бе цялата нашарена с графитите на улични банди. Прозорците бяха тъмни. Нямаше улично движение. Вятърът търкаляше боклуците и ги струпваше пред входовете.

— Сигурен ли си, че това, което вършим, е законосъобразно? — попитах.

— Нае ни собственикът — отвърна Рейнджъра.

— Това почистване предполага ли да се разкарат хора, или предвижда само отстраняването на вещи?

Рейнджъра ме погледна.

— Изваждането на хора и на имуществото им от дадено жилище предполага съдебна процедура — продължих. — Трябва да представиш заповед за…

— Съдебната процедура е много бавна — отвърна Рейнджъра. — А междувременно децата от тази сграда са подложени на терор от хората, които идват да се дрогират в апартамент 3 C.

— Правим го за благото на обществото — каза един от мъжете на задната седалка.

— Точно тъй, за благото на обществото — потвърдиха другите двама.

Стиснах юмруци и започнах да хапя долната си устна.

Рейнджъра слезе от рейндж роувъра и отвори задната врата. Раздаде на всички бронежилетки, а после и по едно черно яке с надпис „ОХРАНА“ с големи бели букви на гърба.

Облякох бронежилетката и останах да наблюдавам как останалите прикрепят на кръста си черни найлонови колани и пистолети в кобури.

— Така… Я да се опитам да отгатна… Познах — каза Рейнджъра. — Забравила си да си вземеш пистолет.

— Дизайнерите не носят пистолети.

— В този квартал носят.

Междувременно мъжете се бяха подредили пред мен.

— Господа — каза Рейнджъра, — представям ви госпожица Плъм.

Мъжът с неопределен произход ми подаде ръка.

— Лестър Сантос.

Последва го вторият.

— Боби Браун.

Последният бе Танка. Не бе трудно да се разбере как се е сдобил с това име.

— По-добре е да си нямам неприятности — казах на Рейнджъра. — Страхотно ще се разстроя, ако ме арестуват. Много мразя да ме арестуват.

— Недей така бе, момиче — ухили се Сантос. — Не обичаш да стрелят по теб. Не обичаш да те арестуват. Та ти не знаеш как да се веселиш.

Рейнджъра закопча якето си и тръгна към блока. Бодрата ни група го последва.

Влязохме в сградата и изкачихме два етажа. Рейнджъра отиде до апартамент 3 C и залепи ухо на вратата. Останалите се притиснахме до стената. Никой не обели дума. Рейнджъра и Сантос държаха пистолети. Браун и Танка — фенерчета.

Присвих се в очакване Рейнджъра да избие вратата с ритник. Вместо това той извади от джоба си ключ и го пъхна в ключалката. Вратата започна да се отваря, но се оказа, че отвътре е подсигурена с верижка. Рейнджъра направи две крачки назад и се хвърли с цялата си тежест върху нея, като я удари с рамо на височината на верижката. Вратата се отметна и Рейнджъра влезе пръв. След него — и всички останали. Без мен. Някой запали лампите, Рейнджъра изкрещя: „Охрана!“ и след това настъпи пълен хаос. Върху дюшеци, нахвърляни направо на пода, се раздвижиха полуголи хора. Жените пищяха, мъжете псуваха.

Екипът на Рейнджъра мина последователно през всички стаи, сложи на всички присъстващи белезници и после ги накара да застанат до стената. Бяха шестима.

Един от мъжете, сякаш обезумял, размахваше ръце, за да не му поставят белезниците, и крещеше:

— Нямате право, келеши! Този апартамент е мой! Това е частна собственост! Някой да извика шибаната полиция! — След това извади от панталоните си сгъваем нож и го щракна.

Танка го хвана за врата, вдигна го във въздуха и го изхвърли през прозореца.

Всички замръзнаха и впериха тъпи погледи в разбитото стъкло. Отворих уста и сърцето ми сякаш застина.

Рейнджъра въобще не изглеждаше смутен. Само каза:

— Ще трябва да се смени стъклото.

После чух стон и надникнах през прозореца. Човекът с ножа лежеше на площадката за евакуация при пожар й се опитваше да се изправи.

Притиснах ръка до сърцето си и с удоволствие установих, че пак е започнало да бие.

— На пожарната площадка е! Слава Богу, помислих си, че е паднал от три етажа!

Танка също надникна през прозореца.

— Права си. На площадката е. Мамицата му!

Апартаментът бе малък. Малка спалня, малка баня, малка кухня и малък хол. Кухненските шкафове бяха пълни с всякакъв боклук: опаковки и кутии от готови храни, празни кутии от сода, чинии със засъхнали остатъци от храна и евтини ожулени тенджери. Плотът бе покрит със следи от загасени цигари. Мивката бе задръстена от използвани спринцовки, корички хляб, мръсни кърпи и друг боклук, труден за идентифициране. До стената в хола имаше два лекясали скъсани дюшека. Никъде не се виждаха лампиони, маси или столове. Нито други признаци, че апартаментът е обитаван от цивилизовани хора. Навсякъде бе пълно с мръсотия и боклук. Такова бе положението и с останалите помещения. Застоялият въздух вонеше на пикоч, марихуана, немити човешки тела и на още нещо, още по-отвратително.

Сантос и Браун събраха обитателите на жилището като стадо и ги подкараха по стълбите.

— Какво ще стане с тях? — попитах Рейнджъра.

— Боби ще ги закара до клиниката за наркомани. Там си ги знаят.

— Арести няма ли да има?

— Ние не се занимаваме с арести. Освен ако някой не е НПС.

Танка отиде при колата и се върна с материалите, необходими за дизайна. В този случай те се състояха от ръкавици за еднократна употреба, чували за изнасяне на смет и голяма кутия, където да съберем спринцовките.

— Сигурно вече си разбрала в какво се състои работата — каза Рейнджъра. — Изхвърляме от апартамента всичко, което не е заковано за пода, а утре хазаинът ще изпрати някой да го почисти и постегне.

— Кое може да попречи на наемателя да се върне?

Рейнджъра само ме погледна.

— Прав си, глупав въпрос — побързах да кажа.

Приключихме с метенето още преди обяд. Сантос и Браун заеха позиция върху два сгъваеми стола във фоайето на партера. Те щяха да бъдат първата охранителна смяна. Танка понесе дюшеците и торбите към кофите за боклук. Рейнджъра и аз останахме да заключим апартамента.

Рейнджъра намести козирката на шапката си на специалните части на ВМС така че да закрие очите му, и попита:

— Е, какво мислиш за охранителната работа? Искаш ли да се включиш в екипа? Би могла да поемеш нощната смяна в компанията на Танка.

— А той ще изхвърля ли още хора през прозореца?

— Не мога да знам, маце.

— И аз не знам дали ме бива за тази работа.

Рейнджъра свали шапката си, нахлупи ми я на главата и прибра косата ми зад ушите ми, като задържа ръцете си доста дълго.

— Трябва да вярваш в правилността на нещата, които вършиш.

Това можеше да бъде проблем. Самият Рейнджър можеше да бъде проблем. Започваше да ми се струва прекалено привлекателен. В личния ми каталог Рейнджъра не се намираше в раздела „потенциални любовници“. Бе включен в графата „откачени наемници“. Търсенето на близост с Рейнджъра наподобяваше търсенето на оргазъм в Деня на Страшния съд.

Поех си дълбоко дъх и казах:

— Ами, може и да опитам една смяна. Да видим какво ще се получи.

Когато Рейнджъра спря пред блока ми, все още не бях свалила шапката. Свалих я и му я подадох.

— Да не си забравиш специалната шапка.

Рейнджъра ме погледна иззад тъмните си очила. Очите му не се виждаха. Мислите му оставаха скрити. Гласът му бе тих.

— Задръж я. Отива ти.

— Такава шапка трябва да се заслужи.

— Ами, заслужи я, маце — усмихна се той.

Прекосих двойно остъклената врата и влязох във фоайето. Тъкмо щях да се кача по стълбището, когато вратата на асансьора се отвори и оттам се подаде госпожа Бестлър.

— Асансьорът пътува нагоре — каза тя. — Придвижете се към дъното на кабината.

Госпожа Бестлър бе осемдесет и три годишна и живееше на третия етаж. Когато й ставаше скучно, си играеше на асансьорен оператор.

— Добро утро, госпожо Бестлър. Втори етаж — казах.

Тя натисна копчето и ме стрелна с поглед.

— Май идваш от работа. Днес успя ли да заловиш лоши хора?

— Помогнах на един приятел да си почисти апартамента.

Госпожа Бестлър се усмихна.

— Знам, че си много добро момиче. — Асансьорът спря и вратата се отвори. — Втори етаж! — каза високо госпожа Бестлър. — Дамски костюми. Последна мода. Дамско бельо.

Влязох вкъщи и тръгнах право към телефонния секретар, защото червена светлинка примигваше.

Имаше две съобщения. Първото бе от Морели, който ме канеше на вечеря. Няма как, търсен човек съм.

„Ще те чакам в шест в «Пино».“ — каза Морели.

Поканите на Морели винаги предизвикваха у мен смесени реакции. Първата бе пристъп на сексуален глад, предизвикан от гласа му. Втората бе присвиване на стомаха, когато си задавах въпроса за какво ли ме търси. След малко присвиването преставаше и на негово място се появяваха любопитство и очакване. Винаги съм оптимист.

Второто съобщение бе от Мейбъл.

„Току-що дойде един човек да търси Фред — каза Мейбъл. — Имал някакво вземане-даване с Фред и искаше да го открие веднага. Обясних му, че не мога да му помогна, и му казах, че ти си се заела с издирването му, така че да не се тревожи. Реших, че не е зле да знаеш това.“

Обадих й се и я попитах кой е този човек и как изглежда.

— Беше горе-долу висок колкото мен, а косата му е кестенява — каза Мейбъл.

— Бял ли е?

— Да. А, да не забравя. Не си каза името.

— Какво вземане-даване имаше предвид?

— Не знам, не ми обясни.

— Добре. Обади ми се, ако пак те потърси.

Проверих в офиса дали има нови НПС и ми отговориха, че нямам късмет. Позвъних на най-добрата си приятелка Мери Лу, но разговор не се получи, тъй като най-малкото й дете бе болно, а кучето преди малко изяло един чорап и после го повърнало върху мокета в хола.

Бях се втренчила в консервената кутия на Рекс, когато телефонът иззвъня.

— Открих — каза баба. — Открих едно име, което ще ти свърши работа. Тази сутрин бях във фризьорския салон и там се срещнах с Хариет Шнабле. Беше дошла да си оправи косата. Та Хариет ми каза, че по време на една игра на бинго научила, че Фред напоследък се бил обаждал на Уини Блак. Хариет не е от тези, които си измислят разни неща.

— Ти тази Уини Блак познаваш ли я?

— Срещала съм я в клуба на възрастните. Понякога пътува до Атлантик Сити с автобус. Познавам не само нея, но и мъжа й Аксел. Мисля, че напоследък Фред така си урежда срещи с приятелките си, в клуба на възрастните. Много от тези жени са наистина разгонени, не знам дали ме разбираш. Открих даже и адреса на Уини — каза баба. — Обадих се и на Айда Лукач. Тя е председател на клуба и от нея нищо не остава в тайна.

Записах си адреса и благодарих на баба.

— Лично аз се надявах да са го отвлекли извънземни — каза баба, — макар и да не знам за какво им е един стар пръдльо като Фред.

Оставих новата си шапка върху кафявия буркан с курабийки и смених джинсовите дрехи с бежов костюм и обувки с високи токове. Не познавах Уини Блак и реших, че една по-професионална външност няма да ми навреди. Понякога хората реагират по-отзивчиво на вида на костюм, отколкото на джинси. Взех си чантата, заключих апартамента и пак се срещнах с госпожа Бестлър в асансьора.

— Той откри ли те? — попита госпожа Бестлър.

— Кой?

— Потърси те един мъж. Много възпитан човек. Преди десетина минути го оставих на твоя етаж.

— Никой не е звънил. Щях да го чуя. Почти през цялото време бях в кухнята.

— Много странно. — Вратата на асансьора се отвори на партера и госпожа Бестлър се усмихна. — Първи етаж. Дамски чанти. Дамски бижута.

— Този мъж как изглеждаше? — попитах.

— Бе наистина огромен, мила, огромен. И тъмнокож. Афроамериканец.

Не бе човекът, за когото ми се бе обадила леля Мейбъл. Онзи бе бял и нисък.

— С дълга коса ли беше? Събрана на опашка?

— Не. Почти нямаше коса.

Огледах набързо фоайето. Никъде не се виждаше едър мъж. Излязох и огледах паркинга. И там нямаше никого. Моят посетител бе изчезнал. Много жалко. Много щях да се зарадвам на някоя причина да не посетя Уини Блак. Предпочитах да разговарям с преброител, с продавач на прахосмукачки или с религиозен фанатик, отколкото с госпожа Уини Блак. Самият факт, че скъперникът дядо Фред си имаше приятелка, не ми бе приятен. Най-малко пък изпитвах желание да я видя. Не исках да виждам Уини Блак и да си я представям как се търкаля в кревата с Фред с патешката походка.

Уини живееше в малко бунгало на улица „Лоу“. Фасада от бяла дървения, сини кепенци и червена врата. Много патриотична разцветка. Паркирах, отидох до входната врата и позвъних. Нямах си представа как да започна разговора с тази жена. Вероятно с нещо от типа на „Прощавайте, вие да не би да се чукате с дядо ми Фред?“

Тъкмо щях да позвъня втори път, когато вратата се отвори и пред мен застана Уини Блак.

Имаше приятно кръгло лице и приятно закръглено тяло. Нямаше вид на жена, способна да прелъсти нечий дядо.

Представих й се и й подадох визитната си картичка.

— Търся Фред Шуц — казах. — От петък е изчезнал. Надявам се да мога да получа някаква информация от вас.

Приятното й изражение се изпари.

— И аз чух, че бил изчезнал, но не знам с какво мога да ви помогна.

— Кога го видяхте за последен път?

— В деня, в който е изчезнал. Отби се вкъщи и го почерпих с кафе и торта. Беше рано следобед. Поседя около час. Мъжа ми го нямаше. Бе излязъл да оправи гумите на крайслера.

Мъжът й излязъл да му оправят гумите. Стоп. Да не допусна някоя грешка.

— Фред изглеждаше ли уплашен или разтревожен? Даде ли с нещо да се разбере, че може да изчезне?

— Беше някак си… разсеян. Каза, че се занимавал с някаква важна работа.

— Каза ли нещо повече за нея?

— Не. Останах обаче с чувството, че тази работа е свързана с компанията за извозване на смет. Имал някакви проблеми със сметката. Компютърът изтрил името му от списъка на клиентите. Та Фред каза, че щял да им види сметката. Точно така се изрази: че ще им види сметката. И така и не отишъл до компанията.

— Откъде знаете, че не е отишъл до компанията?

Уини сякаш бе изненадана от този въпрос.

— Всички така казват. В Бърг няма тайни.

— Има още нещо — продължих. — В бюрото на Фред открих едни снимки. Той някога говорил ли ви е за някакви снимки?

— Не. Не си спомням. За какви снимки става дума? За семейни ли?

— За снимки на чувал за боклук. На някои от снимките се вижда съдържанието му.

— Не. Ако ми бе показал такова нещо, щях да го запомня.

Надникнах над рамото й към спретнатата й малка къщичка. Съпругът й не се виждаше.

— Аксел къде е?

— Отиде в парка с кучето.

Върнах се при буика и след две преки открих парка. Бе добре поддържана тревна площ с размери една на две преки. В него имаше пейки, цветя и големи дървета. В единия ъгъл имаше детска площадка.

Откриването на Аксел Блак се оказа лесна работа. Седеше на една пейка, потънал в мислите си, а кучето му бе застанало до него. Бе дребно улично куче, ококорено, и приличаше много на Аксел. Разликата бе, че Аксел имаше очила, а кучето бе окосмено.

Паркирах колата и се доближих до двойката. И двамата не помръднаха, дори когато застанах точно пред тях.

— Аксел Блак? — попитах.

Той едва тогава ме погледна.

— Да?

Представих се и му дадох визитната си картичка.

— Търся Фред Шуц — казах. — Във връзка с това се срещам с възрастни граждани, които може би са го познавали.

— Сигурно вече са ви разказали едно друго за него — каза Аксел. — Истински чешит. По-голям скъперник не съм виждал. Готов да се кара за всяка стотинка. Не си спомням да е участвал в някаква благотворителност. Отгоре на всичко се мисли и за Ромео. Не минава ден, без да досажда на някоя жена.

— Май нямате особено високо мнение за него.

— Няма и защо да го имам — отвърна Аксел. — Не му желая злото, обаче не крия, че не ми е симпатичен. Голям пинтия.

— Имате ли представа какво може да му се е случило?

— Може би е изгубил чувство за мярка в ухажването на някоя жена.

Помислих си дали няма предвид Уини. И дали не е прегазил Фред с крайслера си, а после да го е натикал в багажника и да го е хвърлил в реката.

Това обаче не обясняваше снимките. От друга страна, те може да нямаха никаква връзка с изчезването на Фред.

— Е, ако се сетите за нещо, ще ви бъда благодарна, ако ми го съобщите.

— Добре — съгласи се Аксел.

Следващите хора в списъка ми бяха Роналд и Уолтър, синовете на Фред. Роналд бе цехов надзирател във фабриката за преработка на свинско. Уолтър и жена му Джийн бяха собственици на магазин за полуфабрикати на улица „Хауард“. Реших, че няма да е зле да поговоря с тях. Ако не за друго, за да има какво да отговоря на майка, когато ме попита какво съм направила за откриването на дядо Фред.

Уолтър и Джийн бяха кръстили магазина си „Спирката“. Точно от другата страна на улицата имаше денонощен супермаркет, така че щяха отдавна да са фалирали, ако в „Спирката“ човек можеше не само да си купи хляб, но и да си опита късмета, като заложи двадесет долара на някои от крантите, които участваха в конните състезания във Фрихолд.

Влязох. Уолтър седеше зад касовия апарат и четеше вестник. Бе ранен следобеден час, така че магазинът беше празен. Уолтър остави вестника, изправи се и попита:

— Откри ли го?

— Не. Съжалявам.

Той си пое дълбоко дъх.

— Боже мой, страхувах се да не ми кажеш, че е мъртъв.

— Според теб мъртъв ли е?

— Не знам какво да мисля. Отначало реших, че просто се е изгубил, че пак е получил удар или нещо от този род. Сега обаче не знам какво да мисля. Не мога да намеря никакво обяснение.

— Чувал ли си Фред да си е имал проблеми с компанията за извозване на смет?

— Татко имаше проблеми с всички — отвърна Уолтър.

Сбогувах се с него, качих се в буика и подкарах към фабриката. Спрях на паркинга за посетители, влязох и помолих жената на гишето да предаде една бележка на Роналд.

След няколко минути той дойде и каза:

— Търсиш ме във връзка с татко, нали? Много е мило от твоя страна, че реши да ни помогнеш. Просто не мога да повярвам, че още не се е прибрал.

— Ти имаш ли някакво обяснение?

— Нямам обяснения, които да ми е приятно да споделям.

— Жените ли имаш предвид?

Роналд поклати глава и каза:

— Той наистина е женкар. От тези, които никога не си закопчават гащите. Не знам дали вече може да запали двигателя, но все още опитва. За Бога, та той е на седемдесет и две години!

— Чувал ли си да е имал някакви разправии с компанията за извозване на смет?

— За нея, не. Знам обаче, че от една година се съди със застрахователната компания.